Стивън Ледър
Китаецът (8)

Морисън се събуди от аромата на прясно приготвено кафе. Той едва отвори очи, за да види Кери, застанала до леглото му. От чашата в ръцете й излизаше пара.

— Ставай, слънчице.

Тя го изчака да се изправи в седнало положение и му подаде чашата. Отиде до прозореца и дръпна завесите, небето едва бе започнало да просветлява.

— Колко е часът? — попита той.

— Четири и половина.

Морисън изръмжа. Изгълта кафето и й върна празната чаша.

— Как съумяваш да изглеждаш толкова бодра — почуди се той.

— Свикнала съм. От курсовете за оцеляване. Татко винаги използва мен за нощните походи и други подобни. Много е забавно, пускаме ги да си легнат в полунощ и после ги събуждаме в три за десеткилометров преход. Като се приберат след това, приличат на ходещи мъртъвци.

Кери далеч нямаше вид на мъртвец, даде си сметка Морисън. Сините й очи бяха ясни, сякаш горяха, кестенявата й коса все още бе мокра от банята, дори си беше сложила лек грим — леки сенки под очите и само загатване за червило. Надали го правеше, за да се хареса на китаеца, и Морисън се почувства поласкан.

-— Какво си мислиш? — попита тя. — Много угрижено гледаш.

— Мислех само, че съм скапан като куче — излъга той. — Хайде, остави ме сега да се измия. Слизам след пет минути.

— Искаш ли да ти приготвя закуска?

Самата мисъл за ядене в този час накара стомахът му да се разбунтува и той отговори отрицателно, но не отказа второ кафе.

Когато слезе в кухнята, бършейки косата си с една синя кърпа, то вече го чакаше. Кавана също беше в стаята заедно с тримата, които бе решил да вземе за претърсването на гората: Рой О’Донъл, Томи О’Донъхю и Майкъл О’Фолин. И тримата изглеждаха смазани. Хенеси седеше пред цяла купчина оръжия и малки радиостанции, натрупани на масата. Подаде на Морисън малък пистолет:

— Внимавай много. Ако усетиш войници, побързай да се отървеш от него.

Морисън кимна. Вниманието му бе привлечено повече от други два пистолета на масата. Бяха с къси, широки цеви и изглеждаха, сякаш са стреляли само веднъж досега. Едва когато Хенеси заговори, си даде сметка какви са. Сигнални пистолети. Хенеси бе запален любител на яхтите и пистолетите очевидно бяха предназначени за аварийни ситуации.

— Вземи единия, Шон, и сигнализирай, ако попаднете на китаеца и имате нужда от помощ. Ще се обадиш и по радиостанцията, но така няма как да разберем къде сте, затова след като се свържеш, изстреляй сигнална ракета. Давам ти шест.

— Ние ли ще вземем другия? — попита Кавана.

— Не. Имам само два. Единият ми трябва, за да сигнализирам на Шон и Кери.

— Нали имат радиостанция?

— Да, но само те ще могат да ме търсят. Ако включат на приемане, китаецът може да ги чуе. Ако поискам да се свържа с тях, ще изстрелям ракета и те ще ми се обадят, когато решат, че са на сигурно място. Ще използвате радиостанцията само ако видите сигнала ми или ако се оправите с китаеца.

— Да се оправим ли? — почуди се Кери.

— Да го заловите. Или каквото друго направите. — Хенеси подаде две радиостанции на Кавана. — Използвайте тези, Джим, по една за всяка кола. Ако хванете китаеца, обадете ми се и аз ще дам знак на Кери и Шон. Става ли?

— Звучи дяволски объркано — призна Морисън.

— Чичо Лиам е прав — намеси се Кери. — На открито звукът се чува на километри, особено звукът от радиостанциите.

— И не забравяйте, че армията следи всички честоти, затова избягвайте да ги използвате често — заръча Хенеси. Подаде на Морисън малка брезентова торба. — Прибери сигналния пистолет и радиостанцията тук.

Кери взе щеките от шкафа, на който бяха подпрени, и застана до вратата.

— Ами храна и вода? — попита Морисън.

Тя потупа малка раница, преметната през рамото й.

— Взела съм. И картите също. И фенерчетата. И всичко, от което ще имаме нужда. Хайде, Шон, на конете.

— Слушам, шефе.

Той взе радиостанцията и сигналния пистолет. Прибра бойния в якето си. Беше тежък и джобът му се изду.

— С това ще ти е по-удобно — отбеляза Кавана и плъзна един кобур по масата.

Морисън прибра пистолета вътре и закачи кобура на колана си.

— По-добре ли е? — попита Кавана.

— Много по-добре. Хайде, успешен лов.

Кавана събра пръсти във формата на пистолет и ги насочи към Морисън. Кери вече бе излязла.

— Вие също внимавайте — предупреди Хенеси. — Имаме разрешителни за тези пушки, но, за бога, не ги размахвайте много пред британците. Последното, което ни е нужно сега, са неприятности с армията.

— Не се тревожи, Лиам, ще внимаваме. Хайде и ние да потегляме.

Кавана и останалите трима излязоха и скоро Хенеси чу бръмченето на рейнджровърите. О’Хара, с разрошена коса и подпухнали очи, влезе, препъвайки се в кухнята, и се отпусна на един стол.

— Какъв е целият този шум, Лиам?

— Момчетата тръгнаха да търсят китаеца. Искаш ли кафе?

— Едно уиски ще ми дойде по-добре.

— Добре, прав си. Ще ти направя компания.

Докато Хенеси наливаше уискито, Кери и Морисън пресичаха полето към горичката. По тревата искряха капчици роса. Сега нямаше нужда да минават през гората, затова заобиколиха и се насочиха направо към живия плет. Когато приближиха склона със стъпканата камбанка, Кери забави ход. Внимателно заоглежда наляво и надясно като пилот на бомбардировач, който проверява небето за вражески самолети. Морисън вървеше зад нея и малко вляво.

— Какво точно търсим? — поинтересува се той.

— Ако имаме късмет, ще видим ясни следи като отпечатъците, които открихме вчера, или смачканите растения. Такива следи обаче обикновено се срещат рядко и са на големи разстояния едни от други. Затова трябва да си отваряме очите за по-дребни неща. Трудно е да ти го обясня. Понякога просто чувствам, че нещо е променено.

— Какви са тези дребни неща?

Кери разбута почвата с щеката и клекна, за да огледа тревата.

— Различия в цвета на растенията, дребни неща по земята, които не са нормални, залепнали в калта листа, разместени камъчета и клонки. Неща, които може да са паднали от него. Това не са сигурни доказателства, че е минал оттук, но ако разглеждаме всички признаци накуп, можем да го проследим. — Тя се извърна, приклекна и посочи назад. — Човек не може да мине през полето, без да остави някаква следа.

Морисън се обърна. През мократа трева, докъдето му стигаше погледът, се проточваха две дири.

— Щом росата се изпари, тези следи ще изчезнат — продължи тя, — но нали виждаш какво имах предвид. — Тя продължи напред. — Освен това използвам най-обикновена логика. Опитвам да мисля като този, когото преследваме. Като стигнеш до препятствие, като жив плет или река, трябва да се досетиш какво е направил, дали е тръгнал наляво или надясно, дали е минал през някоя група дървета, или ги е заобиколил, какво е направил, когато е стигнал до някоя постройка. В някои отношения човек се проследява по-лесно от елен. Човекът обикновено има някаква цел, освен ако не се е изгубил. А в такъв случай обикновено прави всичко възможно да улесни тези, които го търсят. Еленът се старае да избягва срещи с хора, а през повечето време просто си пасе.

— Ловила ли си хора преди?

Кери се засмя.

— С пушка ли? Не. Дори немците не могат да отстрелват колкото си искат елени. Но това за лова на хора е добра идея, какво ще кажеш?

— Да, добре де, може би не се изразих точно. Търсила ли си хора преди?

— От време на време някой турист се губи в планината и спасителите викат баща ми на помощ. На няколко пъти съм ходила с него. Но както вече казах, едно е да търсиш някого, който иска да го открият, а съвсем друго е да преследваш човек, който се укрива. А китаецът със сигурност се старае да остане незабелязан. Поне времето ще бъде хубаво. Предполагам, че знаеш как племето на черноногите предсказва времето.

— Моля?

— Прогноза за времето по индиански маниер. Ето, сега ще ти покажа.

Тя се наведе, вдигна едно камъче и уви една тревичка около него.

— Какво е това? — полюбопитства Морисън.

— Хващаш го така и го наблюдаваш. Вземи.

Подаде му камъчето.

— И какво сега? — продължаваше да недоумява Морисън.

— Ами, първо го опипваш. Ако е сухо, значи времето е хубаво. Ако е топло, денят е горещ. Ако побелее, значи вали сняг. Ако е мокро — вали дъжд. След това го оглеждаш. Ако се мести насам-натам, значи духа вятър.

Морисън разбра, че го взимат на подбив, и се засмя.

— И още нещо, Шон…

— Да?

— Ако не го виждаш, вероятно е паднала мъгла.

Двамата избухнаха в смях.

 

 

Телефонът в антрето иззвъня.

— Аз ще вдигна — предложи О’Хара, който седеше по-близко до вратата от Хенеси. Вдигна, после постави ръка на слушалката: — За теб е. Не се представи.

Хенеси се надигна от масата и взе слушалката.

— Лиам Хенеси на телефона.

— Бромли се обажда — чу се хриплив глас.

Хенеси затвори вратата към кухнята, за да не го слуша О’Хара.

— Обадиха ли се?

— Обадиха се, но не казаха кодовата дума. Какво става, Хенеси?

Това обърка ирландеца.

— Слушайте, Бромли, ако не са дали кодова дума, може би не са те.

— Те бяха, и още как. Снощи са се обадили в „Прес асосиейшън“. Мъж с ирландски акцент. Казал, че нямало повече да сътрудничат с британските сили за сигурност и нямало да използват системата с кодовите думи.

— Тогава откъде сте толкова сигурни, че обаждането не е лъжливо?

— Казал е точно къде е била поставена бомбата и колко експлозив е съдържала. Освен това при всички останали бомби поемаха отговорността в рамките на двайсет и четири часа след експлозията. Получихме и обичайните лъжливи обаждания, но само това съдържаше достатъчно подробности, за да заключим, че е оригинално.

Хенеси затвори очи. Изобщо не беше очаквал такова нещо.

— Някой е проговорил — заключи Бромли.

— Не е възможно. Само двама души знаехме за плана. Аз и човекът, който се срещна с вас в Лондон, Шон Морисън.

— Е, значи на един от двама ви не може да се има доверие. И само вие знаете на кого.

— Извиках Морисън от Щатите специално за тази операция. Не е бил в страната от две години и няма начин да е замесен с терористичната група.

— Може би говорите насън.

— Ще отмина тази забележка с презрението, което заслужава — изсъска Хенеси, но по гърба му полазиха тръпки и стомахът му се сви.

— Та какво предполагате, че не е наред? Мислите ли, че е просто съвпадение, че изведнъж са решили да не използват кодови думи, след като променихте паролата?

— Не, разбира се, че не. Тази година я променях на два пъти и те я научаваха веднага. Не, имате право, някой ги е предупредил. Но да ме убиете, не се сещам кой може да го е направил. Вижте, дайте ми номера си и ще ви се обадя по-късно. Трябва да обмисля проблема.

Бромли му продиктува номера си и Хенеси си го записа.

— Денем или нощем да ви търся? — попита той.

— Ако ме няма на този телефон, някой от колегите ще ви свърже.

— Ще ви се обадя веднага, щом разбера какво става.

— Надявам се да не е твърде късно.

— Какво имате предвид?

Бромли замълча, след малко заговори, но този път по-колебливо:

— Политическият климат тук се променя, Хенеси. Тези терористични акции са толкова жестоки, че общественото мнение се обръща срещу ИРА по невиждан от мен начин. Не просто някой десен депутат да призовава за смъртно наказание или за изпращане на Специалните части в Северна Ирландия, това е различно. Отчасти това е предизвикано от липсата на предупреждение, но главно се дължи на избора на цивилни цели. Когато ИРА застрелваше депутати като Еърли Нийв или Йън Глоу, действията им можеха да се оправдаят като политически убийства. Фондовата борса и „Карлтън клъб“ пък можеха просто да се приемат като удари по икономическата система. Но тези последните зверства, имам предвид метростанция „Банк“ и Аскът, за бога… Казвам ви, Хенеси, ако това продължи, правилата ще се променят.

— Какво имате предвид, как ще се променят?

— Имам предвид, че каквото и да си мислите, в миналото британското правителство се отнасяше доста меко към ИРА.

Хенеси изсумтя.

— Глупости. Католиците в Северна Ирландия са подложени на нечувани…

— Не говорим за католиците, говорим за ИРА. И искам да ви кажа, че ако наистина вие и приятелчетата ви в Дъблин нямате нищо общо с това, трябва да положите всички усилия да го прекратите, защото иначе ще понесете ответен удар, който не сте и сънували.

— Разбрах ви, Бромли. Записах си телефона ви.

Полицаят затвори. Хенеси се върна в кухнята. О’Хара ядеше овесени ядки.

— Проблеми ли има? — попита той, след като забеляза загрижения поглед на Хенеси.

— Всичко е наред, Уили. Ще се справя.

„Така ли?“ — попита насмешливо някакъв вътрешен глас, звучащ по обезпокоително същия начин като този на Мери.

Кристи Мърфи пристигна във фермата малко преди десет. Хенеси правеше кафе, когато един от постовите почука, за да съобщи, че приближава кола. След малко колата спря в задния двор и Мърфи влезе в кухнята.

— Идваш тъкмо навреме за кафето — посрещна го Хенеси и махна към един стол. — Заповядай, седни. Как е жена ми?

Мърфи остана прав, кършейки ръце-като борец, който се подготвя да излезе на ринга. Голямото му четвъртито лице бе прорязано от дълбоки бръчки и за миг Хенеси се разтревожи, че нещо се е случило с Мери.

— Мери е добре, нали, Кристи?

— Добре е, Лиам, но…

Хенеси бутна чинията си настрана.

— Какво има, Кристи? Да не си си глътнал езика?

Мърфи явно се чудеше какви думи да избере и въпреки че по принцип не говореше много, сега положението беше различно. Държеше се като дете, което иска да си признае, че е счупило прозореца, но се страхува от наказание.

— Може ли да поговорим насаме, Лиам?

— Разбира се, разбира се. Ела в хола.

Хенеси стана и изведе едрия мъж в коридора.

 

 

Слънцето се издигна по-високо в небето и Кери започна все по-трудно да следи пътя, по който беше минал китаецът. На Морисън не му бяха необходими допълнителни обяснения, вече му бе разказала колко е важен ъгъла, под който падат слънчевите лъчи. Накрая, след като изгубиха половин час, за да минат стотина метра, тя обяви почивка.

Посочи голяма бреза до живия плет.

— Не е зле да отдъхнем. Хайде да седнем там.

Настаниха се сред хладната трева под сянката на дървото и Кери отвори раницата си. Извади няколко сандвича и две кутии бира.

— Запасила съм се добре.

— Колко мислиш, че ще ни отнеме търсенето? — попита Морисън, докато си взимаше сандвич.

— Следите са стари. Все още водят към гората. Ако е там, имаме по-голям шанс да открием отпечатъци между дърветата. През гората е по-трудно да се придвижваш, без да оставяш следи.

— Защо не отидем направо там?

Кери вдигна рамене.

— Можем да го направим, но това крие риск. Все пак съществува вероятност да е тръгнал на юг, а дори да се крие в гората, не знаем откъде е влязъл. В тази работа не може да се бърза, Шон. Ако тръгнем в грешна посока, ще са ни нужни часове, за да намерим пак следите му.

Тя отвори едната бира.

— Ти по-добре знаеш — примири се той. Вдигна сандвича. — Много са хубави. Ти ли си ги правила?

— Да, имах предостатъчно време, докато ти бе в царството на сънищата.

Продължиха да ядат в мълчание, наслаждавайки се на свежия утринен бриз.

— Сега в Ню Йорк ли живееш? — попита тя, докато изтръскваше няколко трохи от панталоните си.

Морисън кимна.

— Да, събирам средства, развявам байрака и обяснявам на янките къде отиват парите им.

— Не ти ли липсва?

— Кое?

— Напрежението. Животът в Белфаст, в центъра на събитията. — Тя се намръщи. — Сигурно знаеш какво имам предвид. Борбата се води в Северна Ирландия, не в Щатите, и със сигурност не в Шотландия.

Очите й проблеснаха възбудено.

— Има различни начини да помагаш за Каузата — отвърна тихо той.

Още помнеше как бе избухнала при думите на Кавана във фермата.

— Като баща ми ли имаш предвид? Да се крие в Шотландия и да ме държи вързана за себе си.

— Стига, Кери. Баща ти е чул тропането на пръстта върху твърде много ковчези, заслужил си е почивката. Надали има човек, който да е направил толкова много за ИРА, колкото Майки Джерафти, не го забравяй.

Тя поклати глава.

— Знам, не това имах предвид. Не го виня, че се е оттеглил, а че спира мен. Пази ме, сякаш ще се счупя.

Морисън я погледна и веднага почувства, че и той трябва да я пази. Бузите й бяха зачервени, брадичката — вдигната сърдито, очите й блестяха. Изглеждаше готова да се изправи срещу целия свят. Тя бе искрена в желанието си да помогне, но Морисън знаеше, че „Лонг Кеш“ е пълен с хора, несъумели да обуздаят ентусиазма си с малко здрав разум.

— Радвай се, че не си се замесила — каза тихо той.

— Ще се зарадвам едва когато британците напуснат Ирландия. Това е нашата страна, Шон, нашата страна и нашата религия. Знаеш какво искам да кажа, сигурна съм. Знам, че изпитваш същото като мен, когато видиш на улицата онези мръсници с черни униформи и бомбета, с флейти и барабани, да ни пробутват скапаната си религия. Никога ли не ти се е случвало, Шон? Да те хванат момчетата с палките и да те заставят да викаш: „Долу папата“ или „Всички католици са боклуци“. Кажи ми, че никога не ти се е случвало. Кажи ми, че не ти се повдига всеки път, когато видиш демонстрация на протестанти.

Морисън не отговори, защото знаеше, че тя има право.

— Искам да хвана този китаец — продължи тя. — Искам да покажа на чичо Лиам на какво съм способна. Ако успея да се докажа сега, той ще ми позволи да работя още за Каузата независимо от мнението на баща ми.

Далече на запад в небето се издигна бяла комета със сивкавосиня опашка. Разгоря се и изсъска като спукан балон.

— Това е чичо Лиам! — възкликна Кери.

Морисън извади радиостанцията от брезентовата торба и я включи.

— Там ли си?

Не използваха имена, защото военните постоянно подслушваха ефира.

— Връщайте се — нареди Хенеси. — Веднага.

— Добре, идваме. Открихте ли го?

— Не, просто искам да се приберете.

— Разбрано.

Морисън изключи радиостанцията.

Кери бе чула разговора.

— Какво ли е станало?

— Нямам представа.

— Виж какво, Шон. Мисля, че е по-добре да остана тук. Чичо Лиам каза, че още не са открили китаеца. Сам виждаш колко бавно напредваме. Нека продължа издирването, ти ела, като си свършите работата.

— Как да те намеря? Ти си следотърсачът, не аз.

— Не вярвам да отида много далеч. — Тя откърши една клонка от живия плет. — Ще забивам пръчка през стотина метра и ще оставям знаци с щеката навсякъде, където земята е гола. Няма да ти е трудно да ме намериш. Пък и няма опасност да попадна на него, следите са много стари. Така ще спестим време.

— Нека го попитаме.

Морисън пак включи радиостанцията:

— Там ли си?

След известно забавяне Хенеси се обади:

— Да.

— Идвам сам.

— Разумно ли е?

— Така ще спестим време, пък и сме сигурни, че засега тук е безопасно. Стига да си съгласен.

Хенеси се замисли за известно време. Накрая се съгласи.

— Добре, да внимавате.

— Ура! — възкликна Кери.

— При най-малко съмнение и тя да се връща — добави Хенеси.

— Разбрано — отвърна Морисън и изключи. Обърна се към Кери: — Както каза Лиам, внимавай.

Отвори торбата, извади сигналния пистолет и патроните и й ги даде заедно с радиостанцията:

— Вземи ги.

— А пистолета?

Той поклати енергично глава.

— Не, никакъв пистолет. Лиам бе ясен по този въпрос. Ако решиш, че има някаква опасност или че си на път да го откриеш, ще се оттеглиш и ще ме повикаш по радиостанцията. Веднага щом се разберем с Лиам, идвам.

— Сигурно е нещо важно, иначе щеше да каже по радиостанцията.

Морисън забърза към фермата. По пътя се замисли върху думите й. Въпреки че вървяха от пет часа, бяха изминали само четири километра. Четирийсет минути му бяха достатъчни да стигне фермата.

Беше в добра форма и само леко се изпоти. Пред къщата завари О’Хара и двама мъже с пушки. Пушките бяха отворени и дулата им сочеха надолу, но в основата на цевите се виждаха жълтеникавите задници на патроните.

— Лиам е в хола — каза О’Хара.

— Всичко наред ли е? — попита Морисън с надеждата да му подскажат какво става.

— Проклет да съм, ако знам.

Двамата мъже с пушките казаха довиждане на О’Хара и се запътиха към къщата на управителя. Морисън си отдъхна. За момент си бе помислил, че чакат него. Въоръжен ескорт.

Той избърса внимателно крака в изтривалката пред кухнята и влезе. Вратата на хола бе открехната, Хенеси седеше на едно кресло до незапалената камина.

— Седни, Шон — каза той, без да става.

Изглеждаше замислен, почти шокиран от нещо, и Морисън веднага помисли, че е имало нова бомба. Когато влезе, за да се настани на дивана, осъзна, че в стаята има и още някой. Кристи Мърфи стоеше зад вратата.

— Кристи! — изненада се той. — Кога се върна?

Мърфи извърна поглед, изглеждаше смутен.

— Кристи, можеш да изчакаш навън — каза Хенеси и Мърфи буквално избяга, сякаш бързаше да се скрие от погледа на Морисън.

След като телохранителят затвори вратата, Хенеси се втренчи в лицето на Морисън и той започна да се тревожи. Страхът му обаче бе неопределен, безпочвен и това го правеше още по-мъчителен. На Морисън му се прииска да наруши тишината, да попита какво не е наред, но реши, че е най-добре да запази мълчание. Дланите му се изпотиха, но колкото и да му се искаше, не посмя да ги избърше в панталоните си. Лиам Хенеси може да приличаше на добродушен старец, но притежаваше огромна власт върху живота на подчинените си и нямаше да се поколебае да убие всеки, който дръзне да му се противопостави. Морисън помисли за Мери Хенеси и усети как се изчервява.

— Терористите са поели отговорност за бомбата в Аскът — заговори равнодушно Хенеси.

Морисън се намръщи, защото това беше добра новина, а Хенеси говореше, сякаш съобщава за смъртта на починал роднина.

— И?

— И не са използвали кодова дума. Всъщност казали са, че повече няма да си сътрудничат с властите и няма да използват системата с паролите.

Хенеси го погледна студено, без да мига, и Морисън едва издържа погледа му. Накрая отмести очи към прозореца. Двамата мъже с пушките се бяха върнали отдолу. Той отново погледна Хенеси.

— Това означава, че някой ги е предупредил — продължи домакинът, без да сваля очи от него, и Морисън отново впрегна всички усилия, за да издържи погледа му. — Проблемът е, че само двама души знаехме причината за смяната на кодовата дума. Ти. И аз.

Морисън вдигна ръце.

— Не знам какво си мислиш, но аз не съм казал на никого, Лиам. Много добра сметка си давам колко важно е това. Говорих само с Бромли. Кълна се в майка си, кълна се.

Хенеси подпря брадичката си с пръст и го загледа замислено като съдник, който се чуди дали да го обяви за виновен или за невинен.

— Сигурно си казал на някого, Шон. Помисли внимателно.

В стаята настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането на големия старинен часовник в ъгъла. Морисън бе искрено объркан, защото знаеше, че не е издал тайната на никого. Сигурен беше. И въпреки това Хенеси изглеждаше убеден във вината му.

Той поклати глава, нямаше никаква представа какво очаква да чуе Хенеси.

— Ще ти помогна ли, ако кажа, че Кристи е следил Мери в Лондон?

Морисън се почувства, сякаш са го ритнали в корема. Щеше да го приеме по-леко, ако Хенеси се беше разкрещял, ако бе ударил с юмрук по масата или беше хвърлил нещо по него, но той просто си седеше в креслото и чакаше отговор. Сякаш се примиряваше с фактите. Изглеждаше дори, сякаш не го засяга, което само засилваше опасенията на Морисън. Той се запита дали е дошъл краят на живота му, дали ще бъде застрелян в тила само защото е спал с чужда жена. Помисли да излъже, да каже, че просто се е отбила през хотела му, но си даде сметка, че това няма да му помогне. Мърфи не беше глупав и със сигурност знаеше колко време се е бавила в стаята му.

— Лиам, съжалявам…

Хенеси му направи знак да мълчи.

— Не искам извинения, дори не ща да знам какво сте правили. Ще отложим този разговор за друг път. Искам само да разбера какво не е наред, как са разбрали за плановете ни. Знам, че Мери е била в стаята ти в понеделник сутринта, интересува ме какво си й казал. За какво говорихте?

— Не подозираш Мери, нали?

— В момента не знам на кого да имам доверие. Ти доказа, че изобщо не ме бива да преценявам човешките характери. Не ме будалкай, Шон. Обсъжда ли плана ни с Мери или не?

— Не — отвърна бързо Морисън. — Всъщност в известна степен да. Тя вече знаеше какво сме замислили.

— Нищо не е знаела. На никого не съм казвал. Абсолютно на никого.

— Ама, сигурен съм…

Морисън замълча. Опита да си спомни какво точно му бе казала, докато лежеше в прегръдките му, след като се бяха любили.

— Стори ми се, че тя вече знае.

— Помисли внимателно какво точно ти е казала. Говорихме по телефона, помниш ли? Тя чуваше ли разговора?

Морисън изведнъж си спомни всичко: как лежеше по гръб и говореше с Хенеси, докато прави любов с Мери.

— Да, чуваше ни.

Гласът му прозвуча, сякаш бе на друг човек. Чудеше се дали Хенеси не чете мислите му, дали знае как точно са го предали..

— Прав си, тя спомена за кодовата дума след това.

— Опитала е да продължи разговора на тази тема, така ли?

Морисън кимна.

— Звучеше, сякаш вече си й казал за плана. През повечето време аз просто потвърждавах това, което казваше.

— Тя е добър манипулатор — отбеляза тъжно Хенеси.

Морисън внезапно изпита жал за този човек. И вина. И страх.

— Мислиш ли, че Мери е казала на терористите? — попита той.

Предположението му се струваше невероятно, направо смешно.

— Не пряко, не. Но явно от теб е научила какво сме замислили и е съобщила на някого другиго.

— На кого?

Хенеси пак замълча. Наведе се напред и подпря лакти на коленете си. Извади кърпичката си и избърса чело.

— Мога ли да ти се доверя, Шон? След като ме предаде по този начин, мога ли да ти се доверя?

— Верността ми към Каузата никога не е била под съмнение, Лиам. Това с Мери бе различно. Не съм искал да те наранявам, не съм предвиждал да разбереш за връзката ни. Винаги внимавахме много.

— Лъгал си ме, действал си зад гърба ми. Как да ти имам доверие?

— Съжалявам, Лиам. Ако това може малко да ме оправдае, точно по тази причина заминах за Щатите. За да избягам от Мери. Да сложа край на тази връзка.

— Искаш да кажеш, че тя не желаеше да се откаже, така ли?

Хенеси звучеше засегнат, обиден. Морисън си даде сметка, че само влошава нещата. Може би Хенеси дори не беше подозирал, че връзката им е започнала, преди да замине за Ню Йорк.

— Решихме, че така ще е по-добре — излъга той. — Лиам, независимо какво се е случило в миналото, сега най-важното е да хванем тези мръсници и да сложим край на бомбените атентати. Да довършим това, което сме започнали. Да оставим личните си сметки за после.

Хенеси кимна и се облегна назад.

— Може би си прав, Шон. Добре, да оставим това за после. Сега да се опитаме да намалим вредите, може дори да обърнем нещата в наша полза.

— Какво имаш предвид?

— Преди да дойдете с Кери, имах посещение. Хю Макграт. Той знаеше, че Мери е в Лондон, но нямаше как да го е научил.

— Освен ако тя не му е казала.

— Освен ако тя не му е казала. Говорила е с теб, измъкнала ти е информацията за плана ни, после му се е обадила. — Хенеси замълча, после продължи да дълбае в раната му: — Тя те е използвала, Шон.

В гласа му звучеше горчивина, злоба, която плашеше Морисън. Той се запита дали Хенеси е готов да забрави за изневярата, след като се справят с бомбения проблем. Даваше си все пак сметка, че възрастният мъж е прав. Мери бе спала с него само за да го използва. Едва е изчакала да стане от леглото му, за да се обади на Макграт. Осени го друга, по-жестока мисъл. Може би е била любовница и на Макграт. Може би е давала на Макграт същите неща: целувките си, страстта си, енергията си, неща, които си беше мислил, че са запазени само за него. Представи си я седнала гола до Макграт, как той опипва гърдите й, как се любят до изнемога и за пръв път разбра как се е почувствал Хенеси.

— Знаех, че ми е сърдита, но не съм предполагал, че ще стигне дотам — продължи домакинът, сякаш говореше на себе си или пък правеше дълго отлагано самопризнание. Морисън предпочете да замълчи, защото знаеше, че много лесно може да предизвика гнева му. — Мери никога не ми прости, че не наказах хората, които убиха брат й.

— Нали са в „Лонг Кеш“?

— Много добре знаеш, че независимо къде са, в единични килии, с повишена охрана, винаги можем да се доберем до тях. И тя го знаеше. Никога не ми го прости. Спорили сме с месеци по този въпрос. С години.

— Спорили сте?

— Мери винаги е подкрепяла напълно организацията, повече, отколкото някои подозират. Имали сме жестоки спорове, тя никога не разбра защо поддържам умерената линия в отношенията с протестантите. Винаги е настоявала да се поднови терорът, да се изгонят британците със сила. И то още преди убийството на Джери. Предполагам, че смъртта му я е довела до отчаяние. Трябваше да се досетя, трябваше да й обръщам повече внимание. Но точно тогава ние престанахме да разговаряме. Да разговаряме като хора, разбираш ли какво имам предвид?

Морисън кимна, но ролята на слушател никак не му харесваше. Хенеси бе известен, че ревниво пази тайните си.

— Макграт винаги е бил примамлива възможност — продължи адвокатът. — Печели невероятни пари от контрабанда и има Добри връзки с Кадафи. Всъщност това обяснява защо не успяхме да открием кой конструира бомбите на групата. Може изобщо да не е свързан с организацията, някой, когото Макграт да е изпратил в Либия, без да ни каже.

— Възможно ли е? — попита Морисън, доволен от изместването на темата на разговора от Мери.

— Напълно. Щом стане дума за Либия, винаги е имал прекалено голяма свобода.

— Защо му е да краде експлозиви и екипировка от собствените ни запаси? Не може ли да си достави отделно?

— Известни количества може би, но не и по-големи доставки. Щеше да му се наложи да използва нашите канали за нелегален внос, а това не може да стане без наше знание. А му е било ясно, че ако се разбере, че прекарва тайни пратки, веднага ще се досетим какво е замислил. Не е искал да поеме такъв риск. Много по-безопасно е да открадне от скривалищата ни.

— Добре, да предположим, че Макграт е виновникът, какво ще правим?

— Трябва да ни съобщи кои са терористите. Ще го притиснем и ще го накараме да пропее.

— Той е влиятелен човек, Лиам. Ползва се почти със същото доверие в Дъблин, както и ти, и разполага с цяла армия във фермата си. Не можем просто да отидем и да очакваме, че ще проговори.

— Знам, знам. Сега ще говоря с Дъблин. И не ние ще отидем при Макграт, а той ще дойде тук. Ще му се обадя и ще му кажа, че свиквам спешно заседание на главния щаб тук, във фермата. Само да му подшушна, че става дума за промяна в бомбената ни стратегия, и ще дотърчи. Ще му кажем, че останалите идват от Белфаст и че заседанието е насрочено за обяд.

— Добре — съгласи се Морисън.

Чувстваше се облекчен, че вниманието на Хенеси е съсредоточено върху Макграт, но съзнаваше, че вътрешно възрастният мъж се раздира от противоречия. Като адвокат той бе свикнал да се владее в съдебната зала и голямото му предимство винаги е било, че противникът не подозираше какво мисли. Бе трудно предвидим човек, но историята с Мери със сигурност го ядеше отвътре и рано или късно щеше да го изкара от равновесие. Морисън трябваше да внимава, много да внимава. Един от мъжете с пушките погледна нагоре и го видя. Намигна му. Морисън не се почувства по-добре от това.

Фишер стоеше на балкона, на масата до него имаше половин нарязан хляб. Той взе една филия, натроши я и хвърли трохите във въздуха. Ято рошави чайки, кацнали на един шлеп от другата страна на реката, хвръкнаха и с крясъци се завъртяха над главата му. Той взе друга филия, натроши я и пак им хвърли трохите, този път по-високо, за да могат да ги хванат във въздуха.

— Знаеш ли какво ми се иска да имам? — попита Маккормик зад гърба му.

— Какво?

Две черноглави чайки се сблъскаха във въздуха, издавайки звук като от изтупване на одеяло.

— Един дванайсеткалибров пищак. Тогава наистина ще се забавляваме.

— Ама че си, Маккормик, нямаш никакво въображение.

Фишер хвърли шепа трохи и птиците се разлетяха на всички посоки. Когато всичкият хляб свърши, той се прибра вътре.

— Готово — заяви Бомбаджийката.

Фишер седна и огледа лаптопа. Прокара ръка по гладката пластмаса.

— Изглежда толкова безобиден, нали? Работи ли нормално?

— Разбира се. Няма начин да се разбере, че е преправян, освен ако не го разглобят. А на никого няма да му дойде наум да го прави.

— Чудесно.

— Дори съм го нагласила така, че времето да се настройва ръчно. Научила съм този трик от либийците. Сравнително проста програма. Като разберем кога трябва да гръмне, ще го наглася. Компютърът сам ще свърши останалото.

Фишер се усмихна доволно.

— Впечатлен съм. А ще мине ли през рентгена?

— Дори през най-новите модели. Единственият проблем е, че нямаше място за барометъра. Не можем да използваме височината за задействане на бомбата, затова трябва да сме сигурни за времето.

Фишер кимна.

— Това не е проблем, ще използваме редовен полет. Как стои въпросът с куриера?

— Сведох избора си до двама: един журналист и един оператор от „Темза Ти Ви“. А ти?

— Спрях се на едно момиче, банкова служителка. Щяла да лети за Париж следващата седмица. Винаги пътува с Британските авиолинии. Предлагам да използваме този, който пръв реши да замине.

— Съгласна.

 

 

Уди бързаше да свърши задачата с местата за прекарване на лятната ваканция, защото още не знаеше дали ще му дадат работа за събота, а и началниците от новинарската редакция не бяха много доволни от тричасовия му обяд с Ани. Беше решен да запази червените си точки поне докато изготвят разпределението на дежурствата за следващата седмица, но му се налагаше да полага огромни усилия, за да не се издъни. Знаеше, че не е избрал журналистическата кариера преди двайсет години, за да я завърши, пишейки такива глупости, но сега, както винаги, имаше нужда от пари. Беше платил с чекове в няколко кръчми, уверявайки барманите, че до края на следващата седмица на сметката му ще има достатъчно пари, за да ги покрият. От две седмици отчаяно се опитваше да изплува от блатото, в което бе затънал, но нямаше изгледи да успее. Надяваше се да получи щатна длъжност, но в същото време беше реалист — възрастта и професионалната му характеристика работеха срещу него. Можеше да се спаси само с някаква голяма, изключителна сензация, която да му донесе много пари и да възстанови доброто му име. Да, помисли си той, продължавай да мечтаеш. Забавление номер четирийсет и осем. Заведете децата в зоологическата градина. И ги хвърлете на лъвовете. Изтри написаното толкова бързо, колкото го беше сътворил. Голям късмет щеше да има, ако не се провали с някоя такава глупост.

Завърши статията за забавленията през ваканцията и вече я бе оставил на бюрото на редактора, когато телефонът му иззвъня. Беше Пат Куигли от Белфаст.

— Здрасти, Уди. Не бях сигурен, че ще те открия толкова рано през седмицата, но си спомних, че не обичаш да те безпокоят вкъщи.

Уди се облегна на стола си и вдигна крака на бюрото.

— Стига подигравки, друже. Тогава ме свари в лошо настроение. Та как върви работата?

— Не е зле, Уди. Обаждам се заради нещата около Хенеси.

— А?

Това заинтересува Уди, но той се постара да не се издаде.

— Шофьорът му е в болница — продължи Куигли. — Някой взривил колата му. Научих от един наистина достоверен източник, че взривът станал в имението му. Направих няколко справки и излиза, че още двама от хората му са в болницата. Единият бил наръган с нож, другият има някакви странни рани на стъпалото. Страшно интересно, Уди, особено след нападението в кантората на Хенеси. Имаш ли представа какво става?

— Звучи ми странно, Пат. Да не са протестантите?

— Съмнявам се. В последно време няма много атентати срещу хората на върха. Предполагам, че може пак да започнат, но не ми се струва много вероятно. Засега няма други удари нито срещу ИРА, нито срещу Ълстърската организация. Случаят изглежда изолиран.

— Нямам представа какво става, Пат. Не виждам с какво мога да ти бъда полезен.

— Обеща да потърсиш името на читателя, който се е интересувал от личността на Хенеси.

— Той не питаше за Хенеси, искаше просто да се свърже с някой представител на Шин Фейн. Наистина не вярвам той да е твоят човек.

— Добре, както кажеш, но можеш все пак да ми съобщиш името му.

— Опитах, но не успях да го открия в бележника си. Търсих, Пат, честно. Просто така е станало, нали се сещаш?

— Добре, Уди. Вярвам ти. Просто реших да проверя.

Куигли звучеше неубедено, но нямаше какво да направи. Също като Уди и той работеше на свободна практика и не можеше да си позволи да се кара с друг журналист, особено с журналист, който редовно дава дежурства в централата на главната редакция. Той затвори телефона.

Когато Уди отиде при редактора, Симсън седеше облегнат назад, вдигнал безупречно лъснатите си обувки върху бюрото. Той вдигна палец и извика насърчително:

— Добра работа, Уди, класическо парче!

Уди се поклони в знак на престорена благодарност и извади бележника си.

— Да ти кажа за онази история, която съм замислил.

Симсън посочи с крак към един стол:

— Настанявай се.

Уди седна и продължи:

— Помниш ли онзи човек, който идва да предложи награда за информация за бомбата в Найтсбридж?

Симсън сбърчи лице като бебе, което всеки миг ще зареве.

— Китаеца ли?

— Да, Китаеца. Само че е виетнамец, не китаец. Жена му и дъщеря му загинали при взрива и той искаше да открие виновниците.

— Няколко хиляди лири в найлонов плик, правилно ли съм запомнил?

— Точно така. След няколко дена пак ми се обади и каза, че искал да се свърже директно с ИРА. Искаше имената на шефовете на организацията.

— И ти си му ги дал?

— Да. Не точно на ИРА, защото нали се сещаш какво щяха да направят с него. Дадох му имената на няколко души от ръководството на Шин Фейн. Сега някой е започнал своеобразно отмъщение срещу един от тях. Лиам Хенеси. Кантората и колата му са били взривени, а трима от хората му са в болница. А човекът, който идва в редакцията, е изчезнал.

— Изчезнал ли?

— Имаше магазинче за китайска храна за вкъщи в Клафам. Продал го е и е изчезнал.

— И мислиш, че е отишъл в Белфаст?

Уди кимна.

— Щом е толкова побъркан да предлага награда, нищо чудно да е решил да вземе нещата в свои ръце.

— Ама нали каза, че кантората на Хенеси била взривена. Нима мислиш, че този китаец се е сдобил отнякъде с бомби?

Уди се наведе, очите му заблестяха.

— Това е голямата сензация. Той е обучен убиец от „Виетконг“! Този негодник може да убие човек с голи ръце, умее да прави бомби, смъртоносни клопки и тем подобни.

— По-спокойно, Уди!

Уди му обясни за досието от архива на Вътрешното министерство и разказа за живота на Нгуен. Когато свърши, Симсън взе една химикалка и я загриза открая.

— И какво предлагаш, Уди?

— Пусни ме в Белфаст да разуча как стоят нещата.

— Много е скъпо.

— Ако вестникът поеме разходите ми по пътя и престоя, ще приема хонорарът да се изплати само при готова статия. Без статия няма пари.

Симсън се съгласи.

— Но ако от това излезе сензация, искам сериозен хонорар — продължи Уди. — Ще имате най-добрия извънреден репортаж за тази година.

— Ако излезеш прав.

— Ако изляза прав. Договорихме ли се?

— Имам по-добра идея, за по-добра сделка.

— Каква? — попита тревожно Уди.

Симсън взе едно писмо от бюрото си и му го подаде.

— Поканени сме да отразяваме една конференция в Рим. Конференция по въпросите на сигурността. Всички големи клечки ще са там, включително Джордж Чърчил-Колман, началникът на Отдела за борба с тероризма на „Скотланд ярд“ и двама депутати. Някои от най-големите европейски специалисти са поканени за лектори. Темата е свързана с компютърните системи за разузнаване, но от достоверен източник научих, че ще обявят откриването на нова международна база данни, която да помогне в преследването на терористи из целия свят.

— Правителствен източник ли?

Симсън се усмихна самодоволно.

— Какъв иначе? Може да показваме някои неприлични снимки и да пишем от време на време глупости, но политически стоим твърдо зад правителството и имаме няколко милиона читатели. Правителството иска около тази конференция да се вдигне голям шум, затова са поканили само избрани вестници. Предлагат да ни превозят с чартърния полет, с който ще пътуват някои от лекторите, ние трябва само да си поемем разноските.

— И да поддържаме правителствената линия.

— Не хапи ръката, която те храни, Уди.

— Опазил ме бог. — Уди размаха писмото: — Аз ли искаш да се заема с това? Знаеш ли, че полетът е довечера?

— Да, знам. Малко сме на червено, но като имаме предвид случилото се в Аскът, ще направим голяма глупост, ако не се възползваме. Мислех да пратя Уилямс, но той хванал грип. Гледай да напишеш хубава статия и не пропускай пикантните истории зад кулисите. А докато си там, можеш да ги поразпиташ и за това, което става в Белфаст. Ще се учудя, ако не са дочули нещичко.

Уди кимна замислено. Имаше логика.

— А какво ще стане с ходенето в Белфаст?

— От Рим отиваш направо там. Ще ти уредим билет. Дали има директен полет?

— Не знам, ще проверя. Значи е решено?

— Решено, Уди. Има само още едно нещо.

— Какво?

— Не прекалявай с пиенето.

— Нали ме знаеш? — успокои го Уди и се запъти към бюрото си.

— Да, прекалено добре те знам — измърмори Симсън под носа си.

Уди се върна на бюрото си тъкмо навреме, за да вдигне телефона. Беше Маги.

— Здрасти, Уди. Какво ще кажеш да пийнем нещо утре?

— Съжалявам, не мога. Тази вечер летя за Рим. Сигурно владееш телепатия, току-що ми съобщиха.

— Кога заминаваш?

Той погледна писмото.

— В осем и половина, значи трябва да съм на летището около седем. След това отивам в Белфаст.

— В Белфаст ли?

Той й разказа накратко за разговора си с Пат Куигли.

— Уха, значи ще търсиш онзи китаец? Слушай, ако имаш нужда от помощ, докато си там, можеш да се обадиш на братовчед ми. Той също е журналист на свободна практика. Ама че съвпадение, беше в Лондон преди две седмици.

— В Белфаст ли? Как се казва?

— Имън Маккормик, познаваш ли го?

— Не, но няма да е зле да се видя с него. Ще имам нужда от малко помощ, докато съм там. Дори може да си докара нещо.

По-добре беше да не се показва на Пат Куигли, когато пристигне в Белфаст. Затова нямаше да е зле да се свърже с някой друг.

— Страхотно. Имам нещо да му пращам. Би ли му го препял, като се видите? Страхотен човек е, ще ти хареса. Виж какво, защо не минеш, преди да тръгнеш, да ти го дам?

— По-добре на обяд.

Уди погледна часовника си. Беше 11,30.

— Не мога, заета съм. Какво ще кажеш да дойда у вас? Дай си адреса.

Уди й даде адреса на общежитието си във Фулъм.

— Кога каза, че летиш?

— В осем и половина. Със специален правителствен полет, повишени мерки за сигурност и така нататък. Трябва пя тръгна от нас не по-късно от пет и половина, за да съм сигурен, че няма да го изпусна.

— Добре, ще мина около четири и половина или пет.

— Не си ли на работа?

— На посещение съм при клиенти, няма проблем. Може между другото да застраховам и теб.

— С моя начин на живот надали мога да си позволя такива вноски.

Той се засмя, взеха си довиждане и той затвори. Маги бе много забавна и той с нетърпение чакаше да я види отново, макар и само за няколко минути. Връзката им бе още в периода на ухажването, но той не губеше надежда.