Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La scomparsa di Majorana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
debora (2023)
Сканиране, допълнителна корекция
Karel (2023)

Издание:

Автор: Леонардо Шаша

Заглавие: Изчезването на Майорана; Всекиму своето

Преводач: Никола Иванов; Петър Драгоев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: сборник; повест

Печатница: Печатница „Г Димитров“ — База

Излязла от печат: февруари 1980

Редактор: Светозар Златаров; Георги Чакъров

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Технически редактор: В. Ставрев

Художник: Ив. Тодоров

Коректор: А. Славова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5853

История

  1. — Добавяне

II

Гражданинът, който никога не престъпва закона или не става жертва на неправди, принуждаващи го да се обърне към него; гражданинът, който живее така, сякаш полицията съществува единствено за административни въпроси, като издаването на паспорти или на разрешителни за оръжие (за ловно оръжие), ако внезапно бъде принуден да си има работа и със закона, и с полицията, да се обърне към онова, което те представляват като институция, се обърква, бива обзет от нетърпение, от ярост, причинени от убеждението, че сигурността на обществото — дотолкова, доколкото може да се разчита на нея — се дължи повече на слабата и спорадична тенденция у хората да вършат престъпления, отколкото на старанието, ефикасността и прозорливостта на полицията. Убеждение, което има и своя дял на обективност, по-голям или по-малък в зависимост от времето, по-голям или по-малък в зависимост от различните страни. Но изчезне ли някое лице това убеждение, поради тревогата и нетърпението на тези, които искат да го намерят, може да бъде и изцяло субективно, а оттук — и несправедливо. Затова признаваме чистосърдечно, че и ние сме несправедливи към италианската полиция заради начина — според нас небрежен, недалновиден — по който италианската полиция е водила разследването във връзка с изчезването на Еторе Майорана. Нещо повече — тя не е водила никакво разследване; оставила е с това да се занимават близките, ограничавайки се — както личи от „докладната“ — да „сътрудничи“ (а в определен момент — което не е трудно да си представим — да се преструва, че сътрудничи). Ние също не сме справедливи, защото и ние, цели тридесет и седем години по-късно, искаме да „намерим“ Майорана, а за да го „намерим“ не разполагаме с друго, освен с малко документи, и с много малко документи в неговото досие в Генералната дирекция на обществената безопасност.

Преглеждайки тези малобройни документи, ние отново изживяваме тревогите, нетърпението, разочарованието, преценката за липсата на интелигентност и за неефикасността на полицията, които по онова време — при това по-мъчително, по-драматично — са изживели близките на Еторе Майорана.

Но трябва да имаме предвид и основанията на другите, основанията на полицията. Разглежданият случай е бил класифициран по бюрократически начин и обективно като „изчезване с намерение самоубийство“. Има две писма — едното до близките, другото до един приятел, — в които това намерение е ясно изразено; в писмото до приятеля е указан и часът, указан е и начинът, по който е щяло да стане. А че това намерение не е било осъществено в единайсет часа вечерта на 25 март в залива на Неапол, за полицията е означавало — въз основа на опита, на статистиките, — че е било осъществено по-късно и другаде. Да се заеме да открие къде и кога е станало, за нея би било равнозначно на губене на време. Не е ставало дума да се предотврати нещо или да бъде наказан някой; въпросът се е свеждал единствено до намирането на трупа. Разрешаването на този проблем е бил от значение единствено за семейството — това се е изразявало а ла Пирандело в мъчителната и примирена увереност (примирение, което се е засилвало с годините), в погребението, в некролозите, в траурните дрехи, които са носели, в гробницата, която е трябвало да бъде издигната и посещавана; но това не е било от значение за полицията, нито пък, както биха казали американците, за всички останали данъкоплатци. Дори да са допускали, че Еторе Майорана не се е самоубил, а че се е скрил, въпросът се е свеждал до откриването на един луд човек. С една дума, няма никакъв смисъл да „се отклоняват хора“, за да бъде търсен някакъв труп, който може да бъде намерен само случайно, или пък някакъв луд, който рано или късно ще бъде забелязан и посочен (и тук отново идваме до опита, до статистиките)…

Никой — и то не само полицията — не е знаел, нито е допускал, че Майорана не е мъртъв или че ако е жив, не е полудял. Случаят е предлагал една алтернатива — или смърт, или полудяване. И ако полицията би се отклонила от тази алтернатива, за да хукне да търси Еторе Майорана, допускайки, че е жив, при това, както се казва, в състояние на пълна вменяемост, самата тя би изпаднала в състояние на лудост. При това по онова време нито една полиция, а още по-малко италианската, е могла да заподозре наличието на някаква рационална и логична подбуда в изчезването на Майорана; нито една полиция не би била в състояние да направи нещо „против“ него. Защото става дума именно за една партия, която трябва да бъде изиграна срещу един извънредно интелигентен човек, решил да изчезне, който при това е изчислил с математическа точност начина, по който ще изчезне. Ферми[1] ще каже: „Ако беше решил да изчезне или да заличи следите от своя труп, Майорана, със своята интелигентност сигурно би успял“. Само един детектив би се съгласил да изиграе подобна партия — кавалерът Шарл Огюст Дюпен, и то на страниците на някой разказ на По[2]. Но полицията, такава, каквато е била, каквато е, каквато не може да не бъде… С една дума, това ни кара да си припомним думите на професор Котар за лекаря, за лекарите, които Бергот е написал в „Изследването“: „Той е глупак. Дори да приемем, че това не му пречи да бъде добър лекар, с което трудно мога да се съглася, все пак му пречи да бъде добър лекар за актьори, за интелигентни хора… Три четвърти от болестите у интелигентните хора се дължат на тяхната интелигентност. На тях е нужен лекар, който поне да си дава сметка за това. Как можете да искате от Котар да ви лекува? Той е предвидил трудното храносмилане на сосовете, тежестта в стомаха; но не е предвидил четенето на Шекспир…“

Ние не искаме да кажем, че полицията е заразена от глупост. Но ни е невъзможно да си представим, че драмата на един интелигентен човек, желанието му да изчезне, мотивите му да стори това са могли да се видят през очилата на един полицейски комисар, през очилата на самия Бокини, освен като безумие и лудост.

Останалото е мълчание.

Че Мусолини, уведомен и подканен от една „молба“ на майката на Еторе и от едно писмо на Ферми, е поискал от Бокини досието с разследването и е драснал енергично на корицата „Искам да бъде намерен“, думи, последвани от парафа с по-скромен почерк на Бокини: „Мъртвите се намират, живите са тези, които могат да изчезнат“; че е имало подозрение, че е отвлечен или избягал в чужбина; че със случая се е занимавало и разузнаването; че търсенията са били особено усърдни и дори трескави — за всичко това в семейството не са останали други документи освен преписи от „молбата“ на госпожа Майорана и от писмото на Ферми. Възможно е „молбата“ да е указала известно въздействие върху Мусолини, но не можем да твърдим същото за писмото на Ферми.

Вече сме в края на юли 1938 г. На 14 същият месец е публикуван „Манифестът за расата“. Ферми се чувствува несигурен, мисли вече да емигрира. А по отношение на него режимът изпитва известно неудобство: както Меаца е футболен „шампион“, така и Ферми е „шампион“ във физиката, пък е и академик на Италия, при това най-младият. Истински възел, който трябва да бъде развързан или отрязан; не е трудно да си представим изпитаното облекчение, когато Ферми приема Нобеловата награда, без да отвърне с фашисткия поздрав[3] и заминава за САЩ. Затова в този момент писмото на Ферми е неуместно, може да даде обратни резултати. Същото можем да кажем и за начина, по който е написано — като от специалист, който се обръща към неспециалист: „Заявявам Ви без колебание, и то без да преувеличавам, че измежду всички италиански и чуждестранни учени, с които съм имал възможност да бъда в допир, Майорана ми е направил най-силно впечатление със своя ум. Способен да нахвърли смели хипотези и едновременно с това да подлага на остра критика своята работа и работата на другите, извънредно опитен изчислител и задълбочен математик, който при това зад булото на цифрите и алгоритмите никога не изпуска от погледа си реалната същност на физическия проблем, Еторе Майорана притежава в най-висока степен онази така рядко срещана съвкупност от способности, присъщи на типичния теоретик от висока класа…“ С оглед на целта, която си е поставял, би било много по-уместно да напише: „Вие знаете много добре кой е Еторе Майорана…“, защото през 1938 г. никой в Италия не е могъл да изпитва и най-малкото съмнение, че Мусолини би могъл да не знае нещо.

Не е трудно да си представим как цялата работа е приключила с няколко реплики по време на някой от всекидневните доклади на началника на полицията при министър-председателя. Мусолини сигурно го е запитал за случая Майорана, докъде е стигнало следствието. А Бокини сигурно е отвърнал, че са стигнали до мъртва точка — в смисъл, че полицията вече се е примирила, че не ще може да изясни случая, в смисъл че и той, и полицията са убедени, че професор Майорана е мъртъв. Сигурно е добавил, че нормалното следствие, започнато след известието за изчезването е било последвано от друго, много по-старателно, по настояване на Джовани Джентиле, при това е било водено от политическата полиция, а нейното старание и усърдие са били добре известни на Мусолини.

И ако Мусолини не е останал доволен, ако е наредил търсенето да продължи, ако наистина е казал „Искам да бъде намерен“, Бокини е отбелязал и този пристъп като проява на безумието, в което е бил изпаднал Мусолини и което той е наблюдавал с все по-голямо безпокойство.

Бележки

[1] Енрико Ферми — ядрен физик, Нобелова награда за физика през 1938 г. — Б.пр.

[2] Едгар Алан По — Б.пр.

[3] Италианските вестници от онова време коментират жлъчно факта, че Ферми не е вдигнал ръка за фашистки поздрав, а се е ръкувал с краля на Швеция. За човек, който не е живял при фашизма, е трудно да си представи неприятностите, които биха могли да сполетят този, който от разсеяност би се ръкувал с някого, вместо да поздрави по фашистки. Ще се обърнем отново към комедията „Рафаеле“, за да покажем до какви мъчителни и неразрешими трудности е довеждало премахването на ръкуването:

— Извинете, федерални секретарю, ако, както се очаква, кралят посети нашия град и ми подаде ръка, как трябва да постъпя?

— Ако ви подаде ръка ли?… Да, трябва да го обмислим… Ако ви подаде ръка… Елате насам! Да предположим, че аз съм кралят…

— А аз какъв съм? Питам ви, за да знам как да се държа.

— Вие сте това, което сте — политическият секретар… Как се казвате?

— Горгони.

— Политическият секретар Горгони!… Поздравете ме!… Хайде, поздравете ме!

— Поздрав на краля!

— Не, не, не, не!… Трябва да кажете: поздрав на дуче!

— Но вие сте кралят!

— Това не ви засяга! Трябва да кажете: поздрав на дуче!

— Добре, ще кажа така.

— Задръжте ръката си вдигната!… Аз ви подавам ръка… Не, не, не!… Я да се сменим! Аз съм вие. Аз съм политическият секретар Горгони — наблюдавайте ме внимателно! — а вие сте кралят… Не, вие сте доста висок! Седнете! Елате вие, Скармака! Вие сте кралят… Не, аз съм кралят, а вие сте политическият секретар Горгони.

— Защо трябва да бъде Горгони? Аз бих желал да съм си аз… пред краля!

— Добре, вие сте си вие. Вдигнете ръка за поздрав. Аз ви подавам ръка, така… вдигнете ръката си още по-високо!

— Ами ако недай боже кралят помисли, че не искам да се ръкувам с него от надменност и се отдръпне, засегнат от обида?

— Негово величество кралят император никога не ще помисли… А бе, всичко това са дребни работи… неща, които никога не се случват… Седнете! Кой повдига такива глупави въпроси?