Нора Робъртс
Предчувствие за буря (7)

Седма глава

Навън беше мрачно и навъсено утро. От време на време Одри придремваше и пак се събуждаше.

Цяла нощ лежа с широко отворени очи, заслушана в равното дишане на спящата до нея Джулия. Макар да завиждаше на способността й да спи при подобни обстоятелства, Одри упорито се съпротивляваше на дрямката, която се опитваше да я пребори. Ако затвореше очи, в съзнанието й изникваше образа на мъртвата Хелън, лежаща на пода. Щом ги отвореше — сънят ставаше невъзможен. Пълна безизходица. В зори явно се бе предала на умората и сънят я бе надвил.

Сигурно я събуди тишината. Изведнъж откри, че е будна и седи сама в леглото. Объркана, тя се огледа наоколо.

Бъркотията в стаята на Джулия не я изненада. Копринено бельо и златни дрънкулки се търкаляха, разпилени по столовете. Върху масичката се кипреха елегантни шишенца. Белите италиански сандали с невероятно високи токове лежаха захвърлени на пода и й напомниха за предния ден.

Одри стана от леглото с въздишка. Чувстваше се неудобно с черната копринена нощница на Джулия. Нито й приличаше, нито й беше по мярка. След като се разгледа в огледалото, благодари на ум на Джулия, че вече бе станала и излязла от стаята. Не искаше да облича нито една от дрехите, които бяха преживели покушението в стаята й предната вечер, затова реши да навлече джинсите и пуловера от вчера.

Върху тях лежеше бележка. Елегантният, леко наклонен почерк можеше да бъде само на Джулия.

Скъпа, избери си бикини и нещо горно, блуза или пуловер. Страхувам се, че моите панталони няма да ти станат. Ти си като самоходна точилка. Понеже не носиш сутиен, както вече забелязах, то идеята да вземеш някой от моите би била направо смешна. Няма с какво да го напълниш. Съжалявам.

Дж.

Одри се разсмя с глас. Вероятно такъв бе бил и замисълът на Джулия, когато бе писала тези редове. Звучеше толкова естествено и нормално, че отново се разсмя. Тя знае точно как се чувствам, помисли си Одри и я заля вълна на благодарност заради великодушния жест. Влезе в банята да си вземе един душ и остави горещата вода да измие напрежението и стреса от предишната нощ.

Когато се върна в спалнята, разгледа няколкото дантелени бикини, тънки като паяжина. Бяха в нежни пастелни тонове и сигурно струваха колкото един широкообективен фотоапарат. Взе един от пуловерите на Джулия и го премери. Реши, че й става. Излезе от стаята и се опита да не поглежда към вратата на Хелън.

— Одри, мислех, че ще спиш до по-късно — извика някой зад нея.

Тя спря в началото на стълбите и изчака Стив да я настигне. Лицето му беше още сънено и той изглеждаше някак си по-възрастен. За част от секундата момчешката усмивка се появи на устните му, но очите му изобщо не се смееха.

— Нещо не ми изглеждаш както обикновено — рече Одри и докосна с пръст бузата му. Брадата му бе набола и той за пръв път не беше гладко избръснат.

— Съмнявам се, че някой от нас ще изглежда както обикновено. — Стив сложи ръка на рамото й. — Е, поне дъждът е спрял.

— О! — Това съобщение предизвика лек смях. — Знаех си, че нещо е по-различно от вчера, а не осъзнавах какво е то. Било е тишината. Тя ме събуди. Къде е… — Одри се поколеба, защото на езика й беше името на Лукас. — Къде са другите? — опита се да поправи положението тя.

— На верандата — отвърна Стив, ала я поведе към трапезарията. — Хайде първо да закусим. Аз все още не съм, а ти не бива да отслабваш повече.

— Много мило, че ми го напомни. — Одри се нацупи приятелски. Щом той можеше да се прави на естествен след всичко, което се случи, значи и тя можеше. — Но защо да не закусим в кухнята?

В кухнята леля Таби както обикновено даваше инструкции на вечно противоречащата й Нанси. Тя се обърна, когато влязоха, и взе Одри в топлата си мека прегръдка.

— О, Одри, скъпа, каква ужасна трагедия! Не знам какво да кажа! Нито какво да правя! — Одри притисна силно леля си. Чувстваше се защитена и спокойна близо до нея. — Лукас ми каза, че някой е убил бедната жена, ала това изглежда невъзможно, нали? — Леля Таби се отдръпна и погледна племенницата си в очите. — Ти не си спала добре, виждам аз. Моля те, сядай и поне закуси като хората. Това е най-доброто, което можеш да сториш.

Леля й можеше много бързо да превключва от една тема на друга и Одри знаеше това отлично. Малката закръглена женичка започна да се суети и отново да спори с Нанси, докато двамата със Стив седнаха на масата да закусят.

В кухнята цареше спокойна атмосфера, изпълнена с естествени, нормални звуци и миризми. Бекон, кафе, съскане на пържени яйца. Това наистина беше най-доброто, което можеха да сторят, съгласи се с леля си Одри. Храната, всекидневието, навиците, бяха единствените неща, които щяха да върнат реда в живота им. А заедно с реда щеше да се върне и възможността да мисли.

Да мисли ясно и трезво.

Стив седеше срещу нея и пиеше кафето си, докато тя ровеше из яйцата. Не можеше да имитира какъвто и да е апетит, затова реши да запълни времето с разговор. Въпросите, които задаваше, бяха общи и доста глупави, но Одри преодоля усилието и продължи. Осъзна, докато се опитваше да преглътне парченце препечен хляб, че всъщност воденето на този лек, непринуден разговор, помагаше и на двамата.

Така научи, че Стив много пътува. Беше прекосил Америка надлъж и шир, като бе изпълнявал какви ли не дейности в ролята си на представител на бащината си компания. Отнасяше се към богатството си с естествената непринуденост и независимост на човек, който го притежава и винаги го е притежавал, ала се усещаше, че добре осъзнава отговорностите си към фирмата, която му го осигуряваше. Говореше за баща си с уважение.

— Той е нещо като символ на успеха и гениалността — каза Стив, като остави половината си закуска в чинията. — Започнал е от дъното, съвсем сам. Изградил е кариерата си стъпка по стъпка, бавно и упорито. Много хъс има в него. Заслужава си.

— Какво мисли за твоето желание да се занимаваш с политика?

— Мисля, че е на моя страна. — Погледна към нейната чиния и поклати глава. Тя му се усмихна и също поклати глава. — Поне винаги ме е окуражавал с думите „прави това, което искаш, но го прави по-добре от другите“. — Стив отново се усмихна. — Упорит е, ала ако наистина съм добър и продължа успешно пътя си, и двамата ще бъдем доволни. Обичам да се занимавам с подобна работа. — Той направи неопределен жест. — Да организирам. Да усъвършенствам системата вътре в самата система.

— Сигурно не е толкова просто, колкото изглежда — изкоментира Одри, заразена от неговия ентусиазъм.

— Не, но… — Той поклати глава. — Не ми позволявай да започна. Защото почна ли, няма спиране. Ще ти изнеса цяла реч. — Стив довърши втората си чаша кафе. — Ще имам време да ги произнасям, когато се върна в Калифорния и започна официално предизборната си кампания.

— Чак сега се сетих, че всъщност ти, Лукас, Джулия и Жак сте от Калифорния. — Одри прибра косата си назад и се замисли върху това, което каза. — Колко странно, че толкова много хора от крайбрежието в едно и също време са избрали да почиват в малкия изолиран планински хотел на леля ми.

— Спайсърови също са от Калифорния — намеси се неочаквано леля Таби от другия край на стаята, въпреки че беше напълно заета с обсъждането на днешния десерт. — Ами да, почти съм сигурна, че доктор Спайсър ми каза, че са от Калифорния. Толкова слънчево и топло е там! Ами… — Тя се замисли, сякаш не можеше да реши какво да прави. — Май ще трябва да нагледам стаите. Теб те преместих до Лукас, скъпа. О, какво ужасно нещо е станало с дрехите ти! Прибрах онези, които стават за пране и почистване.

— Да ти помогна ли, лельо Таби? — Одри отмести чинията си и стана.

— Не, скъпа, камериерката ще свърши всичко.

Не беше трудно да се усмихва отново.

— Имах пред вид стаите, лельо.

— О! — Леля Таби цъкна с език. — Оценявам високо желанието ти, Одри, но… — Тя я погледна объркана. — Аз си имам своя система, нали разбираш? Само ще ми пречиш.

И като докосна бузата на племенницата си с извинителен жест, леля Таби излезе.

Изглежда не й оставаше нищо друго, освен да се присъедини към останалите на верандата.

Дъждът, който сега не беше по-силен от ситна мъгла, й заприлича на решетките на затвор. Одри стоеше до прозореца, гледаше тъжното време и мечтаеше за слънце. Разговорите не вървяха. Ако някой кажеше нещо, то неизменно беше свързано с Хелън Истърман. По-добре щеше да бъде, ако си бяха останали по стаите, помисли си Одри. Ала човешката природа е така устроена, винаги да търси компания, топлина и съчувствие.

Джулия и Лукас седяха на дивана и тихо си говореха. Одри чувстваше погледа му върху себе си много често. Покрай силните емоции знаеше, че самообладанието й бе пропукано и понеже не беше сигурна как ще реагира, предпочиташе да стои с гръб към него и да наблюдава дъжда.

— Мисля, че е време да поговорим — неочаквано високо заяви Джулия.

— Джулия — обади се Жак и гласът му бе изпълнен с предупредителни, тревожни нотки.

— Не може да продължаваме така — настоятелно продължи актрисата. — Всички ще се побъркаме. Стив изтри пода с подметките си, Робърт пали цигара от цигара и ако продължава така ще ни убие всички с дима си. — И в противоречие на предупреждението към Робърт, самата тя запали цигара. — Колкото и да се опитваме да се успокояваме, че Хелън си го заслужаваше, фактът си остава факт. Някой от нас я е убил.

В настъпилата тишина гласът на Лукас прозвуча спокойно и отрезвително.

— Можем да кажем, че е било самоубийство. — Той видя как Одри въздъхна и долепи чело до стъклото. — Освен това всички имахме възможността да го направим. Като изключим Одри и леля й, оставаме шест. Шест вероятни убиеца — зловещо повтори Лукас.

Одри се обърна и погледите на всички се насочиха към нея.

— Защо трябва да ме изключвате? — Тя потрепери и сви рамене, сякаш й стана студено. — Ти каза, че всички сме имали възможност.

— Да, но ти нямаш мотиви, котенце — обясни меко той. — Ти си единствената в тази стая, която няма мотиви.

— Мотиви ли? — Прекалено много приличаше на някой от неговите сюжети. Одри искаше да се върне в действителността. — И какви са мотивите, които вие имате?

— Изнудване. — Лукас запали цигара. — Хелън беше пиявица. И си мислеше, че е намерила истинска златна мина във всеки един от нас. — Той се огледа. — Ала май сбърка в сметките.

— Изнудване… — Одри едва прошепна думата. — Ти си го измислил! Това е само поредния от твоите шантави сюжети!

Лукас изчака за секунда.

— Де да беше…

— Откъде знаеш толкова много? — изведнъж се обади Стив. Очите на Лукас бавно се преместиха от Одри към него. — Ако е изнудвала теб, то не значи, че е изнудвала всички останали.

— Колко си умен, Лукас — намеси се рязко Джулия, като прекара ръка по неговата. — И през ум не ми минаваше, че е хвърлила мрежите си и върху другите, освен върху нас тримата. — Тя погледна към Жак. — Попаднали сме в добра компанийка, а Жак?

Одри издаде някакъв нечленоразделен звук, което привлече вниманието на Джулия към нея. Изражението на актрисата бе развеселено и очите й бяха изпълнени със съчувствие.

— Не се шокирай, миличка. Повече от нас си имат тайни, които не искат да стават достояние на целия свят. Можеше и да й плащам, ако се беше опитала да ме шантажира с нещо по-интересно. — Джулия се облегна назад. — А то… Една нищожна любовна историйка с женен сенатор. Много важно! — Тя се усмихна лъчезарно на Одри. — Мисля, че ти споменах за нея. Подобна заплаха трудно би ме накарала да се разтреперя. Но аз съм много придирчива към репутацията си. Казах й да върви по дяволите. Разбира се — добави усмихната Джулия, — за всичко това няма никакви доказателства, освен моите думи, нали?

— Джулия, не си играй с огъня! — Жак разтърка уморено очи.

— Извинявай, мили. — Тя стана и приседна до него, като майчински плъзна ръка по рамото му.

— Но това е лудост! — Неспособна да възприеме чутото, Одри местеше поглед от един към друг. Те отново бяха чужди, непознати, странници. Откъде се бяха появили? Всеки със своите тайни. — Какво правите всички вие тук? Защо сте дошли?

— Много просто. — Лукас стана и приближи към нея, ала не я докосна. — Аз дойдох по собствени причини. Хелън беше много добра в едно отношение — да надушва какво става. Имаше страхотен нюх за тези неща. Беше открила по някакъв начин, че Джулия и Жак ще дойдат при мен. — Той се обърна и така прикри Одри от останалите. Какво беше това, помисли си неочаквано тя — защита за нея или самоотбрана за него? — Предполагам, че се е свързала с всички останали и е определила среща на… Клиентите си тук. Всички накуп.

— Ти май наистина поназнайваш нещичко — забеляза Робърт и без причина започна да рови с машата въглените в камината.

— Не е трудно човек да си го представи. Знаех, че държи в ръцете си някои… Да ги наречем компромати за нас тримата. Когато видях вниманието, което обръщаше на Стив Андерсън, на теб и на жена ти, се досетих, че положението не е по-различно. Значи смучеше и от вас.

Джейн започна тихо да плаче и цялото й тяло се затресе. Инстинктивно Одри тръгна към нея, за да я успокои, ала по средата на пътя Джейн я погледна с такива очи, сякаш я удари с юмрук по челото.

— Ти също би могла да го направиш, както всеки от нас! Ти ни шпионираше! Влачеше проклетия си фотоапарат навсякъде! — Гласът й драматично се извиси, а Одри замръзна от изненада. — Ако си работила за нея, значи може и ти да си я убила. Как ще докажеш обратното? Аз през цялото време бях с Робърт! — Очите й не бяха нито тъжни, нито безпомощни, а диви. Като на дива котка. — Аз бях с Робърт. Той ще ви каже!

Мъжът й я прегърна. Гласът му бе нежен и успокоителен, а Джейн отново зарови глава в гърдите му и захлипа.

Одри не помръдна. Явно не беше желана.

— Тя ме заплашваше, че ще ти каже. Ще ти каже за всички пари, които загубих. — Джейн едва говореше през подсмърчанията и хлипанията. Една тъжна безлична сянка с кафяви дрехи. Робърт продължаваше да я гали по косата и да шепне успокоителни думи. — Но аз ти разказах всичко онази нощ. Повече нямаше да й дам нито стотинка. Казах ти всичко! Не съм я убила аз, Робърт! Кажи им, че не съм аз!

— Разбира се, че не си, Джейн. Всички го знаем. Хайде, ела, изморена си. Ела да се качим горе!

Той я поведе към стълбите. Очите му срещнаха тези на Одри. В тях се четеше молба за извинение, ала също и за разбиране. И едва тогава за своя голяма изненада тя видя, че той всъщност много обичаше жена си.

Одри се обърна. Беше изпълнена със съжаление към Робърт и жалост към Джейн. Лекото треперене на ръцете й подсказа, че разкритията през последните минути й идваха прекалено много. Когато усети ръцете на Стив около раменете си, тя се обърна и му позволи да я прегърне.

— Мисля, че трябва да пийнем по нещо — предложи Джулия. Отиде до бара, наля половин чаша шери и я подаде на Одри. — Първо ти. Защото преживяваш нещата най-болезнено. Трудно е, когато човек за пръв път се сблъска с несправедливостта, нали Лукас? — Тя го погледна, но той не й отговори. — Одри е единствената сред нас, която съжалява за смъртта на Хелън.

Одри изпи чашата с надеждата напитката да смекчи ужасните думи.

— Тя беше лешояд — обади се неочаквано Жак. Одри забеляза посланието с очи, което си размениха той и Джулия. — Но дори лешоядите не заслужават да бъдат убивани. — Той се облегна назад и прие чашата, която актрисата му подаде. След това отново взе ръката й, а тя седна на рамката на стола му.

— Може би моите мотиви са най-големи — рече Жак и изпи на екс питието си. — Когато тук пристигне полицията, всичко ще стане ясно. Всичко ще бъде извадено на бял свят и изследвано. Като под микроскоп. — Погледна Одри, сякаш искаше да посвети обяснението си само на нея. — Тази жена заплашваше щастието на четири създания, които са най-важни за мен на този свят — жената, която обичам, и моите деца. — Очите на Одри потърсиха Джулия. — Информацията, която Хелън имаше за връзката ми с тази жена, щеше да ми отнеме попечителството над децата. Щях да ги загубя. А може би щях да загубя и нея. За Хелън красотата на любовта не означаваше нищо. Тя щеше да я превърне в нещо пошло и грозно. Както всичко, до което се докоснеше.

Одри хвана здраво чашата си с две ръце. Искаше да каже на Жак да спре. Не искаше да го слуша, не искаше да знае нищо повече. Ала беше прекалено късно. Вече знаеше. Вече беше въвлечена в играта.

— Побеснях, когато я видях да се появява тук със змийската си усмивка и злобни очички. — Той сведе очи към чашата си. — Много пъти съм искал да я удуша. Представях си как стискам ръцете си около гърлото й или блъскам лицето й в земята. Така, както някой вече го беше направил.

— Да, и аз се чудех кой е насинил така успешно лицето й! — Джулия прехапа устни. — Този, който го е направил, трябва да е бил бесен. Толкова бесен, че да стигне до убийство. Значи човекът, който е ударил Хелън, е вероятният убиец. — Очите й преминаха от Стив към Одри и Лукас.

— Но ти си беше в хотела онази сутрин — рече Одри. Гласът й прозвуча странно, като чужд, и тя с мъка преглътна.

— Да, наистина — усмихна се Джулия. — Или поне така ти казах. Твърдението, че си бил сам в леглото, не е много убедително алиби. Но… — Тя се завъртя. — Мисля, че полицията ще иска да узнае кой е ударил Хелън. Ти дойде с нея, Одри. Не видя ли някого в гората?

— Не — отвърна бързо тя и очите й се спряха на Лукас. Неговите бяха черни и пълни с предупреждения. Той сякаш изпращаше сигнали, които тя съвсем ясно можеше да прочете. — Не, аз… — О, боже, как можеше Джулия да каже такова нещо? Как можеше да си го помисли дори?

— Достатъчно — намеси се Стив. — Нашите проблеми нямат отношение към Одри. Няма защо да я забъркваме.

— Бедното дете — рече Жак. — Попаднала си в гнездо на оси, oui? Върви да спиш и забрави за нас.

— Хайде, Одри. Ще те придружа, ела — рече Стив, взе чашата от ръката й и я остави на масата.

Одри погледна Лукас за последен път и излезе от стаята.