Стивън Ледър
Китаецът (2)

Телефонът на Джон Симсън иззвъня. Беше униформеният пазач от рецепцията.

— Един човек иска да говори с някой репортер.

— За какво?

— Не знам.

— Направете ми услуга и го попитайте — въздъхна Симсън.

На пазачите не им се плащаше, за да мислят, само да пазят, но понякога на Симсън му се щеше да бяха малко по-досетливи. След известно време безизразният глас на охранителя отново прозвуча в слушалката:

— Казва, че било за бомбите.

Симсън настръхна. Бомбените атентати на ИРА продължаваха вече четвърти месец, а полицията нямаше никакъв напредък в разкриването на извършителите. Може би днешният посетител имаше някакъв ключ към загадката. Странно колко хора предпочитат да се обърнат към пресата вместо към полицията. А може би изобщо не е странно — пресата плаща за информацията. Редакторът на новинарския отдел огледа работната зала, за да види кой е свободен. Погледът му спря на Уди, който четеше „Дейли стар“ и си човъркаше зъбите с едно пластмасово кламерче. Бяха му нужни седмици на плачливи телефонни обаждания, докато убеди Симсън отново да започне да му дава дежурства, и то само след тържествено обещание да не пие в работно време. Е, поне да не се напива. Да очакваш Уди изобщо да не пие, бе все едно да чакаш чудо. А беше дяволски добър журналист.

— Уди! — изрева Симсън.

Уди подскочи и веднага дотърча с химикалка и бележник в ръка. Все още му държеше влага от изгонването.

— Долу има някакъв информатор. Нещо за бомбите. Виж какво иска да ни каже.

Уди кимна и се затърча към асансьора. Долу чакаше азиатец със синьо бархетно палто, избелели дънки и мръсни маратонки. Носеше найлонов плик и бършеше нос с намачкана кърпичка. Издуха си носа, после прибра кърпичката и подаде ръка. Уди се направи, че не забелязва този жест, и го поведе към група ниски дивани в отсрещния край на фоайето. Найлоновите пликове винаги са лош знак, помисли си той. Изгледа подозрително как посетителят се настанява до един голям саксиен фикус с провиснали листа. Информаторите с найлонови пликове обикновено вадят странни неща от тях. През двайсетгодишната си журналистическа практика Уди бе видял какво ли не. Параноици вадеха списъци на коли, които си бяха въобразили, че ги следят, или описания на хора, които им се явявали насън, или имена на депутати, които всъщност били извънземни и действали от база на обратната страна на Луната. Имаше ненормалници, които вярваха, че крупни международни компании им дължат цяло състояние, и вадеха кореспонденция от десет години назад, за да го докажат. Други твърдяха, че са написали сценарий, който после бил откраднат от известен холивудски режисьор, и филмът спечелил „Оскар“, и настояваха да покажат своята версия. Понякога писанията им бяха с пастели. Също лош знак.

— С какво мога да ви помогна? — попита със свито сърце Уди.

— Казвам се Нгуен Нгок Мин.

Уди си записа нещо в бележника, просто някакви драсканици, защото не вярваше от това да излезе нещо интересно, а не гореше от желание да кара посетителя да си изговаря името буква по буква.

Старецът бръкна в плика, извади цветна снимка и му я подаде. Беше семейна фотография на азиатеца, възрастна жена и красиво момиче. Уди вдигна въпросително вежди.

— Жена ми — поясни Нгуен. — Жена ми и дъщеря ми. Убиха ги тази година.

— Моите съболезнования.

Уди отново задраска по бележника. Не стенографираше, просто искаше да покаже някаква дейност, за да не гледа човека в очите. Бяха като магнити и заплашваха да го претеглят към дълбините на душата на азиатеца. Тъжни очи, като на куче, което постоянно е било бито, но все още се надява някой ден да получи заслужена награда за верността си.

— Загинаха при бомбения атентат на ИРА през януари — продължи Нгуен.

Отново бръкна в плика, извади няколко изрезки от вестници и ги разстла пред Уди. Между тях беше и репортажът в „Сънди уърлд“. Отдолу бе прикачен списък на репортерите и фотографите, участвали в събирането на материала. Уводът и голяма част от основния текст бяха на Уди, но името му го нямаше в списъка. Още едно наказание, измислено от Симсън.

— Да, спомням си — каза той.

— Оттогава избухнаха много бомби.

Нгуен посочи различните изрезки: съдията, взривен пред къщата на любовницата си; бомбата в метростанция „Банк“; полицейския микробус във Фулъм; футболния мач в Улидж. Хубави материали, помисли си Уди. Изчака старецът да продължи.

Нгуен му разказа за посещението на полицаите и обещанията им да заловят убийците. После за своите разговори в участъка, в Отдела за борба с тероризма и с политическия си избраник, сър Джон Браунлоу.

— Всички повтарят все едно и също — оплака се той. — Да чакам, да оставя полицията да си върши работата.

Уди кимна, не знаеше какво да каже. Беше спрял да пише и разглеждаше изрезките.

— Искам да направя нещо — каза Нгуен. — Искам да предложа пари за този, който ми каже имената на убийците. Награда.

Уди вдигна очи.

— Не мисля, че вестникът може да си позволи да предложи такава награда.

Беше самата истина. Такова нещо би отприщило цяла лавина. Нямаше нищо лошо да се предлагат награди за намиране на откраднато бебе или да се плаща на някоя проститутка за пиперливи подробности около живота на някой бизнесмен или посредствена попзвезда, но Уди не можеше да си представи последствията от обява, в която се предлага награда за главите на членове на ИРА. Вестникът щеше да застане направо на топа на устата.

Нгуен махна с ръка и поклати глава.

— Не, не, не разбирате. Наградата няма да е от вестника. Наградата е от мен. Имам пари.

Той хвана плика за дъното и изтърси останалото му съдържание на масата. Бяха пари, пачки по пет, десет и двайсет лири, всяка стегната с ластик. Уди прокара ръка по пачките, взе една и разлисти банкнотите. Изглеждаха съвсем истински.

Нгуен прочете мислите му.

— Истински са. Тук има единайсет хиляди лири. Това са всичките ми пари.

Уди забеляза, че пазачът гледа парите с отворена уста, и започна да ги прибира в плика. Старецът се зае да му помага.

— Не бива да разнасяте толкова много пари — прошепна Уди. — Защо не са в банката?

Нгуен вдигна рамене:

— Нямам доверие на банки. Когато американците напуснаха Виетнам, много хора имаха пари в банката. Не им ги върнаха. Банките крадат. Аз сам се грижа за парите си. Това е всичко, което имам. Искам вестника да ги използва за наградата. Става ли?

Уди бутна плика към него.

— Съжалявам, не може. Моят вестник не прави такива неща. А и не мисля, че в някой друг вестник ще се съгласят.

Това явно много натъжи стареца и Уди се почувства сякаш му е зашлевил шамар. Изправи се и изчака Нгуен да го последва. Виетнамецът стисна плика с лявата си ръка и подаде дясната. Този път Уди я стисна. Стана му много жал за стареца, заради това, което му се е случило, и защото нямаше как да му помогне. Неволно изтърси:

— Вижте, защо не ми дадете номера си? Ако измисля нещо, ще ви се обадя.

Нгуен се усмихна благодарно и му каза номера. Повтори го бавно, после провери дали е записал правилно. По необяснима причина Уди почувства искрено желание да помогне на стареца, да му покаже по някакъв начин, че наистина му съчувства. Написа му номера си на друг лист и го откъсна от бележника.

— Ето. Обадете се, ако…

Не знаеше как да завърши изречението, защото не се сещаше какво може да предложи. Нгуен кимна, благодари и си тръгна. Уди го изпрати с поглед — дребен човечец с кадифено палто и найлонов плик с единайсет хиляди лири.

— А си мислех, че съм видял всичко — промърмори той.

 

 

О’Рийли се качи по предното стълбище на участъка и се обърна, за да бутне вратата с рамо. Ръцете му бяха заети с голям кашон. Според надписа на кашона вътре имаше японски видеокасетофон. Една жена с разплакано дете в количка му задържа вратата и той й се усмихна.

Занесе кашона на информацията и го постави пред дебелия полицай, който го изгледа отегчено.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита полицаят без особен ентусиазъм.

— Намерих този кашон в задния си двор тази сутрин. Вътре има видео.

— Странно.

Полицаят отвори кашона и надникна вътре. Видя черен видеокасетофон, все още увит в найлон. Имаше празна гаранционна карта и упътване за употреба.

— И нямате представа откъде се е взел, така ли? — попита полицаят.

О’Рийли поклати глава.

— Изглежда нов. Мислех да го задържа, но жена ми каза не. Може да е на някого, пък и нали знаете, може да има награда или нещо такова. Затова ме накара да го занеса в полицията и ето ме тук.

О’Рийли се усмихна глупаво. Носеше очила с пластмасови рамки и дебели лещи, кепе и кожено сако. Не му трябваше повече дегизировка, защото дори да свържат експлозията с човека, донесъл видеото, полицаят щеше да е забелязал само очилата и кепето. Хората рядко запомнят лица дори при наличието на компютърни програми за създаване на портрети.

— Много благородно от ваша страна, господине — похвали го полицаят. — Бихте ли ми дали сега името и адреса си?

О’Рийли му даде лъжливи име и адрес в близкия Батърси и отново обясни как е намерил видеото. Полицаят прилежно записа всичко.

— Добре, господине, това е всичко. Ще ви се обадим, ако никой не го потърси.

О’Рийли му благодари и си тръгна. Жената, която му беше помогнала, клечеше отвън и бършеше лицето на детето си с хартиена кърпичка. Погледна го и той й намигна:

— Хубаво детенце.

Полицаят вдигна кашона, изпухтя и го занесе по облицования с бели плочки коридор в един склад без прозорци. Намери му място върху сива метална полица до комплект въдици и цял наръч чадъри. Стаята бе пълна с изхвърлени и загубени предмети, които чакаха да бъдат закарани в някоя от службите за загубени вещи на града. Полицаят се върна на рецепцията и забрави за видеокасетофона и човека, който го бе донесъл.

Бомбата беше подобна на онази от магазина в Найтсбридж. Бомбаджийката бе махнала повечето части на видеото и ги беше заменила с десет килограма семтекс. Тук нямаше пирони, защото целта бе да се разруши по-голяма част от постройката, а не да се убиват много хора. Часовниковият механизъм и детонаторът обаче бяха същите. Имаше две допълнителни устройства за взривяване, в случай че часовниковият механизъм не проработи. Всеки опит да бъде отворено видеото щеше да го взриви, а имаше и детонатор, свързан с електрическата верига, ако случайно някое ченге с лепкави пръсти реши да си го занесе вкъщи. Бомбаджийката нямаше много високо мнение за полицаите, били те белфастки или лондонски.

О’Рийли остави видеото в четири часа. Бомбата бе нагласена да избухне след час, при смяната на дежурствата. Той се върна в апартамента в Уопинг много преди часовниковият механизъм да задейства детонатора. Ударната вълна разби предната и задната стена на полицейския участък и двата горни етажа се сринаха, затрупвайки десетки мъже и жени с лавина от тухли, дърво и задушлив прах.

Уди преглеждаше сутрешните вестници, когато телефонът му иззвъня. Както обикновено, първо четеше жълтата преса, на бюрото му бяха разгърнати „Сън“ и „Дейли мирър“. И двата бяха публикували снимки от разрушенията в полицейския участък. Тези в „Сън“ бяха по-хубави, но що се отнася до интервюта на свидетели, „Мирър“ водеше. Вдигна слушалката и се пресегна да вземе „Тудей“.

— Господин Уд? — обади се непознат глас.

— Да?

— Обажда се Нгуен Нгок Мин. Идвах при вас преди три дена.

— Да, спомням си.

Беше китаецът. Уди прелисти „Тудей“. Същата снимка като в „Сън“ плюс скица на устройството на бомбата, идеално ръководство за любители. Като списание „Направи си сам“ за бомбени терористи.

— С какво мога да ви помогна?

— Четохте ли днешните вестници?

— За бомбата ли?

— Тези хора трябва да бъдат спрени, господин Уд.

Уди не слушаше много внимателно, знаеше вече накъде отива разговорът: Ще се съгласи ли вестникът да обяви награда? Ще упражни ли натиск върху полицията? Върху армията? Върху правителството? Уди не искаше да бъде груб със стареца, но не беше готов да нанесе такъв удар на вестника си. Поне докато работеше на свободна практика. Реши да даде на китаеца номера на „Тудей“ и запрелиства вестника, за да го намери.

— Господин Уд?

— Да?

— Обещахте да ми помогнете.

— Ами…

Уди отчаяно задърпа страниците в търсене на номера.

— Искам да говоря с някого от ИРА. Знаете ли как да се свържа с тях?

Уди спря да прелиства вестника.

— Какво смятате да правите? — попита подозрително той; надушваше възможност за статия.

— Искам да разговарям с някого от ИРА, това е.

— Не вярвам да ви помогнат наистина. Пък и може да има обратен ефект.

— Обратен ефект ли? Не разбирам.

— Това са опасни хора, ако решат, че представлявате заплаха за тях или дори само че им досаждате, има опасност да ви направят нещо лошо.

— Аз искам само да говоря с тях.

Уди въздъхна.

— Добре, най-добре да не говорите направо с ИРА. По-хубаво за начало да се обърнете към Шин Фейн, това е политическото крило на организацията. Говорителите на Шин Фейн са известни.

— Бихте ли ми дали някои имена и да ми кажете как да ги намеря?

Уди погледна снимката на смлени тухли, счупени стъкла и изкривени железа. Какво пък? Защо не?

— Ще трябва първо да питам. Дайте ми номера си.

— Дадох ви го миналия път.

— Знам, но си смених тефтера.

Нгуен прочете бавно цифрите и Уди обеща да му се обади по-късно. Запъти се към архива, но после реши да се обади на един от репортерите на вестника в Белфаст. Да почерпи информацията направо от извора. Като никога репортерът Пат Куигли беше услужлив, трезвен и в кабинета си, рядка комбинация, от която Уди не пропусна да се възползва пълноценно. Получи три имена, кратки биографии, адреси и телефони и научи един мръсен виц за две монахини и една свещ, от което заключи, че белфасткият репортер не е католик.

Когато се обади на китаеца, гърлен глас отговори:

— Храна за вкъщи „Двойно щастие“.

— Обажда се Йън Уд — представи се Уди.

Даде си сметка, че не знае името на китаеца. В бележника срещу номера бе записал просто „Китаеца“.

— Храна за вкъщи „Двойно щастие“.

Уди изруга наум. В слушалката прозвуча друг глас.

— Господин Уд?

— Намерих информацията, която искахте.

Уди прочете имената от бележника си, повтори ги буква по буква, после продиктува няколко пъти номерата, докато се увери, че китаецът ги е записал правилно.

— Благодаря, господин Уд. Няма да ви безпокоя повече.

Китаецът затвори телефона преди Уди да успее да го попита за името му. От това можеше да излезе добра статия. „Сломен от скръб баща търси убийците от ИРА“. Или „Бомбена мисия на скърбящ баща“. Такива неща. Хубав материал за неделен вестник. Тъкмо смяташе пак да се обади на китаеца, когато някой се провикна от другия край на залата:

— Уди! Търсят те по телефона. На кой номер си?

— 4553 — изкрещя той в отговор и зачака да го свържат.

— Уди? — попита мек женски глас с шотландски акцент.

— Да, на телефона.

— Маги се обажда.

Маги ли? Той отчаяно се опита да свърже името с някое лице.

— Как си? — продължи тя.

— Аз ли? Ами добре, много добре.

Затвори очи и заудря чело с дланта си, сякаш да изтръска нещо от паметта си.

— Не ме ли помниш? — попита обидено тя.

— Разбира се, че те помня.

Той продължи да търси съответен образ в паметта си, който да отговаря на името Маги.

— От „Каляска и коне“ — помогна му тя.

А, Маги! Момичето с червена коса, сиви очи и мръсно чувство за хумор. Спомни си колко му беше харесала, въпреки че по никакъв начин не можеше да се сети за какво са разговаряли освен няколкото неприлични вица, които му бе казала. Дали щеше да хареса този за монахините и свещта? Вероятно не.

— Разбира се, че те помня. Как си?

Опита да си спомни името на приятеля й. Тод ли беше? Роб? Рос ли? Отново зарови из паметта си. Нищо. Повечето от онази вечер му се губеше, смътно си спомняше, че е изпил по-голямата част от една бутилка хубаво малцово уиски. Беше ли я целунал? Не помнеше. Имаше и нещо друго, нещо тъжно, много, много тъжно. Уди хвърли поглед на снимките в „Сън“ и изведнъж си спомни всичко. Бяха се срещнали в деня на експлозията в Найтсбридж. Беше заключил в паметта си зловещите картини от онази вечер, снимките, които бяха прекалено жестоки, за да се използват във вестника, обезобразените трупове, откъснатите крайници, кръвта, кучето, стиснало със зъби апетитната си плячка. Не искаше да мисли за това, но Маги бе част от него и името й извика всички останали спомени. Той пое дълбоко въздух и опита да ги пропъди от главата си.

— И аз съм добре. Какъв прекрасен ден е днес, а?

— Така ли? Тук няма как да разберем. Щорите са спуснати заради компютрите.

Това бе официалната версия на ръководството. Уди подозираше, че просто искаха да им попречат да гледат навън и да мечтаят.

— Е, да ти разкажа тогава. Слънцето грее, птичките пеят. Питах се дали ти се ходи да пийнем нещо през седмицата.

— Разбира се, страхотно. Какво ще кажеш за утре вечер? Тя се съгласи и се уговориха за същата кръчма.

— Уди, добре ли си? Звучиш малко отнесен.

— Да, лоши спомени. Нищо особено. До утре ще ми мине.

След като приключиха разговора, Уди подпря глава с ръце и затвори очи, но не успя да пропъди картините на смърт и разрушение. Нуждаеше се от нещо силно. Спешно.

 

 

Заседателната зала бе заета от името на Белфасткия задморски инвестиционен клуб, но дванайсетимата мъже около махагоновата маса изобщо не се интересуваха от инвестиции. Седналият на председателското място, със зелено сако, черни вълнени панталони, посребрена коса и позачервени бузи, можеше да мине за леко ексцентричен провинциален банкер. Бе около петдесетте и имаше вид на бивш играч на ръгби, какъвто всъщност беше. Казваше се Лиам Хенеси. След края на спортната си кариера се беше издигнал до политически съветник на Шин Фейн. Женен, с две деца, Лиам Хенеси бе един от най-влиятелните мъже в Републиканското движение.

Останалите единайсет души бяха все висши функционери в ИРА, всичките — свикани спешно в този белфастки хотел. Пред тях бяха поставени кани с вода и лед и обърнати чаши, но никой не ги бе докоснал. Всеки от мъжете държеше бележник с червена кожена подвързия и химикалка.

Хенеси стана, скръсти ръце на гърдите си и заговори с мек ирландски акцент. Първо им благодари, че са се отзовали, въпреки че надали някой би пренебрегнал среща, организирана от Лиам Хенеси. Групата се събираше редовно, винаги на различни места и под различни имена, и обикновено обсъждаше финансови или дисциплинарни въпроси. Днес дневният им ред бе по-различен. Всички бяха гледали телевизионните репортажи от полицейския участък в Южен Лондон — кадрите със санитари и пожарникари, които разравят развалините с голи ръце — и бяха научили, че отговорността за атентата се поема от ИРА.

Отляво на Хенеси имаше голям, плоскоекранен телевизор и видеокасетофон. Той взе една касета от масата и я пъхна във видеото. Екранът проблесна и на него се появиха кадри от експлозията в Кенсингтън, записани от емисиите на Би Би Си. Следваше репортаж от взрива в Улидж, от експлозията в метростанция „Банк“ и от няколко атентата срещу съдии и висши полицейски служители и военни. Касетата свърши и Хенеси изключи телевизора.

— На това трябва да се сложи край — каза тихо той. Не му се налагаше да повишава глас или да удря по масата, за да накара другите да почувстват гнева му. — Никога преди не сме били толкова близо до политическо решение. Погледнете Южна Африка. Правителството преговаря с Африканския национален конгрес. Само преди няколко години това бе немислимо. Терористичните действия на АНК надминават всичко, сторено от ИРА. След изтеглянето на американците от Европа и отварянето на източноевропейските страни централната власт все по-трудно оправдава присъствието на войските си в Северна Ирландия. Това правителство се умори както политически, така и икономически и тази война може да бъде спечелена само пред избирателните урни и с подкрепа вътре в Уестминстър.

Някои от присъстващите заръмжаха недоволно, но Хенеси вдигна ръце за тишина.

— Не казвам, че трябва да се откажем от борбата, нито да намалим натиска си тук. Казвам само, че няма полза да прехвърляме конфликта в Метрополията. И друг път сме го правили и отзвукът както политически, така и обществен само навреди на Каузата. Ето защо това, което става сега в Англия, е вредно за нас.

Някои от присъстващите кимнаха в съгласие, но други не изглеждаха толкова убедени.

— Насилието в английските градове няма да допринесе за успеха на политическата ни борба. Това трябва да спре. Което ни навежда на основния въпрос. Кой, за бога, стои зад тази бомбена кампания?

Той огледа мъжете около масата, но видя само дружно поклащане на глави. През последните месеци Хенеси и помощниците му се срещнаха с всички висши функционери на Шин Фейн в Белфаст и Дъблин в опит да разберат кои са извършителите на бомбените удари. Останаха изненадани да узнаят, че никой не знае за тази кампания — предполагаха, че някой от ръководството все пак е в течение. Малко невероятно им се струваше такава мащабна и сложна операция да е планирана извън организацията. Всички бомби бяха варианти на устройства, използвани преди това от ИРА, и всеки път терористите, които поемаха отговорността, даваха вярната парола на полицията. В края на краищата Хенеси все пак стигна до извода, че те определено не действат под ръководството на ИРА. Освен ако някой от седящите около масата не лъжеше.

Той огледа лицата им. Повечето бяха около петдесетте или шейсетте, корави мъже, които не се страхуваха да го погледнат в очите. Повечето от тях бяха убивали неведнъж, а ако не, бяха организирали или поръчвали убийства. Въпреки това за страничния наблюдател те изглеждаха безобидни като група любители на гълъби, събрани, за да обсъдят годишното си изложение.

— След задълбочено разследване стигнахме до заключението, че тук става дума за самозванци, хора, които със сигурност наскоро са били в организацията, а сега действат на своя глава — продължи Хенеси. Един-двама от присъстващите се намръщиха. — Фактът, че знаят паролите дори след като са били променени, навежда на извода, че все още имат връзки, връзки на високо ниво. Видът на взривните устройства показва, че са обучени от ИРА. Възможно е дори да са минали през някой от тренировъчните лагери в Либия.

Един от по-възрастните присъстващи, белокос мъж със загорели бузи, изпука кокалчетата си, за да привлече вниманието на Хенеси.

— Ако това, което казваш, е вярно, Лиам, не би трябвало да е много трудно да ги открием.

Хенеси кимна.

— Теоретично е така, Патрик, но ще се наложи доста да се потрудим. Трябва да разговаряме с всеки в организацията, който има познания в конструирането на взривни устройства, и да проверим дали е излизал от Северна Ирландия. Също дали не са обучавали други хора. И тъй като това не е дело само на един човек, трябва да потърсим всички членове на ИРА, за чиято дейност не се води отчет. Накратко, господа, налага се да разпитаме всеки отделен член на организацията.

Патрик Сюъл се облегна назад и отново изпука кокалчетата си.

— Това може да предизвика недоволство, Лиам, особено като се има предвид, че повечето от по-младите членове одобряват това, което се случва. Бомбената кампания си има поддръжници, ако не знаеш. А не много отдавна и ти самият настояваше за по-агресивни действия.

Хенеси се наведе напред и постави ръце върху безупречно полираната маса.

— Много добре знам за тези луди глави в организацията, които си умират да гледат взривени полицейски участъци в Лондон, но те трябва да разберат, че има време за насилие и има време за преговори.

Сюъл се усмихна.

— А ако не са съгласни?

— Тогава, Патрик, спокойно можеш да им пръснеш капачките.

Хенеси се усмихна, също и Сюъл, и групата избухна в гърлен смях. Двамата мъже бяха приятели от много години. От дяволски много години. И двамата имаха пиперлив език и с голямо удоволствие си правеха шеги един с друг.

Хенеси изчака смехът да утихне и продължи:

— Има и друга насока в разследването. Който и да стои зад бомбената кампания, разполага с източник на взривни вещества и материали за бомбите. Искам всяко хранилище на оръжие тук и в Метрополията да бъде проверено. И не просто да се види дали са там, а да се провери всеки отделен артикул. Да се прегледат за липси и отново да се скрият. Може тези хора да имат достъп до повече от едно скривалище и да са вземали по малки количества от всяко. Ясен ли съм? Оттук няколко кила семтекс, оттам детонатор, от трето място предавател. С надеждата да не забележим.

Един сух мъж с пригладена назад коса вдигна ръка. Казваше се Хю Макграт и главната му задача в организацията бяха контактите с Либия, основен източник на средства и екипировка.

— Лиам, не говориш сериозно. Смисълът на тези тайни хранилища е да останат скрити, докато не ни потрябват. Като ги разровим, рискуваме ненужно да привлечем вниманието върху тях.

Хенеси вдигна ръце от масата и се изправи. Разбираше тревогата му. Макграт лично бе присъствал на вкарването на голяма част от боеприпасите на ИРА в страната и много добре знаеше стойността им както в пари, така и в човешки животи.

— Ще внимаваме, Хю. Много ще внимаваме. Но мисля, че щателната проверка на всички хранилища ще ни даде най-добра представа за това кой стои зад бомбената кампания. Съгласен съм, че има известен риск, но той е премерен. Можем да го поемем.

— Е, щом казваш — съгласи се неубедено Макграт.

Хенеси реши, че не е зле да погъделичка малко самолюбието му след срещата.

— От вас искам пълни списъци на всички хранилища. До последното, официални и неофициални. Знам, че всеки от нас иска да си има нещо скрито за черни дни, но трябва да проявите разбиране. Освен списък на съдържанието на всяко хранилище искам и имената на хората, които знаят местонахождението му.

Някои от присъстващите въздъхнаха тежко.

— Такъв списък ще е много опасно нещо, Лиам — отбеляза Сюъл. — Ако попадне в лоши ръце, може да ни струва много.

— Знам. Ще има само един екземпляр и той ще стои при мен. Аз ще ръководя проверката на хранилищата и ще определя хората, които ще я извършват. Само аз ще знам местонахождението на всички скривалища. Хората, които ще извършват проверката, няма да знаят защо я правят. Ако всичко върви по план, в крайна сметка ще разбера от кои складове е взимано и като проверя имената, ще получа представа кой може да е нарушителят. Сега, ако няма други възражения, предлагам да се заемем със съставянето на списъка. Всички пропуски могат да бъдат допълнени по-късно, на четири очи.

Мъжете около масата се наведоха над бележниците си. Хенеси седна и зачака да свършат. След няколко минути и последният остави химикалката си на масата. Хенеси събра листовете, после ги сгъна на три и ги прибра в джоба си. Накара останалите да откъснат и горните шест листа от бележниците си, взе ги, смачка ги и ги хвърли в кошчето. След това ги запали със сребърната си запалка. Даде си сметка, че действията му изглеждат като излишна показност, но така поне доказваше, че е сериозно загрижен за секретността на сведенията.

В единия край на залата имаше масичка с различни алкохолни напитки, шейкъри, кофичка с лед и кристални чаши Хенеси лично наля на всеки от присъстващите, без да пита никого какво иска да пие. Те се разделиха на две групи; говориха главно за конни надбягвания и футбол, имаха неписано правило: за работа да се говори само на масата. Хенеси си тръгна пръв, като преди това се ръкува с всички.

След като излезе, към него се присъединиха двамата му телохранители, Джим Кавана и Кристи Мърфи, широкоплещести мъже с неспокойни очи. Дори тук, на своя територия, те бяха винаги нащрек. Кавана вървеше на шест крачки пред Хенеси, Мърфи — на една крачка отзад. Кавана извика асансьора, провери го, когато дойде, и отстъпи встрани, за да направи път на Хенеси. След това двамата телохранители застанаха между вратата и шефа си. Тримата мъже стъпваха плавно, сякаш танцуваха. Бяха заедно повече от десет години и бяха повтаряли тези движения хиляди пъти. Дори без да гледат, Мърфи и Кавана знаеха къде е шефът им, накъде ще тръгне, откъде може да дойде опасността и къде да застанат, за да го предпазят с телата си от евентуални нападатели. Два пъти му бяха спасявали живота и носеха с гордост свидетелствата за това. Мърфи имаше голям неравен белег на лявото рамо, където един мек куршум бе разкъсал плътта му, но за щастие не беше уцелил костта. Краката на Кавана пък още носеха следи от изгаряния след експлозията на една зле поставена кола-бомба.

Шофьорът на Хенеси, дребен мъж на име Джими Макмеън, чакаше пред хотела в черния му „Ягуар“. Хенеси изчака търпеливо телохранителите да проверят улицата, след това тримата мъже бързо се вмъкнаха в колата.

Макмеън сръчно ги прекара през натоварените белфастки улици и след пет минути вече бяха на " Дънегол скуеър". Едва когато Хенеси седна на сигурно място зад бюрото си, Мърфи и Кавана си позволиха да се отпуснат. Седнаха на зелените дивани в чакалнята на адвокатската кантора и зачакаха отново да ги повикат. Секретарката, червенокоса жена с голям бюст, им сервира кафе, след това почука на вратата на шефа си и влезе, без да чака отговор. И тя като телохранителите познаваше Хенеси отдавна. Адвокатът седеше замислен, със затворени очи на кожения си стол с висока облегалка. Пред него стоеше купчина писма, готови за подпис. Той отвори очи и се усмихна.

— Ще ги оправя, Бет.

Тя вдигна вежди.

— Да не изпуснем пощальона, Лиам.

Звучеше като строга учителка, която мъмри непослушен ученик. Беше с петнайсет години по-млада, но знаеше кога трябва да даде малко зор на шефа си, за да свърши нещо. И винаги се обръщаше към него на малко име освен в присъствието на клиенти.

Хенеси въздъхна и извади златна писалка от вътрешния си джоб.

— Много си строга, Бет, много.

Секретарката скръсти ръце върху широкия си бюст и зачака Хенеси да прегледа и подпише всички писма. Когато гой свърши, тя ги събра и го възнагради с усмивка. Беше дяволски красива, помисли си той, както правеше десетки пъти на ден. Да беше по-млад… и тя да нямаше две деца, а той — тази жена, която само му създаваше главоболия. Имаше толкова много „ако“, че направо му стана смешно. Той също й се усмихна и зелените й очи проблеснаха, сякаш бе прочела мислите му.

Той сложи капачката на писалката.

— Нещо друго?

— Господин Армитидж помоли да му се обадиш и имаш среща с господин Кършоу за четири. И един човек те търси.

— Какъв човек?

— Някакъв чужденец. От Лондон. — Тя видя усмивката на Хенеси и вдигна ръка. — Не, не казвам, че е чужденец, защото се обажда от Лондон. Говореше като чужденец. Азиатец. Може би китаец.

— И какво искаше този китаец?

— Не каза. Искал да говори с теб. Да те свържа ли, ако пак се обади?

— Защо не? Добре, би ли ми дала делото на Том Армитидж? Сигурно се притеснява за утре.

Бет кимна и излезе. Хенеси загледа как се полюшват бедрата й, после погледът му се спря върху снимката на жена му с двете им деца. Той се усмихна.

— Само гледам, скъпа Мери, само гледам.

Телефонът го стресна. Беше Бет, китаецът пак го търсел.

— Свържи ме.

Нгуен се представи и обясни какво иска. Говореше бавно и тихо, понякога толкова тихо, че адвокатът го караше да повтори. Когато най-сетне разбра какво искат от него, Хенеси се зачуди как може да има толкова наивен човек.

— Какво, за бога, ви кара да мислите, че знам кой е убил жена ви и дъщеря ви?

Нгуен беше упорит. Учтив, но упорит. В слушалката се чу шумолене на хартия, сякаш четеше нещо.

— Защото вие сте политически съветник на Шин Фейн, политическото крило на ИРА.

Изречението прозвуча толкова гладко и уверено в сравнение с предишното мънкане и заекване, че у Хенеси не остана никакво съмнение, че китаецът го чете, вероятно от някакъв вестник.

— Наистина давам съвети на политиците, но и аз като тях осъждам насилието срещу невинни граждани както в Англия, така и в Северна Ирландия.

Хенеси си даде сметка, че говори като на пресконференция. Думите излизаха от устата му също толкова гладко, както изречението, което бе прочел китаецът.

— Сбъркали сте човека — заключи той.

— Щом е така, господин Хенеси, бихте ли ми казали кой в ИРА може да ми каже имената им?

Хенеси бе потресен от глупостта на този човек.

— Не се сещам за някого, който да е в състояние да ви помогне. Бих добавил, че хората, за които говорим, няма да погледнат с добро око на вас, ако им отправите такива обвинения. — Хенеси говореше с недомлъвки, в случай че тайните служби подслушват телефона му. — Съветвам ви да се обърнете към полицията, сигурен съм, че правят всичко възможно да разкрият извършителите. Уверявам ви, че аз не знам нищо.

Нгуен помълча известно време. Хенеси тъкмо се канеше да затвори, когато той заговори отново:

— Страхувам се, че не ви вярвам, господин Хенеси. Вие сте техен съветник. Знаете ги кои са.

Хенеси изсумтя ядосано.

— Вече ви обясних, съветвам политиците, а не терористите. Има огромна разлика.

— Мисля, че политиката и тероризмът на ИРА са двата края на една и съща змия. Няма значение за кой край ще я хванеш.

Този разговор започваше да прилича на философски спор.

— Ако използвам същата аналогия, бих казал, че има голямо значение кой край ще хванете. Единият може да се извърне и да ви ухапе.

Хенеси остана много доволен от остроумието си. Същото удоволствие изпитваше в съда, когато успее да обори аргументите на противника си.

Нгуен не отстъпваше:

— Вече съм взел решение, господин Хенеси. Искам вие да ми кажете кой е виновникът.

Хенеси загуби търпение.

— Имам работа. Сбогом.

Затвори и позвъни на Бет по вътрешната уредба.

— Да, Лиам?

— Ако този китаец ме потърси пак, кажи му, че съм зает. Не искам повече да говоря с него. Никога.

 

 

Нгуен коленичи пред червения дървен будистки молитвеник и запали една благовонна пръчица със стара „Зипо“. Затвори запалката и я стисна. Погали замислено гладкия метал. Ароматният дим се заиздига на спирали и той вдиша дълбоко. Разтвори пръсти и погледна запалката. От едната й страна бяха гравирани надпис и няколко символа: къс кинжал, пресечен от три мълнии, върху емблема с форма на острие на копие. Над емблемата имаше хоругва с думите: „Въздушни сили“. Нгуен носеше запалката от много години и през цялото време му беше служила вярно. Жена му я бе изнесла от Виетнам и му я беше дала гордо при срещата им в бежанския лагер в Хонконг. Тя също му остана вярна докрай.

Нгуен прибра запалката в джоба си и седна на пети. Затвори очи, събра ръцете си за молитва и изгони от съзнанието си всички мисли с изключение на тези за жена си и трите си мъртви дъщери. Когато първите му две момичета бяха убити, той беше безсилен да ги спаси, а когато отново можеше да направи нещо, виновниците вече бяха на стотици километри. Тогава жадуваше за отмъщение, искаше да разкъса онези хора с голи ръце, но нямаше възможност. Много време мина от онази случка в Южнокитайско море. Спомняше си как гледаше мъките им, как пищяха и го молеха да им помогне. Тогава нещо в него умря. Жаждата за отмъщение — не. Ако нещо я беше потискало досега, то бе мисълта, че е направил всичко възможно. Този път обаче нямаше да позволи смъртта на Суан Фон и Кю Трин да потъне в забрава. Нямаше да позволи виновниците да се измъкнат безнаказано. Закле се да не го позволи. Закле се пред душите на близките си. Седя неподвижно почти час и когато отвори очи, те бяха влажни, въпреки че по бузите му не се беше търколила нито една сълза. Изправи се бавно и протегна крака, ставите му изпукаха. Беше решил вече какво да прави, но имаше още хиляди подробности за изпипване, затова извади молив и една от неизползваните тетрадки на дъщеря си от едно чекмедже в кухнята, седна на масата и започна да пише.

 

 

Беше тъмно, толкова тъмно, че фаровете се виждаха от километри, два светли лъча в мрака. Той залегна в тревата и изчака колата да мине. Беше два, така че по пътя между шосета А408 и А409 край Буши Хийт рядко минаваха коли. Той остана легнал по лице върху мократа от росата земя, докато шумът от мотора заглъхне. След това се изправи, вдигна лопатата и металотърсача и се запъти към малкото дере сред полето. Знаеше много добре къде е скривалището. Носеше металотърсача, за да има оправдание — ако го хванат, щеше да каже, че е иманяр. Чу ромона на водата, преди да достигне потока, после зави нагоре по течението и продължи по криволичещата пътека до малка горичка. Промъкна се през високите храсталаци до голяма бреза. Един от корените й, с дебелината на човешко бедро, продължаваше два метра по повърхността, преди да потъне в торфа. Той започна да копае до средната част на корена. Беше добре сложен мъж, свикнал на физически натоварвания, и след половин час в земята зееше метър и половина дълбока и метър широка дупка. Той започна да копае по-внимателно и скоро лопатата удари в нещо метално. Той се наведе и измъкна продълговат пакет, увит в найлон. Остави го до дървото и го разопакова. В найлона имаше чувал, завързан с тел. Той размота телта и изтърси чувала.

Вътре имаше три карабини „Армалит“ и два пистолета, както и няколко кутии патрони, найлонов плик с надпис „Семтекс“ и друг — с детонатори. Той бавно ги преброи. Очите му бяха привикнали към тъмното, достатъчно, за да различи предметите в торбата. Знаеше наизуст списъка, който му бяха показали, и започна да отмята наум отделните точки. Накрая, след като се увери, че нищо не липсва, отново опакова оръжието и боеприпасите и ги спусна на мястото им. Върна изкопаната почва в дупката, отъпка я добре, после се наведе и грижливо заравни повърхността. Събра листа и клонки и ги разхвърля върху прясната пръст. Така мястото нямаше да личи при пръв поглед, а след ден-два всички следи щяха да са заличени. Опасността скривалището да бъде открито бе нищожна. Нали затова беше скривалище.

 

 

Нгуен излезе от метростанция „Черинг крос“ и тръгна по „Странд“. Откри магазина, който му трябваше, и застана пред витрината. Вътре бе пълно с туристическа екипировка: компаси, манерки, богат избор от ножове, анораци, спални чували, лиофилизирани храни, увити във фолио, походни аптечки, арбалети и сума ти средства за самозащита. През войната бе различно, помисли си Нгуен. Съвсем различно. Тогава такива неща се намираха много трудно: или на заем от някой приятел, или от трупа на някой другар, или да се откраднат от врага. Кой би си помислил, че след време човек ще си ги пазарува спокойно от магазина. Ако преди трийсет години можеха да си набавят екипировката по този начин, може би много неща нямаше да се случат. Може би той и семейството му щяха да живеят свободни във Виетнам. Той поклати глава, за да отпъди тези мисли. Нямаше смисъл да умува за миналото.

Влезе в магазина и заразглежда рафтовете. Някакъв младеж пробваше камуфлажен пуловер с кръпки от по-здрав плат на лактите, русата му приятелка го наблюдаваше в захлас. Друг младеж с бръсната глава и електриковозелено яке преценяваше на тежина един нож за хвърляне, след това прокара пръст по острието. Баща и син оглеждаха двуместна палатка и един възрастен продавач започна да им я разпъва на пода. Никой не обърна внимание на Нгуен.

Той свали едно камуфлажно яке от закачалката и го огледа. Беше от шушляк и шумолеше при най-малкото движение. Безполезна вещ. Щеше да се чуе от сто метра. Пък и се закопчаваше с лепящ цип, който всеки път щеше да издава звук като от късане на хартия. Тази дреха беше само за показност, като ножа, който разглеждаше бръснатият. Хубав на вид, но безполезен в боя. От пръв поглед Нгуен прецени, че ножът не е достатъчно тежък, при удар в жива мишена щеше да отскочи. Той взе друго яке, с подобни тъмно- и светлозелени шарки, които му напомняха за униформата, с която ходеше в джунглата. Беше от мек памучен плат, вероятно пропускаше вода, но изглеждаше топло. Облече го, ръкавите му бяха по-дълги с петнайсетина сантиметра. Погледна етикета: „Среден размер“. Среден за европейските стандарти очевидно, защото Нгуен не беше дребен за виетнамец.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита го един млад продавач.

Нгуен вдигна ръце.

— Малък размер?

Младокът се усмихна и му помогна да свали якето. Прерови закачалките, извади по-малък размер, разпъна го пред Нгуен, кимна и го подкани да го пробва. Това му беше по мярка.

— Панталони, същият плат.

Младежът извади панталони от същия мек плат.

— Нещо друго? — попита той.

Нгуен кимна енергично.

— О, да. Много неща.

Взе един силен бинокъл и попита дали може да го пробва. Младежът му разреши, но застана на вратата, докато виетнамецът разглеждаше тълпата на улицата.

— Ще го взема — каза Нгуен и му подаде бинокъла. Върна се в магазина. Толкова неща имаше да купува.

— Искате ли да видите манерките? — попита младежът.

— Да. Манерки.

Нгуен посочи една, кафеникава със зелена каишка. Изглеждаше достатъчно голяма да побере два литра.

— Две от тези. Не, три.

Момчето започна да трупа покупките до касата. Усещаше, че клиентът ще се забави. Отзад на стената бяха закачени имитации на пистолети и пушки от матово желязо и лакирано дърво. Изглеждаха досущ като истински. Как може в Англия да се продават такива неща, почуди се Нгуен. Някои от пистолетите му бяха познати, „Колт“ 45-и калибър, „Рюгер“ 22-и калибър, 9-милиметров полуавтоматичен М9. Изведнъж застина, сърцето му подскочи. Не може да бъде! Отвори широко очи и застана пред имитация на автомат „Калашников“, всички детайли бяха изпипани, дори удебеленията на пълнителя. Той протегна ръка и го докосна, за да си припомни чувството от допира. Преди обаче пръстите му да срещнат метала, отдръпна ръка и тръсна глава, за да отпъди спомените.

— Компас.

Продавачът го заведе при един остъклен шкаф. В него бяха наредени компаси и други средства за ориентиране. Нгуен посочи няколко и момчето му ги извади да ги разгледа. Нгуен избра един.

— Нож.

Имаше страшно много ножове, не беше виждал толкова накуп. Джобни ножчета с най-различни джунджурии по тях — нокторезачки, гаечни ключове, ножици, отварачки. Ножове за хвърляне, безполезни като оня, който пробваше бръснатият, но и сериозни, които можеха да убият човек от двайсет метра, ако ги хвърлиш правилно. Нгуен взе два от по-тежките и ги претегли, бяха безупречно балансирани.

— Може ли да пробвам? — попита той.

— Да пробвате ли?

Нгуен му показа ножовете.

— Може ли да ги хвърля?

— Тук ли? Не, не, за бога, не — смотолеви момчето.

— Нищо.

Нгуен ги остави върху камуфлажните панталони. Имаше голям избор от ножове с общо предназначение, с един остър и един назъбен край, с кухи дръжки с малък компас, рибарска корда и няколко кукички. Нгуен ги отмина с пренебрежение. Това бяха ножове-играчки, не каквито му трябваха. Търсеше острие от здрав метал, който да наточи толкова, че да може да реже хартия като с бръснач, с улей, за да може кръвта да изтича от раната. Ако няма улей, ножът се издърпва много по-трудно. Върхът на ножа трябва да бъде закривен, за да може да проникне между ребрата, а дръжката — достатъчно тежка и здрава, за да не играе острието. Ножът беше важен, животът му щеше да зависи от него. Ножницата също бе от значение, оръжието трябва да се вади лесно и безшумно, а каишките й — да са достатъчно здрави. Нгуен разглежда дълго време ножовете, преди да избере. Накрая се спря на един от най-скъпите, но беше най-добрият. Взе и малко швейцарско ножче, повече заради допълнителните инструменти, отколкото заради острието.

Какво друго? Огледа магазина. Толкова много неща можеха да му влязат в употреба. Палатка. Спален чувал. Примус. Лека постелка от фолио. Сгъваема брадвичка. Раница. Походна аптечка. Съблазняваше се, но знаеше, че многото екипировка по-често пречи, отколкото да помага. Забавя те, изтощава те, отвлича ти вниманието. Спомни си как се бе движил из джунглата по сандали, с една манерка, малко ориз, увит в кърпа около кръста, и нищо друго освен оръжие и боеприпаси. Той и другарите му се придвижваха бързо и безшумно. Как само се присмиваха на тромавите американци, които се потяха като прасета под тежестта на огромните си раници. Тропането им се чуваше от километри. Толкова от тях загиваха, без дори да успеят да отворят скъпоценните си раници. Никога обаче не се научиха.

— Друго? — сепна го продавачът.

Нгуен разгледа обувките, но реши да не купува. Неговите бяха по-добри, защото не се налагаше да ги разтъпква.

— Искам една малка раница.

Продавачът му показа голяма синя раница с алуминиев самар и меки презрамки. Нгуен я намери прекалено голяма и не хареса цвета.

— Прекалено е ярка.

Посочи малка тъмнозелена раничка като за ученик. Нямаше самар и прилягаше добре на гърба. Нгуен нагласи презрамките и се разходи из магазина. Изглеждаше удобна и не издаваше почти никакъв шум. Той я свали и я подаде на продавача:

— Тази е добра.

Продавачът постави всички покупки в един плик. Нгуен му плати. Докато чакаше рестото, пак загледа автомата. Толкова спомени му навяваше.

На връщане към станцията на метрото мина покрай магазин за фотографски материали, витрините му бяха пълни с различни фотоапарати. Влезе и попита дали имат крушки за светкавици.

— Крушки за светкавици ли? — изненада се продавачът. — Не се търсят много в наши дни. Сега повечето апарати имат вградени светкавици. — Намръщи се и потърка брадичка. — Имаше някъде, гледах ги преди няколко седмици. За какъв апарат?

Нгуен вдигна рамене.

— Няма значение. Само да не са квадратни, като ония за малките фотоапарати. Искам от големите.

— Да, знам какво имате предвид. Чакайте да проверя.

Продавачът се скри зад една врата и скоро Нгуен чу шум от местене на кашони и отваряне и затваряне на чекмеджета.

— Имате късмет — провикна се продавачът. — Колко ще желаете?

— Дванайсет.

Продавачът се върна с два пакета и му ги подаде.

— Не гарантирам, че още работят. Залежала стока са и не знам колко са стояли.

Нгуен ги огледа внимателно и кимна:

— Идеални са.

Плати, прибра крушките в плика и излезе.

 

 

— Трябва ни още експлозив — каза Бомбаджийката.

Фишер прокара пръсти през косата си и въздъхна. Изпъна крака и се излегна на дивана.

— Колко имаме?

— Няколко кила, не повече. Поне има достатъчно детонатори.

Фишер се усмихна кисело.

— Защо са ни, като няма какво да гръмне? Ще намеря още, не се тревожи.

Маккормик се появи от кухнята и постави четири чаши кафе на масичката до дивана. О’Рийли се надигна от стола си и взе едната. Застана пред плъзгащия се прозорец и загледа Темза.

— Не е ли време да се местим? — попита Маккормик.

— Защо? — поинтересува се Фишер.

— За по-голяма сигурност. Стоим тук от месеци. Нормално е да се местим и да не се застояваме на едно и също място.

Фишер поклати глава:

— Не, точно това очакват да правим. Проверяват евтините хотелчета и пансиони. Такава голяма група като нас веднага ще привлече вниманието, ако тръгне да се мести. А след бомбата в Найтсбридж всяка хазайка си отваря очите на четири за ирландци. Мислиш ли, че ще останем незабелязани?

— Сигурно си прав — съгласи се неохотно Маккормик. — Само дето…

— Слушай, живеем в този апартамент вече почти година. Договорът е дългосрочен и наемът се плаща директно от влог на фалшиво име. Хазаинът знае, че наемателят е брокерска фирма и използва апартамента за гости от Щатите. Това място е идеално.

О’Рийли почука по прозореца:

— А ако Специалните служби потропат на вратата, можем да отворим прозореца и да скочим в Темза.

— Ако Специалните ни открият, няма да успеем и носа си да покажем навън — измънка Маккормик.

— Никой няма да ни открие — тросна се Фишер. — Никой. Стига да кротуваме. По-големият ни проблем е да си набавим още семтекс.

О’Рийли се обърна с гръб към прозореца, отпи глътка кафе и се усмихна.

— Искаш ли аз да се заема?

Фишер кимна.

— Още тази нощ. Идвам с теб.

— Мога и сам.

— Знам, но това място се намира трудно. Ще имаш нужда от мен.

Маккормик се изкашля. Извади кърпичка от задния си джоб и си издуха носа.

— Май съм хванал хрема — оплака се той, но никой не прояви съчувствие. Той огледа кърпичката си и я върна в джоба. — А като си набавим експлозива, какво?

Фишер погледна Бомбаджийката, очите му проблеснаха. — Ще направим нещо голямо. Много, много голямо.

 

 

Нгуен се върна с метрото в Клафам и остави покупките в бараката зад магазинчето си. Беше голям ламаринен гараж, но отдавна не се използваше по предназначение и сега съдържаше три големи фризера със замразено месо и зеленчуци, чували с ориз и бутилки соев сос. Имаше и дълга пейка и няколко рафта с инструменти на едната стена. Нгуен остави покупките на пейката, заключи гаража, след това мина през магазина и отиде при паркирания си на улицата микробус. Посети един голям железарски магазин в Южен Лондон и прекара там повече от час. Купи парчета пластмасова водопроводна тръба, изолирбанд, три торби изкуствен тор, поялник, няколко парчета калай и други полезни неща, които нямаше в бараката. На връщане мина през една бензиностанция. Напълни резервоара догоре и взе две бутилки антифриз, три тубички масло, шест кутии бяла боя и една кутия черна.

Когато Нгуен влезе в ресторанта, Фам миеше зелен фасул. Изръмжа нещо като поздрав. Фам се беше съгласил да купи ресторанта и вече го бе платил на Нгуен. Банката се съгласи да му прехвърли ипотеката и след дълъг спор за стойността на кухненското оборудване и храната в склада двамата виетнамци се спазариха за трийсет хиляди лири. Нгуен не попита откъде Фам ще вземе парите, но той имаше роднини в Манчестър и те вероятно му бяха помогнали. Смяташе да премине към виетнамска кухня, въпреки че Нгуен се съмняваше да има голям успех толкова далеч от Уестенд. Когато се преселваха в Лондон, двамата с жена си бяха решили да се придържат към китайското меню, въпреки че намираха тези ястия за безвкусни и еднообразни. Все пак сега всичко зависеше от Фам. Нгуен обеща да се изнесе до края на седмицата. Знаеше, че Фам с нетърпение го чака да се махне, за да се нанесе на горния етаж.

След като прибра и останалата част от покупките си в гаража, Нгуен седна на масата и зачеркна в списъка си всичко, което беше купил досега. Оставаха му още три неща: два вида киселина и глицерин. Знаеше как да приготви киселините от други, по-безобидни вещества. Беше трудоемко, но все пак възможно. Нямаше обаче да му се наложи, тук беше Англия, не Виетнам, имаше фирми, от които да си купиш каквито си искаш химикали, без да ти задават много въпроси. Той взе един изтъркан телефонен указател и отвори на „Производители и доставчици на химикали“. След три обаждания намери фирма, която да му осигури концентрираните киселини (под претекст, че му трябват за гравиране), и друга, от която да вземе пет литра глицерин. Сметна за по-безопасно да не купува и трите вещества от едно място.

 

 

Фишер спря колата, изгаси мотора и фаровете. Мракът ги обгърна като траурно покривало. Двамата с О’Рийли изчакаха очите им да свикнат с тъмнината; само тихото пукане на изстиващия двигател нарушаваше тишината. Намираха се в дъното на пуста уличка недалеч от гара „Бъксли“, на половин час югоизточно от Лондон. И двамата носеха тъмни пуловери, дънки и черни обувки, облекло, с което нямаше да се набиват на очи през нощта, но и да не приличат на крадци. Ако имаха лошия късмет да попаднат на полицаи, щяха просто да се престорят на двойка обратни, потърсили усамотение. Идеята бе на Фишер и О’Рийли не остана особено възхитен.

— Виж, обещавам да не те целувам — се беше пошегувал Фишер.

О’Рийли се изсмя нервно.

— Е, поне не по устата…

О’Рийли потрепери и Фишер предпочете да не продължава с шегите. Реши да провери по-внимателно причините за тази пресилена реакция — можеше да се окаже слабо място на другаря му. Фишер постъпваше така с всеки, с когото имаше взимане-даване: набелязваше си силните и слабите им страни, лостовете, с които после можеше да ги управлява.

— Добре ли си? — попита той.

О’Рийли кимна. Слязоха и Фишер тръгна напред, прескочи безшумно един каменен зид и нагази в натежалата от роса трева. О’Рийли ритна нещо, което се сви и се изтъркаля встрани, зад гърба си чу шумолене и сумтене. Таралежи. Бяха десетки, щом усетеха двамата мъже, веднага се свиваха на бодливи кълба.

Достигнаха друга ограда, по-висока от първата. Прескочиха и нея. Попаднаха в гробище с ниско окосена трева и покрити с чакъл алеи, надгробните паметници бяха смесица от стари, очукани и изронени от времето каменни кръстове и нови мраморни плочи, издялани в правилна геометрична форма. Отляво се виждаше сива каменна църква с остър: покрив. В далечината изджафка лисица, гласът й отприщи цял кучешки хор от близкото имение. Двамата мъже приклекнаха и долепиха гърбове до зида.

Фишер бързо се ориентира. Посочи един бетонен ангел, с разперени крила.

— Натам.

Преведе О’Рийли покрай ангела и между два високи до кръста надгробни паметника, от онези, под които вампирите вероятно обичат да спят през деня. Провряха се под една плачеща върба и Фишер се запъти към пет плочи, наредени покрай зида като карти за покер. Той ритна средната:

— Тука е. Помогни ми да го вдигна.

Двамата коленичиха, изровиха малко под камъка, за да могат да го подхванат, и го повдигнаха, пъшкайки от напрежение. Камъкът излезе от дупката с жвакащ звук като от всмукване. Те го отместиха и го оставиха до стената. От миризмата на гнило на О’Рийли започна да му се повдига. Фишер започна да рови като куче, което търси кокал. На по-малко от педя напипа нещо и извади увит в найлон пакет. Подаде го на О’Рийли. В дупката лежаха още два пакета, в единия очевидно имаше пушка. Фишер не им обърна внимание, в момента имаха нужда само от семтекс. Отвориха първия пакет. Вътре имаше шест по-малки. Те взеха половината, върнаха остатъка в дупката, заровиха я и поставиха камъка на мястото му. Огледаха се да се уверят, че са сами, и безшумно се изнизаха по обратния път.

 

 

Нгуен вкара микробуса в уличката зад магазина. Покривът на реното блестеше на ранното утринно слънце. Беше отворил дървените врати към задния двор, където обикновено разтоварваха продуктите, за да ги приберат във фризерите в гаража. Сложи си стар работен гащеризон и гумени ръкавици. Микробусът бе бял на цвят, на три години и в пълна изправност. Беше стоял винаги на улицата и затова на места започваше пя ръждясва и бе чукнат тук-там от други коли. От двете му страни с черна боя бяха написани името и телефонният номер на ресторанта. Нгуен лично бе изписал всяка буква, бавно и внимателно. Беше му отнело часове, а сега ги заличи само за няколко минути с белия спрей. Напръска първо малко боя, за да не се разтече, изчака трийсет минути и нанесе втори слой, после — трети, докато покрие напълно надписа.

Докато третият слой боя съхнеше, той прехвърли инструментите, бутилките и пликовете от гаража, като прилежно задраска всеки предмет в тетрадката, за да се увери, че не е забравил нищо. Всичко бе тук, киселините, чувалчетата с изкуствен тор, бутилките с антифриз и тубите с масло. Нищо не беше забравил. Когато свърши, отвори кутията черна боя и с чисто нова четка изписа нови букви и цифри. Докато работеше, изведнъж усети, че го наблюдават, обърна се и погледна горния етаж. Една завеса се размърда. Сигурно Фам се чудеше какво е намислил, а може би беше от вятъра. Нгуен се вгледа в прозореца, но не видя нищо и отново се зае за работа.

Когато новият надпис бе готов, той се отдръпна и гордо загледа творбата си. Хубав беше. Почти като предишния, въпреки че му отне наполовина по-малко време. Гласеше: „Градинари «Зелен пейзаж»“. Отдолу имаше лондонски телефонен номер, който бе взел от указателя. Бялата боя около буквите изглеждаше по-светла от останалата част на микробуса, но по прашните пътища цветът скоро щеше да се изравни. Побиха го тръпки и той бързо се извърна, но този път завесите не помръднаха, нямаше никого.

Влезе в къщата през задния вход и се качи горе. Куфарът му бе готов. Той го взе и докато излизаше, изведнъж му се прииска да коленичи пред молитвеника. Клекна и запали ароматна пръчица. Затвори очи, вдиша благовонния дим и опита да прочисти съзнанието си, да се подготви за изпитанията, които му предстояха.

Ароматният дим изпълни белите му дробове. Същата миризма. Напомняше му родния дом, стаята, в която се е появил на бял свят преди толкова много години. Кога е било? Възможно ли беше да е толкова отдавна? Възможно ли бе наистина да е било през 1943? Къде бяха всичките тези години, как се бяха изплъзнали толкова бързо? Все още си спомняше всеки сантиметър от малкия селски двор близо до Тонкинския залив в Северен Виетнам.

Нгуен потрепери и отвори очи. Бяха овлажнели и той ги избърса с опакото на ръката си. Време беше да върви.

Свали куфара, без да се сбогува с Фам. Натовари го на микробуса, заключи вратите и изкара колата от двора. Тръгна на север, към Странрар в Шотландия и ферибота за Северна Ирландия. Преди да излезе от Лондон, спря в един селскостопански магазин и натовари микробуса с торф и още чували с торове, щайги с различни градински растения, лопата и вила.

Пътят до Странрар бе дълъг и изморителен, но нямаше друг начин. Инструментите и материалите в микробуса му трябваха, така че и дума не можеше да става да отиде със самолет. Беше мислил да вземе ферибот от Ливърпул направо за Белфаст, но откри, че линията е била закрита преди няколко месеца. Сега единствените работещи фериботи за коли, изглежда, бяха от Странрар за Ларн в графство Антрим, на север от Белфаст, и от Холихед в Ангълси за Дън Лъри, на юг от Дъблин. И двата варианта означаваха много часове зад кормилото, но той имаше известни резерви към Южна Ирландия и пресичането на границата. По-добре му се струваше да отиде направо в Северна Ирландия и да не се занимава с митници и паспортни проверки. Кара цяла нощ и поспа в колата през деня, докато чакаше ферибота.

Когато пристигна, видя как четирима мъже с тъмнозелени униформи и куче-следотърсач спират за проверка двама души с „Форд Гранада“. На него обаче никой не му обърна внимание. Знаеше защо: просто расизмът работеше в негова полза. Беше азиатец, а в Ирландия се биеха европейци.

Стигна безпрепятствено до Белфаст. Беше късно вечерта и трябваше да намери къде да спи. Мина през една бензиностанция, зареди и купи план на града. Попита момичето на касата къде може да намери стаи под наем, но не я разбра какво му отговаря. Помоли я да повтори и този път тя заговори по-бавно, сякаш имаше пред себе си малко дете, но акцентът й бе толкова странен, че той с мъка следеше мисълта й. Накрая се усмихна, плати и си тръгна, без да е получил информацията, която му трябваше. Започна да си дава сметка, че е в друга страна.

Имаше и други признаци. Полицаите носеха зелени униформи и караха бронирани синьозелени ландровъри със защитни метални брони отстрани. Навсякъде се виждаха войници с камуфлажни униформи, каски и автомати, готови за стрелба. Те караха зелени ландровъри без покрив, така че хората на задните седалки не бяха защитени, но можеха бързо да реагират. Имаше логика, помисли си Нгуен.

Мина покрай една сграда, която първо помисли за затвор, но после забеляза знак за полицейски участък. Това толкова го изненада, че спря да погледа. Никога не беше виждал такова нещо дори в Сайгон. Постройката бе оградена със здрава телена ограда и имаше нещо като отбранителна куличка в единия ъгъл. Оградата завършваше с навита бодлива тел на върха, а прозорците бяха здраво залостени. Като крепост. Нгуен мислеше да попита някой служител на реда къде може да отседне, но полицията в Северна Ирландия явно не даваше справки на заблудени граждани. Бяха като под обсада.

На всеки ъгъл на сградата стояха часови, а на покрива се виждаха камери, които покриваха цялата околност.

От лявата врата се чу металическо тропане и Нгуен подскочи. Някакъв намръщен мъж с остра шапка го гледаше. Отново потропа на вратата с дулото на пистолета си. Нгуен се пресегна и свали стъклото.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита полицаят.

Откъм мястото на шофьора изникна втори полицай. В огледалото се виждаха още двама.

Нгуен се усмихна и размаха картата.

— Търся място за спане. Знаете ли къде мога да ида?

Полицаят си отдъхна. Прибра пистолета.

— Дайте картата.

Нгуен включи лампичката в микробуса и полицаят заби пръст в левия ъгъл на листа.

— Виждате ли тази улица, „Уелингтън парк“?

Нгуен кимна.

— Тук има няколко доста евтини места. — Върна картата на Нгуен. — Хайде, тръгвайте. И друг път не спирайте микробуса пред полицейски участък. Доста сме чувствителни на тази тема. Ясно ли е?

— Съжалявам. Благодаря за помощта.

Полицаите се събраха и го изпратиха с поглед — четирима набити мъже с тъмнозелени бронирани жилетки.

Нгуен се ориентира по картата до „Уелингтън парк“. Продължи бавно по улицата, оглеждайки двете страни. Скоро видя някакъв пансион, но на вратата имаше надпис „Всичко е заето“. По-нататък имаше друг с надпис „Има свободни стаи“ и Нгуен спря пред него.

Вече бе съвсем тъмно и микробусът изглеждаше жълт на светлината на уличните лампи. Нгуен натисна звънеца и зачака. Предната врата бе дървена, с две тесни релефни стъкла. През тях се видя светлина и тъмен силует, който се приближи до вратата. На прага се появи възрастна дебелана с къса сива коса и очила с пластмасови рамки. Носеше бял пеньоар на сини карета и бяла престилка и бършеше ръце в червена кърпа.

— Имате ли свободна стая? — попита Нгуен.

Тя го изгледа от глава до пети, след това хвърли подозрителен поглед на микробуса, присви очи, за да прочете надписа.

— За колко време я искате?

Нгуен трудно разбираше, въпреки че тя говореше достатъчно бавно. Все пак получи представа какво иска да му каже.

— Само за две нощи. Стая с вана.

Възрастната дама изсмука нещо от зъбите си и поклати глава.

— Нямаме вани, има обаче душ и тоалетна. Също и малка мивка за пране. Стаята е на последния етаж, много е уютна.

Нгуен каза, че ще я вземе. Жената все още го гледаше с недоверие, но когато той извади портфейла си и предложи да предплати в брой, се усмихна и го покани вътре. Докато се качваха, тя се представи като госпожа Макалистър и банкнотите изчезнаха под престилката й. Той също й каза името си и тя се опита да го повтори, но след няколко неуспешни опита се отказа. Стаята бе малка, с едно легло, стар гардероб, тоалетно шкафче с овално огледало и нощна масичка с месингова лампа с розов абажур. Над леглото висеше богато украсено разпятие, а на тоалетката стоеше снимка на Джон Ф. Кенеди. Таванът бе скосен и единственият прозорец гледаше към улицата. От другата страна на стаята се влизаше в банята, където се виждаха душ, мивка, газов бойлер и ниска тоалетна чиния с пластмасова дъска. Стаята бе идеална.