Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La scomparsa di Majorana, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Никола Иванов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Леонардо Шаша
Заглавие: Изчезването на Майорана; Всекиму своето
Преводач: Никола Иванов; Петър Драгоев
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство на Отечествения фронт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: сборник; повест
Печатница: Печатница „Г Димитров“ — База
Излязла от печат: февруари 1980
Редактор: Светозар Златаров; Георги Чакъров
Художествен редактор: П. Мутафчиев
Технически редактор: В. Ставрев
Художник: Ив. Тодоров
Коректор: А. Славова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5853
История
- — Добавяне
IX
Че е пътувал до пристанището на Неапол се съди по билета, който е предаден и намерен в управлението на „Тирения“. Че в кабината, отговаряща на кабината, отбелязана в билета, е пътувал човек, който е могъл да бъде и Майорана, заявява професор Виторио Страцери, прекарал нощта в същата кабина.
От върнатите билети се оказва, че в същата кабина са пътували англичанинът Прайс, Виторио Страцери и Еторе Майорана. Да се проследи Прайс е невъзможно, но не е никак трудно да се стигне до професор Страцери, преподавател в университета в Палермо.
Подканен от едно писмо на брата на Еторе (към което вероятно е била приложена и снимка) професор Страцери изказва две съмнения: че наистина е пътувал с Еторе Майорана, и че „третият човек“ наистина е бил англичанин. Но все пак той е „абсолютно убеден: ако човекът, който е пътувал с мен е бил вашият брат, той не се е самоубил, поне докато пристигнахме в Неапол“. Що се отнася до англичанина, той не поставя под съмнение презимето Прайс, но твърди, че той е говорел италиански „както нас, южняците“, и е бил малко грубоват, помислил го е за търговец или нещо подобно. Ние наистина имаме работа с „трети човек“. Въпросът обаче не е чак толкова труден за решаване. Тъй като професор Страцери разменя няколко думи с мъжа, който според него е Прайс и не разменя нито дума с мъжа, който би трябвало да бъде Еторе Майорана, не е трудно да приемем за достоверна хипотезата, че мъжът, който не е говорил, и за когото после Страцери научава, че е Еторе Майорана, е всъщност англичанинът; докато този, за когото му казват, че е Прайс, е всъщност сицилианец, южняк, вероятно търговец, който пътува на мястото на Майорана. В това няма нищо невероятно: възможно е Майорана да е отишъл на билетното гише на „Тирения“ в подходящ час и да е подарил билета си на някого, който се е канел да си купи, и който може би — по възраст, ръст, цвят на косата — е приличал на него (няма нищо по-лесно от това да срещнеш някого, който да прилича на сарацин, макар и сред малобройна група сицилианци). Ако не се съгласим с тази хипотеза, би трябвало или да сметнем за неприемливи показанията на професор Страцери, или — както някои са се опитвали — да предположим, че нещата са станали като в роман, а именно, че Прайс не е бил Прайс, а южняк, сицилианец, преоблечен като англичанин, придружаващ Майорана и ръководещ неговите действия. Ала по този път можем да стигнем и до глупостта, че мафията се занимава с търговия на физици, сякаш става дума за търговия с бели робини.
Независимо от различните хипотези, многозначителен е фактът, че професор Страцери не е ни най-малко сигурен, че е пътувал с Еторе Майорана; той обаче е уверен, че лицето, което е могло да бъде и Майорана, е слязло в Неапол. Толкова е уверен, че препоръчва на брата на Майорана да го търсят в някой манастир; случвало се е, пише той, „не много религиозни хора“ да се оттеглят в манастир; в тази преценка личи неговото предубеждение, че един учен не може да не стои далеч от религията, че може дори изобщо да е невярващ. Но той греши. Еторе Майорана е бил вярващ. Неговата драма е една религиозна драма, бихме казвали а ла Матия Паскал[1]. И причината, поради която пишем тези страници за неговия живот е, че той е изпреварил религиозния ужас, до който ще стигне науката, ако вече не е стигнала до него.
Писмото на професор Страцери, препоръката му да търсят из манастирите, е от 31 май. Но ние вече видяхме, че още на 16 април Джовани Джентиле подсказва на Бокини да търсят из манастирите — това сигурно е станало по препоръка на близките.
На 17 юли, в рубриката „Кой го е видял?“ на най-популярния италиански седмичник „Ла Доменика дел Кориере“ е публикувана малка снимка и описание на изчезналия Еторе Майорана: „31-годишен, висок 170 сантиметра, строен, с черни коси и тъмни очи, с дълъг белег от рана на едната ръка. Който знае нещо за него се умолява да пише на Р. П. Марианечи, булевард кралица Маргерита 66, Рим.“ По този въпрос знае нещо главният свещеник на църквата Новия Исус в Неапол: той заявява, че към края на март или началото на април някакъв младеж, когото той, макар и не напълно сигурен, разпознава в снимката на Еторе Майорана, идва при него с молба да бъде приет в някоя обител, тъй като желае да се отдаде на религиозен живот. Тези специфични слова, отговарящи на общоприетата практика, ни карат да мислим, че младежът е познавал тази практика. А обстоятелството, че се явява при йезуитите — че има причини да е привързан към тях или че е свикнал с тях. А Еторе Майорана е учил в колежа „Масимо“ в Рим и е познавал много добре и правилата и дисциплината (в свидетелството, издадено му от колежа за периода от 15 декември 1917 г. до 27 януари 1918 г. са посочени следните бележки: благочестие — 10, дисциплина — 10, учение — 10, благоприличие — 10 (по отношение на „стаята“, на училището); има 10 по поведение, но бележката спада на 9 за прилежание и успех. А това 10 по благочестие, което, както знаем много добре, не е нашето „благочестие“, ни прави особено впечатление).
Младият човек не може да скрие вълнението си, затова главният свещеник става подозрителен, отвръща, че това е възможно, но не веднага. Казва му да дойде отново. Но младежът не се вестява повече.
Краят на март, началото на април. Дали преди заминаването за Палермо и писмата, оповестяващи самоубийството, или по-късно, след завръщането в Неапол? Защото, изхождайки от показанията на медицинската сестра, той се завръща в Неапол, макар и не с парахода на 27 март. А медицинската сестра не е случаен човек, който да го познава бегло, и както се случва, да се намесва случайно в тази работа; това е неговата медицинска сестра, сестрата, за която споменава в едно писмо до майка си, която му е дала „добрите адреси“ за пансиона, който той търси. Всъщност нейното показание е единственият непредвидим, необмислен елемент, намесил се, за да наруши онова, което според нас е било плана, схемата, съставена от Майорана с оглед на неговото изчезване; и ако към това би се прибавил и другият непредвидим и необмислен елемент — тоест полицията да се отнесе сериозно към това показание, може би сега нямаше да нахвърляме хипотези за изчезването на Майорана. Но е било предвидимо, съвсем логично, че полицията няма да обърне внимание на това показание, че ще го класира сред малките митомании, възникващи винаги около тайнствените случки.
Близките вярват на медицинската сестра, вярват, че главният свещеник на църквата Новия Христос е видял Еторе след 27 март. Според нас в това са били убедени всички близки, но различно; майката е вярвала до край, до смъртта си; в завещанието си тя му оставя — „за когато се върне“ — полагащия му се дял от наследството. Убедени сме, че тя е имала основание да го стори.
От нейното писмо до Мусолини не блика нито майчина обич, нито надежда; в него са казани обективно верни и точни неща. И особено това, което е най-важното: „Той е бил винаги разумен и уравновесен, затова неговата душевна драма или нервна криза сякаш е забулена в някаква тайна. Но едно е сигурно, и това се удостоверява с най-голяма увереност от всичките му приятели, от семейството, и от мен — неговата майка: у него никога не са забелязани клинични или морални признаци, които да ни навеждат на мисълта за самоубийство; точно обратното — ведрият му и сериозен живот, научните му занимания ни позволяват, дори нещо повече — налагат ни да го смятаме само за жертва на науката“.
В това писмо майката казва и други напълно разумни неща, които биха могли да останат разумни и след като бъдат прецедени през призмата на полицейския манталитет — да го търсят из селата, в някоя селска къща, където той би могъл да прекара най-дълго време с парите, които има у себе си, както и да уведомят консулствата за номера на неговия паспорт, да съобщят и това, че срокът на паспорта изтича през август…
Защото — ето още един елемент, който трябва да имаме предвид против тезата за самоубийството — Еторе Майорана взима със себе си и паспорта, и пари. На 22 януари той моли майка си и брат си Лучано да изтеглят от банката неговата част от сметката и да му я изпратят цялата. А малко преди 25 март, когато заминава за Палермо и съобщава, че ще се самоубие, той получава заплатата си за времето от октомври до февруари, която дотогава не е прибирал. Той няма отношение към парите — това се доказва от тези пет заплати за цели пет месеца, които сякаш е забравил; изглежда неправдоподобно, че той може да ги изтегли точно в навечерието на своето самоубийство. Има едно единствено, просто обяснение: той се нуждае от тях, за да осъществи намеренията си.
Но има и друго, по-сложно обяснение: че непоследователността на един самоубиец, който взима със себе си толкова пари, с колкото може да разполага, като взима и паспорта си, може да бъде използувана, за да подхранва у майката илюзията, че той е все още жив, надеждата, че не се е самоубил. Но това обяснение се опровергава от заръката да не носят траурни, дрехи или да носят само някакъв знак и то за не повече от три дни, трите дни на „малкия“ сицилиански траур. Очевидно той е искал да повярват, че е умрял.