Нора Робъртс
Предчувствие за буря (3)

Трета глава

Гората беше утринно свежа. Цареше спокойствие, изпълнено с аромати и птичи песни. На изток хоризонтът бе покрит с бързо носещи се бели облаци. Тъй като беше оптимистка по природа, Одри насочи надеждите си към тях, пренебрегвайки застрашително тъмното небе на запад. Червени жилки прорязваха небето покрай върховете на планините. Цветът му преминаваше плавно в розово, докато стане синьо.

Светлината бе добра, филтрираше се през белите облаци и се отразяваше в гората. Листата още не бяха напълно развити, за да си взаимодействат със слънцето и да постигнат онази неповторима игра на лъчите със сенките. Едва-едва докосваха короните на дърветата със зелените си връхчета. Понякога вятърът огъваше клонки или си играеше с косата й. Миришеше на пролет.

Зърна виолетки, които се открояваха драматично върху тъмния мъх. Видя една червеношийка да крачи важно по земята и да търси червеи. Катеричките прескачаха нагоре-надолу по дърветата, размятали рунтави опашки.

Одри възнамеряваше да отиде към езерото, като се надяваше да попадне на някой елен, слязъл рано-рано на водопой, но фотоапаратът й сам настояваше да го вдига отново, и отново, и да снима. Тя вървеше бавно из гората в пълна хармония с природата, щастлива от тишината и самотата.

В Ню Йорк никога не можеше да се почувства сама. Самотна да, ала сама никога. Градът я поглъщаше. Той влизаше навсякъде, натрапваше се, налагаше своето темпо, шум и присъствие. Сега, заобиколена от планините като в пашкул, Одри осъзнаваше колко много бе искала да остане сама. Да се разтовари. След като напусна Калифорния и Лукас, тя не си позволи да се отдаде на самотата. Имаше празнина, която трябваше да бъде запълнена и Одри я напълни с хора, с работа, със звуци и шум — с всичко, което можеше да държи съзнанието й заето. Възползва се от забързания ритъм на града. Той не оставяше място за самосъжаление. Беше й необходимо.

Сега копнееше за ритъма на планината.

В далечината проблесна езерото. Околните планини и дървета се оглеждаха в него като в огледало, обърнати и сенчести. Нямаше сърни, нито елени, но когато доближи достатъчно, забеляза две фигури на другия бряг. Канарата, върху която беше стъпила, бе на около двадесет метра над езерото и малката долина, в която то беше разположено. Гледката бе впечатляваща.

Самото езеро имаше формата на широк палец, с дължина около сто метра и ширина четиридесет. Вятърът, който заплиташе косите й горе, не достигаше до повърхността му. Тя беше гладка и спокойна. Опаловата вода постепенно потъмняваше и към средата ставаше черна. Там явно беше много дълбоко.

Одри забрави двойката, която се разхождаше край езерото. Беше напълно превзета от красотата му. Мисълта й бе изпълнена единствено с ъгли, метри, дълбочина на обектива и скорост на снимане. Тя щракаше ли, щракаше.

Слънцето продължи да се изкачва по небето. Беше много доволна от снимките, които направи. Спря, колкото да смени филма. След това забеляза, че светлината бе друга. Вече не бе подходяща и затова реши да се върне в хотела.

Този път гората сякаш се бе променила. Слънцето беше по-силно, въздухът по-топъл, ала Одри почувства странно безпокойство, което не бе доловила в сумрака на ранния изгрев. Имаше усещането, че някой я следи. Уплашена, тя погледна зад себе си и реши, че бе пълна идиотка. Кой можеше да я следи? И защо? Въпреки това усещането остана.

Спокойствието беше изчезнало. Одри с мъка потисна импулсивното си желание да бяга, да стигне колкото може по-бързо до хотела, където имаше хора. И горещо кафе. В края на краищата не беше дете, което да се бои от духове и тролове. И за да си докаже, че бе смела и страховете не я плашат, тя се насили да спре и направи една чудесна снимка на две катерички, които сякаш се целуваха. В този миг дочу шум от изсъхнали листа и счупени клонки и страхът скова краката й.

— Котенце, все още ли си неразделна с апарата?

Кръвта избухна в главата й, когато видя пред себе си Лукас. Беше пъхнал ръце в джобовете на джинсите си и стоеше невъзмутимо точно пред нея. За миг Одри не можа да каже нищо. Страхът, който бе сковал крайниците й, бе завързал и езика й.

— Защо се промъкваш като разбойник и ме следиш? — извика тя, щом възвърна дар словото си. Беше бясна. Ядосваше се на себе си, че бе толкова глупава да се страхува. Ядосваше се и на него — че точно той бе човекът, който я бе уплашил. Отметна назад коси и го загледа гневно.

— Виждам, че най-сетне си намерила начин да се справяш с това чудо, косата ти — заговори с ленив глас Лукас. Прекоси няколкото метра, които ги деляха, и застана съвсем близо до нея.

Одри беше намерила също така начин да запазва самообладание в негово присъствие.

— Не знаеш ли, че да пречиш на работата на хората не е признак на добро възпитание? — мина в нападение тя. Знаеше, че то бе най-добрата отбрана.

— Защо си нервна, котенце? — Самият дявол можеше да взема уроци от Лукас Маклийн за това, как да се усмихва, помисли си горчиво Одри. — Аз ли съм виновен? Или защото си нямаш компания?

Черната му коса бе разрошена, а очите му бяха тъмни и уверени. Онази увереност, заради която го проклинаше.

— Не си въобразявай, Лукас — отряза го тя. — Не бих те повикала за нищо на света. Колкото и да съм самотна. А ти? Откъде тази неочаквана любов към природата?

— Винаги съм обичал природата. — Той я наблюдаваше със сериозни очи, но на устните му играеше тънка усмивка. — Винаги съм имал склонност към пикниците, не си ли спомняш?

Болката я връхлетя и сякаш направи дупка в стомаха й. Спомняше си, и то много ясно, топлите зрънца пясък, полепнал по краката й, вкусът на вино върху неговите устни, мирисът и шумът на океана до тях. Насили се да запази погледа си студен и безразличен.

— Аз вече не си падам по пикници. — Обърна се рязко, ала Лукас пристъпи зад нея. — Няма да се връщам веднага в хотела. Мисля още да поскитам — осведоми го студено Одри.

Леденият й тон би накарал всеки друг да се откаже. Тя спря и се направи на много заета, като фокусира апарата си, за да снима една синя сойка.

— Аз не бързам — отвърна Лукас. — Винаги съм се забавлявал, като те гледам как работиш. Направо е удивително как забравяш всичко около себе си. — Той плъзна поглед по косата й. — Сигурен съм, че ако снимаш нападащ те носорог, няма да помръднеш нито на сантиметър, дори с цената на живота си, преди да уловиш идеалния момент. — Направи кратка пауза преди да продължи. — Видях една твоя снимка. Горящ дом в Ню Йорк. Беше впечатляваща. Забележителна. Емоционална, чиста и красноречива.

Одри го погледна изненадано. Познаваше го и знаеше, че не бе щедър на комплименти. „Емоционална, чиста и красноречива“. Виж ти, колко точно бе избрал епитетите, с които да опише фотографията й. Ядоса се, че мнението му все пак я интересуваше.

— Благодаря. — Обърна се и взе на фокус няколко дървета. — Все още ли имаш проблеми с книгата?

— Повече, отколкото предполагах — промърмори Лукас и неочаквано напълни ръцете си с косата й. — Никога не съм могъл да устоя на това изкушение. Нали знаеш? — Одри продължи да се прави на изцяло заета с дърветата. Отговорът й бе само едно небрежно свиване на рамене. — Не съм срещал друга жена с коса като твоята. Търсих, по дяволите, но или цветът беше друг, или дължината, или къдриците. — В гласа му се промъкваха прелъстителни нотки. Тя настръхна. — Твоята е уникална. Истински непокорен водопад, когато е на слънце. Или пък дълбок, копринен залив върху възглавницата.

— Винаги си имал дарба за описания. — Одри въртеше окуляра, без да знае какво прави. Гласът й бе стабилен, ала тя се молеше на ум Лукас да си отиде. Вместо това той я прегърна и притисна към себе си. Обърна я рязко и изтръгна апарата от ръцете й.

— По дяволите! Не искам да чувам този глас, когато говориш с мен! Не ми обръщай гръб! Никога не ми обръщай гръб!

Одри много добре помнеше това изражение и нескритото раздразнение, което го обземаше. Някога, преди години, може би щеше да се предаде, сблъсквайки се с тях. Но не и сега. Не и този път.

— Не съм свикнала да ме ругаят, Лукас — вирна глава и брадичка тя. — Защо не запазиш вниманието си за Джулия? Аз не се нуждая от него.

— А-а-а, ето какво било… — Усмивката му бе доволна и развеселена. — Значи ти си била снощи. Не ставай ревнива, Одри. Инициативата беше нейна, не моя.

— Да, забелязах отчаяната ти борба да се изтръгнеш от ноктите й. — Каза го и веднага съжали за думите си. Объркана, тя направи опит да се освободи, ала само влоши положението си. Мирисът му дразнеше ноздрите й и й напомняше за неща, които се бе опитала да забрави.

— Слушай, Лукас! — изрече бавно Одри, докато в сърцето й се надигаха гняв и желание едновременно. — Трябваха ми шест месеца, за да осъзная какъв нехранимайко си и още три години, за да се убедя напълно в това си заключение. Сега съм голяма и неподатлива на всевъзможните ти чарове. Затова свали ръцете си от мен и ме остави на мира.

— Научила си се да си показваш ноктенцата, а, котенце? — На фона на току-що казаното от нея, това прозвуча повече забавно, отколкото заядливо. Очите му слязоха към устните й. — Неотстъпчива, но затова пък още по-интересна.

Тъй като думите му я засегнаха повече, отколкото мислеше, че бе възможно, Одри започна да го проклина. Смехът му прекъсна пороя от думи. Тогава тя изостави този вид протест и започна да го обсипва с юмруци. Неочаквано Лукас я огъна, намери устните й и помежду им избухна пламък.

Старата неустоима жажда изплува на повърхността. За три години бе така зажадняла за него, че сега всичкият й копнеж си проби път и излезе наяве. Повече нямаше колебания, нито съмнения. Ръцете й обвиха врата му. Жадни за още и още, устните й се разтвориха и поеха неговите. Болката бе като небе и като ад. А Одри искаше още и още. Кръвта й бушуваше в тялото. Лукас покри лицето й с целувки, сетне отново се върна на устните й. Тя го посрещна с желание. Времето се върна главоломно назад, сетне отново се превъртя и Одри загуби представа за него. Неочаквано той вдигна глава.

Очите му бяха тъмни и изпълнени с желание и страст, която много добре познаваше. Усети леко пулсиране на мястото, където ръцете му се докосваха до нея, и допирът им премина в ласка. А топлината на устните му пареше върху нейните.

— Все още всичко си е на мястото, котенце — промърмори Лукас и с познато движение прекара пръсти през косите й. — Все още.

Изведнъж я обзеха болка и унижение. Тя се изтръгна яростно от него и замахна с ръка. Ала той успя да я хване за китката. Вбесена, Одри замахна с другата ръка. Рефлексите му бяха безпогрешни. Сега стояха задъхани един до друг. Лукас държеше и двете й ръце, я тя можеше само да се извива и да се бори беззвучно с накъсано дишане. Гърлото й се напълни със сълзи, но успя да ги преглътне. Няма да ме види да плача, яростно си повтаряше Одри. Той никога вече няма да ме види да плача!

Лукас мълчаливо наблюдаваше борбата й да запази самоконтрол. В гората беше тихо. Чуваше се само тежкото накъсано дишане на Одри. Когато успя да проговори отново, гласът й бе овладян и студен.

— Има разлика между любов и похот, Лукас. Дори ти би трябвало да го знаеш и да ги различаваш. Това, което все още е тук, може да е същото за теб, ала не и за мен. Аз те обичах. Обичах те! — Повторението прозвуча като обвинение. Веждите му се събраха, а погледът му стана напрегнат. — Тогава ти взе всичко наведнъж — любовта ми, невинността ми, гордостта ми. А след това ги хвърли безразлично в лицето ми. Не можеш да ги вземеш още веднъж. Първото е мъртво, второто си отиде завинаги, защото може да бъде взето само веднъж. А третото принадлежи само на мен.

За миг и двамата останаха неподвижни. Бавно, без да сваля очи от нейните, Лукас пусна ръцете й. Не каза нищо, а и изражението на лицето му не говореше много. Като потисна желанието си да хукне веднага, тя се обърна и тръгна по пътеката. Едва когато се увери, че той не я следва, даде воля на сълзите си. Думите й за гордостта и невинността бяха самата истина. Но любовта… О, тя изобщо не беше мъртва. Одри все още го обичаше и от това я болеше.

Когато червените тухли на хотела се показаха сред дърветата, тя избърса сълзите си. Нямаше смисъл да се въргаля в нещо, което отдавна си беше отишло. Нямаше смисъл да се самосъжалява. Любовта й към Лукас не беше променена. Беше истинска и силна както преди три години. Ала тя беше променена. Той нямаше да я види безпомощна, отчаяна, затънала в самосъжаление или както сам го беше казал — отстъпчива.

Разбиването на илюзиите я бе направило силна. Лукас все още можеше да я нарани. Беше го разбрала много бързо. Но повече не можеше да я манипулира. Както някога.

Все още трепереше, когато зърна точно пред себе си Хелън. Вървеше с наведена глава по пътеката. Беше невъзможно да избегне срещата си с нея. Затова залепи една любезна усмивка на устните си. Когато Хелън обърна лицето си към нея, Одри видя голяма синина под окото й. Беше съвсем очевидна. Усмивката й повехна.

— Какво се е случило? — Синината изглеждаше болезнена и предизвика съчувствие и съжаление.

— А, нищо. Разхождах се из гората и един клон ме удари. — Хелън сви небрежно рамене и докосна с ръка лицето си. — Ще трябва да внимавам повече в бъдеще.

Вероятно вълнението, което предизвика срещата й с Лукас, я накара да чуе някакъв скрит смисъл в думите. Хелън явно мислеше и друго, освен това, което казваше. Очите й бяха горещи и гневни. А самата синина, помисли си Одри, приличаше повече на среща с нечия тежка ръка, отколкото с клонче в храсталака.

Тя прогони мисълта. Кой би могъл на удари Хелън? И защо тя се опитваше да скрие това? Какво ставаше тук? Каква тайна свързваше всички тези хора?

— Изглежда неприятно. Боли ли ви? — рече Одри. Двете тръгнаха заедно по пътеката. — Ще трябва да направите нещо. Леля Таби сигурно има някакви медикаменти, с които да ви помогне.

— О, да, наистина възнамерявам да направя нещо — промърмори двусмислено Хелън и се усмихна доста зловещо. — Дори знам точно какво ще направя. А вие? Не е ли раничко за снимки? — попита тя, докато Одри се мъчеше да пренебрегне заканата, прозвучала в думите й. — Винаги съм смятала, че хората са по-интересни от дърветата. Особено много обичам откровените снимки. — Тя започна да се смее на някаква своя мисъл.

Одри за пръв път чуваше смеха й и си помисли колко много звукът му подхождаше на усмивката й. И двете бяха неприятни. Дори зловещи.

— Слязохте ли към езерото? — попита Хелън и Одри си спомни двете фигури, които бе зърнала там. За нейна изненада смехът на Хелън рязко заглъхна. Очите й станаха подозрителни и злобни. — Видяхте ли някого?

— Не — започна Одри, стресната от остротата, с която бе зададен въпросът. Заприлича й на разпит. — Всъщност, зърнах двама души край езерото, ала бях много далеч, за да различа кои са. Правих снимки от скалите горе.

— Правили сте снимки, значи — повтори Хелън. Сви устни, сякаш обмисляше нещо изключително важно. Започна да се смее отново с неприятния си, висок и дразнещ фалцет. — Добре, дори чудесно!

— Какво отлично настроение за такива ранобудници! Как може да сте весели, след като сте станали посред нощ! — Джулия се появи на стълбите на верандата. Веждите й се извиха във висока дъга, щом зърна лицето на Хелън. Одри се запита дали изненадата бе искрена. — Мили боже, какво сте направили с лицето си?

Веселото настроение на Хелън явно се бе стопило. Тя изгледа враждебно Джулия, сетне докосна с ръка синината.

— Разхождах се сред храсталаците и един клон ме удари — промърмори намусено и се изкачи по стълбите. После потъна в къщата.

— Повече ми прилича на юмрук — изкоментира Джулия и се усмихна. С небрежно свиване на раменете тя обърна гръб на Хелън и се насочи към Одри.

— Дивото зове, а? И зовът му е стигнал и до теб, както виждам. Изглежда всички, с изключение на мен, са хукнали из горите и планините още в ранни зори. О, боже! Толкова е трудно да бъдеш нормален, когато си заобиколен от луди.

Одри се усмихна. Джулия изглеждаше прекрасно, като ярък слънчев лъч. В пълен контраст с нейните собствени оръфани джинси и пуловер, актрисата носеше светлорозови панталони и тънка копринена блуза на розички. Белите й елегантни сандали не биха издържали и петдесет крачки в гората. Каквато и неприязън да бе изпитвала заради снощните им целувки с Лукас, тя просто се стопи пред искрената топлота, с която Джулия се отнасяше към нея.

— Някои могат да те обвинят в мързел — весело отбеляза Одри.

— Абсолютно съгласна съм — съгласи се Джулия с кимване и усмивка. — Когато не работя, затъвам в леност. Ако не започна в най-скоро време снимки, кръвта ми ще спре да циркулира. — Тя внимателно я изгледа. — А ти, както виждам, сякаш си се вряла в още по-големи храсталаци.

По лицето на Одри премина сянка на объркване. Очите на Джулия бяха много проницателни. Явно беше забелязала следите от сълзи, които неуспешно се беше опитала да скрие. Сви безпомощно рамене.

— Беше ми тъжно, но бързо ми мина.

— Смело дете. Ела и кажи на мама какво има. — Очите на актрисата бяха ласкави и напълно отговаряха на топлината в думите й. Тя я прегърна през раменете и тръгна по поляната.

— Джулия… — Одри поклати глава. Нейните чувства си бяха само нейни. Лични. Беше нарушила правилото заради Лукас и не бе сигурна, че ще може да го направи отново.

— Одри, не се прави на голяма и много силна. — Забележката беше точна. — Ти се нуждаеш от разговор. Може би си мислиш, че не ти пука, ала това не е вярно. — Джулия въздъхна дълбоко. — Наистина не знам защо толкова те харесвам. Това напълно противоречи на цялата ми теория на поведение. Всяка красива жена трябва да избягва и мрази другите красиви жени. Особено тези, които са по-млади от нея.

Изявлението остави Одри напълно безсловесна. Само мисълта, че изключителната, несравнимата Джулия Бонд се поставяше някъде редом с нея самата, изглеждаше абсурдна. Едно беше да слуша актрисата да говори за собствената си красота, а съвсем друго за нейната.

Джулия продължи да говори.

— Може би причината е в присъствието на онези две създания от нашия пол — едната толкова безлична, другата толкова противна. Но аз наистина те харесвам. — Вятърът си играеше с косата й, а слънцето светеше около нея като ореол. Джулия сложи кичур зад ухото си, на което проблесна диамант. Одри си помисли, че бе направо абсурдно — тя и Джулия Бонд да вървят прегърнати като първи приятелки сред напъпилите нарциси на леля Таби.

— Ти също така си много мило момиче — продължи актрисата. — Аз не познавам истински мили хора, повечето се правят на такива. Скъпа, може да си пъхам носа където не ми е работа, ала знам да пазя тайна. Бъди сигурна в това.

— Все още съм влюбена в него — изтърси Одри, без да се замисли и въздъхна. Да, думите излязоха сами от устата й. Но тя продължи да говори. И разказа всичко. От началото до края, и до новото начало, когато предния ден Лукас влезе отново неканен в живота й. Разказа на Джулия всичко. След като започна веднъж, нямаше нужда да се насилва. Нямаше нужда да мисли, нито да подрежда изреченията. Само говореше, а Джулия слушаше. Слушаше толкова внимателно и задълбочено, че Одри почти забрави, че не е сама.

— Чудовище! — рече Джулия, ала без злоба. — Ще откриеш, че всички мъже, тези прекрасни създания, без които не можем, са чудовища.

Как можеше да спори с такъв експерт по мъжката част от населението на света? Продължиха да се разхождат и Одри се почувства по-добре. Суровостта й се стопи. Болката, стегнала сърцето, й сякаш отслабна.

— Главният проблем е, че ти все още си луда по него. Не те упреквам — добави Джулия, когато Одри се опита да възрази. — Лукас е просто стопроцентов мъж. Направих известно проучване снощи и бях силно впечатлена. — Каза го така естествено, че просто не можеше да й се разсърди. — Той е и талантлив — продължи актрисата. По усмивката й Одри разбра, че Джулия много добре разбираше борбата, която ставаше вътре в нея. — Също така е арогантен егоист, който е свикнал да му се подчиняват. За мен е лесно да разпозная всичко това, защото и аз съм същата. Ние с него сме еднакви. Съмнявам се дори, че бихме изпитали някакво удоволствие от един роман помежду ни. Ще се кълвем, докато креватът под нас се срути.

Одри не намери отговор за образа, който това изявление събуди в главата й, и затова продължи мълчаливо да се разхожда.

— Жак е повече мой тип — продължи Джулия. — Но вниманието му е прекалено обвързващо. — Тя се намръщи и Одри почувства как мислите й отлетяха в друга посока. — Все пак… — Джулия направи един нетърпелив жест. — Ти ще направиш това, което искаш. Явно Лукас те желае отново, поне за толкова време, за колкото на него му е удобно.

Одри се опита да не обръща внимание на искреността в думите, защото те бяха абсолютно верни. И болезнени.

— Така че можеш да се наслаждаваш на връзката си с него без угризения и с широко отворени очи. Взимай с пълни шепи удоволствията, които ти предлага.

— Не мога, Джулия! Това няма да промени нещата. Няма да намали болката ми. Не съм сигурна, че бих могла да преживея още една раздяла с Лукас! Освен това той знае, че все още го обичам. — Ярките спомени за любовта им отпреди три години се завъртяха в главата й. — Не бих могла да понеса унижението отново. Гордостта е единственото нещо, което ми остана и все още не е негово.

— Любовта и гордостта не вървят ръка за ръка, мила моя — потупа я Джулия по китката. — Добре тогава, значи променяме тактиката. Ще трябва да се барикадираш добре срещу евентуалните му атаки. А аз ще извършвам разузнаване в твоя полза.

— Как?

— Скъпа! — произнесе Джулия с такъв тон и повдигна веждите си по толкова изразителен начин, а на устните й се появи толкова лукава котешка усмивка, че Одри избухна в смях. Всичко изглеждаше абсолютно абсурдно. Тя вдигна лице към небето. Черните облаци бяха победили. За секунди те закриха небето и слънцето.

— Изглежда все пак ще вали.

Обърна очи към хотела. Прозорците бяха черни и празни, като избодени очи. Светлината с мъка си пробиваше път сред облаците и осветяваше сградата, като превръщаше бялата веранда в досадно, потискащо сиво. Небето зад хотела бе надвиснало заплашително като каменна плоча. Планините бяха безцветни и мрачни, изпълнени с духове и привидения.

Одри почувства трепет по гръбнака си. За свое голямо учудване осъзна, че не й се искаше да се връща в хотела. Сякаш там я дебнеше нещо страшно и непознато.

Неочаквано бързо обаче облаците се разпръснаха и слънцето отново се показа. Прозорците светнаха весело и замигаха. Сенките изчезнаха. Като се упрекна за поредната си проява на слабост, дължаща се на развинтеното й въображение, Одри последва Джулия и влезе в хотела.

Единствен Жак се присъедини към тях на закуска. От Хелън нямаше и следа, а Стив и Спайсърови сигурно все още се разхождаха. Одри се опитваше да не мисли за Лукас. Апетитът й, както обикновено, бе огромен. Тя си сервира една голяма порция бекон с яйца, кафе и сладкиши, докато Джулия се измъчваше над тънка препечена филийка и я гледаше завистливо.

Жак изглеждаше угрижен. Да бъде чаровен тази сутрин очевидно му струваше много усилия. Спомените за снощния яростен спор накараха Одри да се замисли с кого ли би могъл да се кара. Реши, че цялата ситуация е странна. Жак Льофар не приличаше на човек, който би спорил с непознат. Както вече знаеше със сигурност, Джулия и Лукас бяха заети с друго. Тогава кой беше яростният противник на Жак?

Джулия явно се луташе в търсенето на приятел от света на шоубизнеса. Ала тя беше актриса, напомни си Одри. И то добра актриса. Може би знаеше причината за снощната кавга, може би знаеше и човека, но с нищо не го показваше.

Жак обаче не беше актьор. И му личеше. Под наложеното безгрижие прозираха гняв и объркване.

Одри мисли за това по време на закуска, после тръгна да потърси леля си и забрави за случая. В края на краищата, каза си тя, не й влизаше в работата да се рови в проблемите на другите.

Леля й, както очакваше, беше в кухнята и обсъждаше с Нанси менюто. Одри се заслуша в разговора им. Нанси искаше да готви пиле, докато леля Таби твърдо държеше на свинско. Когато спорът се разгорещи, Одри отиде и си взе чаша кафе. През прозореца се виждаха плътните черни облаци, които продължаваха пътя си на запад и се сгъстяваха все повече и повече.

— Мила, добре ли се разходи? — Одри се обърна и видя леля си да й се усмихва. — Такава прекрасна сутрин, жалко, че ще вали. Ала е добре за нарцисите, нали? Красивите ми малки цветя. Добре ли спа?

След миг Одри реши да отговори само на последния въпрос. Нямаше смисъл да притеснява леля си.

— Чудесно, лельо Таби. Винаги спя много добре, когато съм тук.

— Това е от въздуха — отвърна жената. Кръглото й малко личице грееше от удоволствие. — Мисля за довечера да направя моя специален шоколадов кейк. Това ще бъде поне малка компенсация за лошото време.

— Има ли горещо кафе, лельо Таби? — Лукас влезе в кухнята. Както винаги, когато той се появеше, въздухът в стаята се сгъстяваше и не можеше да се диша. Одри не можеше да проумее как ставаше това. Някакъв феномен. А небрежното произнасяне на галеното име на леля й от негова страна бе още по-объркващо.

— Но, разбира се, скъпи, сипи си! — Леля Таби посочи печката, защото умът й все още беше зает с шоколадовия кейк.

Одри се обърка още повече, като видя как свойски Лукас отиде до бюфета, взе чаша и си сипа кафе.

Той се облегна на бюфета с чашата в ръка. Очите му бяха хладни. Следите от гняв и страст бяха изчезнали, може би никога не бяха съществували. Гъстите му черни вежди бяха извити в дъга, сякаш се учудваше на нещо. На устните му играеше непроницаема усмивка.

— Това твоят апарат ли е, скъпа? — Гласът на леля Таби наруши тишината.

Одри наведе очи.

Фотоапаратът все още висеше на врата й, като част от нея, за която напълно бе забравила.

— Боже, боже, колко много цифри. Изглежда толкова сложно. — Леля Таби се взираше в апарата с присвити очи, забравила, че очилата висят на врата й. — Аз имам много хубав фотоапарат, Одри. Можеш да го използваш когато поискаш. — След като огледа още веднъж „Никон“-а, лелята се усмихна. — Трябва само да натиснеш червеното копче и снимката веднага излиза. Можеш да видиш дали не си отрязал главата на някой, или дали пръстът ти не е засенчил обектива и не е излязъл в горния край на снимката и веднага да повториш. Няма нужда да стоиш часове наред в тъмната стаичка с онази сложна апаратура. Туй се казва апарат! Направо се чудя как виждаш в онази тъмница какво правиш! — Веждите й полетяха нагоре и тя замислено подпря бузата си с пръст. — Сигурна съм, че ще го открия.

Явно беше превключила на темата за апарата. Одри се усмихна. Идеше й да сграбчи леля си и да я притисне в прегръдките си. С крайчеца на очите си забеляза, че Лукас също се усмихваше. Беше топла, приятелска усмивка, която толкова рядко се появяваше на лицето му. В този миг Одри откри, че също можеше да му се усмихне в отговор, без да почувства болка.