Нора Робъртс
Предчувствие за буря (11)

Единадесета глава

Въздухът беше чист и свеж. Дъждът го беше измил. Напъпилите листа, които бе снимала само преди ден, се бяха разлистили, но все още бяха нежно зелени.

Съзнанието й обаче не възприемаше нито свободата, нито красотата на гората. Сега тя искаше да се скрие. Да потърси усамотение, да не вижда никого. Да остане сама.

Почвата под краката й бе мокра и мека от дъжда. Тук-там имаше поражения от вятъра. Счупени клони, огънати храсти. Слънцето беше силно и Одри свали сакото си и го взе в ръка. Помъчи се да се съсредоточи върху звуците и шума на гората, за да се успокои и да започне да мисли разумно.

Планината беше пълна с живот. Една птица се стрелна и скри в короната на дърво. Катеричка претича по клоните, размахала опашка. Одри пъхна ръка в джоба и стисна лентата.

Сега разговорът с Джулия в кухнята придоби съвсем друго значение. Онази сутрин Хелън сигурно е била на езерото. И сигурно е имала разгорещен спор с някого, ако се съди по синината. Този неизвестен засега някой е забелязал Одри на скалата. Страхувал се е, че ги е снимала и затова е искал да унищожи филмите. Толкова много е искал, че си е позволил да я удари в тъмнината на стаичката и да тършува из стаята й. Въпросният филм е представлявал опасност за него. Той е рискувал, за да го освети. А кой, освен убиеца, би се притеснявал толкова много, че да предприеме такива драстични мерки? Кой?

Логиката посочваше единствено и само Лукас.

Явно планът да ги събере всички заедно в този хотел е бил негов. Лукас беше първият човек, когото видя непосредствено преди срещата си с Хелън. Лукас стоеше над нея, когато дойде в съзнание след удара в тъмната стаичка. Лукас беше буден и напълно облечен в нощта, когато беше убита Хелън.

Одри тръсна глава, за да прогони безмилостната логика. Ала филмът беше в ръката й и й напомняше за всичко. Той сигурно я бе видял горе на скалата. Затова се бе опитал да поднови връзката им, когато се срещнаха. Било му е необходимо, за да може по-лесно да се докопа до филма в апарата. Да, Лукас я познаваше достатъчно добре и затова бе използвал изтънчени методи. Само че не можеше да знае, че тя вече бе извадила заснетия филм от фотоапарата и бе заредила нов.

Той се възползваше от слабостта й към него. От което най-много я болеше.

Беше я прегръщал и целувал, а в същото време мозъкът му най-хладнокръвно бе пресмятал как да вземе филма. Трябваше да погледне фактите в очите.

Лукас отдавна бе престанал да я желае. Неговата любов не бе като нейната. Поне два факта бяха съвършено ясни — Одри никога не бе преставала да го обича, той никога не беше започвал.

И все пак тя не можеше да го възприеме като хладнокръвен, коравосърдечен убиец. Спомняше си неочакваните изблици на нежност, благородство, хумор, внимание. Това също бе част от него — онази част, заради която така силно го обичаше. Заради която не можеше да престане да го обича.

Една силна ръка я хвана за рамото. Одри извика от изненада, обърна се рязко и се озова лице в лице с Лукас. Отдръпна се, а той пъхна ръце в джобовете си. Очите му бяха тъмни, пронизващи, а гласът леденостуден.

— Къде е филмът, Одри?

Край! Не искаше да повярва на ушите си. Не искаше да повярва на думите. До този миг съществото й отхвърляше действителността. До този миг имаше шанс. Но Лукас затвори всички вратички.

— Филм ли? Какъв филм? — попита тя уж неразбиращо и отстъпи още една крачка.

— Много добре знаеш какъв. — В думите му имаше нетърпение. Той присви очи. — Дай ми четвъртия филм. Не се опитвай да се измъкнеш.

— Защо?

— Не се прави на глупачка. — Нетърпението му прерасна в гняв. Много добре познаваше това му състояние. — Искам лентата. Какво ще правя с нея си е моя работа.

Одри затича. Мислеше единствено как да се измъкне от капана на думите. Да живее със съмненията беше много по-лесно.

Лукас я хвана за ръката, преди да направи и три крачки. Обърна я към себе си.

— Ти се страхуваш? — Той изглеждаше удивен, а след това сърдит. — Нима се страхуваш от мен? — Придърпа я към себе си. — Всичко свърши, котенце. Изпяхме песента. Всички си я изпяха.

В гласа му имаше категоричност, от която я заболя повече, отколкото от хватката на ръцете му.

— Лукас, моля те, не ме наранявай повече. — Болката, за която говореше, не беше физическа, ала той веднага я пусна. По лицето му се виждаше, че води вътрешна борба.

— Няма да те пипна с пръст, нито сега, нито когато и да било друг път. Само ми кажи къде е филмът и ще си отида от живота ти, колкото е възможно най-бързо. Няма да ти преча.

Трябваше да се опита да го убеди. Трябваше да се опита поне още веднъж.

— Лукас, това е безсмислено. Нима не го проумяваш? Не можеш…

— Млъкни! — Думите експлодираха в устата му. — Ти нямаш никаква представа колко опасен е този филм! Мислиш ли, че ще го оставя в ръцете ти? — Той пристъпи крачка към нея. — Кажи ми къде е! Веднага или, кълна се в дявола, ще го взема насила от теб!

— В тъмната стаичка. — Лъжата дойде от само себе си и прозвуча съвсем естествено. Вероятно затова и Лукас й повярва.

— Къде по-точно? — Чертите на лицето му се смекчиха. Гласът му поомекна.

— На долната лавица.

— Да вървим да го вземем. — В гласа му прозвуча старият подигравателен, ироничен тон.

— Не! Няма да дойда с теб! Там има само една лента. Ще я намериш. Нали намери останалите! Остави ме сама, Лукас! В името на Бога, остави ме!

Тя побягна, краката й затъваха в калта. Този път той не тръгна след нея, нито я спря.

Одри нямаше представа колко време бе тичала и в каква посока. Просто краката й спряха сами. Погледна небето. Беше синьо и по него нямаше облаци. Какво да прави?

Можеше да се върне. Да се върне и да се опита да влезе в тъмната стаичка, без да я забележат. Да се заключи там. Да промие филма, да извади на бял свят снимката и да види истината. Ръката й стисна проклетия филм. Не, тя не искаше да види истината. С абсолютна сигурност знаеше, че никога няма да даде лентата на полицията.

Нямаше значение какво бе направил Лукас и какво щеше да направи в бъдеще. Никога нямаше да го предаде.

Той грешеше, помисли си Одри. Тя не можеше да отвори бутилката и да пусне духа. Защото го обичаше.

Извади филма от джоба си и го загледа. Изглеждаше толкова невинен, а съдържаше страшна тайна, която можеше да промени живота на много хора. Най-вече нейният.

Онзи ден, на скалата, се чувстваше толкова невинна. А сега щеше да направи нещо и повече нямаше да бъде невинна. Щеше да освети филма. Сама.

Лукас, помисли си Одри, и едва не се разсмя. Лукас Маклийн беше единственият мъж на света, заради когото щеше да обърне гръб на собствената си съвест. Да извърши престъпление. Когато осветеше филма, щеше да бъде толкова виновна, колкото и той.

Бързо, направи го, каза си тя. Направи го, после ще мислиш. Дланта й се бе изпотила от стискането на филма. Ще имаш цял живот след това да мислиш.

Одри си пое дълбоко дъх и посегна да отвори кутийката. След миг всичко щеше да свърши и никой никога нямаше да узнае какво бе имало на лентата.

Някакво движение сред дърветата я накара да мушне обратно ръката си в джоба и да се обърне. Възможно ли беше Лукас да бе проверил тъмната стаичка толкова бързо? Какво щеше да прави сега, когато той вече знаеше, че го бе излъгала?

Уплашена, тя искаше да побегне отново. Но остана, защото реши, че последната среща помежду им, така или иначе, все някога щеше да се състои.

Облекчението й, когато видя, че не бе Лукас, а Стив, беше огромно, ала бързо се превърна в раздразнение. Искаше да бъде сама, а не да води безсмислени разговорчета, докато филмът изгаряше джоба й.

— Здрасти! — Усмивката на Стив не намали раздразнението й, но щом отсега нататък щеше да играе ролята, която сама си бе избрала, трябваше да започне веднага.

— Здравей. Послушал си съвета на Жак?

Господи, колко нормален и спокоен беше гласът й! Щеше ли да бъде в състояние да живее с тази лъжа? Дни, години наред?

— Ами, да. Виждам, че и на теб не ти се стои в хотела. — Той пое с пълни гърди свежия въздух и разкърши рамене: — Господи, колко е хубаво наистина!

— Знам какво имаш пред вид. — Одри почувства, че напрежението й отслабва. Това щеше да бъде нейното наказание. Присъдата, която сама си произнесе. „Приеми я! Когато всичко свърши, нищо няма да бъде същото.“

— И Жак е прав — продължи Стив, загледан в младите листа. — Планините са красиви. Напомнят ти, че животът е кратък.

— Мисля, че това всички трябва да го помним. — Тя пъхна ръка в джоба си и стисна филма.

— Косата ти свети като ореол на слънцето. — Стив посегна и взе косата й в шепата си.

Одри забеляза, че в очите му се появиха топли пламъчета. Само това й липсваше, романтично обяснение в любов.

— Хората често мислят повече за косата ми, отколкото за мен — усмихна се с усилие тя, ала запази спокойствие. — В такива случаи направо ми иде да я отрежа.

— О, не! — извика Стив. — Тя е толкова специална! Уникална! — Той вдигна очи. — Аз мислих много за теб през последните два дни. Ти също си много специална.

— Стив… — започна Одри, като се опита да тръгне, но беше невъзможно, защото Стив държеше здраво косата й в ръката си.

— Искам те, Одри.

Думите бяха произнесени внимателно, почти смирено, и разбиха сърцето й. Тя се обърна към него с извинителна усмивка.

— Съжалявам, Стив, наистина…

— Не съжалявай! — Той наведе глава и докосна устните й. — Ако ми позволиш, бих могъл да те направя щастлива.

— Стив, моля те… — Одри вдигна ръце и ги сложи на кръста му. О, господи, защо това не беше Лукас, помисли си отчаяно тя. Ако Лукас ме гледаше с тези очи и по този начин! — Не мога, разбери ме.

Стив дълбоко въздъхна, ала не я пусна.

— Маклийн, нали? Одри, не осъзнаваш ли, че ще бъдеш нещастна с него! Защо?

— Да ти кажа ли колко пъти съм си задавала този въпрос? — Тя въздъхна. — Нямам отговор. Освен че го обичам.

— Да, това е очевидно. — Той се намръщи и отмести кичур от челото й. — Надявах се, че ще успееш да го преодолееш, но явно съм се лъгал. Ти не искаш.

— Така е, не искам. Макар че веднъж вече опитах.

— Съжалявам, Одри. Обаче това променя нещата.

Тя сведе очи и загледа земята. Не желаеше да я съжаляват.

— Стив, извинявай, ала аз наистина искам да бъда сама.

— Дай ми филма, Одри.

Изненадана, тя вдигна глава.

— Какво? Какъв филм? Не знам за какво говориш.

— Боя се, че много добре знаеш. — Той говореше все още тихо и смирено, като продължаваше да я стиска за косата. — Снимките, които направи край езерото онази сутрин. Когато аз и Хелън бяхме там. Трябва да ги имам.

— Ти? — Откритието я заслепи. — Ти и Хелън? — Объркването й премина в шок. Можеше само да стои и да го гледа.

— Да. Онази сутрин имахме малък спор. Разбираш ли, тя бе решила да вземе от мен една доста глобална сума. Останалите й източници за доход бяха пресъхнали. Джулия не й даваше нито стотинка, само й се присмиваше. Хелън беше бясна от това. — На лицето му се изписа крива усмивка. — Жак също й беше отказал, май че ден преди това. Казал, че повече няма пари. От Лукас не бе получила нищо. Той направо я изпратил по дяволите, като я посъветвал да вземе и обвиненията си със себе си. Това очевидно я бе изкарало извън релси. Сигурно е подозирала, че и Джейн е стигнала до края и всеки момент ще признае всичко на Робърт. Така че… Оставах й само аз. — Стив гледаше някъде в далечината, докато говореше. Сега върна погледа си върху Одри. И в очите му се появи гняв. — Искаше да й дам двеста и петдесет хиляди долара до две седмици. Четвърт милион. Или щеше да изпрати информацията, която имаше за мен, на баща ми.

— Но ти каза, че не било важно! — Одри огледа пътеката зад него. Беше празна. Двамата бяха съвсем сами.

— Всъщност Хелън знаеше повече, от това, което ви казах — усмихна се извинително Стив. — Не можех да ви кажа всичко, нали? Бях заличил следите, така че полицията едва ли щеше да подуши нещо. Това си беше нещо като заем.

— Заем ли? За какво говориш? Нищо не разбирам. — Ръката в косите й ставаше все по-зловеща с всеки изминал момент. Трябваше да го накара да продължи да говори. Колкото по-дълго говореше, толкова по-голяма бе вероятността някой да се появи.

— Ами да, заем. Парите така или иначе ще бъдат мои някой ден. Рано или късно. Просто си взех малко от тях предварително. За нещастие, моят старец едва ли би приел нещата така. Казах ти за него, нали помниш? Той е корав мъж. Не би се поколебал да ме изгони от къщи и да прекъсне издръжката ми. А аз не бих го преживял, Одри. — Той се усмихна. — Имам прекалено скъпи навици.

— Значи ти си я убил — промълви Одри. Беше скована от ужас.

— Нямах друг избор. Не беше възможно да събера парите за две седмици — каза го спокойно. — Почти я бях пречукал тогава край езерото. Тя изобщо не ме слушаше. Изгубих контрол и я ударих. Толкова силно, че падна. Когато я видях да лежи на земята, осъзнах колко много искам да е мъртва. Тогава разбрах, че ще я убия. Това бе единственото ми спасение.

Одри не го прекъсна. Виждаше, че все още бе далеч от края. Нека да говори, отново си каза тя, като едва потискаше желанието си да хукне из гората. Все някой щеше да дойде. Все някой бе излязъл също на разходка из тази гора.

— Наведох се над нея — продължи Стив. — Ръцете ми бяха около врата й, когато те видях, че стоиш на скалата. Знам, че беше ти, защото слънцето светеше в косите ти както сега. Не мисля, че си ме познала от толкова голямо разстояние, ала трябваше да бъда сигурен. Разбира се, много по-късно открих, че ти изобщо не си ни обърнала внимание.

— Не, не ви забелязах. — Коленете й трепереха. Одри осъзнаваше, че й разкрива прекалено много. Което значеше, че бе взел окончателно решение. И то беше страшно.

— Оставих Хелън и тръгнах да те пресрещна. Но Лукас ме изпревари. Каква мила картинка бяхте само!

— Ти си ни наблюдавал? — Тя почувства гняв, който беше по-силен от страха дори.

— Бяхте твърде заети със себе си, за да ме забележите — засмя се отново Стив. — Във всеки случай от вашия разговор разбрах, че си правила снимки. Трябваше да се избавя от филма. Беше прекалено рисковано да го оставя в ръцете ти. Не исках да те удрям, Одри. Ти ми хареса още когато те видях.

Един заек пресече пътеката и изчезна в храстите. Някъде далече закука кукувица. Сети се, че колкото пъти изкука, толкова години ще живее човек. Страхуваше се да брои. Защото, както изглеждаше, нямаше да е дълго. Днес сигурно щеше да умре.

— В тъмната стаичка.

— Да. Добре че те удари вратата, защото иначе щеше да се наложи аз да те цапардосам със статива. Не видях апарата, ала намерих едната ролка. Мислех, че съм си свършил работата. Да знаеш как се изненадах, когато ти каза, че са били осветени филмите, които си снимала по време на пътуването си от Ню Йорк. Не знаех, че имаш и друг филм.

— За него е виновен Лукас. Запалил лампата, когато ме намерил, и осветил филма.

Неочаквано сред страха, който сковаваше мозъка й, проблесна осъзнаването на факта, че Лукас не беше убиецът! Не беше Лукас!

Тя почувства огромно облекчение, а сетне и вина, че се беше усъмнила.

— Лукас — повтори тя, почти щастлива от звука на името му.

— Е, той няма значение сега — рече Стив. Одри се сепна и си напомни, че трябва да внимава. — Знаех, че ако просто задигна филма от апарата ти, ще се усъмниш. Може да се размислиш повече за снимките, които си правила, и да си спомниш. Не исках да късам дрехите ти, нито да чупя апарата. Зная колко ти е скъп. Но трябваше. Нямах друг избор.

— Имам друг вкъщи. — Беше несполучлив опит да изглежда спокойна.

Стив само се усмихна.

— Отидох в стаята на Хелън веднага след като свърших в твоята. Отидох с твърдото решение да я убия. Тя беше там. Показа ми синината и рече, че ще ми струва няколкостотин хиляди отгоре. Не знаех какво да направя. Започнах да я душа. После видях ножиците. Тях всеки можеше да ги използва. Дори малката Джейн. Престанах да мисля, просто ги взех и… Всичко свърши.

Одри потрепери. Бягай, бягай веднага, мина през главата й. Но ръката му я държеше здраво за косата.

— Никога не бях правил подобно нещо. Беше ужасно. Едва издържах. Знаех, че трябва да мисля, да бъда внимателен, или ще загубя всичко. Минутите в онази стая бяха най-страшните в живота ми. Изчистих ножиците и накъсах на парченца ризата си, защото беше изцапана с кръв. Хвърлих парченцата в тоалетната. Когато се върнах в моята стая, се изкъпах и си легнах. Бях изненадан, че открихте трупа само след двадесет минути. Изглеждаха ми като сто години.

— Сигурно е било ужасно — промърмори едва чуто Одри.

— Да, ала беше свършило. Никой не можеше да докаже къде е бил, докато е била убита Хелън. Бурята, телефонът, електричеството, всичко беше като подарък от съдбата. Всеки от нас имаше причина да я пречука, да я отстрани от пътя си. Мислех, че Джулия и аз ще бъдем най-слабо заподозрените, когато дойде полицията. Вероятно щяха да насочат вниманието си към Жак, защото имаше най-сериозни причини, или към Лукас, заради темперамента му.

— Лукас не може да убие никого — извика Одри. — Полицията щеше да го разбере.

— Не бих разчитал само на това — усмихна й се криво Стив. — Не можеш да бъдеш сигурна как ще се завърти колелото.

Тя не каза нищо, само сви рамене. Но защо никой не идваше, дявол да ги вземе? Къде се бяха изпокрили тази сутрин?

— Днес на закуска ти започна да говориш за четири филма и за снимките, които си правила край езерото. Мога да ти посоча момента, в който си спомни за нас — двете фигури край водата.

Е, ясно. Толкова по въпроса с моя артистичен талант. А аз си мислех, че съм велика като Сара Бернар, помисли си иронично Одри.

— Спомних си само, че видях някакви хора край езерото.

— Ала много бързо свърза двата факта. — Той прокара пръст по бузата й, а тя се насили да не трепне. — Надявах се да отвлека вниманието ти. Беше явно, че се съмняваш в Лукас. Ако имах повече късмет, можех да имам и този филм, без да ти направя нищо.

Одри затвори очи. Разбра, че Стив свърши изповедта си. Усети го.

— И какво смяташ да правиш сега?

— По дяволите, Одри! Трябва да те убия!

Прозвуча й така, както някога баща й казваше: „По дяволите, Одри! Ще трябва да те напляскам!“.

Тя едва не избухна в истеричен смях.

— Този път те ще разберат, Стив. — Тялото й се разтрепери, но гласът й остана спокоен. Ако можеше да го убеди… В какво?

— Не, не мисля — отвърна практично той, сякаш обсъждаха дали да гледат телевизия тази вечер, или да се разходят в гората. — Никой не ме видя, когато напуснах хотела. Освен това никой не знае, че ти си излязла. Дори и аз нямаше да знам, ако не бях открил, че ботушите ти липсват. Сетне видях, че сакото, което висеше в кухнята, също липсва и реших да тръгна след теб. Не беше лесно да те открия.

Стив сви рамене, сякаш с жеста си искаше да каже: „Виждаш ли, моите аргументи са по-силни от твоите“.

— Когато открием, че си изчезнала, ще направя така, че аз да те намеря. Ще успея да залича следите. Така че, дай ми филма. Кажи ми къде си го скрила.

— Няма да ти кажа. — Одри изви глава. Знаеше, че колкото по-дълго задържи филма у себе си, толкова по-дълго ще бъде жива. — Те ще го намерят. И тогава ще знаят кой е убиецът.

Стив издаде звук на нетърпение.

— Ти ще ми кажеш, Одри. Ще бъде по-лесно, ако ми кажеш още сега. Не искам да те измъчвам повече, отколкото трябва. Мога да го направя бързо, но мога бавно и мъчително.

Ръката му се плъзна като змия и тя не успя да реагира. Той притисна главата й към дървото. Болката я прониза. Едва запази равновесие.

О, не, нямаше да му се остави така лесно! Нямаше да стои и да чака да я удари. Или удуши.

Стига толкова! С всичката сила, която успя да събере, Одри замахна и го блъсна с коляно между краката. Стив падна като подкосен. Тя се обърна и хукна да бяга.