Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La scomparsa di Majorana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
debora (2023)
Сканиране, допълнителна корекция
Karel (2023)

Издание:

Автор: Леонардо Шаша

Заглавие: Изчезването на Майорана; Всекиму своето

Преводач: Никола Иванов; Петър Драгоев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: сборник; повест

Печатница: Печатница „Г Димитров“ — База

Излязла от печат: февруари 1980

Редактор: Светозар Златаров; Георги Чакъров

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Технически редактор: В. Ставрев

Художник: Ив. Тодоров

Коректор: А. Славова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5853

История

  1. — Добавяне

XI

„Забравих за подлия заговор на кръвожадния Калибан против живота“. От репликата на Проспер е изпусната една единствена думичка — „моя“, моя живот — и ние я повтаряме, докато крачим след монаха от ордена, основан от св. Брюнон — един холандец, който ни развежда из този стар манастир. Той е на наша възраст, висок, слаб. Подпира се на дълга, чепата тояга — досущ като тоягите на овчарите и отшелниците и провлачва с болка дебело бинтования си крак. Разказва ни машинално историята на ордена, историята на манастира; от време на време той се обръща, и докато обмисля някоя фраза, някоя дума, втренчва в нас светлите си очи, в които проблясват недоверие и ирония. Сякаш отгатва въпросите, които бихме искали да му зададем. И ги изпреварва обезоръжен, обезоръжаващ. В аналите на ордена, казва той, не са записани имена на прочути литератори или учени; единственото, направено от монах от ордена в този манастир, и което заслужава да бъде отбелязано, е преписването на една древна хроника.

Но откакто пристигнахме в тази крепост сред горите, ние вече не сме така неспокойни и любопитни. Репликата на Проспер отеква в паметта ни като сред голи стени: „Забравих за подлия заговор на кръвожадния Калибан против живота“. От време на време в паметта ни изплуват други думи, изречени от същия този Проспер в същата сцена от IV действие на „Бурята“, предпоследната — последна в известен смисъл — творба на Шекспир: „Тези наши актьори, както вече ви казах, бяха само някакви духове и изтлеяха във въздуха, в чистия въздух. И също като лишената от основи постройка на това видение, забулените в облаци кули, прекрасните дворци, свещените храмове, самото земно кълбо и всичко, което то съдържа, ще почнат да тлеят и, подобно на това безплътно представление, което сега изчезна от очите ви, не ще оставят след себе си никаква следа, дори облаче. Ние сме от същото вещество, от което са сътворени сънищата, нашият кратък живот е заобиколен от съня“. Защото тази гледка — просторната градина, в центъра на която, като в картина на Дезидерио, се издигат аркадите и фасадата на църква, „разрушена“, пише в подарената ни от монаха брошура, от едно земетресение; дългите, пусти коридори, празните килии с прозорци, чийто перваз е същевременно и писалище (решение, което Льо Корбюзие харесал много, пояснява монахът), старите изображения (пожълтели и проядени офорти) на основателя на ордена — ни карат да изпитваме усещане за тленност, за недействителност, също като в сън, когато знаеш, че сънуваш. Но може би свързването на първата реплика с другата е в по-тясна връзка с целта на нашето пътешествие, на нашето посещение: може би тук, в този манастир, някой не е пожелал да измени на живота и е изменил на заговора против живота; но това отклонение не е попречило на съзаклятието; тлеенето продължава, човекът се разпада все повече и изтлейва в същото вещество, от което са сътворени сънищата. И сянката, отпечатана на останките на една стена в Хирошима, не е ли сън за онова, което човекът „е бил“?

Ето, ние тръгнахме на това пътуване, влязохме в тази крепост на монасите, за да проследим една съвсем слаба, разтревожила ни следа за Еторе Майорана. Една вечер разговаряхме в Палермо за тайнственото му изчезване с Виторио Нистико̀, директор на вестник „Л’Ора“. Изведнъж Нистико̀ си спомни съвсем ясно: когато е бил съвсем млад, по време на войната или веднага след нея, някъде около 1945 г., той посетил с един приятел един манастир на ордена на св. Брюнон; по едно време, един „брат“ („братята“ са по-близо до светските дела, отколкото „отците“; те водят активен живот, който позволява на „отците“ да водят съзерцателен живот; докато „отците“ прекарват времето си в учение и четене на духовни книги, „братята“ готвят и се грижат за зеленчуковата градина, излизат често, контактуват свободно с хората) им доверил, че в манастира, между „отците“, имало един „голям учен“.

За да получи потвърждение на спомена си, Нистико̀ телефонира веднага на своя приятел, който го придружавал по време на това посещение. Приятелят му потвърди и уточни, че „братът“, който им доверил това, бил племенник на писателя Никола Мизази. Но тъй като Нистико̀ е журналист, приятелят му си помисли, че Нистико̀ търси нещо по-актуално, някого, за когото е ставало дума неотдавна, а не следите от онзи учен, за когото им бе говорил преди цели тридесет години племенникът на Мизази. Добави, че се носели разни слухове, но само слухове, нищо сигурно; говорило се, че в манастира се намирал или все още се намира член от екипажа на самолета Б-29, хвърлил атомната бомба над Хирошима.

Савинио[1] твърдеше, че развалините на Троя са именно тези, които е открил Шлиман, поради обстоятелството, че по време на първата световна война тези развалини били обстрелвани от английския миноносец „Агамемнон“. Биха ли стреляли тези оръдия по развалините в някаква си пустош, ако не са били подтикнати да го сторят от все още нестихналия гняв на Агамемнон? Имената, ако не съдба, са самите неща.

„Във всичко се крие абсурд и тайна, Хиасинта“, казва поетът Хосе Морено Виля[2]. А във всичко се крие една „рационална“ тайна от същина и покритие, една непрекъсната, гъста канава — от точка до точка, от нещо до нещо, от човек до човек — едва различими, едва определими значения. В момента, когато Нистико̀ ни разказваше за неочакваната, неподозираната, невероятна новина, разкрита му от далечния глас на неговия приятел, ние изживяхме едно откровение, нещо метафизическо, нещо мистично: извън всякакво разумно основание, ние бяхме рационално уверени, че независимо от това, дали отговарят или не на действителни, поддаващи се на проверка факти, тези два призрачни факти, които се събираха в едно и също място, сигурно означават нещо. Подозрението на Нистико̀, че „големият учен“, за когото му бе споменал преди тридесет години „брат“ Мизази, е могъл да бъде и Майорана, слуховете, че в същия манастир е потърсил приют, и може би още се намира там американският офицер, страдащ от угризения, загдето е командувал или е бил в екипажа на онзи фатален самолет — нима беше възможно тези два факта да не се съпоставят, да не преливат един в друг, да не се взаимно обясняват, да нямат значението на откровение?

Но сега, докато крачим зад монаха, който ни води по коридори, стълби и килии, не изпитваме никакво желание да задаваме въпроси, да проверяваме. Сякаш сме съпричастни в някаква тайна и сме длъжни да я пазим. От време на време задаваме някой въпрос, но само когато монахът се обръща да ни погледне, когато се втренчва в нас. Той очаква въпросите със същите светли очи, в които проблясва недоверие и ирония. Има ли американци в манастира? Не, сега няма; имало един, стоял две години. Излязъл е и от ордена, доколкото можем да разберем от това, което казва за американците — отначало изгаряли от желание да се отдадат на този живот, после ставали неспокойни, накрая се изморявали. Изпреварвайки въпроса, той вече ни каза, че сред монасите от този орден не може да има учени. Но дали между тях има някой, който да е бил учен „преди“, да е бил писател или художник „преди“? Той разперва ръце и се усмихва.

Стигаме до гробището: тридесет купчини червеникава земя, изваяна като капаци на саркофази, над всеки гроб — кръст от черно дърво. Без име. Всеки „отец“ или „брат“ при смъртта на баща си бива заровен до друг — последният умрял бива заровен до най-отдавна починалия. Над третия гроб отляво има цветя: тук е погребан игуменът, починал преди няколко месеца. Следващият, който ще умре, ще отиде в четвъртия гроб, до мъртвец, починал преди повече от трийсет години.

Сред тези черни кръстове цари вечен мир. Мир цари и в душата ни.

На прага, като ни изпраща, монахът пита: „Можах ли да дам отговор на всички ваши въпроси?“

Ние му зададохме малко въпроси, много от тях той отгатна и ги избегна. Но ние отговаряме с да.

И това е истина.

Бележки

[1] Алберто Савинио — най-големият италиански писател в периода между двете световни воини (брат — казва се Андреа де Кирико — на най-големия италиански художник от този период, пък и след него). Но кой в Италия познава неговите книги, въпреки че бяха преиздадени през последните две-три години? Самият Савинио, когато е ставало дума за посредствени или глупави читатели, е казвал: нима между читателите на Савинио има посредствени и глупави хора? Това не е въпрос, а утвърждение; той е бил сигурен, че такива няма. Ала днес, когато броят на посредствените нараства застрашително, а на глупаците — още повече, според нас броят (потенциален или действителен) на читателите на Савинио е станал още по-малък. Нека се надяваме, че издаването на неговите творби на френски език от Галимар ще спечели за него извън Италия онези читатели, които в Италия не само не се увеличават, а намаляват. — Б.а.

[2] Но да продължим в тон със Савинио: този стих, останал незаличим в паметта ни благодарение на това рядко срещано у нас име, въпреки че Капуана е озаглавил така един от своите и то не лоши романи (Хосе Морено Виля нарича Хиасинта „пеликулера“ /исп. — от „пеликула“, филм — Б. пр./ — дума, която може да се преведе на италиански само като запалена по киното, запленена от киното и неговите митове, стремяща се да влезе в света на киното, но която Монтале, поради изискванията на стиха, превежда като „фотогенична“), този стих би могъл да обобщи цялата поезия на Морено Виля, ако се поддадем на онази глупава игра — нещо средно между футуризъм и фрагментаризъм, която някои се опитаха да изиграят на италианската поезия: да се подбере стих, характерен за един поет, стих, който трябва да бъде включен с една микроскопична антология. Изключение бе направено единствено за Данте, като включиха два негови стиха. Симптоматично е, че такива идиотски игри биват предлагани в моменти на отчаяние, също като в следвоенния период, когато някои предложиха да бъдат спасени от ядрената разруха 10 книги. Като че ли е достатъчно да се запазят десетте книги, а не и хората, които да могат да ги четат. И така, това малко отклонение в тон със Савинио ни върна отново към темата. — Б.а.

Край