Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (8)

Глава 8

— Така, време е да се срещнем с местните — каза Мак с мрачното изражение на човек, който беше спал, навлечен с всичките си дрехи в студено и влажно легло, беше пропуснал вечерята и закуската и се беше измил със студена вода.

Бриндли не изглеждаше по-добре на дневна светлина. Всичко наоколо беше зелено и тучно, по дяволите. С изключение на кафявата кал и голите дървета. А ако се вгледаше в далечината, по върховете на възвишенията се виждаше сняг. От тишината го боляха ушите, а студът убиваше останалите части на тялото му. Колкото и невероятно да звучеше, Мак беше забравил да добави ръкавици към новите си покупки.

Той си спомни как веднъж не беше успял да убеди Габи да си сложи ръкавиците. Е, тук нямаше да има подобни компромиси. Тук Мак щеше да настоява, докато Габи и всички други си сложеха ръкавиците.

Той излезе на пътя, мина през разкаляната тревна площ и се озова пред „Х. Скофилд. Универмаг“. На витрината бяха изложени стандартните пощенски картички с духовити надписи, но Мак го загложди подозрението, че шегите за рязане на дървета може би се отнасяха за вкочанени крайници.

Той отвори вратата, от вътрешната страна го посрещна звънът на камбанка и подредени, добре заредени рафтове, а иззад мънистената завеса изскочи жена, която сякаш бе чакала на нисък старт влизането на клиент в магазина.

— Привет — каза тя.

Мак умееше да разчита знаци, които хората неволно подаваха: стилът и възрастта на обувките и часовниците, продължителността на зрителния контакт, акцентът, който се изплъзваше под въздействието на алкохола, дори издайническият оттенък на цвета на лицето. Сега той видя пред себе си жена на около четирийсет години, облечена със сукман без ръкави, който показваше прекалено много плът, с лакирани нокти, старателно гримирано лице и наскоро боядисана коса. Дрехите й не бяха евтини, но бяха прекалено тесни и къси за фигурата й. Той не пропусна начина, по който тя го огледа: бърз преценяващ поглед от главата до петите, който не пропусна да се спре на слабините му.

Всичко това говореше, че тя беше палавница, жена, която си беше поживяла добре и все още не планираше да се оттегли, за да пие горещо какао по домашни пантофи в студените вечери. Мак видя отвореното клюкарско списание на щанда и се запита дали самата тя нямаше да е добър източник на клюки.

— Здравейте, приятно ми е да се запознаем — каза Мак и протегна ръка. Тя я пое с широка усмивка. — Аз съм…

— Мат Харпър, който е отседнал във вилите. — В очите й се появи палав блясък. — Да, знам това, миличък. Вчера добре ли пътува? Е, ти сигурно си свикнал и на по-тежки преходи, нали си странстващ писател.

Така, значи любопитната палавница държеше да му покаже, че е добре осведомена. Внимавай, Мак.

Той погледна брачната й халка.

— Добре сте информирана, госпожо… госпожо?

— Соня — намигна му тя. — Не госпожа Соня, само Соня. — Очите й отново се плъзнаха към слабините му. — Не знаех, че ще си толкова млад.

— Съжалявам.

— О, не се извинявай. Харесвам млади мъже. Значи, чух, че си слязъл от влака Кингс Крос. С прекачване ли пътува? Или тръгна направо от Лондон? — Тя наклони леко глава. — Акцентът ми е познат, но не мога да определя точното място.

Мак се възхити на техниката й на разпит и беше готов да я постави на място, но не искаше да създава впечатлението, че крие нещо.

— Идвам от Бристол.

— Аха, Югозападна Англия. Не заваляш думите.

— Мо’а и да завалям, ак’искам — отговори той, но закачката му се стори прекалено смела, затова се върна към прилежната деловитост. — Искам да купя някои неща.

Соня се наведе предизвикателно, разкривайки щедро деколтето и кръшната си талия, като вдигна на плота един кашон, който беше пълен с всякакви пакети, буркани и консерви.

— Хляб, кафе, чай — каза тя, вадейки продуктите един по един, — дузина яйца и бекон и две консерви боб. Сложих нискокалоричен маргарин вместо масло, но мога да ги сменя, ако искаш, и две бутилки мляко. Имаме млекар, който носи млякото до врата в селото, така че ако искаш да те включи в графика, кажи ми. — Тя прегледа другите неща в кашона. — Сложих кибрит, естествено, перилен препарат, почистващи препарати, един пакет макарони и един буркан сос за паста. — В очите й отново проблесна дяволито пламъче. — И четири рула мека тоалетна хартия.

— Еха. — Мак наистина беше изненадан. — Как разбра какво ще ми трябва?

— За мен няма много тайни в това село.

Да, започвам да се убеждавам в това.

— Ами, това е просто страхотно. — Дали не прекаляваше с комплиментите?

— Така, колкото до камината…

В този момент вратата се отвори и в магазина влезе мъж на около шейсет години, който стъпваше така, сякаш краката го боляха. След него влезе много по-млад мъж, несъмнено под трийсетте. С красиво лице и изумително зелени очи, той носеше пухеното си яке разкопчано, така че да се вижда тениската, опъната върху широките, мускулести гърди. Мак видя как на лицето на Соня изгря усмивка.

Аха, мъжът и синът й. Съпругът й е малко старичък.

— Как си, Хал? — попита Соня мъжа си.

— Ами добре, свърших доста работа. Мазоли ми излязоха. — Мъжът говореше на характерно шотландско наречие.

— Върви и си почини тогава. — Соня докосна леко ръката му и той тръгна към мънистената завеса. Щом мъжът се скри, атмосферата в магазина се промени напълно. Младият мъж пристъпи към Соня и беше истинско чудо, че Мак не изгоря от сексуалните искри, които прехвърчаха между двамата. Нейното „здравей“ беше многозначително и еротично.

— Здравей — отговори младият мъж и от акцента на тази едничка дума стана ясно, че той беше чужденец.

Ооо, не, определено не са майка и син… макар че тук, в провинцията…

Соня се пресегна назад, взе пипнешком един шоколад и го сложи в ръката на младия мъж, без да откъсва очи от лицето му.

Мъжът погледна крадешком към завесата, прибра шоколада в джоба си, потупа го лукаво и излезе.

Я виж ти. Аз си мислех, че идвам в затънтено село, където нищо интересно не се случва. Навярно съпругът й е възрастният мъж, защото тук определено намирисва на тайна любовна афера и те не искат старият да научи. Всичко е ясно.

Соня не направи абсолютно никакъв коментар за мъжете, сякаш на Мак цялата случка му се беше присънила.

— Ти май искаше да ме попиташ нещо за камината? — каза тя. — Сложих две торби въглища и няколко подпалки в бункера в задния двор на твоята вила. Ако предпочиташ да ти нацепят дърва, ще се погрижа да ти изпратя. В къщата сигурно е много студено. — Тя се намръщи. — Собственикът, който я отдава под наем, е голям мърляч.

— Какво ти дължа? — попита Мак и извади портфейла си.

— Ако искаш мога да ти открия сметка. Знам къде да те намеря, ако ми потрябваш.

Мак реши, че Мат Харпър би се почувствал неудобно от двусмислицата в последното изречение. Той остави портфейла си на щанда и взе кашона.

— Не ти ли трябва шампоан за тази красива гъста коса? — попита Соня и излезе иззад щанда. — Паста за зъби, четка за зъби?

— Не, благодаря. Нося си ги от вкъщи. — Той тръгна към вратата.

— Самобръсначка? — Тя тръгна след него.

— Не, и самобръсначка си нося.

Соня сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Презервативи?

Мак с усилие преглътна смеха си.

— Не, не… хъм… моята приятелка няма да одобри това.

— Ах, най-добрите мъже винаги са заети. И все пак, ако ти излезе късметът…

Мак измъкна изражението си на изплашен заек.

— Ъ… да, ами… ъ, за моята приятелка, аз трябва да…

— По-надолу до пейката, като излезеш от входната врата, завиваш на ляво и продължаваш да вървиш, докато стигнеш до гребена на хълма. Покритие има само в селото.

Мак явно беше добил напълно слисано изражение, защото Соня добави лукаво:

— Нали ти казах, за мен няма тайни.

Тя му отвори вратата, но после я затвори рязко и като хвана кашона, го поведе към едно табло за обяви, окачено между две хладилни витрини.

— За малко да забравя, Джен ми поръча да ти кажа за това.

Соня посочи плакат със заглавието „Дванайсета нощ“ и Мак си даде вид, че го чете незаинтересувано, докато умът му подобно на търсеща ракета, локалириза думите „събрание“, „Римската кула“, „четвъртък“ и „Театрален клуб Бриндли и Ярфийлд“.

— Съветвам те да отидеш — каза тя, поглеждайки го изпод спуснати мигли. — Представям си те обут в бяло трико, те винаги търсят млади мъже за трупата. Просто попитай за Джен. Тя е прекрасна.

Мак остана с впечатлението, че Соня каза това с онова изражение, което се появяваше на лицата на хората, когато казваха, че някоя жена има „богата душевност“.

— Да, може — каза той с „леко неуверен, но склонен да приеме“ тон. — Този пъб „Римската кула“ е…

— В Ярфийлд, съседното село. Не знам защо държат да му казват „Театрален клуб на Бриндли и Ярфийлд“, тук нищо не се случва. Театралният клуб провежда своите срещи в пъба в Ярфийлд и изнася представления на сцената на читалището в голямото село. То е на около четири-пет километра оттук.

— Нищо работа, ще отида пеш — каза Мак с лъчезарна усмивка. О, не, трябва да трамбовам пет километра. — Ще си помисля — допълни той и отново тръгна към вратата.

Соня му отвори вратата и Мак се отдалечи бавно.

Само след няколко секунди той чу звъна на камбанката и вратата на магазина се отвори.

— Забрави си портфейла — извика Соня, настигна го тичешком и напъха портфейла в единия преден джоб на дънките му.

— Щях да си забравя и главата, ако не беше завинтена — каза той през смях и се престори, че не забеляза преднамерено бавното отдръпване на ръката й.

Когато се върна в къщата, Мак прибра продуктите, внесе торбите с дървени въглища и се захвана да накладе огън в камините в хола и спалнята, като в резултат успя да произведе много дим и почти никаква топлина. Той остави огънят да тлее печално и следвайки указанията на Соня тръгна да търси пейката. Там обаче също нямаше сигнал. Той я заобиколи („В памет на Питър Х. И. Кларк. Това не е просто място за сядане, а за размисъл“) Пак нищо. Той вдигна телефона високо в измръзналата си ръка и чертичките на екрана веднага оживяха.

— Извинявай, Пит — каза Мак и се качи на пейката, набирайки номера на Тес. Той почувства облекчение, когато сестра му не отговори, тъй като не знаеше дали можеше да й поднесе достоверно лъжата, че всичко е наред. Вместо това й остави съобщение с обещанието, че скоро ще й се обади отново и да й каже адреса си, който всъщност принадлежеше на друг празен имот на третото лице, някъде в другия край на Нортъмбърланд.

После Мак неохотно извади телефона, който му беше дал О’Дауд.

— Имаш ли да докладваш нещо? — бяха думите, с които го посрещна О’Дауд.

Мак се огледа преди да заговори, но всъщност без да знае защо. Той не беше виждал жива душа цяла сутрин, коли също почти не минаваха.

— Всичко тук е зелено, кафяво или умряло. Магазинът го държи една изгладняла за секс госпожица Марпъл, завесите на съседната къща помръдват всеки път, когато излизам навън и…

— Питам за нашата Джен.

— Ще я видя довечера на някакво събиране на театралния кръжок в кръчмата в съседното село. Но слушай, госпожица Марпъл каза, че постоянно си търсят млади мъже за актьори любители. Какво да правя? Няма да е много разумно да се кача на сцената.

— Това не е голяма сцена и ти не си Дейм Джуди Денч. Прави каквото искат от теб, важното е да се докопаш до Дженифър. Ако можеш да останеш зад кулисите, добре, но ако не можеш, действай. Освен това, ако се справиш добре, няма да се задържиш дълго там — другата седмица Кресида започва да снима „Коравосърдечните“ с Ранди Рори и това ми подсказва, че ще се случи нещо пикантно. Сега изчезвай.

Когато се върна в къщата, Мак не се учуди, че в негово отсъствие огънят в камината в хола беше угаснал. Той отиде да си вземе юргана и видя, че камината в спалнята също беше изстинала, затова се уви и легна на смрадливия диван.

Всичко в тази къща го потискаше — топлата вода в банята му стигаше само колкото да си накисне краката, а тъмните дървени гардероби в спалните, приличаха на ковчези. Това място беше пропито с усещането, че тук бяха умрели много хора и когато Мак гледаше изкорубеното единично легло в стаята за гости, покрито с плетена на една кука кувертюра, той имаше чувството, че тялото на последния покойник още бе там.

Това поне би обяснило смрадта.

Когато стана време да обуе туристическите обувки по-късно същата вечер, Мак се беше докарал до мрачно-горчиво настроение и щом пристигна пред Римската кула в Ярфийлд, той искаше да цапардоса нещо или някого. За предпочитане някой местен или в краен случай О’Дауд. Това не бяха просто пет километра през вражеска територия, а пет километра, още половин километър изтезание за краката му. Мак беше сигурен, че ще му излязат пришки по стъпалата.

По целия път през зелената пустош той се беше чувствал изложен на всякакви опасности, убеден, че в тъмното имаше нещо или по-точно много неща, които го дебнат. Дали ако фенерът угаснеше, те щяха да го нападнат и да го разкъсат? Сърцето му подскачаше при всяко прошумоляване във високата трева, при всеки страховит писък от бог знае какво. По едно време фенерчето улови две ужасни оцъклени очи до една ограда и Мак извика, спъна се и падна на колене и длани. Когато вдигна отново фенерчето, той чу невъзмутимо блеене и срещу него се появи една овца. Недалеч от пъба нещо бяло полетя от небето право към него, после се отдалечи. Лешояд, без съмнение.

Ръцете му бяха измръзнали, тялото му плуваше в пот от дългото ходене, облечен в пуловера, анорака и шушляковото яке и увил лентата за глава около лицето си, за да пази бузите и брадата му от свирепия вятър.

Чудесно, сега първото впечатление на хората за него щеше да бъде за потен, вмирисан откачалник с луд поглед и студени ръце.

Мак посегна към бравата на вратата на пъба, обзет от непоклатима решимост да свърши веднъж завинаги с тази работа и да забрави за О’Дауд. Щом се налагаше да бъде коварен и дори безсърдечен, така да бъде.

Той щеше да изпълни задачата и да се прибере у дома.

Мак залепи добродушно, леко глуповато изражение на лицето си и влезе в голямо помещение с пожълтели снимки на местни пейзажи върху белосаните стени и камина с истински бумтящ огън. Група мъже, които седяха около една маса, се обърнаха да го погледнат.

— Ти да не си тук за събирането на театралния клуб? — провикна се барманът и Мак чу как един от мъжете изцъка.

Когато Мак призна, че беше дошъл за въпросното събиране, барманът рече:

— Те са в другия салон. Соня каза, че ще дойдеш. Искаш ли нещо за пиене?

Въпреки че сърцето му плачеше за водка и тоник, той поръча на Мат Харпър голяма халба с нещо, което се казваше „Овче руно“ и се отправи към арката в дъното на салона, осъзнавайки, че приливът на адреналин, който сега бушуваше в тялото му, отклоняваше мисълта му от болките в изранените му крака. Той погледна часовника си. Беше едва седем часът и пет минути, тя може би още не беше дошла.

Мак мина под арката и моментално заключи, че не, тя определено още не беше дошла, освен ако не беше онази осемдесетгодишна дама в лилав костюм, един от двамата мъже или грамадната билярдна маса, изтикана до стената.

Мъжът срещу него имаше тясно лице с дребни черти и уста с увиснали ъгълчета и го изгледа намусено, но другият тип, който стоеше с гръб към Мак, се обърна и се усмихна. Веждите му бяха толкова гъсти и черни, че в първия момент Мак помисли, че на челото имаше залепена лента от черен изолирбанд. Съчетанието от рунтавите вежди и късо подстриганата коса трябваше да му придава заплашителен вид. Вместо това неговото открито лице и широка усмивка напомняха на детска рисунка на голям дружелюбен клоун без грим.

— Ти ли си онзи писател от Бриндли? — попита мъжът с киселата физиономия.

— Да, да, аз съм. Мат Харпър, приятно ми е да се запознаем.

— Соня каза, че си млад. — Мъжът посегна към чашата с червено вино пред него и отпи с такова изражение, сякаш вътре имаше оцет.

Преди Мак да може да се извини за възрастта си, дружелюбният клоун стана и каза:

— Хей, Нийл, н’дей тъй, н’го почвай от вратата.

 

 

Мак не беше уверен, че това беше казано на английски, но тъй като мъжът тръгна към него с протегната ръка, вероятно искаше да се запознаят. Мак никога не бе държал по-корава ръка, груба, като шкурка.

— Аз съм Дъг — каза мъжът, — това е Нийл, а това е Марджъри. — Жената наклони грациозно глава.

— Ти н’му се връзвай на Нийл — продължи Дъг, като пусна ръката на Мак, — той просто се страхува, че ще го изместиш.

Мак навярно им се видя объркан или глух, защото Марджъри се наведе напред.

— Дъг е родом от Ашинтгън — каза тя, сякаш това обясняваше всичко.

— Да, ще приказвам по-бавно — кимна Дъг. — Аз забравих, че си южняк. Седни.

Мак седна и отпи глътка бира, за да спечели малко време.

Добре, тук няма от кого да се притеснявам — щастлив малоумник, стара жена и намусен садист.

Сякаш прочел мислите му, Нийл заговори напористо и агресивно:

— Предполагам, че имаш богат опит като актьор?

— Не — излъга Мак, защото в училище беше участвал в немалко пиеси, а като журналист беше усъвършенствал актьорските си умения. — И не се бутам да получа роля във вашата пиеса. Но ще се радвам да помагам зад кулисите, далеч от светлината на прожекторите. Досега не съм правил такива неща, но ми се вижда добър начин да се запозная с повече хора. Понякога е самотно само да обикаляш пътеките, да пишеш и да живееш сам.

Дали не прекали с последното сантиментално признание? Какво пък, такъв беше Мат Харпър: искрен и сериозен ентусиаст.

Нийл погледна тъжно виното си.

— Ти може и да не искаш да играеш, но когато Финли те види колко си млад…

— Важното с Шекспир е правилното изговаряне на стиховете — намеси се Марджъри. — Малцина го умеят. Ясна дикция, усет за ритъма, плавна реч. Усет и чувствителност.

— Да, Марджъри, тук имаш право — призна Дъг, но тайничко смигна на Мак.

— Поне щастливият малоумник изглеждаше забавен, въпреки че неговият нечленоразделен говор създаваше известни пречки.

— Още много хора ли чакаме? — попита Мак, съблече шушляковото яке и го сгъна така че топографската карта във вътрешния джоб да се вижда.

— О, да, когато се съберем, не остават места за сядане.

Мак отпи от бирата си и премести стола си, за да вижда вратата: винаги е добре да видиш обекта на наблюдение, преди той да те е видял. Междувременно влязоха двама мъже на средна възраст. Единият носеше костюм и беше почти напълно плешив, докато другият имаше гъста рижа коса, завързана на конска опашка.

Аха, единият е чиновник, а другият застаряващо хипи.

Представиха му ги като Джери и Стив и след като се ръкуваха, те не пропуснаха да отбележат, че Мак беше много млад.

— Той каза, че няма опит като актьор — мрачно съобщи Нийл, преди Мак да може да заговори.

— Това няма да го спаси, щом Финли го види — каза червенокосият Стив и двамата мъже отидоха да седнат на друга маса, където започнаха да го обсъждат тихичко.

Така, недей да си създаваш врагове и се вписвай в обстановката. Всичко върви добре.

— Те ще го преживеят — засмя се Дъг, — ти не се коркай.

— О, Дъг. — Върху напудреното лице на Марджъри се изписа измъчено изражение.

Дъг се засмя.

— Извинете. Ти не се тревожи, исках да кажа.

Мак скри усмивката си и съблече анорака си, опитвайки се да не обръща внимание на полъхващата от тялото му миризма на пот. После остави очилата си върху масата.

— Хубав пуловер — отбеляза Дъг.

Пристигнаха още няколко мъже, всичките по-възрастни и предпазливи при запознанството с него.

— По дяволите — заяви един тип с подчертано разпуснат вид, който се казваше Ангъс, — ти наистина си младок.

Започнаха да пристигат жените и всеки път сърцето на Мак започваше да бие ускорено, а след това се успокояваше, тъй като Дженифър все не идваше и не идваше. Дъг му ги представяше една след друга:

— Това е Сюзън, тя е нашият режисьор.

— Това са Лидия и Уенди, те отговарят за костюмите.

— Запознай се с Памела.

Мак се отказа от усилието да запомни имената, тъй като вече наближаваше седем и половина и той се беше изнервил до краен предел. В помещението влезе една млада жена и нетърпението му се изостри, после увехна, тъй като Дъг каза:

— Това е Джоселин. — Жената плъзна поглед към него и Мак реши, че не я харесва. Въпреки нейната кипяща енергия и лъскава, жива коса, в изражението й имаше нещо злобно.

— Боже — каза тя, като тръсна чантата си на масата, — заради теб всички от трупата ще хукнат да си инжектират ботокс. — Тя завърши със злобен смях и Мак видя с периферното си зрение, че Дъг поклати глава с раздразнение.

Точно така, ти също не я харесваш.

— Чух, че ти си от Бристол — каза Джоселин. — И за какво пишеш? Нещо във връзка с Нортъмбърланд?

Мак беше отрепетирал отговора до съвършенство. Хората слушаха и кимаха, а той изчака следващия неизбежен въпрос дали беше написал други книги.

— Да, за туристическите маршрути… в Дорсет и Северен Съмърсет.

Джоселин се подсмихна.

— Колко продаде от тях, три-четири?

Дъг отново тръсна глава с раздразнение.

Влезе още една групичка хора, след което под арката мина жена, за която Мак си пожела от все сърце да е Дженифър. Всичко в нея беше сочно и навирено, тънката й талия беше подчертана с широк колан, накратко тя беше прекрасна. Дори възхитителна. Кестенявата, дълга до раменете коса беше лъскава като коприна, устата й беше пухкава и нацупена, а в очите й човек можеше да се удави, особено ако имаше късметът да плува гол. Мак започна да съжалява за своята измислена приятелка.

Дори походката й беше съблазнителна, с леко поклащане, от което гърдите под тясната й блуза се полюляваха изкусително.

Дъг улови погледа на Мак.

— Това е Лиза — каза той.

Мак се запита дали ако си сложеше очилата, щеше да добие вид на сексапилен зубрач.

Лиза го удостои с бавна, обещаваща усмивка.

— Здравей, Мат. Ти си писателят, нали? Искаш ли да ти подостря моливите.

— Добре — намеси се рязко Дъг. — Искаш ли да ми помогнеш на бара, Мат?

— Просто исках да те предупредя — каза Дъг, когато двамата отидоха да поръчат напитките, — внимавай с Лиза. Тя си пада мъжемелачка.

О, да, да, да.

Гъстите вежди на Дъг се качиха почти до основата на косата му.

— Тя изреди повечето мъже в трупата, а миналата година някои от единайсетокласниците на Финли се включиха да помагат зад кулисите и беше голяма сеч. — Дъг подаде няколко банкноти на бармана. — Искам да кажа, ти не ме разбирай погрешно, тя е страхотна мацка. Много добра счетоводителка, способна актриса, обаче сменя мъжете като носни кърпички, прелъстява ги и ги изоставя, разбираш ли?

Каква пропусната възможност.

— Разбирам. — Той се постара да придаде шокирано изражение на Мат Харпър.

— Да, добре, помислих си, че трябва да те предупредя, защото Соня каза, че си имаш приятелка. Отдавна ли ходите?

— От две години — излъга Мак с надеждата, че е прозвучал като щастлив мъж. — И ти благодаря за предупреждението, но не мисля, че Лиза ще прояви интерес към мен.

— Ти имаш пулс и собствени зъби — отбеляза Дъг, прибра рестото и подаде на Мак две халби бира, за да ги отнесе на масата, — така че определено ще я заинтересуваш.

Мак се върна в задната стая с бодра крачка и под указанията на Дъг сервира напитките на съответните хора, преди да реши, че изпитата по-рано бира искаше да излезе.

— Аз трябва да отскоча до банята — съобщи той на висок глас, доволен, че думите му прозвучаха леко старомодно. Все още нямаше следа от Дженифър или онзи Финли, но те едва ли щяха да се забавят, вече минаваше седем и половина и всички столове бяха заети. На минаване покрай Лиза той й се усмихна с нещо средно между дързост и смущение. Все пак той беше звездата на вечерта. Това го накара да се разсмее в тоалетната и се наложи Мак да се скастри наум и да си напомни да се съсредоточи.

Помни за кого се представяш. Стига си се разсейвал от красивата Лиза. Ти си тук заради Дженифър. Тя е обектът на разследването.

Мак се върна в стаята и видя, че бяха пристигнали още двама човека и съдейки по скупчените около тях любители на драматичното изкуство, това бяха Финли и Дженифър. Той почувства как стомахът му се сви на кълбо и устата му пресъхна, но същевременно го обзе абсурдното нетърпение да се впусне в преследването.

И нека ловът да започне.

— Това е Мат — каза Дъг, когато го видя. — Мат, това е Финли.

Дългият като върлина мъж до Дъг тръгна към него с протегната ръка и сияещо лице, сякаш Мак беше отдавна изгубен роднина, но Мак така и не разбра дали изобщо успя да се здрависа с него, защото когато пристъпи напред, той видя как жената с русата коса се обърна да го погледне и умът му регистрира изящната фигура и красивите скули, преди да осъзнае с ужасяваща яснота причината, поради която в досието на О’Дауд нямаше нейна снимка.

Той прикова поглед в назъбения белег от дясната страна на лицето й, който се спускаше от външния ъгъл на окото до устата й, с две разклонения по средата на бузата като речни притоци, които се скриваха под косата й. Там, където белегът засягаше края на окото й, горният клепач беше увиснал и притворен.

Първата мисъл на Мак беше, че каквото и да бе преживяла, тя беше извадила късмет, че не беше загубила дясното си око.

Втората му мисъл беше, че се беше озовал в най-ужасния си кошмар.