Нора Робъртс
Предчувствие за буря (1)

Първа глава

Хотел „Пайн Вю“ се беше сгушил удобно и кокетно сред дебрите на планината Блу Ридж в щата Вирджиния. След като се отделеше от магистралата, криволичещият тесен път пресичаше малко мостче, широко колкото да премине една кола. Хотелът бе разположен недалеч от мостчето.

Мястото беше много красиво. Сградата имаше чисти линии, които компенсираха доста разхвърляната й структура. Беше на три етажа, изградена от тухли, чийто цвят с времето и от дъждовете бе станал светлорозов. Фасадата бе разнообразена от високи, тесни прозорци, боядисани в бяло. Приличаха на старинни бойници на средновековен замък. Върху стръмния покрив, отдавна избелял до светлозелено, стърчаха три живописни комина. Широка дървена веранда опасваше цялата къща като бяла фуста и към нея от всички страни се отваряха врати.

Поляната наоколо беше зелена и тревата бе нежна като коприна. Мястото не беше повече от декар заедно с къщата. От всички страни го обграждаха скали и дървета и сякаш предявяваха своите права върху земята. Изглеждаше така, като че ли самата природа бе решила, че къщата ще притежава само толкова и нито метър повече. Но ефектът беше вълшебен. Хотелът и планините около него съжителстваха в мир и съгласие и не си пречеха. Изглеждаха като добри съседи, които никога не се карат и не злословят по адрес на другия. Едно истинско гнезденце за влюбени.

Когато спря колата на импровизирания паркинг от едната страна на къщата, Одри видя още пет автомобила, между които и винения шевролет на леля си. Въпреки че сезонът все още не беше настъпил и имаше още няколко седмици до откриването му, тук явно вече имаше гости.

Беше месец април. Във въздуха се усещаше лек пронизващ ветрец. Жълтите нарциси отваряха венчета, а минзухарите тъжно вехнеха. Край алеята бяха напъпили няколко храста азалии. Светът сякаш дремеше в очакване на пролетта. Околните планини все още пазеха кафявата си зимна премяна, ала тук-там вече се промъкваха свежи зелени петна. Кафявото и сивото нямаше да удържат дълго срещу палитрата на настъпващата пролет.

Одри преметна фотоапарата върху едното, а чантата върху другото си рамо. Чантата винаги беше на второ място. Освен това в колата имаше и два големи куфара, които също трябваше да пренесе. След кратка борба успя някак си да вземе всичкия багаж в ръце, така че да не се връща втори път, и тръгна по стълбите. Вратата, както винаги, беше отворена.

В къщата нямаше никой. Просторната дневна, която служеше и за приемна, беше празна, макар че в камината буйно гореше огън. Одри остави куфарите на пода и се огледа. Всичко си беше както го помнеше още от дете. Нищо не бе променено.

На земята все още стояха поостарелите килимчета. Върху двете избелели канапета бяха разхвърляни ръчно бродирани възглавнички. По прозорците се поклащаха крепонените перденца, а на полицата над камината се мъдреха неизменните порцеланови статуетки на животни.

С една дума, стаята беше приятна, традиционна, но в никакъв случай подредена. Навсякъде имаше разхвърляни списания. Една кошница, препълнена с кълбета, стоеше до люлеещия се стол. Върху первазите се мъдреха възглавнички, повече за удобство, отколкото за красота. Изобщо атмосферата бе приятелска, непосредствена, с леко загатнат чар. Приличаше повече на дом, отколкото на хотел. Място, където да се завръщаш с удоволствие след напрегнат ден. Одри с усмивка си помисли, че стаята отлично подхожда на характера на собственичката — нейната родна леля.

Почувства задоволство. Странно, колко успокоително действаше откритието, че някой, когото обичаш, не се е променил. Като огледа за последен път дневната, тя прекара ръка през косите си. Те стигаха до кръста й, виеха се на непокорни къдрици и се бяха заплели от вятъра през отворения прозорец на колата по време на дългия път. Помисли си да потърси четка в чантата, за да ги сложи в ред, ала забрави за това в мига, в който чу приближаващите забързани стъпки.

— А, Одри, ти си тук… — Типично за леля й. Реагира така, сякаш беше отсъствала само час, докато е ходила на пазар до близкия супермаркет, а не е живяла цяла година в Ню Йорк. — Радвам се, че пристигна преди вечеря. Имаме печено, любимото ти ядене.

Одри не посмя да напомни на леля си, че всъщност печеното беше любимо ядене на брат й Пол. Затова се усмихна, без да й противоречи.

— Лельо Таби, толкова е хубаво, че те виждам отново! — Прекоси забързано стаята и целуна жената по бузата. Познатият аромат на лавандула достигна до ноздрите й. Леля й винаги миришеше на едно и също. Помнеше го от дете.

Характерът на леля Таби изобщо не отговаряше на името, което носеше — име на котка. Котките са предразположени към снобизъм, като презрително толерират целия околен свят. Освен това са известни с бързината, пъргавостта и лукавството си. Леля Таби напротив, имаше склонност към неопределените извъртания, несвързаните разговори и обърканото мислене. Никой не можеше да проследи мисълта й, без да се обърка. Освен това не беше коварна. И Одри я обожаваше.

Тя се отдръпна и я разгледа отблизо.

— Изглеждаш чудесно.

Беше абсолютно вярно. Косата на леля Таби имаше същия кестеняв цвят като на племенницата, но тук-там бе прошарена със сиво, което много й приличаше, и обграждаше с къдриците си дребно кръгло личице. Чертите й също бяха дребни и фино скулптурирани — уста, нос, уши, ръце и крака. Очите й бяха сиво-сини. Въпреки че беше вече на петдесет и пет, кожата й бе гладка като на момиче. Беше с около двадесет сантиметра по-ниска от Одри, приятно закръглена и мека. До нея Одри се чувстваше като недодялана точилка или клечка за зъби. Тя я прегърна още веднъж и целуна и по другата буза.

— Наистина изглеждаш чудесно.

Леля й се усмихна.

— И ти! Каква красавица си станала! Знаех си аз, още като се роди! Ала си ужасно кльощава. — Тя потупа Одри по бузата и се замисли колко ли калории се съдържат в печеното.

Одри сви рамене и се сети за двата килограма, които качи, когато спря пушенето. После ги свали толкова бързо, колкото и наддаде.

— Нелсън винаги си е бил слаб. Ти явно си се метнала на него — добави лелята, говорейки за брат си, бащата на Одри.

— И все още е — рече Одри, като остави фотоапарата на масата и се усмихна на леля си. — Мама цял живот го заплашва, че ако напълнее, ще се разведе с него.

— О, боже! — Лелята цъкна с език и погледна замислено. — Не мисля, че би било разумно, след толкова години брак.

Осъзнала, че не бе възприела шегата и говореше съвсем сериозно, Одри само кимна в знак на съгласие.

— Приготвила съм стаята, която най-много обичаш, скъпа. Езерото все още се вижда от прозореца. Скоро дърветата ще се раззеленят, но сега… Помниш ли, когато падна като малка? Нелсън трябваше да те вади от водата, като рибка.

— Това беше Уил — напомни на леля си Одри, спомнила си оня далечен ден, когато по-малкият й брат падна в езерото и за малко не се удави.

— Така ли? — Леля Таби за миг придоби объркано изражение, после се усмихна. — Ала той се научи да плува много добре, нали? Какъв голям мъж е сега. Винаги ме е изненадвал. В момента тук няма деца — добави ни в клин, ни в ръкав леля й, като прескачаше от тема на тема и следваше някаква нейна, странна и непонятна за другите логика.

— Видях няколко коли навън. Има ли много хора?

— Една двойка и петима сами — отговори леля й. — Има един французин, който много харесва моя ябълков пай. О, време е да видя какво става в кухнята. Нанси е майстор на печеното, но хич я няма със сладкишите. А Джордж е болен от грип.

Почти беше стигнала до вратата, когато Одри осъзна смисъла на последното изречение.

— Много съжалявам — успя да каже, като се надяваше, че в гласа й имаше достатъчно съчувствие.

— Малко съм притеснена в момента, скъпа, затова ще се наложи сама да се оправиш с багажа. Или ако искаш, изчакай някой от господата да се върне и да ти помогне.

Одри се опита да си спомни кой беше Джордж — градинарят, пиколото или барманът.

— Не се тревожи, лельо Таби, ще се оправя сама.

— А, Одри! — Леля й се обърна, ала Одри знаеше, че всъщност мисълта й бе заета със здравето на Джордж. — Я виж кой идва! Госпожица Бонд! Тя ще ти прави компания. Знаеш кога е вечерята, по същото време. Не закъснявай.

И явно успокоена, че и Джордж, и племенницата й щяха да получат това, от което се нуждаеха, леля Таби заситни, потропвайки жизнерадостно с токчетата си по дървения под.

Одри се обърна да види кой идва и зяпна от изненада.

Джулия Бонд. Позна я веднага. На света нямаше друга жена, която да притежава такава чиста, сияйна красота. Колко пъти беше седяла в препълнения киносалон и се бе наслаждавала на таланта и красотата на Джулия, омагьосващи хората от екрана! С годините хубостта й не беше повехнала. Напротив, продължаваше да заслепява и да излъчва на пълни обороти в три измерения.

Дребна, с изящна фигура, загатваща лек сексапил, Джулия Бонд бе прекрасен пример за жена в най-добрите си години. Кремавите ленени панталони и яркосиния кашмирен пуловер й стояха превъзходно и подчертаваха с цветовете си нейните собствени цветове. Пепелноруса коса обрамчваше лицето й като слънчева светлина. Очите й бяха тъмносини, сякаш дълбокото лятно небе беше слязло в тях. Сочните, добре оформени устни бяха усмихнати дори когато изваяните й вежди се свиваха в гневна дъга. Тя проговори и Одри позна дълбокия, загадъчен и вълнуващ глас, точно такъв, какъвто си го спомняше от екрана.

— Каква прекрасна коса!

Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че говори за нея. Главата й беше празна. Не можеше да възприеме факта, че прочутата Джулия Бонд влезе в скромната приемна на леля й, все едно че влизаше в хотел „Хилтън“ в Ню Йорк. Усмивката на актрисата обаче бе толкова добронамерена и искрена, че Одри не устоя и й отвърна със същата.

— Благодаря. Сигурно сте свикнали на втренчени погледи, госпожице Бонд, но аз ви се извинявам за моя.

Джулия седна с такава неподправена грация на стола, че човек не можеше да не се възхити. Извади тънка дълга цигара и отново погледна Одри с широка усмивка.

— Актьорите са свикнали да ги гледат. Седнете, моля — махна с ръка тя. — Имам чувството, че най-сетне ще има с кого да си говоря.

Одри машинално се подчини, превзета от чара на актрисата.

— Разбира се, — продължи Джулия, като не спираше да разглежда лицето й, — вие сте толкова млада и толкова привлекателна. — Тя се облегна назад и кръстоса крака. И кой знае как успя да превърне обикновения люлеещ се стол в трон. — Освен това вашият и моят цвят чудесно се допълват. На колко години сте, скъпа?

— Двадесет и пет — отговори бързо Одри, без да се замисли.

Джулия се разсмя. Смехът й бе нисък и дълбок, като разливаща се вълна.

— Колкото мен… Преди години. — Тя поклати глава с усмивка, сетне я наклони встрани. — Как се казваш, скъпа, и какво те води в това усамотено място, сред тишината на боровите гори?

— Одри — отвърна Одри и разпиля коса по раменете си. — Одри Галахър. Леля ми е собственик на хотела.

— Леля ти ли? — По лицето на Джулия се изписа изненада и забавление. — Тази мила, малка, пухкава женичка е твоя леля!

— Да. — При това точно описание на устните й се появи усмивка. — Сестра на баща ми. — Одри също се облегна назад. И тя бе направила своето проучване по отношение на ъглите и сенките. Джулия Бонд бе прекрасен модел за снимане. Можеше да направи една серия снимки и да ги предложи на списанията. Ето как щеше да съчетае полезното с приятното.

— Не е възможно! — поклати глава Джулия. — Вие изобщо не си приличате. Освен по косата — поправи се тя след кратко мълчание. — Нейната някога е била същата като твоята. Какъв прекрасен цвят! Познавам жени, които биха убили, за да получат този нюанс. А вие го имате в изобилие. Истински дар божи! — Тя всмукна с въздишка от цигарата си. — И така, значи, на гости при леля.

В заключението й нямаше нищо обидно или снизходително. Очите й бяха пълни с искрен интерес и Одри си помисли, че не само я намира чаровна, но започва да я харесва.

— За няколко седмици. Не съм я виждала почти от една година. Тя ми писа и ме помоли да дойда. И аз реших да си взема цялата отпуска наведнъж.

— Какво работиш? — Джулия сви устни. — Манекенка, фотомодел?

— О, не! — При мисълта за тези професии, Одри се разсмя, без да иска. — Аз съм фотограф.

— Фотограф ли? — изненада се Джулия и се зачерви от удоволствие. — Много обичам фотографите. От суета, предполагам.

— Сигурна съм, че и те ви обичат поради същата причина.

— Благодаря! — Джулия се засмя и Одри почувства задоволство и изненада от него. — Много мило от твоя страна.

— Сама ли сте, госпожице Бонд?

— Джулия, моля те. Не ми напомняй за годините, които ни делят. Този цвят на пуловера много ти прилича — смени неочаквано темата актрисата. — Никога не съм носила сиво. — И добави с извинителна усмивка: — Дрехите са моя слабост. Дали съм сама? — Усмивката й стана по-замислена. — Действително тази малка ваканцийка е нещо като затишие. В момента реанимирам след поредния си съпруг. — Джулия поклати глава. — Мъжете са приятни, ала съпрузите могат да бъдат ужасно непоносими. Имала ли си някога съпруг?

— Никога — не можа да сдържи усмивката си Одри. Тонът на зададения въпрос бе такъв, все едно я питаше дали някога е имала кокер шпаньол.

— А аз имах цели трима. — Очите на Джулия потъмняха и засвяткаха. — В интерес на истината третият беше убийствено отегчителен. Шест месеца с английски барон са достатъчни да ти скъсат нервите. Задължителен етикет, разговори на вие, всичко по график, дори и… Нали се сещаш.

Одри си спомни снимките във вестниците — Джулия до висок, аристократичен англичанин. Беше облечена с костюм от туид, който й стоеше като излят.

— Дадох обет за въздържание — продължи Джулия. — Не към мъжете, а към брака.

— До следващия път? — попита с усмивка Одри.

— До следващия път — потвърди с усмивка Джулия. — Тук съм с Жак Льофар. Но по платонически причини.

— Режисьорът ли?

— Точно той.

Одри отново почувства изпитателния поглед.

— Сигурна съм, че щом те види, веднага ще реши, че е открил нова звезда. Все пак това може да се окаже интересно развлечение. — Тя се начумери за миг, после изтри гримасата. — Останалите наематели на лелиното ти уютно гнезденце не предлагат много развлечения. Пълна скука.

— Така ли? — Одри машинално поклати глава, когато Джулия й предложи цигара.

— Ами да. Искаш ли да ти разкажа? Значи имаме доктор Спайсър и жена му — започна Джулия и почука с идеално оформения си маникюр върху рамката на стола. Имаше нещо различно в тона и начина й на изразяване. Одри беше чувствителна към подобни неща, ала този път промяната бе много незабележима. Не можа да схване и да определи точно какво се промени. — Докторът сам за себе си е интересен мъж. Висок, добре сложен, хубав, с едва загатнато сиво по слепоочията.

Тя се усмихна. И едва в този миг Одри осъзна, че Джулия приличаше на красива, добре гледана котка.

— Жена му е късичка и абсолютно невзрачна. Тя унищожава и малкото привлекателност, която има, с постоянно намръщената си физиономия. — Актрисата демонстрира физиономията на жената на доктора.

Одри избухна в неудържим смях.

— Колко нелюбезно — съгласи се, все още усмихвайки се тя.

— О — махна грациозно с ръка Джулия. — Не мога да понасям хора, които гледат свирепо всички, само защото не правят или не мислят като тях. Той например обича свежия въздух и се разхожда в гората, а тя мърмори след него и тъгува. — Джулия млъкна за миг и погледна някак си предпазливо Одри. — Ти обичаш ли да се разхождаш?

— Много. — Почувства в гласа си нещо като извинение и се подсмихна.

— Добре — сви рамене Джулия. — Така… Следва Хелън Истърман. — Красивият нокът отново зачука по облегалката на стола, този път по-нервно. Очите й се насочиха към планините зад прозореца. Кой знае защо Одри си помисли, че актрисата изобщо не ги виждаше, нито пък мислеше за борови гори. — Казва, че била учителка по рисуване. Прекарвала ваканциите си, като рисувала природата. Доста е привлекателна, макар че е попрезряла, с малки злобни очички и неприятна усмивка. Следва Стив Андерсън. — Джулия се усмихна с ленивата си котешка усмивка. Одри установи, че повече й харесваше да описва мъже. — Изключително красив. Широки рамене, калифорнийски руса коса, неприлично сини очи. И главозамайващо богат. Баща му притежава…

— „Андерсън Манюфекчъринг“? — извика Одри и бе възнаградена с утвърдително кимване.

— Колко си умна!

— Чувала съм, че младият Андерсън се домогвал към политическа кариера.

— Ами да. Много ще му прилича — кимна Джулия. — Има изискани обноски и обезоръжаваща момчешка усмивка. Това май е всичко, което трябва да притежава един политик в наши дни.

— Значи държавните мъже ги избират заради усмивката. Звучи много тъжно.

— О, политиците! Не ми говори за тях. — Джулия смръщи нос и сякаш подмина с пренебрежение цялата тази професия. — Някога имах вземане-даване с един сенатор. Ужасно досадна работа е това, политиката. — И се засмя като на някаква шега, която само тя си знаеше.

Тъй като не беше сигурна дали този коментар бе само лично наблюдение, или категорично заключение, Одри не й противоречи.

— В такъв случай изглежда доста непонятно как Джулия Бонд и Жак Льофар са попаднали в подобна компания.

— Шоубизнес, скъпа. — Тя запали нова цигара с усмивка и се обърна към Одри. — Дръж се за фотографията и не обръщай внимание на обещанията, с които ще те засипе Жак. Ние сме тук поради прищявката на последния и най-интересен образ в нашата малка компанийка. Той е гений. Преди няколко години играх в един филм по негов сценарий. Жак има желание да продуцира нов и аз да играя главната роля. — Джулия дръпна дълбоко от цигарата си. — И аз искам същото, защото добри сценарии не се срещат под път и над път. Да, но нашият човек е стигнал до средата на последния си роман. Жак смята, че може да скалъпи от това, което има, сценарий, ала авторът упорито се съпротивлява. Казал на Жак, че ще дойде за няколко седмици да пише на спокойствие, след което ще премисли отново. Очарователният Жак успя да го убеди да дойдем и ние. Смята, че ще успее, все пак да му въздейства, ако е наблизо.

Одри бе едновременно впечатлена и объркана. Въпросът й определено беше тъп.

— Винаги ли преследвате авторите по този начин? Мисля си, че има и други.

— И си абсолютно права — отговори кратко Джулия. Само с едно повдигане на веждите изражението й стана надменно. — Но Жак твърдо е решил да направи този филм и освен това ме уцели в момент на слабост. Тъкмо бях привършила четенето на един от най-ужасяващите сценарии, които са ми давали. Всъщност — добави с гримаса тя, — три от най-ужасните сценарии в живота ми. Вярно, че това ми е работата и от тях си вадя хляба, ала не обичам да си губя времето с глупости. Така че… — Джулия се усмихна и разпери ръце. — Ето ме тук.

— На лов за подходящия автор.

— Има си и своите добри страни.

„Искам да я снимам със слънцето зад гърба й. Ниско слънце, залязващо. Контрастът ще бъде умопомрачителен.“ Одри прогони мислите от главата си и се върна към разговора с Джулия.

— Какви са те?

— Авторът се оказа изключително привлекателен, по онзи неописуем начин, който никой не може да придобие, ако не се е родил такъв. Една чудесна смяна на темпото след барона — добави с дяволита усмивка Джулия. — Висок и загорял, с черна коса, малко по-дълга, отколкото трябва, и винаги разрошена. Което кара жените да мечтаят да заровят ръце в нея. Освен това има онези дълбоки очи, които много красноречиво казват „я върви по дяволите“. Изобщо той е един нахакан тип. — Въздишката й преливаше от одобрение. — Нахаканите мъже са неустоими, не мислиш ли?

Одри промърмори нещо и се опита да прогони образа, който описанието на Джулия събуди в нея. Трябва да е някой друг, помисли си отчаяно тя. Просто е задължително да е някой друг. Защо точно Лукас? Сигурно има и други мъже, които да отговарят на това описание!

— Е, разбира се, талантът на Лукас Маклийн оправдава известна арогантност.

Лицето на Одри пребледня, тялото й олекна и тя се почувства безплътна. Вълните на почти забравената болка я връхлетяха със страшна сила. Как можеше да я боли толкова много след толкова време? Минаха почти три години, откакто се раздели с Лукас.

Беше изградила защитната си стена така внимателно, така майсторски! Как можеше болката да се промъкне през нея само при звука на името му?

Одри стоеше безмълвна и се чудеше каква тъпа, садистична игра на съдбата отново бе изпречила Лукас Маклийн на пътя й, за да я измъчва.

— Какво има, скъпа?

Гласът на Джулия, изпълнен с любопитство и загриженост, достигна до нея като през мъгла и я върна в настоящето. Одри тръсна глава.

— Нищо. — Отново тръсна глава, сякаш да прогони нещо неприятно и преглътна. — Бях изненадана да чуя, че Лукас Маклийн е тук. — Пое си дълбоко въздух и смело погледна Джулия в очите. — Аз го познавах… Преди време.

— Разбирам.

Тя наистина разбира, помисли си Одри, и то много добре. В гласа и изражението на лицето й имаше искрена симпатия.

— Съмнявам се, че ме помни. — Част от нея се молеше това наистина да е така, но друга част искаше точно обратното. Дали щеше да си спомни? Дали я беше забравил? Можеше ли?

— Одри, скъпа, теб нито един мъж не може да те забрави. — Джулия я наблюдаваше през дима на цигарата си. — Била си много млада, когато си се влюбила в него, нали?

— Да. — Одри се опитваше да възстанови защитната си стена. Затова въпросът я свари неподготвена и тя отговори машинално. — Много млада и много наивна. — Успя да се усмихне криво и за пръв път от шест месеца насам взе цигара и я запали. — Ала съм добра и бърза ученичка.

— Струва ми се, че следващите няколко дни ще бъдат доста интересни.

— И аз тъй мисля — съгласи се Одри не много въодушевено. — Е, трябва да кача багажа си в стаята. — Нуждаеше се от време. Трябваше да остане сама, за да събере мислите си и да се успокои.

Като вдигна тънките си ръце към тавана и се протегна, Джулия се усмихна.

— Ще се видим на вечеря.

Одри кимна, взе фотоапарата и чантата и излезе от стаята.

В коридора изгуби малко време, докато намести всичкия багаж в ръцете си, и се заизкачва по стълбите. Въпреки тежестта, почувства облекчение. Лукас Маклийн, помисли си тя и удари брадичката си в ръба на куфара. Беше убедена, че лошото й настроение бе в резултат на раната, която току-що си нанесе. Останала без дъх и сили, Одри стигна пред вратата на нейната стая и хвърли всичко на земята.

— Здравей, котенце. Няма ли пиколо в този хотел?

Гласът и галеното име, с което я наричаше преди три години, сринаха за секунда тухлите в стената, които бе успяла отново да възстанови. След кратко колебание и вътрешна борба Одри се обърна към него. На лицето й нямаше да има болка. Беше се научила да я крие. Но болката беше вътре в нея, учудващо жива и реална. Истинска физическа болка. Напомни й за деня, в който брат й запрати с все сила баскетболната си топка в стомаха й, когато бе на дванадесет години. Сега не си на дванадесет, напомни си тя и посрещна нахаканата усмивка на Лукас със същата.

— Здравей, Лукас. Чух, че си тук. Изглежда „Пайн Вю“ бъка от знаменитости.

Същият си е, установи Одри. Мургав, строен и мъжествен. Вълк единак. Имаше нещо грубо и сурово, подсилено от черните вежди и острите черти, които не можеше да бъдат наречени красиви. О, не, красив бе прекалено скромна дума за Лукас Маклийн. Възбуждащ, неустоим. Фатален. Това бяха думите, които много повече му подхождаха.

Очите му бяха толкова черни, колкото и косата. И бяха пълни с тайни. Той беше елегантен, с вродена грация, която бе естествена, а не усвоена впоследствие. Излъчваше истинска мъжественост, която стана още по-осезаема, когато приближи към нея. Едва тогава тя видя колко бе изморен. Под очите му имаше сенки. Беше небръснат. Бръчиците бяха по-дълбоки, отколкото си ги спомняше, а Одри много добре си спомняше всичко, свързано с него.

— Изобщо не си се променила. Изглеждаш така, сякаш беше вчера. — Лукас напълни шепата си с косата й, като не откъсваше очи от нейните.

Одри се запита как е могла да си въобрази, че ще го забрави. Жените не забравяха Лукас. Ясното осъзнаване на този факт запази очите й безизразни.

— А ти изглеждаш зле — отвърна тя и отвори вратата на стаята си. — Нуждаеш се от сън.

Той се облегна на рамката на вратата и й препречи пътя, преди да успее да внесе куфарите си в стаята.

— Имам проблеми с един от образите в новата ми книга — отвърна Лукас. — Тя е високо и стройно като върба създание с кестеняви коси, които стигат до кръста й. Има тесни бедра, които започват от сливиците.

Одри смело се обърна и го погледна, като внимателно изтри всякакви емоции от лицето си.

— Освен това има детска уста — продължи той и спря очи върху устните й. — Малко, леко вирнато носле и високи скули. Кожата й е като слонова кост с едва загатнато розово под повърхността. Очите й имат дълги мигли и цвят, който прелива от зелено в кехлибар, като на котките.

Одри стоеше мълчаливо и слушаше как описва самата нея. Гледаше го с незаинтересован и отегчен поглед — нещо, което Лукас никога не бе виждал у нея преди три години.

— Тя убиецът ли е, или жертвата? — попита и й стана приятно, когато видя как веждите му се вдигнаха от изненада, преди да се съединят.

— Ще ти подаря един екземпляр, когато я завърша. — Той не откъсваше очи от лицето й. Сетне сякаш капаците паднаха и изражението му стана неразгадаемо. Е, нищо не се е променило, каза си Одри.

— Ще чакам с нетърпение. — След като изрита куфарите си в стаята, тя спря на вратата. Усмивката й не изразяваше никакви чувства. — Ще трябва да ме извиниш, Лукас, ала пътувах дълго и се нуждая от освежаване.

И тръшна вратата под носа му, без да се замисли.

Сетне се хвана с трескава бързина за работа. Разопакова багажа, изкъпа се, подреди дрехите в гардероба. Всичко това й даде време да се съвземе, да се възстанови, преди да си позволи да мисли и чувства. Когато излезе от банята и облече бельото си, вече се бе поуспокоила. Най-лошото беше преминало. Знаеше, че първата среща, първите думи, ще бъдат най-трудни. Е, ето на̀, беше го срещнала. Беше говорила с него. И беше оживяла. Не беше толкова страшно, колкото си го беше представяла. Преди време само при мисълта за среща с Лукас се разтреперваше.

Успехът я окуражи, вдъхна й смелост и сила. За пръв път от две години насам Одри си позволи да си спомни.

Беше лудо влюбена в него. Запознаха се, когато тя го издири, за да снима загадъчния и нашумял писател на криминални романи Лукас Маклийн по поръчка на литературното списание, за което работеше. Резултатът бе шест месеца невероятно щастие, последвано от неописуема мъка.

Той я беше покорил. Не беше срещала мъж като него. А сега вече знаеше с абсолютна сигурност, че на света наистина нямаше друг като него. Лукас беше закон за самия себе си. И в самия себе си. Беше брилянтен, властен, себичен, егоистичен, не търпящ възражения. След като с удивление установи, че той проявяваше интерес към нея, Одри полетя на вълните на изненадата, радостта и любовта.

Арогантността му, както бе казала Джулия, бе неустоима. Телефонните му обаждания в три часа сутринта бяха нещо естествено за него. И скъпоценно за нея. Всеки път, когато потъваше в прегръдките му и чувстваше дивото желание на устните му, беше вълнуващ и вълшебен, колкото първия път. Одри падна в леглото му като зряла круша и му отдаде девствеността си естествено и без задръжки, така както само сляпата любов те кара да го направиш.

Спомни си, че Лукас никога не произнесе думите, които всяко момиче иска да чуе. Сама се увещаваше, че няма нужда от тях. Думите не са важни. Имаше кошници с цветя, неочаквани пикници на брега на океана с вино в картонени чаши и любов, която оставяше и двамата без дъх, напълно изтощени и празни. За какво тогава й трябваха думи?

Когато краят дойде, всичко стана бързо, но не и безболезнено.

Лукас започна да изпада в лошо настроение и беше раздразнителен, ала Одри го отдаваше на книгата, която пишеше в момента, и на умората му. Изобщо не й мина през ума, че може да е отегчен от нея. Обикновено всяка сряда вечеряха в дома му. За нея това беше приятна, тиха вечер, която й беше хиляди пъти по-скъпа от всички други светски изяви. Бяха двамата заедно и това й беше достатъчно.

Когато влезе в дневната и го видя облечен с костюм, си помисли, че сигурно е решил да внесе малко празнична атмосфера в делничната им вечеря.

— Какво правиш тук, котенце? — Думите бяха неочаквани, но изречени с толкова безгрижен тон, че тя застина от изненада. — А, днес е сряда. — Имаше лека досада в гласа му, все едно че беше забравил часа си при зъболекаря. — Напълно бях изключил. Знаеш ли, боя се, че имам други планове.

— Какви планове? — повтори като ехо Одри. Все още не можеше да осъзнае какво става.

— Вината е моя. Трябваше да ти телефонирам и да ти спестя идването дотук. Извинявай, котенце, ала излизам.

— Излизаш ли?

— Точно така, излизам. — Той се приближи и я погледна право в очите. Тя потрепери. Ничии други очи не бяха така горещи или така студени като очите на Лукас Маклийн. — Не усложнявай излишно нещата, не искам да те заболи повече, отколкото е необходимо.

Чувствайки, че сълзите й всеки миг ще рукнат, Одри тръсна глава да ги прогони и да се пребори с тях. Беше й казал, че не обича жените да плачат. Сълзите го вбесявали.

— Стига! Нямам време да се занимавам със сополиви глезли. Приеми връзката ни като упражнение за натрупване на любовен опит. И без това имаш нужда от него.

Той изруга и запали цигара. А тя стоеше и сълзите се стичаха по лицето й без звук.

— Не бъди глупава, Одри. — Спокойният, безизразен глас беше по-страшен от яростта му. Яростта и гневът поне издаваха някакви чувства. — Когато нещо свърши, значи край. Забравяш го и продължаваш напред. — Лукас се обърна към нея с насмешка. — Това е животът.

— Не ме ли искаш повече? — Тя стоеше кротко като кученце, което чака да бъде погалено още веднъж. Зрението й беше замъглено от сълзите, затова не видя изражението му. За миг той остана мълчалив.

— Не се тревожи, котенце — отвърна след малко с безгрижен, брутален глас Лукас. — Други ще те поискат.

Тогава Одри се обърна и си отиде. И трябваше да мине повече от година, преди Лукас Маклийн да престане да бъде първото нещо, за което мислеше всяка сутрин в мига, в който се събудеше.

Но ето на̀, че оживях, напомни си тя.

Облече яркозелена рокля и се погледна в огледалото. И няма да се дам, каза си Одри. Знаеше, че всъщност бе същото момиче, което се бе влюбило безпаметно в Лукас, ала сега имаше полирано лустро. Невинността си беше отишла и щяха да му бъдат необходими много повече усилия, за да я направи отново на глупачка. Тя тръсна коси, като си спомни със задоволство срещата им в коридора. Поведението й явно го изненада. О, Одри Галахър повече нямаше да позволи на никой да я прави на глупачка. Нито да я накара да плаче.

Мислите й се завъртяха около странното съчетание от гости в хотела на леля й. Зачуди се защо толкова богати и известни личности бяха избрали това забутано място вместо скъпите курорти. После си напомни, че бе време за вечеря. Леля Таби беше поръчала да не закъснява.