Стивън Ледър
Китаецът (10)

Уди стигна на летището по-рано от необходимото. Едва държеше очите си отворени. Предната нощ бе препил сериозно, а сега Маги изстиска и последните му сили. Не беше предполагал, че ще откликне толкова ентусиазирано на желанията му. Бе приятно изненадан. И изтощен.

Посрещна го служител от пресцентъра на Вътрешното министерство, един колега на Ани, който бе работил за „Дейли телеграф“ и когото Уди смътно си спомняше, че е срещал преди няколко години.

— Съжалявам, Уди, планът се промени. Самолетът, който бяхме наели, се повреди, затова изпращаме всички с редовните полети. Запазих ти място за след четирийсет и пет минути. — Подаде му билета. — Втора класа е, съжалявам.

— Няма нищо. Ти със същия ли ще летиш?

Служителят кимна:

— Да, ще се видим на летището в Рим.

— Няма ли да пътуваме заедно?

Служителят поне се направи на засрамен, когато призна, че ще пътува в бизнескласата. Двамата се наредиха на опашката пред рентгеновия апарат. Докато чакаше, Уди си мислеше само за Маги.

Когато редът му дойде, подаде сака си на униформения полицай, който го постави на конвейера за металния детектор. Една жена на средна възраст с остри черти и плоски гърди взе чантата му и я остави настрана с още десетина други. Изглежда, една трета от багажа се отделяше за по-обстойна проверка, вероятно заради бомбените атентати. До неотдавна да те накарат да си отвориш куфара бе рядкост и то ставаше обикновено, когато полицаите видеха някой непознат предмет на рентгена.

Един нисък младок с тънки мустачки и бакенбарди се усмихна накриво и попита дали чантата е негова. Когато Уди му отговори утвърдително, полицаят я постави на едно гише и го помоли да я отвори. Уди се подчини и завря ръце вътре, сякаш се канеше да повива бебе. Извади чантичката с тоалетни принадлежности, отвори я и внимателно огледа пяната за бръснене и пастата за зъби. Внимателно разбута бельото и резервните ризи и извади лаптопа. Огледа го отпред и отзад, надникна през решетката на вентилатора, после го разтръска.

— Бихте ли го включили, господине?

Уди отвори компютъра и го опипа отзад, където знаеше, че би трябвало да се намира копчето за пускане. Екранът просветна. Уди бе работил неведнъж с портативни компютри, затова не срещна никакви затруднения да отвори някоя програма. Полицаят погледна монитора, после натисна наслуки няколко клавиша.

— Всичко е наред, господине — каза той и Уди изключи компютъра и го прибра в чантата си.

Метна я през рамо и попита:

— Има ли време за едно питие, преди да се качим на борда?

— Вероятно и за повече.

— Много добре се разбираме с вас — засмя се журналистът.

 

 

Джокера се изправи до плъзгащата се врата и погледна отвъд реката, към мястото, където знаеше, че се намира полковникът. Не можеше да определи точно от кой прозорец го наблюдава шефът му, но така и трябваше. Ако Джокера успее да го забележи, значи и терористите можеха да го видят.

Докато чакаше инструкции, той си затананика тихо. И без това нямаше друга работа. Свали и почисти 9-милиметровия си немски автомат „Хеклер и Кох МР5“, любимото оръжие на Специалните въздушнодесантни части, после отново го сглоби и му постави пълнителя, зареден с трийсет патрона. Намести бронираната жилетка повече по навик, отколкото по необходимост, и свали предпазителя. Рижия стоеше до него, Заека и Джако — малко по-назад. На балкона имаше място само за двама души, затова бяха решили Джокера и Рижия да скочат първи. Заека и Джако щяха да ги последват като подкрепление.

По време на инструктажа полковникът даде да се разбере, че само един четиричленен отряд ще влезе в апартамента, и Джокера затаи дъх, опасявайки се, че ще се върне в Херефорд, без да е участвал в истинска акция. Нямаше нужда да се тревожи, защото полковникът много добре знаеше, че неговият отряд има най-добри резултати на учебния полигон. Бойците от другите отряди заръмжаха недоволно, но не посмяха да се оплакват. Четирима от тях щяха да чакат в единия рейнджровър на близката „Уопинг лейн“, готови да се намесят при нужда. Останалите четирима носеха цивилни дрехи, двама щяха да стоят на „Уопинг Хайстрийт“, другите двама — на брега на реката, срещу прицелния апартамент.

— Чакайте — чу се гласът на полковника в радиостанцията. — Мисля, че имаме пряка видимост към целта.

Двамата снайперисти бяха единствените представители на полицията и Джокера бе решил отначало, че това е така, защото полковникът се опасява, че прекалената активност на силите на реда ще уплаши терористите. По-късно, по време на инструктажа, обаче стана ясно, че има и друга причина. Полковникът наблегна, че не се предвижда да арестуват никого. Операцията щеше да завърши с пълно ликвидиране на целта, без да се оставят живи „мъченици“ в затвора. Все пак един от терористите трябвало да бъде разпитан, за да се разбере дали няма някоя заредена бомба, която още да не е избухнала. Полковникът предложи да оставят жива Бомбаджийката, но Джокера щеше да решава на място. Очевидно, ако беше въоръжена, трябваше да я ликвидират веднага.

— Тъкмо запалиха лампите. В хола има трима мъже — каза полковникът по радиостанцията. — Единият седи до масата, вторият на дивана, третият стои прав в антрето. Жената още не се е появила.

Друг глас, на един от мъжете в рейнджровъра, го прекъсна:

— Идва. Едно такси току-що спря пред входа. Тя е. Влиза.

Последва мълчание, след малко полковникът отново заговори:

— Един от мъжете отваря вратата. Да, тя е. Двамата влизат в едната спалня. Добре, чакайте. Не можем да действаме, докато не се покажат всички.

Джокера и Рижия се върнаха в апартамента и зачакаха.

 

 

Фишер прегърна Макдермот.

— Добре ли мина? — прошепна.

— Ужасно беше, ужасно. Никога повече не искам да правя нещо подобно. Той опита да ме обладае, Денис, като някакво хищно животно.

Той целуна ухото й.

— Хайде, слънчице. Знаеш, че трябваше да го направиш. Помисли какво ще постигнем с това. Ако излезе така, както ти е казал, това ще е най-големият ни удар. С него ще унищожим някои от най-върлите си врагове. Пък и не беше някой грозник. Симпатяга е.

Тя се отдръпна и го погледна гневно.

— Не това е проблемът, Денис. Няколко седмици се занимавам с него, съблазнявам го, чакам сгоден случай да го използвам. Чувствам се омърсена, наистина омърсена.

Фишер вдигна ръце, за да я успокои.

— Добре, добре. Извинявай. Не ме разбирай погрешно. Гордеем се с теб, наистина се гордеем. Знаем какво си преживяла.

— Нима, Денис? Наистина ли?

Тя поклати глава, очите й се наляха със сълзи.

— Отивам да се изкъпя — заяви и го изблъска, за да мине.

 

 

— Чакайте — чу се гласът на полковника. — Виждаме момичето, излиза от спалнята. Влиза в банята. Мъжът също излиза от спалнята. Отива към хола. Добре, виждаме и тримата мъже. Ще изчакаме жената да излезе. Пригответе се, Джокер.

Един от цивилните от улицата се намеси:

— Някой идва по „Уопинг Хайстрийт“. Мъж. Друг вижда ли го?

— Виждам го — обади се един от хората в рейнджровъра. — Върви към сградата. Не, няма нищо тревожно, изпълнява доставка. Носи някаква кутия. Жълт е, струва ми се. Да, виждам китайски йероглифи върху кутията. Някой е поръчал китайска храна. Всичко е наред.

— Не може да е за нашите хора, преди малко ядоха — каза полковникът. — Дръжте го под око за всеки случай.

— Стигна до сградата — съобщи човекът от рейнджровъра. — Влиза.

 

 

Нгуен задържа кутията в лявата си ръка и натисна звънеца с дясната. На таблото имаше повече от двайсет копчета и той възнамеряваше да натисне няколко с надеждата някой да го пусне. Забеляза обаче нещо да се движи вътре и след малко вратата се отвори и на прага се появи възрастен мъж с малък териер в ръце. Нгуен задържа вратата и се вмъкна. В дъното на коридора се виждаше отвореният асансьор, стълбището бе отляво. Той хвана кутията с две ръце и тръгна по стълбите. Търсеше апартамент 19 и не знаеше на кой етаж е, затова на всеки етаж отваряше вратата и оглеждаше номерата над вратите. Апартамент 19 бе на четвъртия. Нгуен се върна на стълбището. Почти бе стигнал. Скоро всичко щеше да свърши.

 

 

— Приготви се, Джокер. Жената излиза от банята. По хавлия е, бяла хавлия, отива към хола. Сега е моментът. Къде е човекът с кучето?

— Далече — отвърна един от наблюдателите в рейнджровъра.

— Китаецът с доставката не се ли вижда?

— Още е вътре.

— Добре. Тя сяда на стола отляво на телевизора. Стойте, мъжът при масата май има пистолет, но не го държи. Оставил го е на масата.

Четиримата бойци погледнаха плана на апартамента пред себе си. Полковникът им го беше пречертал от черната дъска заедно с всички подробности за разположението на мебелите. Приличаше много на апартамента, в който чакаха, но бе малко по-малък. Джокера посочи с дулото на автомата къде се намират четиримата терористи. Рижия кимна.

— За мен онзи край масата и другият, на дивана — каза Джокера. — Ти се заеми с онзи в антрето. Не забравяй, че трябва да запазим жената жива. Имаме да й зададем няколко въпроса.

— Мислим, че имаме добър прицел към човека в антрето — обади се полковникът. — Чакайте.

— Аз взимам седналия на дивана, ти — оня при масата.

— Разбрано — отвърна Рижия.

— Излезте на балкона — нареди полковникът.

Джокера почувства характерната възбуда преди акция.

Двамата с Рижия застанаха рамо до рамо в очакване на сигнала. Свалиха предпазителите на автоматите си и заредиха. Държеха показалците си върху защитното лостче пред спусъка, за да не стрелят по невнимание, докато скачат. Резервните пистолети „Браунинг“ също бяха заредени, но стояха на предпазител в кобурите им. Носеха бронирани жилетки и черни униформи с отбранителни гранати в джобовете. И двамата бяха избрали леки предпазни жилетки, оставяйки тежките брони с керамични плочки отчасти защото терористите явно не разполагаха с по-сериозни оръжия от пистолети, отчасти за да не се обременяват с излишен товар.

— Готови за атака — обади се полковникът.

Двамата бойци се наведоха над синия парапет. Балконът бе на около четири метра под тях, което не представляваше трудност, но се налагаше да се завъртят на деветдесет градуса надясно, така че щяха да имат проблем с равновесието. Джокера щеше да се приземи до пластмасовата маса, но Рижия щеше да скочи зад нея, така щеше да се забави, докато я заобикаля. Заека и Джако също излязоха и застанаха зад тях.

 

 

Нгуен остави кутията на пода и клекна. Извади кутийките с отдавна изстинала храна и ги нареди до стената. На дъното на кутията имаше разглобено копие на автомат „Калашников“. Бе пристигнал в магазина минути преди да затвори, задъхан, защото беше тичал по „Странд“. Плати в брой. Играчката бе съвършено копие на 7,62-милиметровия руски автомат, какъвто беше използвал във Виетнам. Той го сглоби, без да се замисля, сложи му дървения приклад и пълнителя. Имитацията бе малко по-лека от обичайното, но изглеждаше съвсем истинска, пък и ако мъжете, срещу които смяташе да се изправи, бяха професионалисти, щяха да сметнат, че всеки, дръзнал да ги нападне, би трябвало да носи истинско оръжие. Предпочиташе да използва браунинга, но той остана в гората, пък и нямаше как да го прекара през охранителната система на летището. Така или иначе в използването на АК-47 имаше някаква ирония на съдбата, затова избра точно него. Всъщност това оръжие го караше да се чувства най-сигурен. Стига да действа бързо, стига да не им даде възможност да се опомнят, те никога нямаше да забележат, че цевта е плътна и че автоматът не би могъл да изстреля и един куршум дори с магия. Щеше да ги свари неподготвени, да ги стресне, да използва объркването им, за да им вземе оръжията. Със сигурност имаха пистолети и веднъж добере ли се до някой от тях, нямаше да има повече нужда от фалшивия автомат. А ако грешеше, ако в апартамента нямаше огнестрелно оръжие, щеше да използва ножовете, закупени от магазина.

Нгуен вече не мислеше за бъдещето си, за това, което ще стане с него, ако оцелее. Не го беше грижа. Вече не вярваше в правосъдието, търсеше само отмъщение. Искаше само смъртта на четиримата терористи, нищо друго. Жизненият му път бе към своя край.

Когато сглоби оръжието, той върна кутийките с храна в голямата кутия и се изправи. Пъхна автомата под палтото си с дулото надолу, притисна го с дясната ръка и вдигна кутията с лявата. Чувстваше се непохватно, но това нямаше да продължи дълго.

 

 

Макдермот започна да бърше косата си. Банята й се беше отразила добре и сега се чувстваше малко по-чиста, поне външно. Звънецът я накара да подскочи. Фишер се намръщи. Не беше домофонът, а звънецът на апартамента, което означаваше, че посетителят вече е влязъл в сградата и чака пред вратата. Той направи знак на Маккормик да вземе пистолета и се приближи до вратата. Маккормик свали предпазителя и скри оръжието под масата.

Фишер влезе на пръсти в антрето. Надникна през шпионката и видя изкривения образ на усмихнатото лице на някакъв азиатец. Неканеният гост протегна ръка и отново натисна звънеца. Носеше кутия с китайска храна.

— Какво искате? — извика Фишер.

— Нося ви поръчката.

— Не сме поръчвали нищо, сбъркали сте апартамента.

— Не чувам.

— Сбъркали сте апартамента — повтори Фишер и отново доближи око до шпионката.

Азиатецът поклати объркано глава и отстъпи назад.

— Не чувам.

Фишер отключи вратата, обърна се към останалите:

— Всичко е наред. Някакъв човек се опитва да ни пробута китайска храна. Объркал е апартамента.

Той отвори вратата и отстъпи встрани, Маккормик се успокои и свали пръст от спусъка. О’Рийли се ухили и се потупа по гърдите.

Макдермот отново се зае да суши косата си. Изведнъж спря, сърцето й заби лудо, сякаш някой я ритна в гърдите.

Едва си пое дъх, спомни си за китаеца на Уди, който тръгнал да си отмъщава на ИРА. Сигурна бе, че точно той стои пред вратата, но не й идваха думи да предупреди другарите си. Успя само да изкрещи:

— Не! Не! Не!

Виковете й проехтяха в апартамента, стряскайки всички. Маккормик понечи да стане, но в този момент Нгуен ритна вратата и повали Фишер на пода.

Виетнамецът хвърли кутията и измъкна автомата. Нахълта в антрето и изрита Фишер, за да го зашемети и така да не му даде възможност да разгледа добре оръжието. Забеляза, че мъжът при масата вдига пистолет.

— Хвърли пистолета — изкрещя Нгуен, насочи безполезната имитация към гърдите му и пристъпи напред.

Терористът явно се обърка и свали оръжието.

 

 

— В апартамента се появи нова цел — прозвуча гласът на полковника в ухото на Джокера, изглеждаше напълно спокоен. — Повтарям, в апартамента има петима души. Трима в хола, двама в антрето. — Замълча, после продължи: — Едната от целите в антрето има автомат. Добре, Джокер, държим двамата в антрето на прицел. Ще ги елиминираме оттук. Изчакайте сигнала и скачайте. — Замълча, колкото Джокера да отброи три удара на сърцето си. — Напред! Напред, напред, напред!

Джокера и Рижия скочиха едновременно. Части от секундата след като се отделиха от парапета, чуха свистенето на два свръхбързи куршума.

На Джокера му се струваше, че всичко тече като на забавен кадър. Отблъснаха се от парапета, извъртяха се във въздуха с леко присвити колене, за да намалят удара. Приземиха се едновременно и едновременно преместиха пръсти върху спусъците на автоматите си. На Джокера му бяха достатъчни части от секундата, за да запечата в съзнанието си сцената от апартамента. В хола стояха трима, двама мъже и една жена, и тримата с гръб към прозореца. Мъжът при дивана тъкмо се надигаше, жената бе закрила уста с една кърпа. Мъжът до масата държеше пистолет. И тримата гледаха в антрето, където, опрян до стената, лежеше рус мъж. Притискаше ръка до гърдите си, ризата му бе омазана с кръв. Очевидно всеки момент щеше да умре. Друг мъж, азиатец, стоеше с някакво оръжие с вид на автомат „Калашников“ в ръка. От рамото му течеше кръв. Отваряше и затваряше нямо уста, по лицето му личеше изненада. Той видя Джокера, видя автомата му, после погледна своето оръжие, сякаш го виждаше за пръв път. Джокера стреля инстинктивно, изпрати два куршума в гърдите му и един в главата. Азиатецът се строполи назад.

Мъжът при масата понечи да се извърне, но преди да успее да вдигне пистолета, Рижия го порази с четири куршума. Джокера застреля мъжа до дивана, не му даде възможност да се обърне и той умря, без да разбере от какво.

Джокера влезе пръв в стаята, следван от Рижия. Джако и Заека скочиха след тях. Жената понечи да стане, но Рижия я блъсна грубо на стола й.

— Шибано британско копеле! — изкрещя тя и той я удари толкова силно, че тя едва не падна.

По брадичката й потече тънка струйка кръв. Очите й засвяткаха и тя скочи и замахна към очите на Рижия. Той се отдръпна и я удари в корема с приклада на автомата си. Тя се преви на две, отчаяно опита да си поеме въздух. Рижия я блъсна отново на стола.

— Не мърдай, кучко, ако не искаш да умреш.

Насочи автомата си към нея. През това време Джокера провери труповете на двамата мъже, кухнята, банята и двете спални. Джако и Заека вървяха след него. Действаха като добре координиран екип, бяха прекарали стотици часове на учебния полигон в Херефорд, стреляйки пълнител след пълнител по картонените макети на руски десантници. В сравнение с тренировките на полигона тук бе като на курорт.

— Чисто е — обяви накрая Джокера.

— Хванахте ли жената? — попита полковникът.

— Да, жива — отвърна Рижия.

Азиатецът изстена, промърмори нещо на някакъв неразбираем език, после утихна. Между устните му се процеди струйка кръв. Гърдите му бяха превърнати в каша от разкъсана плът и раздробени кости.

Тримата бойци от Специалните части се върнаха в хола при Рижия. Джако и Заека претърсиха труповете, Джокера огледа стаята. Откри семтекса в едно шкафче, както и няколко детонатора и часовникови механизми. В един шкаф в антрето намери празна кутия от лаптоп. Вътре, все още увито в найлон, лежеше ръководството за употреба. Имаше и няколко парчета кабел. Той занесе кутията в хола и я хвърли в краката на жената.

— Какво е това? — изкрещя. — Поредната бомба ли, ирландска кучко?

Изстрелваше думите като куршуми.

Бомбаджийката избърса уста с опакото на ръката си, размазвайки кръвта като грима на клоун.

— Начукай си го, тъпоумник такъв. Аз съм шотландка.

Джокера я настъпи и тя изпищя от болка. Наведе се към босия си крак, но той я удари с юмрук в лицето и тя се тръсна назад на стола. По бузите й потекоха сълзи, тя закри лице. Рижия я хвана за косата и дръпна главата й назад.

Джокера доближи лице до нейното, толкова близо, че да усети дъха му.

— Слушай ме добре, кучко. Убихме приятелчетата ти и ако не проговориш, и ти ще ги последваш.

Кимна на Рижия и той я завлече за косата до лежащия в локва кръв Фишер. Хвърли я върху трупа и накисна лицето й в кръвта. Джокера я изрита в гърба, в бъбреците, където знаеше, че ще я заболи най-силно.

— Изправи я на колене — нареди той и Рижия я вдигна за косата.

Джокера опря дулото на автомата в устата й. Тя разтърси глава.

— Закъсняхте — прошепна.

— Отдръпни се — нареди Джокера на Рижия. — Ще й пръсна черепа.

Рижия се измести, Джако и Заека се отдръпнаха до прозореца.

— Никой няма да разбере, че не си умряла при нападението — заплаши я Джокера. — Няма свидетели. Няма да повторим грешката от Гибралтар.

— Закъсняхте — повтори тя. — Ще избухне след по-малко от пет минути. Няма да успеят да кацнат навреме.

— В самолет ли е?

— Няма майтап, Шерлок Холмс.

Тя се изкашля и плю на пода не за да покаже презрението си към него, а защото устата й се пълнеше с кръв.

— На кой самолет?

Тя заговори, защото знаеше, че каквото и да му каже, нищо няма да се промени. Искаше да му каже, да му даде да разбере, че е безсилен. Съобщи му, че бомбата е на извънреден самолет за Рим, че е у един журналист на име Йън Уд и че всички на борда са обречени. Избухна в смях. Джокера я удари в главата, Рижия предаде наученото по радиостанцията на полковника.

 

 

Уди пиеше четвърто уиски, когато лампичката с надпис „Затегнете коланите“ светна и самолетът започна да се снижава.

— Дами и господа, говори главният пилот. Наближаваме буря, ще се спуснем, за да я избегнем. Моля, изправете седалките и затегнете коланите.

Уди се намръщи. Беше летял достатъчно, за да знае, че лошото време се заобикаля отгоре, не отдолу. Той си закопча колана и отпи уиски. Реши, че е най-добре да го изпие по-бързо, за да не се разплиска.

— Молим пасажера Йън Уд да се обади на представителите на екипажа — продължи главният пилот.

Отначало Уди не разбра, че споменават неговото име, осъзна го едва след като го повториха. Самолетът се спускаше главоломно и стюардесите сновяха между седалките и проверяваха дали облегалките им са вдигнати, а коланите — закопчани. Освен това оглеждаха внимателно лицата на пътниците в очакване някой да се обади на последното повикване. Той помаха на една красива блондинка. Тя се приближи с въпросително изражение на лицето.

— Аз съм Йън Уд — заяви той.

Жената до него наостри уши, любопитна да чуе какво ще стане по-нататък.

— Господин Уд, имате ли багаж в товарното отделение? — попита рязко стюардесата.

По гласа й личеше, че е станало нещо много лошо, затова Уди устоя на изкушението да пусне някоя шега и отговори веднага:

— Не.

Стомахът му се свиваше.

— Бихте ли ми дали всичкия си ръчен багаж, ако обичате?

Тя се усмихваше, но той знаеше, че е само за да го предразположи към съдействие, момичето явно умираше от страх. Също и Уди.

— О, господи — промълви той и протегна ръка към сака между краката си.

Тогава бомбата избухна.

Джокера и Рижия чакаха инструкции от полковника. Бяха накарали Маги да легне по очи върху наквасения с кръв килим до Фишер с ръце зад тила. Имаше хубаво тяло, мислеше си Джокера. Хубави крака, стегнат задник, точно каквито жени обичаше. Той погледна часовника си.

Гласът на полковника прозвуча в ухото му:

— Самолетът се е взривил. Предполагаме, че няма оцелели. Операцията приключи. Доведете всичко докрай. Повтарям, доведете всичко докрай.

Джокера погледна Рижия. Той кимна и леко помести автомата си в знак, че оставя тази чест на него. Джокера стреля веднъж в гърба й, на нивото на сърцето.

Тя не умря веднага, никога не умираха веднага. В романите обикновено пише, че когато някой бъде застрелян, смъртта настъпва преди още да е паднал на земята, но Джокера знаеше, че никога не става така. Беше убивал хора в Белфаст, на Фолкландските острови, в Близкия изток и веднъж в Испания, но никога не бе видял някой да умира мигновено, независимо къде го застреляш. Ако куршумът мине през сърцето, мозъкът продължава да функционира още една минута, преди очите да престанат да се движат. Ако го застреляш в главата и мозъкът се размаже по пода, сърцето продължава да изпомпва кръв в крайниците и тялото продължава да се гърчи известно време, докато най-сетне си даде сметка, че е мъртво. Така ставаше в истинския живот. Малко са хората, които знаят разликата между смъртта в книгите и филмите и смъртта в реалната действителност. Джокера бе един от тях.

Когато куршумът прониза тялото й и проби дупка на излизане от предната страна на гърдите й, тя разпери ръце и изстена. След известно време най-сетне умря, гърчейки се в локва кръв. От устата й потече слюнка, в очите й се четеше ужас. Джокера не искаше да става свидетел на последната й агония. Обърна се с гръб и загледа през прозореца към реката, чакайки гърчовете й да спрат. Смъртта винаги го бе отвращавала.

 

 

Джон Симсън остана до късно в редакцията, за да прегледа вечерните издания, преди да си тръгне. Вестникът му нямаше да излезе в близките седемдесет и два часа, но искаше да види как ежедневниците отразяват взривяването на самолета и операцията на Специалните части срещу терористите. Новината за самолета бе дошла много късно, за да бъде отразена подробно в сутрешните издания, но повечето вестници все пак бяха успели да напишат по няколко думи.

Доставчикът се появи с купчина вестници под мишница и ги тръсна на бюрото. Симсън отдели жълтата от сериозната преса и се зае с първата група: „Сън“, „Дейли мирър“, „Дейли мейл“, „Дейли експрес“, „Дейли стар“ и „Тудей“. Във всички имаше снимки на останките от самолета сред океана и на членовете на терористичната група. Всички бяха сложили снимката на Бомбаджийката на първа страница, защото тя най-много привличаше вниманието, а „Експрес“ и „Мейл“ бяха поместили и портрета на Уди заедно с кратък разказ как е бил използван за пренасянето на бомбата.

Да, помисли си Симсън, ето как щеше да го направи. Бомбата, предателството и операцията на Специалните части заедно със снимка на момичето — на първа страница. Вътре — информация за бомбената кампания и Специалния въздушнодесантен полк, биографични данни за терористите и много политически коментари. Страхотно събитие, жалко само, че не стана в събота вечерта. Двете снимки на Уди го гледаха от бюрото. Симсън поклати тъжно глава:

— Е, Уди, най-сетне излезе на първа страница.

Той събра вестниците и ги взе вкъщи, за да ги прочете по-внимателно.

 

 

Обадиха му се да му съобщят за срещата в „Уайтхол“, докато четеше сутрешната преса. Взривът на самолета бе на първа страница на всички вестници заедно с кратка равносметка за операцията на Специалните части в Уопинг. От подробностите в репортажите ставаше ясно, че хората от пресслужбата на Министерството на отбраната са си дали доста труд, за да защитят правителствената позиция. Никъде не се споменаваше за китаеца. Животът и смъртта му завинаги щяха да останат в тайна. Друг важен факт, който липсваше във вестниците, беше как силите за сигурност са успели да открият терористите. Разузнаване бе най-точното обяснение. Служителите от пресслужбата добре се бяха справили с журналистите. Бяха ги затрупали с повече информация, отколкото могат да поемат, та да не се сетят за най-съществените въпроси.

Бромли се облече, целуна жена си по бузата, слезе в гаража и погледна под колата си. Надникна през прозореца, за да провери детектора, който показваше, че никой не се е доближавал до возилото. След като реши, че всичко е наред, отстъпи няколко крачки и натисна копчето на малкото дистанционно устройство, което стартираше двигателя автоматично. Едва когато се увери, че няма никаква опасност, отключи колата и влезе. Предохранителните мерки му бяха станали втора природа, и то много преди смъртта на Еърли Нийв и Йън Глоу.

Налагаше се да отложи всичките си ангажименти за деня, но обаждането на координатора на разузнаването и службите за сигурност бе по-важно от всичко останало. Координаторът беше подчинен само на две висши инстанции: министър-председателя и Постоянния секретариат на разузнавателните служби. Главната му функция бе да осигурява сътрудничеството между разузнавателните служби, нелека задача.

Бромли пристигна от последните в заседателната зала. Намери празен стол и се настани. Залата бе почти изцяло заета от дълга овална маса от лакиран махагон. Наоколо се виждаха много познати лица, някои му кимнаха за поздрав. Самата стая бе типична за „Уайтхол“ — богато украсена камина, цяла колекция впечатляващи маслени картини и пищен килим. Мъжът, застанал на председателското място, също беше типичен образ за „Уайтхол“ — костюм на тънки райета, безупречна бяла риза, тъмносиня вратовръзка, грижливо сресана коса, леко посивяла на слепоочията, изпънато като пружина тяло, ръце с перфектен маникюр, събрани зад гърба. Координаторът бе цивилен служител, за когото борбата срещу тероризма представляваше само трамплин към по-високи постове, които той сигурно смяташе за свое рождено право, но все пак, както и всички останали около масата, той приемаше тази задача с най-голяма отговорност. Присъстващите бяха каймакът на службите за борба с тероризма в страната, макар Бромли да остана изненадан, че не вижда никого от висшите началници. Всички бяха или заместници, или лични секретари на големите шефове. По лицата им се четеше тъга, повечето бяха загубили колеги или приятели при злополучния полет. Той познаваше представителите на Секретната служба за контраразузнаване, Секретната разузнавателна служба, Щаба по разузнаването на Военното министерство, Отдела за борба с тероризма, но имаше и неизвестни за него лица. Някои бяха висши началници от полицията, за други — с военни подстрижки и маниери — предположи, че са от Специалния въздушнодесантен полк.

Никой не носеше карта с името си на ревера и върху масата нямаше никакви пособия за писане, само няколко кани с вода и обърнати с дъното нагоре чаши. Нямаше (забеляза със съжаление Бромли) и пепелници.

Един-двама закъснели се вмъкнаха през двойната врата и се усмихнаха сконфузено на координатора. Когато и последните заеха местата си, двама мъже в черно станаха и излязоха, затваряйки вратата след себе си.

— Господа — започна координаторът, — благодаря, че се отзовахте. Нека първо кажа, че на това заседание никой няма да си води бележки и то не бива да бъде споменавано в никакви дописки или доклади. Няма да го отразите и в дневниците си. Това заседание никога не се е състояло. Ясно ли е?

Изчака всички мъже да кимнат утвърдително, преди да продължи.

— Благодаря. Това е нещо като кратък отчет за различните служби по разузнаването и сигурността, както и за онези полицейски началници, до чиито отдели се отнася това, което ще ви кажа. Можете да уведомите устно началниците си за темата на заседанието, но нищо от тази информация не трябва да се предава надолу по йерархията. Всички данни, както сами ще разберете, са за вътрешна консумация. Тези сведения засягат много тесен кръг от хора.

Сега вниманието на всички присъстващи бе насочено към него. Не се чуваха никакви странични звуци, всички следяха внимателно лицето на координатора.

— Всички сте научили за ужасяващото събитие от вчера вечерта. Трагедия, голяма трагедия. Все пак съм радостен да ви съобщя за ликвидирането на терористичната група, отговорна за неотдавнашните жестокости, и за това трябва да благодарим на Отдела за борба с тероризма на полицията и Специалния въздушнодесантен полк.

Той кимна към представителите на двете организации, между които беше и Бромли.

— Както знаете, вчера при самолетната катастрофа загинаха сто трийсет и шестима души. Между тях — дванайсет деца и три монахини, както и депутати и други държавни служители. Общественото недоволство срещу ИРА се разгаря. Не само в пресата, въпреки че всички вестници призовават нещо да се направи: появиха се отново искания за връщане на смъртното наказание. Нещата са много по-сложни. Този път общественото недоволство срещу ИРА достигна връхната си точка, шири се мнението, че трябва да се предприемат ответни мерки.

Той отново замълча и огледа мъжете около масата, които попиваха всяка негова дума.

— Господа, открива ни се златна възможност. Нашите специалисти оценяват, че недоволството срещу терористите ще остане все така високо през следващите десет дена, до две седмици. Скоро след като порази цивилни цели или убие невинни граждани, ИРА обикновено напада военни обекти и така си възстановява доверието. Общественото мнение е нещо крайно непостоянно, но този път те отидоха прекалено далеч. Всички ние, които седим около тази маса, знаем, че бомбените атентати бяха дело на самостоятелна терористична група, действаща без подкрепата на Белфаст и Дъблин. Тази информация обаче остана в тайна от пресата. Обикновените граждани знаят, че ИРА носи цялата отговорност за експлозиите.

Накрая стигна до същината на въпроса.

— Късно снощи на най-високо ниво бе взето решение да се предприеме операция срещу водещи членове на ИРА и Шин Фейн. През следващите седем дни висшите ешелони на организацията ще бъдат елиминирани и този път общественото мнение ще ни подкрепи на сто процента. Точно за тази златна възможност ви говорих. Всичко, което сторим сега, ще се ползва с пълната подкрепа на обществото. Това не е, повтарям, не е екстремистка политика. Това е операция за отстраняване на най-опасните ни врагове. Тайна операция. Съставил съм списък на двайсет и петима мъже и жени, за които сметнахме, че играят ключова роля в организацията и без които тя ще загуби ефективността си като терористична сила. За целта ще използваме отряд от добре обучени членове на Специалните части. Където е възможно, убийствата ще бъдат замаскирани като нещастни случаи: катастрофа, свръхдоза наркотици, падане по стълбите, но в останалите случаи нещата ще се наредят така, че да изглеждат като дело на протестантски екстремисти. Завърши ли операцията, ИРА няма повече да представлява реална заплаха за сигурността. След това ще им се противопоставяме с по-законни методи, за целта ще се сформира нова Антитерористична служба, една-единствена национална силова организация за борба с тероризма. Това обаче ще бъде тема на следващи заседания в края на този месец. Сега има ли въпроси?

Повечето от мъжете около масата изглеждаха потресени, но Бромли знаеше, че всеки от тях ще подкрепи безусловно плана, изложен от координатора. Много от тях от години призоваваха за предприемане на такива действия, смятайки, че ИРА може да бъде победена само с жестокост, равна на нейната.

— Ще съм ви благодарен, ако си спестите коментарите и се ограничите със задаването на въпроси — продължи координаторът. — Тук няма нищо за обсъждане, не търся ничие одобрение, няма нищо за гласуване. Решението вече е взето на много по-високо ниво. На най-високото ниво.

Един от полицейските представители се изкашля и вдигна ръка.

— Кога започва операцията?

Координаторът погледна изящния си златен часовник и отвърна тихо:

— Започнала е преди десет минути.

Друг от присъстващите, представител на Тайната разузнавателна служба, вдигна ръка.

— Може ли да научим чии имена са в списъка?

— Няма никакъв списък — отвърна координаторът. — Няма нищо на хартия, никакви писмени свидетелства. Все пак мога да ви съобщя устно имената на двайсет и петимата членове на ИРА, които организацията не може да си позволи да загуби.

Всички имена бяха добре познати на мъжете около масата, затова никой не се изненада, последваха само одобрителни кимвания. Бромли бръкна в джоба си и извади лулата. Потърка я замислено по зъбите си, докато слушаше имената. Лиам Хенеси бе споменат някъде по средата. Последното име беше на Шон Морисън.