Нора Робъртс
Предчувствие за буря (12)

Дванадесета глава

Бягаше, без да вижда нищо пред себе си. Само да се измъкне! Това бе единствената мисъл, която се въртеше в главата й.

Първата вълна от паника я обзе, когато осъзна, че бягаше не само от Стив, но и в посока, обратна на хотела. Обаче беше прекалено късно да се връща. Трябваше да увеличи колкото може повече разстоянието помежду им. Затова сви от пътеката и навлезе в гъсталака.

Когато чу шум зад гърба си, който означаваше единствено, че той бе по петите й, тя не се обърна, а засили темпото. Дишането й бе задъхано, ала въздухът все още й стигаше. Земята беше мокра и ботушите й се пързаляха. Не биваше в никакъв случай да пада. Ако това станеше, след секунда Стив щеше да бъде върху нея. Ръцете му щяха да намерят гърлото й, да се стегнат в обръч, и… Не, не биваше да се подхлъзва!

Сърцето й биеше като парен чук, дробовете й агонизираха за въздух.

Остра клонка издраска бузата й. Но не биваше да спира. Трябваше да бяга, да бяга и да бяга, докато престане да чува стъпките му зад гърба си.

На пътеката беше паднало голямо дърво и препречваше пътя й. Без да намалява темпото, Одри го прескочи. Ботушите й се подхлъзнаха в калта и за малко да падне, ала успя да запази равновесие. Чу обаче, че Стив падна. Първо звука от подхлъзването, сетне ругатнята му. Продължи да тича, благодарна на съдбата за няколкото секунди аванс, които й даде.

Времето и посоките престанаха да съществуват. За нея това преследване нямаше нито начало, нито край. Тя не можеше да мисли рационално. Знаеше единствено, че трябва да тича, въпреки че почти беше забравила защо.

Дишането й съвсем се затрудни, чувстваше краката си като гумени.

Цялото й същество усещаше единствено неподправения, неистов страх на преследвано животно. Страхът от смъртта.

Изведнъж зърна езерото. То проблясваше сред пролуките на дърветата на слънчевата светлина. В съзнанието й също проблесна някаква мисъл. Сутринта Стив беше казал, че не може да плува. Това може би бе нейното спасение.

Бягането й придоби цел и Одри усили темпото. Лудото й, объркано тичане между дърветата я отклони от мястото, където наклонът беше подходящ за слизане.

Вместо това тя се озова на скалата, която се издигаше на около петнайсетина метра над езерото. Без да се колебае и без да намалява темпото, скочи надолу. Попадна на междинна скална площадка.

Извика и разпери ръце, за да запази равновесие. Притисна се към скалата като гущер. Усещаше, че модният пуловер на Джулия се раздира и е изцапан с кал. Понеже кожата й гореше, осъзна, че освен пуловера, бе пострадало и тялото й.

Но над болката господстваше страхът. Езерото беше под нея и я канеше. Там беше нейното спасение. Нейната победа.

Стив идеше след нея. Чуваше ботушите му да събарят камъчета от скалата отгоре.

Одри пропълзя последните няколко метри. Завъртя се на хълбок, после мъчително се изправи. Събра всичката си смелост, затвори очи и скочи.

Чу над главата си вик. Ала вече беше късно. Беше достигнала повърхността на езерото. Тялото й се гмурна и почувства острото пробождане на ледената вода. Все едно я разрязаха с нож.

Беше толкова неочаквано, че дъхът й спря. В същото време почувства сила. Докато потъваше, тя си повтори, че трябва да победи.

Ботушите й се напълниха с вода, натежаха и я повлякоха надолу. Светът се затвори над главата й.

Одри замаха с ръце, като се мъчеше неистово да изплува на повърхността. Дробовете й изгаряха, тя се бореше за въздух. Ръцете й бяха невероятно тромави, като пречупени криле, и не й помагаха. Пред очите й плуваше мъгла, изпъстрена с кървави петна. Одри продължаваше да се бори, но силите я напускаха. Водата от приятел се бе превърнала във враг. Заобикаляше я отвсякъде и искаше да я погълне.

Стори й се, че някой хлипа и вика. Осъзна, че бе самата тя, че викаше за помощ. Беше безсмислено. Знаеше, че наоколо няма никой. Нямаше кой да я чуе, нито кой да й се притече на помощ.

Куражът й се стопи, желанието за борба я напусна. Какво беше това, което звучеше в ушите й? Музика ли? Сякаш идеше някъде от дълбокото под нея. Властна, нежна, подканяща и приспивна. Одри се отпусна и се остави на водата да я приласкае като любовник.

 

 

Някой й причиняваше болка. А тя не можеше да протестира. Тъмнина обгръщаше мозъка й и я изпълваше с болка. Някой с все сили натискаше гърдите й. Те се напълниха с въздух и Одри простена болезнено. Гласът на Лукас достигна до тъмните ъгълчета на съзнанието й. Той я викаше, говореше нещо неразбираемо, заклеваше я да се върне. Какво беше това в гласа му? Паника?

Да, дори в мрака ясно се долавяше паника. Ама че глупост, никога не бе чувала подобни нотки в гласа на Лукас. Той не губеше самообладание и в най-критичните моменти.

Клепачите й тежаха. Не можеше да ги повдигне и да прогони тъмнината. Ала желанието да му каже нещо беше по-силно. Знаеше, че имаше да му каже нещо важно.

Тя с огромно усилие отвори очи. Мракът се проясни, но приличаше повече на мъгливо утро. Лукас стоеше надвесен над нея. От косата и дрехите му се стичаше вода и капеше върху лицето й. Одри впери очи в него и се помъчи да фокусира погледа си. Опита се да проговори.

— О, господи, Одри! — Той избърса мокрите й бузи, ала водата от косата му продължаваше да капе върху лицето й. — О, мили Боже, благодаря ти! Чуй ме сега! Всичко е наред, ти ще се оправиш. Разбра ли ме? Всичко ще бъде наред. Ще те занеса до хотела. Разбираш ли какво ти говоря?

Гласът му беше отчаян, както и очите. Никога досега не беше го чувала да говори така, нито да я гледа по този начин. Не и Лукас. Тя искаше да му каже нещо, което да го успокои, но нямаше сили да проговори. Мъглата отново се опита да я погълне и Одри бе готова да се предаде. За миг обаче се напъна и успя да отвори устни.

— Мислех, че ти си я убил. Извинявай.

— Котенце! — Гласът му беше топъл. Тя почувства устните му да докосват нейните.

Сетне отново потъна в забравата.

 

 

Гласовете плуваха в пространството, сякаш идеха някъде отдалече, от дълбок и тъмен тунел. Одри не ги искаше. Те й причиняваха болка. Предпочиташе да остане в този спокоен, тъмен свят, където никой не я преследваше, където беше сигурна и свободна. Опита се да се върне обратно там, ала Лукас явно нямаше намерение да я остави. Гласът му се промъкна, властен и заповеднически, както винаги, в спокойния й мир.

— Аз ще остана с нея, докато се събуди. Няма да я оставя сама.

— Лукас, бъди разумен. Едва стоиш на краката си, толкова си изморен. — Това бе гласът на Робърт, тих и успокояващ, в пълен контраст с този на Лукас. — Аз ще остана с нея. Това е част от работата ми. Тя ще идва на себе си и отново ще изпада в безсъзнание. През цялата нощ. Няма да знаеш какво да правиш.

— Ти ще ми кажеш какво да правя. Аз оставам. Точка.

— Разбира се, скъпи. — Това бе гласът на леля Таби, който изненада Одри. Беше твърд и силен. — Лукас трябва да остане, доктор Спайсър. Нали вече казахте, че е извън опасност и всичко е въпрос на време. Ще чакаме да се събуди от само себе си. Той може да се грижи за нея.

— Мога да остана с теб, Лукас, ако искаш… Добре, добре, ако имаш нужда, повикай ме. — Това вече беше Джулия.

Изведнъж й се прииска да им разкаже какво се бе случило. Тя се опита, но от устните й излезе само стенание. Веднага почувства нечия хладна ръка на челото си.

— Боли ли я, докторе? — Това отново бе Лукас. Гласът му трепереше и Одри се зачуди. Способен ли бе той на подобни вълнения? — Дайте й нещо против болката.

Тъмнината отново се върна и я погълна. Одри с удоволствие се предаде на прегръдката й.

 

 

Сигурно сънуваше. Плътната черна завеса не пропускаше светлина. Лукас стоеше до нея и я наблюдаваше. Лицето му бе необичайно живо. Ръцете му бяха истински и хладни върху лицето й.

— Котенце, чуваш ли ме?

Одри го загледа, сетне се опита да събере всички отломъци от паметта си.

— Да. — Затвори отново очи. Когато ги отвори, той пак беше до нея.

Тя преглътна с мъка. Гърлото й беше сухо и я болеше.

— Умряла ли съм?

— Не, котенце, не си умряла. — Лукас наля нещо студено между устните й. Приятно беше.

Очите й отново се затвориха. Нямаше сили да държи клепачите си отворени. Опита се да възстанови събитията. Ала това беше много трудно и Одри се предаде. През мозъка й премина болка. Неочаквана и остра, бързо слезе надолу, и се настани в ръцете и краката й. Някой болезнено простена. Осъзна, че бе тя самата. Отвори очи и видя лицето на Лукас, бледо на лунната светлина.

— Боли — едва чуто промълви Одри.

— Зная. — Той приседна до нея и поднесе чашата към устните й. — Опитай се да пийнеш.

Одри се почувства лека като голям и кой знае защо червен балон, който лети във въздуха. Болката поутихна и тя отпусна глава на възглавницата.

— Пуловерът на Джулия — промълви тихо, когато пак отвори очи. — Мисля, че го скъсах. Ще трябва да й купя друг.

— Не се тревожи, котенце. — Ръката му галеше косата й. Той обърна лицето й към себе си.

Одри отново потъна в тъмнина.

— Сигурна съм, че е много скъп — прошепна през мъглата. — Всъщност мислех с тези пари да си купя нов триножник, но той изобщо не ми трябва. И старият ще свърши работа. Джулия ми даде пуловера си, трябваше да го пазя.

— Джулия има една дузина пуловери, котенце. Не се притеснявай.

Тя затвори очи и се отпусна. Ала знаеше, че триножникът наистина ще почака.

— Лукас! — Сети се нещо и се понадигна с мъка.

Сега луната светеше силно в лицето й.

— Да, тук съм.

— Защо?

— Какво защо, котенце?

— Защо си тук?

В същия миг той изчезна от очите й и Одри отново потъна в забравата. Така и не чу отговора му.