Нора Робъртс
Предчувствие за буря (2)

Втора глава

Странна компания се беше събрала в трапезарията на този усамотен сред планините на щата Вирджиния хотел. Нашумял млад писател, печелещ литературни награди, красива прочута актриса, известен режисьор — французин, богат бизнесмен от Калифорния, преуспяващ сърдечен хирург със съпругата си и учителка, която носеше костюми на Ив Сен Лоран. Преди да успее да подреди впечатленията си, Одри се оказа заобиколена от всички тях. Джулия я окупира собственически и започна да я представя наред. Очевидно тя се наслаждаваше на предимството си, че вече познава Одри и че този факт й отрежда централно място. Ако се бе опасявала, че ще се чувства объркана, ставайки център на вниманието на толкова много непознати хора, Одри осъзна, че това просто нямаше да се случи. Освен това беше удивена от точността на описанието, което Джулия бе направила на всеки един от гостите. Сега ги наблюдаваше и се забавляваше.

Доктор Робърт Спайсър наистина беше отегчително хубав. Наближаваше петдесетте и пращеше от здраве. Носеше скъпа зелена жилетка с кафяви кожени кръпки на лактите. Съпругата му Джейн бе точно такава, каквато я описа Джулия — отчайващо безлична. Краткотрайната усмивка, която се появи на устните й, докато се запознаваше с Одри, изчезна след секунда, за да бъде заменена от маската на недоволство, която изглежда се бе превърнала в навик. Тя хвърляше мрачни погледи към съпруга си, докато той обръщаше прекалено много внимание на Джулия Бонд.

Докато ги наблюдаваше, Одри изпита леко съчувствие към Джейн, но нито капка неодобрение към Джулия. Никой не се сърди на цветята, че привличат с аромата и красотата си пчелите, нали? Привличането на Джулия бе колкото естествено, толкова и силно.

Хелън Истърман не беше в първа младост, ала бе привлекателна по един ненатрапващ се, практичен маниер. Аленочервената рокля беше очевидно скъпа и й стоеше много добре, но леко дразнеше сред обикновената, непретенциозна обстановка на лелината й приемна. Лицето й бе идеално гримирано и напомни на Одри за маска. Като фотограф тя отлично знаеше тайните и триковете на гримирането. Нещо в тази жена не й хареса и Одри инстинктивно започна да я отбягва.

За разлика от нея Стив Андерсън беше изтъкан от чар. Спортен външен вид, калифорнийска марка, както бе казала Джулия. Одри хареса леките бръчици в ъгълчетата на очите му, които се появяваха, когато се усмихнеше, и безгрижния му шик. Носеше панталони цвят каки. Но тя със сигурност знаеше, че със същата лекота и безгрижие би носил смокинг и черна папийонка. Ако наистина избереше политическата кариера, непременно щеше да се издигне много високо.

Джулия не й разказа нищо за Жак Льофар. Каквото знаеше за него, бе от клюкарските страници на списанията или от филмите му. Беше по-дребен, отколкото си представяше, може би колкото самата нея, ала строен и жилав. Имаше изсечени, интелигентни черти на лицето и кафявата му коса бе сресана назад, така че откриваше високо чело с три дълбоки бръчки. Харесаха й добре оформените му мустаци и начина, по който взе ръката й и я вдигна към устните си за целувка, когато Джулия му я представи.

— Одри — започна Стив с усмивка. — Тук аз изпълнявам ролята на барман поради болестта на Джордж. Какво да ви направя?

— Водка „Колинс“ — отговори вместо нея Лукас.

— Паметта ти е станала по-добра — отбеляза хладно Одри, макар да беше решила да не му обръща внимание.

— Както и твоят гардероб. — Той прокара пръст по яката на роклята й. — Някога носеше само джинси и стари пуловери.

— Пораснах. — Очите й бяха ледени, също като неговите.

— Виждам.

— О, вие се познавате! — възкликна Жак, намесвайки се в разговора. — Но това е забележително! Стари приятели ли сте?

— Стари приятели — повтори Лукас, преди Одри да успее да отговори, след което я изгледах насмешка. — Би ли казала, че определението е точно, котенце?

— Котенце ли? — изненада се Жак и се замисли за миг. — А, oui, заради очите. — Доволен, той прокара показалеца си по мустаците. — Много точно определение. Какво мислиш ти, cherie? — Жак се обърна към Джулия, която очевидно се забавляваше от сцената. — Тя е очарователна, а и гласът й е добър.

— Излишно е, Жак. Вече я предупредих — отвърна актрисата и отправи ослепителната си усмивка към Робърт Спайсър.

— Колко прибързано от твоя страна — рече тъжно Жак.

— Одри работи от другата страна на обектива — обясни Лукас. Тъй като знаеше, че не сваля очи от нея, тя бе благодарна на Стив, който й подаде чашата с питието. — Фотограф е.

— Още повече съм очарован. — Жак сграбчи ръката й в своята. — Кажете ми, защо сте избрали да стоите зад обектива вместо пред него? Само вашата коса би накарала поетите да грабнат моливите.

Никоя жена не е имунизирана спрямо френската галантност и Одри му се усмихна щастливо.

— Съмнявам се, че бих могла да стоя достатъчно дълго пред обектив.

— Фотографите са изключително полезни — отбеляза неочаквано Хелън Истърман, вдигна ръка и приглади тъмния гладък шлем, на който бе сресана косата й. — Добрата, чиста снимка може да бъде много полезен инструмент… За художника.

След това странно изявление настъпи неловка пауза. В стаята се възцари напрежение. Сякаш отнякъде нахлу тревога. Беше така необичайно за това уютно място, че на Одри й се стори, че си въобразява. Хелън се усмихна на настъпилото мълчание и отпи от питието си. Очите й прескачаха от човек на човек, без да се спират върху никого за повече от секунда.

Одри разбра, че има нещо, което изолира Хелън и я поставя някъде встрани от останалите. Между тях без думи се предаваха съобщения, ала нямаше начин да открие кой с кого си комуникира и за какво.

Настроението се промени, когато Джулия въвлече Робърт Спайсър в игрив разговор. Постоянно намусената маска върху лицето на Джейн Спайсър стана още по-задълбочена.

Атмосферата остана същата и по време на вечерята. Одри седеше между Жак и Стив и имаше идеалната възможност да попълни пропуските в образованието си, като наблюдаваше как Джулия флиртува едновременно с Лукас и Робърт. Според нея тя бе просто великолепна. Въпреки че й беше леко неприятно, виждайки как Лукас отговаря на флирта, не можеше да не се възхити на таланта на Джулия. Чарът и красотата й бяха ненадминати. Тя беше ненаситна. Жена ламя.

Джейн вечеряше в изолирано мълчание.

Горката нещастна женица, помисли си Одри, а после се зачуди каква ли би била собствената й реакция, ако това беше нейният съпруг. Действие, реши тя, стопроцентово действие, а не мълчание. Просто ще й издера очите. Картинката на безличната Джейн, която кълве очите на ослепителната Джулия, я накара да се усмихне. Докато се наслаждаваше на мисълта си, усети очите на Лукас върху себе си.

Веждите му бяха вдигнати по начин, който показваше, че се забавлява. Одри знаеше това. Затова обърна цялото си внимание към Жак.

— Намирате ли разлики в производството на филми между Европа и Америка, господин Льофар?

— Казвайте ми Жак. — Усмивката повдигна леко краищата на мустаците му. — Има разлики, разбира се. Бих казал, че американците са… Повече авантюристи от европейците.

Тя повдигна рамене и се засмя.

— Сигурно защото сме смесица от много националности. Не сме с изявена идентичност, а просто американизирани.

— Американизирани. — Жак повтори думата и тя му хареса. Ухили се непосредствено и това му придаде по-младежки вид от усмивката, просто бе не толкова шлифовано… — Да, бих казал, че почувствах нещо такова в Калифорния.

— Е, все пак Калифорния е само един от аспектите на тази страна — намеси се Стив. — Аз не бих казал, че Лос Анджелис или Южна Калифорния са типични за Америка. — Одри почувства как погледът му се спря и заплете в косите й. Интересът му събуди лек трепет и това й хареса. То доказваше, че все още бе жена в очите на мъжете, че все още бе харесвана. — Била ли сте в Калифорния, Одри?

— Живях там… Преди време. — Отговорът към Стив и необходимостта да докаже нещо сама на себе си я накараха да обърне очи към Лукас. Погледите им се срещнаха и заковаха един в друг за част от секундата. — Преместих се в Ню Йорк преди три години.

— Тук имаше едно семейство от Ню Йорк — продължи Стив. Ако бе забелязал погледите, които си размениха, с нищо не го показа, нито привлече вниманието на останалите. Да, от него ще излезе наистина добър политик, помисли си още веднъж Одри.

— Тръгнаха си тази сутрин. Жената бе от онзи тип енергични дами, които излъчват жизненост с всяка своя клетка. Тя явно се нуждаеше от това — добави той с усмивка, която бе предназначена единствено за Одри. — Имаше три момчета. Тризнаци. Мисля, че бяха на единадесет години.

— О, онези ужасни хлапета! — Джулия престана да флиртува с Робърт и насочи очи към тях, като ги завъртя драматично. — През цялото време тичаха наоколо като стадо маймуни. Най-лошото бе, че никога не знаеш кое от тях скача, търчи или пищи. Приличаха си като три капки вода и правеха всичко тройно! — Тя вдигна чашата си с вода. — Бяха като слонове!

— Тичането и вдигането на шум са част от детството — изкоментира Жак, като поклати глава. — Джулия — отново се обърна той към Одри със заговорническо намигане — се е родила направо на двадесет и една години и красива.

— Всеки, който има добри маниери, се е родил на двадесет и една — прекъсна го Джулия. — А красотата е просто въпрос на гени. Подарък от Бога. — Сега очите й се смееха. — Жак е луд по децата — осведоми тя Одри. — Има цели три екземпляра. Собствено производство.

Заинтригувана, Одри се обърна към него. Никога не бе мислила за Жак Льофар друго, освен като за режисьор на филми.

— И аз съм луда по децата — забеляза тя и му се усмихна. — От какъв пол са вашите?

— Момчета — отвърна Жак. Одри долови гордост в гласа му и леко се изненада. — Те са като аптекарски шишенца. На седем, осем и девет години. Живеят във Франция с жена ми, по-точно с бившата ми жена. — Той се намръщи, сетне лицето му се проясни. И Одри разбра как са се появили тези три бръчки на безпокойство върху челото му.

— Жак иска да получи попечителство над малките чудовища… — Погледът на Джулия бе много по-благ от думите й. Одри видя как привързаността надделя над флирта. — Макар да продължавам да се съмнявам в твоя здрав разум, Жак, трябва да призная, че ще им бъдеш по-добър баща, отколкото Клодет — майка.

— Делата за попечителство са деликатна материя — обади се неочаквано от другия край на масата Хелън. Пиеше вода и наблюдаваше компанията над ръба на чашата с малките си пронизващи очички. Погледът, който отправи към Жак, доказваше, че ще изпепели всеки, който не е на нейното мнение или се опита да й противоречи. — Много е важно някоя, как да кажа, неподходяща информация да не излезе на бял свят точно в този момент. Всичко отива на кино.

Отново се възцари тишина и напрежение. Одри почувства как французинът до нея се сви и сякаш се смали на стола. Но имаше и друго. Нещо неуловимо премина от единия до другия край на дългата борова маса. Беше невъзможно да не го почувства, въпреки че нямаше нищо явно, нищо определено. Инстинктивно Одри потърси очите на Лукас. Ала в тях не видя друго освен ледената маска, която бе виждала толкова често в миналото.

— Леля ви сервира прекрасни ястия, госпожице Галахър. — С доволна усмивка Хелън прехвърли вниманието си към Одри.

— Да — гмурна се тя в ужасната тишина. — Леля Таби отдава на храненето изключително голямо значение.

— Леля Таби ли? — Звънкият дълбок смях на Джулия се нахвърли върху тишината и успя да я надвие. Въздухът сякаш олекна и стана поносим за дишане. — Какво чудесно име! Знаеше ли, че Одри има леля на име Таби, когато си я кръстил „котенце“, Лукас? — Тя се загледа в него. Очите й блестяха и бяха големи като чинии. Одри си спомни един филм, в който Джулия играеше невинно девойче. Беше ненадмината.

— Лукас и аз не бяхме толкова близки, че да си говорим за роднините. — Гласът на Одри беше равен и безгрижен и тя се зарадва, че успя да произнесе думите с подобна интонация.

Лукас се намръщи.

— Точно така — съвзе се много бързо обаче той. — Бяхме прекалено заети с други неща, че да обсъждаме родословните си дървета. — И й хвърли усмивка, от която пулсът й се ускори. — За какво си говорихме тогава, котенце?

— Забравила съм — промърмори Одри, осъзнавайки, че е загубила битката. — Беше толкова отдавна.

В този момент леля Таби влезе със своя коронен десерт.

 

 

Имаше музика и огън в огнището, когато всички се върнаха в приемната. Сцената, ако можеше да я заснеме и запечата завинаги на филм, на пръв поглед изглеждаше приятелска. Стив и Робърт се бяха навели над шахматната дъска, а Джейн продължаваше безкрайното си ровене из списанията. Дори и да нямаше фотографско око, чувствително към цветовете, Одри беше категорична, че тази жена не бива никога да се облича в кафяво. Но знаеше с абсолютна сигурност, че винаги го прави.

Лукас се бе разположил на канапето. Той можеше да се отпусне по един небрежен начин, без да изглежда грозно. В момента около него нещо витаеше, някаква енергия бушуваше под повърхността, ала Лукас я държеше под контрол. Одри знаеше, че наблюдава хората, без това да се набива в очи. Не защото много го беше грижа дали ги притеснява, или за да не им причини неудобство. Подобен такт не му беше присъщ. Просто защото можеше да го прави. А като ги наблюдаваше, успяваше да разгадае тайните им. Като истински проницателен писател, той извайваше образите в своите книги от плът и кръв. И без милост, припомни си Одри.

В този момент изглеждаше зает с разговора, който водеше с Джулия и Жак. Бяха седнали до него на канапето и си говореха с онази фамилиарност, присъща на хората от една и съща обществена група. И тримата бяха от един бранш, от един общ свят.

Но не и от моя, напомни си Одри. Само си бях въобразила за малко, че е мой. Само си бях въобразила за малко, че и Лукас е мой. Беше права, когато му каза, че е пораснала. Игрите на въображението и фантазиите са само за малки деца.

И все пак, помисли си тя, като седна удобно и продължи да наблюдава гостите на леля си, тук става нещо. Върви някаква игра. Под идиличната спокойна картинка проблясваше нещо тревожно. Някакво безпокойство се промъкваше в ъглите. Одри бе силно чувствителна към контрастите, нали с това си вадеше хляба, затова можеше да ги усети, да ги почувства. Те не ми позволяват да вляза в играта им, помисли си тя, ала това не я засегна.

Не искаше да играе, най-малкото чужди игри. Затова, без да се извини на никого, Одри се измъкна и тръгна да търси леля си.

Каквото и напрежение да бе изпитвала, то моментално се стопи, щом влезе в стаята й.

— О, Одри! — Леля Таби свали очилата от носа си и ги остави да паднат на гърдите й, прикрепени с верижка около врата. — Тъкмо четях писмо от майка ти. Бях забравила за него. Пише ми, че ще дойдеш, а ето че ти вече си тук. — Тя се усмихна и потупа ръката на племенницата си. — Деби винаги е била много умна. Хареса ли ти печеното, скъпа?

— Чудесно беше, лельо, благодаря.

— Ще трябва да ти готвя поне веднъж в седмицата, докато си тук. Ако мога малко да те поохраня, ще бъда много доволна.

Одри се подсмихна, защото тя всъщност обичаше спагети, а брат й Пол — печено. Той сигурно ядеше спагети до припадък, когато гостуваше на леля Таби.

— Ще трябва да си го запиша, защото всичко се изплъзва от паметта ми.

Одри си каза, че и бележките на леля Таби се губеха и потъваха в друго измерение и това леко я обнадежди.

— Къде ли са очилата ми? — промърмори леля й, като намръщи невероятно гладкото си чело. Стана и отиде до бюрото, вдигна хартиите и зарови между книгите. — Никога не са там, където ги оставя.

Одри вдигна люлеещите се на верижка очила от гърдите на леля си и ги сложи на носа й. След като премига изненадано, леля Таби се разсмя.

— Ама че работа! Не е ли странно? През цялото време са си били тук. И ти си много умна, също като майка си.

Одри не издържа и прегърна силно леля си.

— Лельо, обожавам те!

— Винаги си била такова сладко дете! — Лелята я потупа по бузата, сетне се отдръпна, като остави след себе си мирис на лавандула и пудра. — Надявам се, че изненадата ти хареса.

— Сигурно ще ми хареса.

— Как, не си ли я видяла още? — Малката уста на леля й се изкриви в гримаса. — Господи, колко съм завеяна! Ами да! Аз не съм ти я показала, така че как може да ти хареса! Добре ли си побъбрихте с госпожица Бонд? Тя е много изискана и красива дама, нали? Мисля, че работи в шоубизнеса.

Усмивката на Одри беше искрено любеща. Не, на света нямаше друга като нейната леля Таби.

— Да, и аз така мисля. Освен това винаги съм я харесвала.

— О, вие сте се срещали и преди? — попита разсеяно леля й, докато подреждаше книжата по бюрото си. — Предполагам, че ще е по-добре да ти го покажа сега, докато все още не съм забравила.

Одри се опитваше да следва течението на мисълта на леля си, но не беше идвала тук от година и бе загубила практика.

— Какво искаш да ми покажеш, лельо?

— Ами че то няма да бъде никаква изненада ако ти кажа, нали? — Таби игриво докосна с пръст нослето на Одри. — Ти трябва само да бъдеш търпелива и да ме последваш. — С тези думи тя излезе от стаята.

Одри тръгна след нея. Трябваше да понамали крачка, за да върви заедно с леля си. Походката й обикновено бе свободна и с широк разкрач заради дългите крака и тънкото тяло, докато леля й ситнеше неравномерно. Като зайче, което е излязло на пътя и, заслепено от фаровете на колите, не знае накъде да побегне. Докато вървяха, леля Таби мърмореше нещо за спалното бельо. А мислите на Одри неизменно се въртяха около Лукас.

— Ето че стигнахме. — Леля Таби спря и погледна със загадъчна усмивка вратата.

Тази врата, доколкото си спомняше Одри, водеше към стая, която служеше за склад. Беше място за съхранение на перилни препарати, тенджери, тигани и други домакински прибори. Освен това беше свързана с кухнята.

— Е, какво мислиш? — попита леля Таби, сияейки.

Като търсеше най-точния отговор, Одри реши, че изненадата сигурно е в стаята.

— Моята изненада вътре ли е?

— Да, разбира се. О, колко съм глупава! — Леля Таби зацъка с език. — Та как можеш да ми кажеш какво мислиш, като все още не сме отворили вратата.

След тази безподобна логика, лелята отвори вратата.

Когато светнаха лампите, Одри застина онемяла. Там, където очакваше да види парцали, четки и метли, имаше напълно оборудвана тъмна стаичка. Всеки апарат, всеки детайл стоеше пред нея и светеше с никелираните си повърхности. Направо загуби ума и дума.

— Е, какво мислиш? — повтори леля Таби. Тя тръгна из стаята, като се спираше тук и там, разглеждаше шишетата с проявител и химикали, докосваше табличките и щипките със страхопочитание. — Всичко изглежда прекалено научно и технично. — Увеличителят я накара да се намръщи и да поклати глава. — Сигурна съм, че не разбирам нищичко от тези неща.

— О, лельо! — Одри най-сетне успя да възвърне гласа си. — Не беше необходимо.

— Какво има, скъпа, нещо не е ли наред? Нелсън ми каза, че сама промиваш и копираш филмите си, а компанията, която ми изпрати оборудването, ме увери, че не са пропуснали нищо. Разбира се… — Гласът й потрепери от съмнение. — Аз нали не разбирам нищичко. Може и да са ме излъгали.

Леля й изглеждаше така нещастна, че Одри почувства как сърцето й прелива от обич.

— Не, лельо, всичко е точно. Просто е чудесно! — Тя прегърна малката дребна женичка с две ръце. — Не трябваше да го правиш. Всички тези разходи и грижи!

— А, това ли? — прекъсна я леля й и отново се заразхожда из стаята. — Не беше никакъв проблем. Онези приятни млади момчета дойдоха и подредиха всичко. А колкото до парите… — Тя сви закръглените си рамене. — Предпочитам да им се радваш сега, вместо след като умра.

Понякога, помисли си Одри, малкият объркан мозък на леля й стреляше безпогрешно и уцелваше точно.

— Лельо Таби! — Тя взе лицето на леля си в две ръце. — Никога не съм получавала по-голям подарък. Истинска изненада! Благодаря ти. — И я разцелува.

— Пожелавам ти да си прекараш добре. — Бузите на леля й почервеняха от удоволствие. Тя огледа още веднъж апаратурата. — Надявам се, че ще внимаваш и няма да вдигнеш къщата във въздуха.

Одри знаеше, че това изобщо не бе казано на шега и че леля й наистина си представяше ужасяващи експлозии. Нещо като апокалипсис. Затова най-сериозно я увери, че такова нещо няма да се случи. Успокоена, леля Таби си отиде и я остави да разгледа спокойно владението си.

Повече от час Одри остана в тъмната стаичка. Фотографията, с която започна да се занимава като дете, се бе превърнала в нейна професия и работа. Химикалите и сложната апаратура не й бяха непознати. Тук, в тъмната стаичка, или с фотоапарата в ръка, Одри знаеше точно коя е и какво иска. Тук се научи да се контролира. Тук се научи на самообладание. Онова самообладание, което й бе така необходимо, когато мислеше за Лукас. Вече не беше момичето с росни очи, готово да последва някого само при едно повикване с пръст. Беше жена с професия и си бе извоювала репутация в своите среди. Нямаше път за връщане назад.

Приятно уморена след пренареждането на тъмната стаичка по неин вкус, Одри отиде в кухнята, за да си направи чай. Луната бе цяла, пълна и бяла, с едно тънко облаче, разсичащо я като кама. Неочаквано по гръбнака й премина студена тръпка. Същото странно чувство, което бе изпитала няколко пъти тази вечер. Тя се намръщи. Въображение? Познаваше се достатъчно добре, а и то бе част от работата й. Не, това беше нещо друго, различно.

Откритието, че Лукас бе в хотела, я разстрои, а и нервите й бяха изопнати. Сигурно това беше причината, реши Одри. Напрежението, което бе почувствала по-рано, бе нейното собствено напрежение. Напрегнатостта — нейната собствена напрегнатост. Тя изля останалия чай в мивката и реши, че се нуждае от един дълъг и здрав сън. И никакви сънища, заповяда сама на себе си Одри. Достатъчно бе сънувала преди три години.

Къщата беше съвсем тиха. Лунната светлина влизаше през прозорците и изпълваше ъглите със сенки. Верандата бе тъмна, ала докато я прекосяваше, Одри дочу приглушени гласове. Поколеба се за миг дали да спре и да поздрави, сетне долови красноречиви нотки, които й подсказаха, че това, което чуваше, не бе разговор, а спор. В тихите гласове имаше гняв. Неразличимите думи бяха кратки, бързи и ядни. Одри подмина тактично, тъй като не желаеше да се намесва в битката. До ушите й достигна кратка ругатня, изречена на френски.

Тя се заизкачва по стълбите и се подсмихна. Най-вероятно Жак беше изгубил търпение от артистичното упорство на Лукас. И от чисто женска злоба Одри се надяваше французинът да му даде добър урок.

Но още преди да преполови пътя до стаята си, видя, че греши. Лукас Маклийн не можеше да бъде на две места едновременно. И тъй като беше тук, значи не беше там. Защото, подпрян на вратата на една от стаите, той се целуваше с Джулия Бонд.

Одри знаеше какви бяха ръцете му, когато прегръщат, и какъв вкус имаха устните му. Спомняше си всичко съвсем осезаемо и ясно, сякаш не беше минал нито ден, а камо ли години, откакто се разделиха. Знаеше как ръцете му преминаваха по гърба, за да достигнат до шията и да я обгърнат. Знаеше, че пръстите му можеха да бъдат ласкави и груби. Не, всъщност ласките на Лукас не бяха нежни.

Нямаше нужда да се крие, за да не я видят. И двамата бяха така обзети един от друг, че не забелязваха нищо. Беше сигурна, че дори покривът да паднеше върху главите им, нямаше да го усетят.

Болката нахлу с пълна сила и я превзе.

И тя даде воля на непознатата и ужасна ревност, която стегна сърцето й, като тресна с все сила вратата на стаята си.