Нора Робъртс
Предчувствие за буря (13)

Тринадесета глава

Слънчевата светлина беше непоносима. Одри премига от неочаквания преход от тъмно към светло.

— А, ти се събуди! Ще останеш ли с нас този път, или отново си само за кратко? — попита я Джулия и я потупа по бузата. — Виждам, че си възвърнала малко цвета си. Как се чувстваш?

Одри продължи да лежи тихо, сетне се опита да седне.

— Празна — реши да отговори накрая тя и Джулия се разсмя.

— Сигурно имаш пред вид стомаха си.

— Не, имам пред вид цялата. Особено главата. — Огледа се из стаята. — Болна ли съм била?

— Страшно много ни изплаши. — Джулия приседна на кревата и я загледа. — Не си ли спомняш?

— Мисля, че сънувах — потърси из паметта си някакви отломъци от спомени Одри. — Лукас беше тук, нали? Аз говорих с него.

— Да, той каза, че няколко пъти през нощта си идвала в съзнание. Дори си казвала по една-две думи. Наистина ли мислиш, че ще ти позволя да жертваш новия си триножник заради един скапан пуловер? — Джулия се наведе и я целуна по бузата. — Мили боже! Когато Лукас те донесе на ръце, всички си помислихме… — Джулия заклати глава и Одри видя, че очите й са влажни.

— Джулия! — Тя присви очи и се напъна, но отново нищо не си спомни. — Аз трябваше да дойда в стаята ти, а не го направих.

— Точно така. Аз пък трябваше насила да те завлека с мен. Тогава всичко това нямаше да се случи. — Тя отново стана. — Явно и двамата с Лукас сме повярвали на големите ти честни очи. Не знам колко време изгубихме да търсим проклетия филм. После той разбра, че си го метнала и реши да се върне и да те търси в гората. Добре че се сети навреме.

— Не разбирам… Защо? — Одри посегна и докосна главата си. Тогава видя бинтовете, с които бяха увити ръцете й. — Какво е това? Ударила ли съм се?

— Сега вече си добре. — Джулия заобиколи въпроса. — Предпочитам Лукас да ти обясни всичко. И без това ще бъде бесен, че го пратих да изпие едно кафе, а ти в това време се събуди.

— Джулия…

— Никакви въпроси повече — прекъсна я актрисата и взе един копринен халат от стола. — Защо не облечеш това? Ще се почувстваш по-добре. — Тя наметна раменете на Одри с копринената дреха и скри част от бинтовете. Видът им не действаше добре нито на Одри, нито на нея самата. — Само лежи и си почивай. Леля Таби вече ти е приготвила супичката и чака да се събудиш. Ще й кажа да ти сипе в най-голямата купа, която намери в кухнята.

Джулия целуна Одри и се измъкна от стаята. После показа глава на вратата и рече с котешката си усмивка:

— Слушай! Той се измъчи през тези двадесет и четири часа до смърт, ала все пак не му се давай много лесно. — След което отново изчезна.

Одри се намръщи и се зачуди какво ли иска да й каже.

После си помисли, че няма да открие отговора, докато лежи в леглото и реши да стане. Всеки мускул я болеше. Едва пристъпяше. Изкушаваше се да се върне обратно и да си легне, но все пак успя да стигне до огледалото. Краката й трепереха.

— Боже господи! — извика тя, като се погледна. Изглеждаше по-зле, отколкото се чувстваше. Синината на челото й не беше единствена. Беше бледа и по лицето й имаше множество драскотини. Те й напомниха за клони, които шибат кожата на лицето и ръцете й. Одри вдигна ръце и погледна бинтовете.

— Но какво съм правила? — зачуди се тя, след което пристегна халата с колана.

Вратата се отвори и Одри видя в огледалото Лукас. Той влезе в стаята. Изглеждаше така, сякаш не бе спал няколко нощи. Лицето му беше изморено, бръчките по-дълбоки, брадата му бе набола. Само очите му бяха същите. Черни и напрегнати.

— Изглеждаш ужасно — промълви тя, без да се обръща. — Трябва да се наспиш.

Лукас избухна в смях. Вдигна ръка и прекара пръсти по наболата си брада.

— Трябваше да го очаквам — промърмори той. Сетне й се усмихна с онази усмивка, която помнеше от щастливите дни, прекарани заедно. О, господи, колко отдавна беше това! — Не трябваше да ставаш, котенце. Много си слаба все още. Ще паднеш всяка минута.

— Много съм добре. Или поне бях, преди да се видя на какво приличам в огледалото. — Одри се обърна и го погледна. — Щях да припадна от изненада.

— Ти си най-хубавото нещо, което съм виждал в живота си.

— Благодаря за любезността, обаче е излишна — отвърна тя и извърна очи. Не беше сигурна, че ще издържи още болка. — Мисля, че ми дължиш някои обяснения. Мозъкът ми е чист и празен, като на новородено.

— Робърт каза, че е естествено след… — Лукас спря насред изречението и сви ръцете си в юмруци. — Ами, след всичко, което се случи.

Одри отново погледна бинтованите си ръце.

— Но какво все пак се е случило? Дявол да го вземе, всички мълчите и сте толкова потайни. Аз само смътно си спомням някои неща. Бягах… — Тя вдигна очи и го погледна. — Сред дърветата, към скалите. Защо? Аз… — Одри заклати глава. Спомените бяха откъслечни, разбъркани и неясни, само някакви несвързани отломъци. — Скъсах пуловера на Джулия.

— О, боже! Стига с този пуловер! — избухна Лукас. — Ти почти се удави, а единственото нещо, за което говориш, е пуловерът на Джулия, та пуловерът на Джулия!

Одри зяпна от изненада.

— Езерото — прошепна тя и спомените се завърнаха и нахлуха в главата й като огромна приливна вълна. От ужас Одри се облегна на шкафа. — Стив! Това беше Стив. Искаше да ме убие! Знаеш ли? Той е убил Хелън. Преследваше ме. Искаше филма, ала аз не му го дадох. — Преглътна с усилие, като се опита да запази спокойствие. — Аз те излъгах. Филмът беше у мен, в джоба ми. Избягах, но Стив ме настигна.

— Котенце! — Лукас я прегърна, въпреки че тя се противеше. — Моля те, не мисли за това. Дяволите да ме вземат, не биваше да ти го казвам по този начин! — Той нежно притисна лицето й до своето. — Никога не правя нещата правилно с теб! Винаги правя гафове!

— Не! Аз трябва да си спомня всичко. — Одри се отдръпна. Искаше подробности. След като си спомнеше всичко, може би страхът щеше да изчезне. — Стив ме намери в гората, след като ти си отиде. Онази сутрин, когато правех снимките, край езерото е бил той. Каза ми, че е убил Хелън. Разказа ми всичко с пълни подробности. Тогава разбрах, че ще убие и мен…

— Ние също знаем всичко — прекъсна я рязко Лукас. — Той сам си призна, когато го докарах за врата в хотела. А тази сутрин дойде полицията. — Лукас извади цигара и я запали. — Вече е в ареста. Полицаите взеха и твоя филм, за доказателство. Жак го намери на пътеката.

— Трябва да е паднал от джоба ми, докато съм тичала. Лукас, всичко е толкова странно. — Веждите й се вдигнаха, когато си спомни разговора със Стив. — Той ми се извини, че ще ме убие. След като му казах, че няма да му дам лентата, взе да ме души така, че видях звезди посред бял ден.

Намръщен, Лукас отиде до прозореца и се загледа навън.

— Аз го ударих силно. Там, където знам, че най-много боли.

Тя чу Лукас да мърмори нещо толкова вулгарно, че помисли, че така й се е сторило. Продължи да говори за бягството си през гората, повече на себе си, отколкото на него.

— Видях те, когато направи самоубийствения си скок от скалата — рече Лукас, все още с гръб към нея. — Как, по дяволите, успя да стигнеш до дъното, без да си счупиш врата? — Той се обърна, тъй като Одри не му отговори. — Тичах след теб в гората. Когато установих, че се насочваш към езерото, се упътих към скалите. Надявах се да пресрещна Андерсън. — Дръпна от цигарата и изпусна дим заедно с въздишката. — Видях те как полетя като птица от скалата. Извиках, ала ти вече бе стигнала водата. Тогава скочих върху Стив.

— Да, чух някой да вика. Помислих, че е той. — Одри сложи бинтованите си ръце върху слепоочията си. — Всичко, за което можех да мисля, бе как да стигна до езерото, преди да ме е хванал. Спомних си, че не може да плува. Когато бях във водата, забравих всички правила, които се учат в курса за първа помощ.

Лукас угаси цигарата си.

— Когато спрях да удрям главата му, ти вече се давеше. Как успя да се задържиш толкова време след това дълго бягане и с ботушите, които са тежали най-малко десет килограма? Бях на пет метра от теб, когато потъна за последен път. Потъна и не изплува повече.

Той се обърна и се загледа отново през прозореца.

— След това те извадих. Мислех… — Тръсна рязко глава, но продължи. — Мислех, че си мъртва. Беше бяла и не дишаше. — Взе нова цигара, ала не можа веднага да я запали. Ръцете му трепереха.

— Спомням си, че от теб капеше вода и падаше върху лицето ми. После реших, че съм умряла — прошепна Одри.

— Почти беше умряла. Извадих два галона пода от дробовете ти. Дойде на себе само за да ми се извиниш, че си мислела, че аз съм убил Хелън.

— Наистина извинявай.

— Стига де! — Лукас рязко се обърна. Гласът му също беше рязък.

— Но аз не трябваше…

— Трябваше какво? Много ясно виждах как си правиш изводите и заключенията след последната ми атака да намеря филма.

Одри се насили да говори.

— Ти ми каза толкова неща, които ме накараха да мисля… И беше така сърдит. Когато ме попита за лентата, потвърди всичките ми съмнения.

— И започнах да те заплашвам. Типично за мен, нали? — Той си пое дъх. Личеше, че е напрегнат. — Това е следващото извинение, което ти дължа. Дължа ти много извинения, котенце. Как ги искаш, накуп или едно по едно?

Не, тя не искаше извинения, а обяснения.

— Защо искаше филма, Лукас? Откъде знаеше?

— Може би ще ти е трудно да повярваш, ала аз не съм чак толкова безчовечен тип, за какъвто ме мислиш. Исках филма, защото се надявах, че ако е у мен и убиецът го узнае, а аз щях да се погрижа за това, ти ще бъдеш в безопасност. И освен това… — Той се обърна, но Одри забеляза сянката, която премина по лицето му. — Освен това мислех, че ти знаеш какво има на лентата и затова искаш да предпазиш Андерсън.

— Че защо да го правя? — изненада се тя.

Лукас сви рамене.

— Ами нали го харесваше!

— Беше хубав. Всички мислехме така, нали? Ала не го познавах.

— Значи съм объркал естественото ти приятелско отношение с нещо друго. Сетне заблудата ми се задълбочи. Защото бях бесен, че му даваш онова, което по право принадлежи на мен. Доверие, привързаност. Чувства. Любов.

— Стига Лукас! Не ти вярвам. — Думите й бяха като късчета лед.

— Щом така предпочиташ… — В крайчетата на устните му заиграха мускулчета.

— Извинявай, но беше неуместно. — Одри оправи косата си с въздишка.

— Така ли? — Той загаси цигарата си. — Съмнявам се. Ала ти имаш право да ме обвиняваш, котенце.

— Изместваш темата на разговора. — Тя се отдалечи и коприненият халат на Джулия прошумоля в краката й. — Мислел си, че се опитвам да прикрия Стив. Добре, това го приемам. Но откъде си знаел, че той се нуждае от това?

— Двамата с Джулия вече бяхме събрали парченцата на мозайката. Почти бяхме сигурни, че убиецът е той.

— Двамата с Джулия? — Сега Одри се обърна към него. Направи жест с ръка, ала спря, сякаш това й причини непоносима болка. — Ще трябва да ми обясниш, Лукас. Все още в главата ми е пълна каша.

— Джулия и аз обсъждахме изнудванията на Хелън. До смъртта й най-засегнатият беше Жак. Ние не бяхме уплашени от нейните заплахи. Но след като тя бе убита, а твоята стая обърната наопаки, ни дойде на ум, че тези неща може би са свързани. Одри, защо не си легнеш? Много си бледа.

— Не! — Тя отказа, като поклати глава, ала усети топлотата в гласа му. — Добре съм. Продължавай.

Той понечи да спори, сетне промени намерението си.

— Не вярвах, че си се ударила без да искаш в тъмната стаичка, нито че си осветила случайно филма. Така че започнахме да търсим убиеца по метода на елиминирането. Аз не бях. Знаех, че и Джулия не е. Същата нощ бях в нейната стая и много внимателно слушах урок относно тактиката, с която трябваше отново да те покоря. А срещнах Хелън в коридора една секунда, преди да вляза при Джулия. Така че, дори и да е искала да я убие, едва ли предвидливо си е носела два еднакви бели халата. Трябваше върху дрехата й да има кръв. Във всеки случай, ако Джулия беше убиецът, тя вероятно щеше да ми признае.

— Да — съгласи се Одри и си помисли какво ли друго е съдържала среднощната лекция на Джулия, украсена с дантели.

— Познавам Жак от много години — продължи Лукас. — Той не може да убие човек. Елиминирахме и Спайсърови. Робърт е всеотдаен на професията си и така посветен на живота, че би било кощунство да отнеме нечий. А Джейн сигурно щеше да се разтопи в собствените си сълзи. Ако го беше направила. — Той започна да се разхожда. — Оставаше само Андерсън. И освен това, аз исках да е той. Имам си причини. Нашата безстрашна Джулия дори взела от леля Таби втория ключ от стаята му и я претърсила за ризата, с която беше облечен в нощта на убийството. Щях да я удуша, когато разбрах какво е направила. Страхотна жена!

— Да. — Ревност и възхищение се бореха у Одри. Надделя възхищението. — Чудесна е наистина.

— Ризата не беше в стаята. Така и не я открихме. Джулия се кълнеше, че много внимателно е преровила целия гардероб. Разбрахме се, че ще трябва да те пазим, без да е много очевидно. Решихме, че ще е най-добре, ако бъдеш предупредена и се пазиш от всички. Затова Джулия трябваше да говори с теб. Защото ти й вярваше най-много, повече, отколкото вярваш на мен. Всъщност аз не съм направил нищо, за да заслужа доверието ти.

— Всъщност тя ме изплаши до смърт — отвърна Одри. — Сънувах кошмари.

— Извинявай. Смятахме, че е най-доброто, което можехме да направим. Мислехме, че лентата е унищожена, но не искахме да рискуваме.

— Тя е казала на Жак онази нощ, нали?

— Да. — Лукас усети леко раздразнение в гласа й. — По този начин ставахме трима, които да се грижат за теб.

— Можех и сама да се пазя, ако ми бяхте казали.

— Не, не мисля така. Лицето ти е като отворена книга. Онази сутрин, на закуска, когато заговори за четвъртия филм и си спомни, мислите ти бяха изписани в очите ти. Всички на масата разбраха.

— Ако бях подготвена…

— Ако беше отишла с Джулия и не бе постъпила така глупаво, щяхме да те предпазим.

— Трябваше да помисля — започна Одри, ядосана, че я бяха държали в неведение.

— Грешката беше моя. — Той вдигна ръка, за да я спре. — Всичко трябваше да се развие по друг начин. Ако бях действал правилно, нямаше да бъдеш ранена. Това нямаше да се случи.

— Не, Лукас. — Сърцето й се изпълни с болка и вина, защото си спомни лицето му, когато я извади от водата. — Ако не беше ти, аз щях да бъда мъртва.

— В името на Бога, котенце, не ме гледай така. Не мога да издържа. — Лукас се обърна. — Ще удържа на думата си. Ще повикам Робърт, той трябва да те прегледа.

— Лукас! — Не биваше да му позволява да излиза от стаята, докато не й кажеше всичко. — Защо дойде тук? Само не ми казвай, че си дошъл да пишеш. Знам… По-точно, спомням си много добре навиците ти.

Той се обърна, ала ръцете му останаха зад гърба.

— Казах ти и преди. Другите причини не съществуват. Забрави ги.

Лукас се опита да се скрие зад студения поглед, който използваше, но този път тя не му обърна внимание.

— Това е хотелът на леля ми, Лукас. Твоето идване тук, макар и косвено, е задействало събитията. Имам право да знам защо си дошъл.

Няколко секунди той я наблюдава мълчаливо, сетне пъхна ръце в джобовете си.

— Не предполагам, че имам право да се самоуважавам след всичко, което ти направих, ала ти имаш право да получиш някои обяснения. — Лукас не се приближи, но и не откъсна очи от нея. — Дойдох заради теб. Защото или трябваше да те върна обратно, или щях да полудея.

— Заради мен ли? — Болката бе толкова силна, че Одри се разсмя. Не, нямаше да плаче никога повече пред него. — О, Лукас, моля те, не ме разсмивай! Ти ме изхвърли като жалко коте! Ти не ме искаше тогава. Не ме искаш и сега.

— Не съм те искал ли?!

Той се завъртя, грабна вазата и я хвърли на земята. Гневът му беше очевиден и убийствен.

— Ти дори не можеш да си представиш колко много съм те искал през тези три години! Мислех, че ще си загубя ума, че ще откача!

— Не, няма да слушам! — Тя се облегна на леглото. — Не искам да слушам!

— Нали ме попита! Затова сега ще слушаш.

— Ала ти каза, че не ме искаш! Никога не съм значела нещо за теб. Каза, че всичко е свършило и всеки да си върви по пътя. После сви раменете си така, сякаш нищо не е било. Нищо и никой не ме е наранявал като теб!

— Знам какво съм направил. — Гневът беше изчезнал. В гласа му имаше съжаление и тъга. — Помня какво ти казах, докато стоеше пред мен и ме гледаше през сълзи. Мразех се затова. Исках да крещиш, да плачеш, да викаш, да ме удряш, за да ми е по-лесно да те изхвърля. А ти само стоеше и сълзите капеха по лицето ти. Никога няма да го забравя.

Одри обгърна с ръце раменете си.

— Но ти каза, че не ме искаш повече. Защо, след като не е било вярно?

— Защото ме плашеше.

Каза го толкова просто и естествено, че от изненада тя приседна на леглото.

— Плашех те? Аз те плашех?

— Ти не осъзнаваше какво правиш с мен. Цялата твоя доброта, всеотдайност, щедрост, любов. Никога не поиска нищо, а в същото време искаше всичко. — Лукас отново закрачи нервно из стаята. Тя го наблюдаваше невярващо. — Ти завладя ума ми, превърна се в моя мания, във фикс идея. Ако можех да те изгоня, ако можех да те обидя толкова дълбоко, че да ме намразиш, може би щях да се излекувам. Колкото повече получавах от теб, толкова повече исках. Събуждах се нощем и те проклинах, че не си до мен. Сетне проклинах себе си, че толкова много те желая. Трябваше да се спася, да се отърва от теб. Не можех да призная дори на себе си, че те обичам.

— Ти си ме обичал? — повтори замаяна Одри. — Мен?

— Обичах те тогава, обичам те сега и ще те обичам до края на живота си. — Лукас въздъхна дълбоко, сякаш думите изгориха дробовете му. — Не бях в състояние да ти го кажа. Сам не можех да го повярвам. — Той престана да върви и я погледна. — През тези три години непрекъснато те държах под око. Когато научих за хотела и твоята връзка с него, започнах да идвам тук с надеждата да те срещна случайно. Станах близък с леля Таби. Накрая разбрах, че не мога без теб. Затова съставих план. И той, както виждаш, заработи много успешно. — Лукас я погледна с иронична усмивка.

— Какъв план? — Главата й още се въртеше.

— Не беше никак трудно да втълпя на леля Таби идеята да ти пише и да те помоли да дойдеш. Като те познавах каква си, бях сигурен, че ще дойдеш, без да задаваш каквито и да било въпроси. Точно това ми трябваше. Бях толкова сигурен в себе си. Мислех си, че ще трябва само да те погледна, да те прегърна и ти щеше да паднеш в ръцете ми. Както в старите времена. Щях да те върна, да те спечеля отново, да се оженя за теб и да се поздравя за това, че съм толкова умен.

— Да се ожениш за мен?

— След като сме женени — продължи той, сякаш не я чу, — нямаше повече да се боя, че ще те загубя. Просто никога нямаше да ти дам развод, колкото и да не ме искаш. Заслужавах юмрук по зъбите или ритник в задника, котенце, и си ги получих. Вместо да паднеш в ръцете ми, ти вирна нослето си и ми каза да си гледам работата. Ала това не ме отчая много. Ти ме беше обичала. И пак щеше да ме обичаш. Щях да те накарам да ме обичаш. Можех да се справя с гнева ти, но със студенината… Никога не бях чувствал по-голяма болка. Истински шок. Когато те видях отново… — Лукас спря и сякаш затърси думите. — Беше истинско мъчение. Чиста инквизиция. Да бъдеш толкова близо до мен и да не мога да те имам. Исках да ти кажа какво означаваш за мен, ала всеки път, когато бях до теб, ти започваше да се държиш като някаква маниачка. Начинът, по който ме отряза оня ден, когато ми каза никога повече да не те наранявам… Не мога да ти обясня какво почувствах.

— Лукас…

— Остави ме да довърша. Защото няма да мога да го направя втори път. — Той посегна за цигара, после се отказа. — Джулия ми се подиграваше, но аз не можех да спра. Колкото повече ти се дърпаше, толкова повече аз те измъчвах. Всеки път, когато се опитвах да говоря с теб, правех нещо грешно. Оня ден, в твоята стая… — Лукас спря и Одри видя борбата, която водеше, изписана на лицето му. — Едва не те изнасилих. Бях побеснял от ревност, когато те заварих да се целуваш с Андерсън. Ти заплака и аз се заклех никога повече да не позволя този израз да се появи на лицето ти. Него ден идвах при теб, готов на всичко. Да се моля, да пълзя на колене, да те увещавам, и да ти обещавам всичко, което ти поискаш. Когато те видях да го целуваш, нещо ми причерня. Започнах да мисля за мъжете, с които си била през изминалите три години. Мъжете, които са те имали и пак щяха да те имат, а аз не.

— Не съм била с никой друг, освен с теб — прекъсна го Одри.

Изражението му се промени от едва потискана ярост в истинско учудване. Той я загледа настойчиво.

— Защо?

— Защото всеки път, когато правех опит, си спомнях, че не си ти.

Лукас затвори очи, сякаш много силно го заболя, после пак ги отвори.

— Котенце, не съм направил нищо, с което да те заслужа.

— Не, не си. — Тя стана от леглото и се изправи пред него. — Лукас, ако наистина ме искаш, кажи го. И ми кажи защо. Кажи ми, Лукас! Искам да го чуя.

— Добре. — Той протегна ръка да я докосне, ала бързо я скри в джоба си. — Котенце… Искам те отчаяно, безразсъдно и безгранично, защото животът е безсмислен без теб. Нуждая се от теб, защото ти си и винаги си била най-хубавото нещо в него. Обичам те поради толкова много причини, че ще ми трябват часове, за да ти ги изброя. Приеми ме, моля те. Омъжи се за мен.

Одри искаше да се хвърли в обятията му, но се въздържа. Спомни си думите на Джулия, преди да излезе от стаята. „И не му се давай много лесно, поизмъчи го.“ Тя се подсмихна, ала не го докосна. Само каза:

— Добре.

— Добре? — Лукас се намръщи. — Какво добре?

— Ще се омъжа за теб. Нали това искаш?

— Да, по дяволите, но…

— Можеш поне да ме целунеш, Лукас. Нали такава е традицията?

Той бавно сложи ръце върху раменете й.

— Котенце, искам да си сигурна, защото никога няма да те пусна да си отидеш. Ако го правиш от благодарност, аз съм достатъчно безразсъден и луд, че да го приема. Ала искам ти да си сигурна и да знаеш какво вършиш.

Одри наведе глава.

— Мислех, че на снимката край езерото сте ти и Хелън.

— Котенце, моля те, нека сега да не говорим за това!

— Отидох в гората — продължи тя, без да му обръща внимание, — защото исках да осветя филма. Сама. Точно щях да го направя, когато се появи Стив. Лукас — наклони Одри глава към него, — нали знаеш какво мисля за неприкосновеността на един филм?

Въздишката му беше изпълнена с облекчение. Той вдигна ръка и я погали по лицето, сетне се усмихна.

— Да, зная. Нещо като единадесета божа заповед.

— Точно така. „Никога не осветявай непроявен филм!“ А сега… — Одри вдигна ръце и ги сложи на раменете му. — Ще ме целунеш ли, или аз да го направя?