Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La scomparsa di Majorana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
debora (2023)
Сканиране, допълнителна корекция
Karel (2023)

Издание:

Автор: Леонардо Шаша

Заглавие: Изчезването на Майорана; Всекиму своето

Преводач: Никола Иванов; Петър Драгоев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: сборник; повест

Печатница: Печатница „Г Димитров“ — База

Излязла от печат: февруари 1980

Редактор: Светозар Златаров; Георги Чакъров

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Технически редактор: В. Ставрев

Художник: Ив. Тодоров

Коректор: А. Славова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5853

История

  1. — Добавяне

IV

Няколко месеца преди Еторе да замине за Германия, най-после приключва едно чудовищно съдебно дело, с което името на семейство Майорана остава в съдебните анали. Случаят Майорана. Процесът Майорана. Наричаме го чудовищно — съдейки по документите от онова време, по пледоариите на защитата и обвинението — защото чудовищно ни изглежда не толкова престъплението, породило този случай, колкото средата и съдебния механизъм, сред чиито зъбчати колела попадат явно невинни хора, за да бъдат смазани и докарани до обезумяване.

През лятото на 1924 г. в дома на Антонио Амато, заможен жител на Катания, едно дете, единственият син на Амато, изгаря в люлката си; пламва дюшечето, пламва и мрежата против комари. Започват да мислят, че е извършено престъпление едва когато от изгорелите останки се заражда подозрението, а след това и увереността, че люлката е била залята със запалителна течност. От кого? Откриват веднага — от една шестнайсетгодишна прислужничка на име Кармела Галиарди. Защо е извършила това чудовищно престъпление? Момичето обяснява: защото майка ми настояваше да работя в дома на Амато, а аз исках да се върна при семейство Платания — бях се привързала към тях, а и те ме обичаха. Обяснението не убеждава, именно защото е убедително. Огромното несъответствие между подбудата и престъплението, типично за „престъпления, извършени от прислужнички“, както ги е нарекъл един френски криминолог, който ги е изучавал, събужда подозрения у Амато още преди да ги събуди у полицията. Той е водил дело за делба на бащиното си наследство със своите сестри и зетьове; а зетьовете — братята Джузепе и Данте Майорана, юристи, хора с име и авторитет в града и извън него, го принуждават по съдебен път да заплати онзи дял от наследството, което не може да бъде отнето от децата дори по изричното желание на този, който оставя това наследство, и който се нарича „законен дял“. Събитията се развиват така: за да се уреди въпроса по взаимно споразумение сестрите, тоест зетьовете, поискват примерно пет; братът предлага едно; след като се обръщат към закона те получават седем и братът е принуден да плати. Следователно у сестрите и зетьовете остава задоволството, че са получили повече, отколкото са искали. А у Амато остава недоволството и неприязънта, загдето е трябвало да плати. И в мъката по жестоко загиналото си дете Амато прехвърля това чувство, тази неприязън, макар и неоснователно, върху своите сестри и зетьове, като подмята на водещите следствието, че момичето може да е действувало и по поръка.

Оказва се, че не са нужни кой знае колко усилия, за да бъде накарано едно шестнайсетгодишно момиче — ненавиждано от близките си, нещо повече, тяхна жертва, само, объркано, изпитващо не толкова угризения, колкото срам от това, което е извършило — да признае, че е действувало по поръка. Мисълта, подсказана й по време на разпитите, че наличието на един подбудител може да смекчи, дори да заличи нейната вина, заедно с неудържимото желание да отмъсти на близките си (на майка си, която я принуждава да служи у Амато и я бие, когато тя се осмелява да протестира; на брат си, който се е опитал да я изнасили; на сестра си, която безделничи у дома и е сгодена за младеж, в когото Кармела се е влюбила и който проявява към нея известно внимание) я подбуждат да сипе обвинение след обвинение. Най-напред обвинява Розарио Шоти, годеника на сестра си; нека вкарат и него в затвора, та да не принадлежи на сестра й. Шоти, твърди тя, й е дал шишето със запалителната течност, с която е заляла люлката. А брат й и майка й са я принудили да се подчини на Шоти.

Но това не е достатъчно за следователя. Добре, Шоти й е поръчал да извърши престъплението, дал й е шишето (от бяло стъкло, от 250 грама, напълнено с течност, която по миризмата напомняла газ). Но кой е подбудил Шоти да постъпи така, след като лично той не е имал никакви основания да желае смъртта на детето?

Момичето долавя едно име, което шепнат отвсякъде: Майорана. Но кой, Джузепе или Данте, кой от двамата зетьове на Амато? Минават дни, а според нас и месеци на колебание. Най-сетне изборът пада върху Данте.

Арестуват Шоти. Арестуват Джовани Галиарди, брата на Кармела, арестуват и майка й Мария Пелегрино. Те отричат. Продължават да отричат отчаяно. А докато те отричат, Данте Майорана не може да бъде арестуван.

Минават месеци, години. В затвора тримата намират приятели, намират съветници. Съветници, които не са безкористни, щом защитниците на Майорана обвиняват открито Амато, че посредством престъпния свят в Катания е успял да подкупи някои хора в затвора. И Шоти, Галиарди, Пелегрино, биват убедени да отстъпят пред обвиненията на момичето. Така, в навечерието на процеса, на който ще бъдат осъдени на доживотен затвор, те се признават за виновни и започват да сипят име след име на съучастници, на подбудители. Цяла върволица имена. Първото звено от тази върволица са Данте и Сара Майорана. Те, по думите на Шоти, не само са му поръчали да извърши престъплението, но са му дали и шишето със запалителната течност — зеленикаво, пълно с бензин. Как след това, попадайки в ръцете на Кармела, шишето е станало бяло, как е замирисало повече на газ отколкото на бензин, как, опровергавайки и двамата, при анализа на останките от пожара вещите лица са установили, че е бил използуван денатуриран спирт, полицията и следователите нито за миг не се опитват да развържат този възел.

Тук трябва да признаем, че макар и користно, затворниците-съветници, убедили Шоти, Галиарди и Пелегрино да се самообвиняват и да обвиняват, всъщност — от техническа гледна точка, като оставим настрана всякакви морални съображения — им дават единствения съвет, който може да им помогне да се измъкнат от отчаяното им положение. Приковани от обвиненията на момичето (приети като двойно достоверни, въз основа на две схващания, които можем да приемем като обичайни за правораздаването, че малолетните, и особено децата, казват винаги истината и че за един обвиняем или свидетел е по-лесно да излъже при първите си показания, отколкото при вторите), за тях няма друг изход освен да обвиняват, да замесят в тази работа колкото се може повече хора — до пароксизъм, до абсурд. Само стигайки до абсурд процесът е могъл — като огромен надут балон — да слезе отново на почвата на здравия разум, на истината.

Така и става. От 4 април до 13 юни 1932 г. — Данте и Сара Майорана са от три години в затвора, другите — от осем, а Джовани Галиарди междувременно е полудял — Апелативният съд във Флоренция се връща към малкото звено истина, към мизерната (и жалка) истина за „престъплението, извършено от прислужничка“. Ридаейки отчаяно, вече жена, Кармела Галиарди за втори път, след осем години, признава: „Само аз съм виновна“. И само нейният плач, само нейните угризения напомнят, че в основата на този истински лабиринт от омраза, лъжи и отчаяние е малкият Чичуцу Амато, детето, изгоряло в люлката си.

 

 

Лаура Ферми пише: „Майорана продължи да посещава Института в Рим и да работи там от време на време, по присъщия му начин, до 1933 г., когато замина за няколко месеца за Германия. След като се завърна, той не зае отново мястото си в Института; напротив — не пожела да се среща повече със старите си другари. Върху тази промяна в характера му сигурно бе повлияло едно трагично събитие, засегнало семейство Майорана. Едно пеленаче, братовчедче на Еторе, бе изгоряло живо в люлката си, която се беше подпалила по необясним начин. Говореше се за престъпление. В него бе обвинен един от вуйчовците на детето и на Еторе. А той се зае да докаже, че вуйчо му е невинен. Зае се енергично, и то лично, с процеса, говори с адвокатите, погрижи се за подробностите. Вуйчото бе оправдан, но усилията, непрестанните тревоги, вълненията около процеса не можеха да не оставят трайни следи у такъв чувствителен човек, какъвто беше Еторе“.

Споменът не е точен. Между Еторе Майорана и детето няма никакво родство. Люлката не пламва по необясним начин. Младият Еторе не се е нагърбил — той не е могъл да го стори, именно защото е бил много млад, пък трябва да държим сметка и за структурата на едно сицилианско семейство — с ролята на детектив, на координатор, на ръководител на защитниците. Той несъмнено е „размишлявал“ (често срещащ се израз в неговите писма, когато става дума за трудност, която му предстои да превъзмогне) по този въпрос; но именно защото го е разглеждал като проблем, трябва да допуснем, че той е съумял да изживее това събитие по-хладнокръвно, без да се разтревожи толкова, колкото другите членове на семейството. А че адвокатите са се ползували от неговите изводи, от неговото решение на този проблем — това е съвсем невероятно. Почти всички те са били „лъвове“ — единственият, който не е бил такъв е Роберто Фариначи[1], но политическото му влияние е компенсирало с лихви неговата професионална негодност — затова можем да си представим колко студено, дори с какво презрение те биха приели съветите на един „профан“.

В спомените на Лаура Ферми долавяме и известно колебание по отношение времето, когато според нея е станала тази случка — дали преди или след пътуването на Еторе до Германия. Но именно защото всичко е приключило преди това, можем да твърдим, изхождайки от писмата от Германия, както и от думите на близките му, че тази случка, макар и да е предизвикала продължително безпокойство и тревоги в цялото семейство, не е оставила никакви следи и не е разстроила Еторе Майорана, както са склонни да допуснат, заедно с Лаура Ферми всички, които са работили с него в Института в Рим. „Според някои наши приятели — пише Едоардо Амалди — този епизод е имал решаващо влияние върху отношението на Еторе към живота; но братята му, които помнят ясно всичко станало през този период, изключват това по най-категоричен начин“. А това значи, че и Амалди — един от малцината, продължили да поддържат връзка с Майорана след завръщането му от Лайпциг — не е могъл да твърди, въз основа на собствените си спомени, дали това събитие е повлияло или не върху засилването на отчуждението и мизантропията у техния приятел.

Твърде силно е изкушението да предполагаме, че тези неточности, тези колебания имат дълбоки мотиви и значение. Хората, които са били край него и „си спомнят“, отбягват да твърдят, че е възможно Еторе Майорана да е видял (забелязал или предвидил) нещо ужасно, нещо жестоко, някакво видение за огън и смърт в този дял от науката, с който се е занимавал, за който е правел изчисления, в науката, която е „носел у себе си“; и ето че онова, което те съзнателно и компетентно се отказват да допуснат, което отричат категорично, излиза на преден план като лапсус на паметта, като едно истинско „qui pro quo“, като някакво смътно „кой вместо кого“. Така те приближават Еторе Майорана до една представа, която намеква за „другата“; до една представа, която емблематично, символично, съдържа „другата представа“.

Детето, изгоряло в люлката. За да си послужим с израз, който е от областта на ядрената физика и изследванията на Майорана, тази представа съдържа неудържими „обменни сили“. И то не само за онези, които са изживели историята на ядрените изследвания и у които това е оставило незаличими следи, но и за всички, които се докосват до живота на Еторе Майорана, до тайната на неговото изчезване.

Бележки

[1] Роберто Фариначи — активен деец на фашистката партия, един от нейните генерални секретари, убит през 1945 г. — Б.пр.