Леонардо Шаша
Изчезването на Майорана (5)

V

Според нас срещата с Хайзенберг е била най-значителната, най-важната в живота на Майорана — и то повече от човешка гледна точка, отколкото от гледна точка на научните изследвания. Разбира се, ние изхождаме от това, което знаем за живота му по документите, защото по отношение на онова, което не знаем, сме склонни да допуснем, че се е състояла друга, по-важна среща.

Той пристига в Лайпциг на 20 януари 1933 г. Грозен град, но за Майорана е достатъчно да се отбие във Физическия институт, за да реши, че е приятен. На 22 януари той пише на майка си. „Във Физическия институт ме приеха много сърдечно. Разговарях продължително с Хайзенберг — изключително любезен и симпатичен човек“ (В същото писмо той описва „чудесното разположение“ на Института: „между гробището и лудницата“). На 14 февруари пише отново на майка си: „Написах статия за структурата на ядрата, която се хареса много на Хайзенберг, въпреки че съдържа известни корекции на една негова теория“. Четири дни по-късно пише на майка си: „На последния «колоквиум», седмично събиране, на което участвуват стотина физици, математици, химици и други, Хайзенберг говори за теорията за ядрата и ми направи голяма реклама във връзка с една работа, която направих тук. Станахме много добри приятели след много научни спорове и няколко партии шах. Да поиграем шах имаме възможност на приемите, които той урежда всеки вторник вечерта за професорите и студентите от Института за теоретична физика“. Американският физик Финберг, който по онова време също е бил в Института в Лайпциг, в разговор с Амалди си спомнил за един семинар върху ядрените сили, на който Хайзенберг е говорил много за приноса на Майорана в изследванията. На семинара е присъствувал и Майорана и Хайзенберг го е поканил да се изкаже. Майорана отклонил поканата: на четири очи с Хайзенберг това е друга работа, но пред стотина души… Може би става дума за „колоквиума“, за който пише в писмото до баща си, без да споменава, че е отказал да говори; това баща му не би одобрил. А колкото до шахмата, Майорана още от дете е бил отличен играч; името му като шахматист се споменава в хрониката на един вестник от Катания когато е бил на седем години.

Той споменава Хайзенберг почти във всяко свое писмо. На 28 февруари пише на баща си, че се налага да остане в Лайпциг още два-три дни, преди да замине за Копенхаген, защото трябвало да „си побъбри“ с Хайзенберг: „Компанията му е незаменима и желая да се възползувам от нея докато той е тук“. За „бъбренето“ става дума в друго писмо, три месеца по-късно: Хайзенберг, пише Майорана, „обича моите брътвежи и ме учи търпеливо на немски“. Според нас, използуването на тези изрази — да си побъбрим, бъбрене — има двойно значение; едното, това е сигурно, да омаловажи, да прикрие темите, за който говори с Хайзенберг (едно постоянно негово отношение към науката, доказващо в действителност обратното), и друго, вероятно, да подскаже на близките си, че престоят му в Лайпциг е довел до промяна в неговия характер и поведение. Дотогава е бил мълчалив и затворен, но в Лайпциг „си бъбри“, и то любезно, с Хайзенберг. Но единствено с Хайзенберг, щом датският физик Розенфелд, който по онова време също е бил в Лайпциг, си спомня, че е чул само веднъж гласа на Майорана, и то само за да каже няколко думи.

Ако е разговарял с Хайзенберг за литература или за икономически въпроси, за морски сражения или за шахмат — неща, които са предизвиквали у него страстен интерес и с които често се е занимавал — в такъв случай не би ставало и дума за „бъбрене“. Сигурно са разговаряли за ядрена физика. Но също така е сигурно, че са разговаряли по различен начин, с различни подтекстове, така, както би могъл (а очевидно не е искал) да говори за това с Ферми или Бор^[1], с физиците от Института в Лайпциг или с физиците от Института в Рим. Идеалният начин, по който общува с физиците е същият, по който е общувал в Института в Рим и към който се придържа в Лайпциг с американеца Финберг: Майорана не е знаел английски, Финберг не е говорел италиански, но те са били винаги заедно, учили са на една и съща маса; общували помежду си „като си показвали някоя формула, написана на лист хартия, и то рядко“ (Амалди). Но отношенията с Хайзенберг са съвсем различни. Според нас — хвърляйки един ретроспективен поглед — поради факта, че Хайзенберг е изживявал проблемите на физиката, своите изследвания на физик, в един обширен и драматичен мисловен контекст. Или казано по-просто, той е бил философ.

Всеки, който макар и бегло (като нас, колкото да надзърнем в този проблем) познава историята на атомната бомба, може да направи следната проста и мъчителна констатация: че учените, които поради обективните условия не са били свободни хора, са се държали свободно, тоест като свободни хора, и обратно, като роби са се държали и са били роби онези, които са се радвали на обективни условия на свобода. Свободни са били тези, които не са я направили. Роби — тези, които са я направили. И то не поради обстоятелството, че съответно не са я направили или са я направили — което от своя страна би ограничило въпроса до практическата възможност да бъде направена, каквато първите не са имали, а вторите са имали — а главно поради това, защото робите са се тревожели, безпокоили, измъчвали; докато свободните без всякакви задръжки, дори с известна радост, са я предложили, работили са по нея, завършили са я, и без да поставят условия или да поискат поемането на известни ангажименти (чието повече от вероятно неспазване е щяло поне да смегчи тяхната отговорност) са я предали на политическите и военни дейци. А че робите са били готови да я предадат на Хитлер — диктатор, обзет от жестока, нечовешка лудост, а свободните са я предали на Труман, човек със „здрав разум“, представляващ „здравия разум“ на американската демокрация, в това няма никаква разлика, след като Хитлер би взел абсолютно същото решение, взето от Труман, тоест да заповяда разполагаемите бомби да бъдат хвърлени над грижливо, „научно“ подбрани градове в някоя вражеска страна, които биха могли да бъдат достигнати — градове, на чието пълно разрушение е могло да се разчита (ето някои от „препоръките“ на учените: целта да е гъсто застроен район с радиус една миля, с голям процент високи дървени постройки; район, който до този момент да не е подлаган на бомбардировки, така че да могат да се установят с най-голяма точност последиците от единствената и окончателна бомбардировка…^[2]).

Вернер Хайзенберг е бил без съмнение най-изтъкнатият измежду всички учени, които биха могли да направят атомната бомба за Хитлер. Физиците, които са се занимавали с този въпрос в Америка, са били дълбоко убедени, че той наистина се е занимавал с атомната бомба; а един от тях, който е вървял заедно с челните американски части, за да търси германските физици, изхождайки от мисълта, че където би се намирал Хайзенберг, би се намирал и заводът за атомната бомба, го е търсил трескаво в целия район на Германия, окупиран от западните съюзници. Но Хайзенберг не само не е дал ход на проекта за атомната бомба (нека оставим настрана въпроса дали е щял или не да успее да я създаде, едно е сигурно — той е могъл да я проектира), но е прекарал цялата война с мъчителната мисъл, че другите, от другата страна, работят по нея. Една за съжаление мъчителна мисъл, която се оказва основателна. И се опитва, макар и не много умело, да уведоми другите, че и той, и останалите в Германия физици нито имат намерение, нито биха могли да произведат атомната бомба; казваме не много умело, защото той си въобразява, че може да прибегне до услугите на датския физик Бор, който е бил негов учител. Но за Бор още през 1933 г. се говори, че е започнал да се вдетинява; така пише за него Еторе Майорана на баща си, а после и на майка си от Лайпциг, преди да се е запознал с него — следователно трябва да го е чул или от Хайзенберг или от други лица от неговото обкръжение; така пише и от Копенхаген, след като се е запознал с него: „На 1 март ще отида в Копенхаген при Бор, най-големият вдъхновител на съвременната физика, който сега е поостарял и е доста оглупял… Бор замина за десетина дни. Сега е на почивка в планината с Хайзенберг. От две години насам размишлява упорито по същия въпрос, а отскоро у него се забелязват явни признаци на умора“. Можем да си представим състоянието му седем години по-късно, през 1940 г. Той тълкува съвсем обратно онова, което Хайзенберг иска да съобщи най-предпазливо на колегите си, които работят в САЩ^[3].

Все пак, в един по-човечен, по-внимателен и по-справедлив в подбора на своите ценности и митове свят, фигурата на Хайзенберг би трябвало да бъде изтъкната като по-благородна в сравнение с други учени, които по същото време са работили в областта на ядрената физика — в много по-голяма степен в сравнение с ония, които създават бомбата и я предават, приемат с ликуване новината за нейния ефект, и едва по-късно (но не всички) се ужасяват и започват да страдат от угризения.