Леонардо Шаша
Изчезването на Майорана (8)

VIII

И така от самолюбие, на инат, той задвижва един механизъм, за да попадне в него като в капан. А ние без друго можем да допуснем, че той наистина вече се чувствува като попаднал в капан, в капана на един „нормален живот“, който го принуждава да продължава да работи, да публикува, да поддържа онова равнище на „всепризнати заслуги“, заради които е бил удостоен с катедрата; с една дума — да прави редовно, непрекъснато онова, което винаги се е стремял да избягва, което е избягвал решително през последните години, сякаш се е отказал окончателно. Ала вече няма как да не се стреми да бъде наравно с човек като Ферми.

Разбира се, той изпитва и неудобство, загдето се налага да преподава, да говори, да общува, да излага мислите си. Но от писмата до близките му и от спомените на сестра му, пък и на всички, които са били край него през този период не личи, че преподаването му е причинило особени травми. Малцина са били в неговия курс, а това сигурно го е карало да изпитва облекчение; само един го е слушал с внимание, с интерес, а това е било достатъчно, за да го радва.

През първите три месеца на 1938 г. животът му в Неапол протича между хотела и Физическия институт. След всяка лекция той разговаря продължително с директора на Физическия институт Карели по въпроси из областта на физиката. И макар Майорана да отбягва да говори за своята работа, без дори да намеква за нея, Карели остава с впечатлението, че той работи по „нещо много важно, за което не искаше да говори“.

От време на време се разхожда сам по крайбрежния булевард и търси пансион, където да се премести от хотела. Чудно, въпреки „добрите адреси“, които споменава, че е получил, макар и на 22 януари да уведомява майка си, че скоро ще се премести от хотела в пансион, изглежда, че той не успява да намери нещо, което да му хареса, щом през февруари се премества от хотел „Терминус“ в хотел „Болоня“ — по-чист, по-уютен. И тук възниква първото ни съмнение, първото ни подозрение: че именно през февруари той намира подходящ пансион и че оттогава, готвейки се да изчезне, започва да води двойнствен живот между пансиона и хотела. Защото ние гледаме на неговото изчезване като на една изчислена до най-малките подробности рискована конструкция — нещо като шегата, изиграна от Филипо Брунелески на дебелия дърводелец^[1]. Една от ония леки, въздушни конструкции, които могат да рухнат от най-малката „дреболия“, но се крепят именно защото тази „дреболия“ е точно пресметната. Разбира се има и непредвидими, неизчислими неща; успехът на шегата не зависи, както е с купола на катедралата Санта Мария дел Фиоре, само от изчисленията, от умението, от надзора на Брунелески; нужно е и щастие, както във всяко нещо, в което непредвидимото може да се намеси и да събори всичко. Щастието се усмихва на Брунелески. Ала ще бъде цинично да твърдим, че то може би се е усмихнало и на Еторе Майорана; той е искал да изчезне жив или мъртъв, да се самоубие или да избяга; и всички онези непредвидими неща, които не са се случили, за да бъде намерен, трябва следователно да бъдат разглеждани като признаци на онова, което наричаме щастие.

Но нека вървим подред. Първо нека отбележим, че той чете лекции в университета два пъти седмично, затова, след като има къща в Рим, няма защо да живее в Неапол. Няма съмнение, че на него му харесва да живее в хотела, където може да се радва на по-голямо усамотение, отколкото сред близките си. Като сравняваме писмата му от Неапол с тези от Германия виждаме, че той вече се е поотчуждил от близките си, че не ги чувствува вече толкова близки; това ще ни направи впечатление най-вече в последното му писмо. Може би в „нормалното“ задоволство на неговите близки заради възвръщането му към „нормален живот“ или за това, че го е намерил, в тяхната гордост заради изключителното признание, оказано с назначаването му за „всепризнати заслуги“, той вижда някакво неразбиране, преувеличено от прекалената му чувствителност. Така или иначе в Неапол той прави още една крачка към пълното усамотение, към което се стреми. Остава му още една — последната.

Според нас, той е „размишлявал“ доста, за да преодолее трудностите и да осигури успеха на тази крачка. Думите, които приписват на Бокини — „Мъртвите се намират, живите са тези, които могат да изчезнат“ — и които почти сигурно са апокрифни, прилягат за случая, но трябва да добавим, че само умните живи хора са в състояние да изчезнат безследно, или ако неизбежно оставят някоя следа — да предвидят правилно и пресметнат точно погрешната оценка, която ще й дадат другите и неумелия начин, по който ще тръгнат по нея. Другите — това е полицията. Според нас Майорана си е съставил определено мнение за полицията, подобно на онова на Берго за професор Котар въз основа на опита, придобит от многобройните протоколи, преобладаващи в над двайсетте хиляди страници, с които Данте и Сара Майорана биват предадени на Апелативния съд във Флоренция.

Вечерта на 23 март в 22.30 ч. Еторе Майорана потегля с парахода Неапол — Палермо. Преди това пуска едно писмо за директора на Физическия институт Карели, а в хотела оставя друго, адресирано до близките му. Не е трудно да разберем защо не е пуснал второто писмо — той е предвидил как ще протече търсенето — както и протича в действителност — така че близките му да бъдат уведомени не изведнъж, а постепенно. Съдържанието на писмата е известно, след като те бяха публикувани от младия физик професор Еразмо Реками, който се занимава с писмата на Майорана в „Домус Галилейана“. Но смятаме за нужно да го напомним отново. Писмото до Карели гласи:

„Драги Карели,

Аз взех решение, което беше вече неизбежно. В него няма нито зрънце егоизъм, но си давам сметка за неприятностите, които моето внезапно изчезване може да причини на теб и на студентите. Моля те да ми простиш и за това; но най-вече загдето се показах недостоен за цялото доверие, искрено приятелство и симпатията, които ти прояви към мен през тези месеци. Моля те също така да ме споменеш пред тези, които опознах и ценях в твоя Институт, и най-вече пред Шути; за всички тях ще запазя скъп спомен поне до единадесет часа тази вечер, а по възможност и след това“.

Какво могат да означават думите „в него няма нито зрънце егоизъм“, освен че решението се дължи на съвсем други чувства и подбуди, на страдание, съвсем различно от страданието, причинено от гастрита и мигрена, с което някои биха желали да свържат това решение? Фразата е ясна и недвусмислена, и въпреки това досега сякаш е била забулена в невидимост. Трябва да отбележим също така двусмислието на този час, на това „единадесет часа тази вечер“ — на ръба на неувереността в безсмъртието на душата, на съмнението; но едновременно с това на границата между живота и смъртта, между решението да умре и решението да продължи да живее. Пък и защо точно този час? Нима той не е най-малко подходящият час за самоубийство на парахода Неапол — Палермо? Параходът потегля в 22.30 ч., в 23 ч. той е все още в залива на Неапол, все още се виждат и пристанището, и светлините на града, всички пътници са на палубата, всички моряци сноват наоколо. Човек, който се хвърля в морето половин час след потеглянето на кораба рискува, ако не да бъде спасен, то поне да бъде забелязан. Нима Майорана, ако наистина е имал намерение да се самоубие, не би могъл да предвиди тази подробност?

В това число единадесет може би има някаква тайна, някакво послание. Може би един математик, един физик или познавач на морето биха могли да се опитат да го дешифрират. Освен ако Майорана не го е оставил нарочно, та да го изтълкуват като намерение, като послание; по едно време ние вярвахме, че той е изчислил точно часа, в който трупът му не би могъл да бъде намерен поради морските течения в залива на Неапол.

Виждали сме и други писма на самоубийци; винаги, във всяко писмо може да се установи по-голямо или по-малко изменение на почерка. Нещо хаотично, нещо разбито. Но в двете писма на Майорана има ред, предварително обмислен ред, стегнатост, които — след като го познаваме така, както вече го познаваме — не могат да не бъдат тълкувани като преднамерени. Според нас и думата „изчезване“ вместо смърт или край, е използувана, за да бъде сметната за евфемизъм, докато всъщност не е било така.

А ето и писмото — ако може да бъде наречено така — до близките му: „Имам едно единствено желание: да не се обличате в черно. Ако все пак искате да се преклоните пред обичая, сложете някакъв знак за траур, но за не повече от три дни. А след това, ако можете, помнете ме с обич и ми простете“. Тук също има едно число — три. 3, 11, 3+11 = 14. Възможно ли е тези числа да значат нещо? Не разбираме от числа, разбираме от думи. А в кратката бележка има две думи — „ако можете“ — които сигурно са причинили рана.

Карели още не е получил писмото, а му връчват бърза телеграма от Палермо, с която Майорана го моли да не обръща внимание на писмото. По-късно той получава писмото, разбира смисъла на телеграмата и се обажда по телефона в Рим на семейство Майорана. След това получава друго писмо от Еторе, от Палермо, на бланка с надпис „Гранд хотел Соле“:

„Драги Карели,

Надявам се, че телеграмата и писмото са пристигнали едновременно. Морето отказа да ме приеме и утре ще се завърна в хотел «Болоня», като може би ще пътувам заедно с това писмо. Но възнамерявам да се откажа от преподаването. Не гледай на мен като на Ибсенова героиня, защото случаят е различен. Оставам на твое разположение за допълнителни подробности“.

Писмото е от 26 март. Както установява полицията, същият ден в седем часа вечерта Майорана се качва на парахода за Неапол, където пристига на следния ден в 5,45 ч. Но ние имаме известни съмнения; и то не по отношение на хипотезата, че при завръщането си се е хвърлил в морето, а че на 26 вечерта изобщо не се е качвал на парахода в Палермо.