Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (17)

Глава 17

Мак започваше да си мисли, че макар винаги да бе мразил матираното стъкло на входната врата в къщата на Филида, не би имал нищо против да постави същото на вратата на вила номер 3. Тогава сърцето му нямаше да галопира като подплашен жребец всеки път, когато на вратата се позвъняваше, докато той отвореше и се убедеше, че навън не стоеше Бренда.

Този път беше Дъг — с много сконфузен вид.

— На всяка репетиция се дъня като последен некадърник, та се питах дали можеш да ми помогнеш малко. На теб Финли ти казва какво да правиш само веднъж и ти го правиш. А аз все се дъня. Сигурно си много зает днес?

— Ами, мислех да се разходя до тресавищата и надолу към Бланчланд.

Само си мислех, не съм хукнал нататък. Не и след онази разходка вчера, когато затънах в едно блато. И това беше най-приятната част. Единствената причина да обикалям наоколо е, че винаги се намира по някой глупак от театралния клуб, който си умира от желание да ме пита какъв маршрут съм избрал този ден.

— Ще ти бъда много признателен — каза Дъг изпод смръщени вежди. — Ще ти приготвя чай.

Когато Мак се съгласи, Дъг рече:

— Добре, тогава, авер, вземи си сценария. — Той надникна през рамото му вътре в къщата и сбърчи нос. — Я по-добре да отидем у нас. Тук винаги ли смърди така или идва от теб?

— Какво означава авер? — попита Мак, когато потеглиха.

— Ама че си умник. Авер… то е като приятел… ти в училище не си ли учил английски?

Колата мина покрай черния коловоз за фермата на Дженифър и пропълзя по тесния железен мост над реката, а после се закатери по стръмния склон и се спусна по лъкатушещ път, опасан с ниска каменна стена. След около два километра стигнаха до изгърбен мост над някакъв поток, направиха остър десен завой и се спуснаха по неравен път между два реда дървета. После дърветата се смениха с трева, а потокът с езеро и Мак видя, че онова, което първоначално бе взел за гробище на стари машини, всъщност бяха различни скулптури огромна птица с разперени за полет крила, слънчогледи, обърнали към небето лица. Дъг спря до двуетажна каменна къща. Зад нея имаше голяма каменна постройка с широко отворени врати. Тя можеше да мине за обикновен хамбар, ако от едната страна нямаше грамаден комин. Отвътре се носеше ритмичният тътен на хеви метъл и звън от ударите на метал в метал.

— Значи ти имаш служители? — попита Мак, кимвайки към ковачницата.

— Те са моите момчета — отговори Дъг и се изчерви, — хайде, ела да разгледаш.

Мак смяташе, че един ден щеше да му се отвори възможност да попадне в ада, но ковачницата на Дъг беше реалистичен макет. Това беше горещо, шумно, вонящо на сяра място и най-дребният от момчетата на Дъг, препасан с кожена престилка и с предпазни очила, имаше вид на зловещ демон.

— Ей, намали малко данданията — извика Дъг и музиката заглъхна.

После домакинът разведе Мак на кратка разходка.

— Това е газовата пещ, това е коксова пещ, ето го листорезния станок, това е спираловидно свредло, там има механичен чук и наковалня, разбира се.

Мак видя как един от мъжете взе от коксовата пещ къс метал, чийто край беше нажежен до оранжево и го очука, за да паднат корите. После започна да обикаля около него и да го кове с тежък чук. Въпреки оглушителния шум, действията му бяха почти хипнотични.

— Тук ритъмът е по-важен от силата — извика Дъг.

— Аз мислех, че ще хвърчат искри — извика в отговор Мак и физиономиите на мъжете наоколо му подсказаха, че беше казал някаква глупост.

— Където виждаш искри, всичко е нагласено за пред камерите — обади се друг мъж с изцапано със сажди, потно лице. — Ако има искри, значи започва да гори.

— И цялата работа отива по дяволите — съгласи се Дъг.

— Аха, ясно. А какво е онова нещо там? — Мак посочи към грамаден варел с вода.

— Голям варел с вода — казаха мъжагите в хор и се разсмяха.

Пещите, тежките машини, горещината и неспирният грохот, мускулите на момчетата, всичко това беше среда за груби мъже. Ала Дъг твореше прекрасни, ефирни статуи. Мак видя как един от мъжете работеше с безкрайно внимание върху тичинките на изящно цвете, изплетено от нагорещени стоманени жици.

— Работим и върху големи проекти — обясни Дъг, щом излязоха навън и вдишаха с пълни гърди студения въздух, — но аз най-много обичам да експериментирам, когато правим разни сложни творби, харесва ми да опитвам различни техники и похвати. Искаш ли да изпием по една бира?

В обширната кухня с каменен плочник и солидни, стилни мебели двамата отрепетираха няколко сцени и Мак се постара да научи Дъг да говори по-бавно, с паузи и правилно дишане. Той почувства невероятно удовлетворение, когато малко по малко от устата на Дъг започнаха да се леят отчетливи, ясни реплики. Макар че се почувства неудобно, когато едно от момчетата от ковачницата влезе в кухнята, а Дъг произнасяше думите: „Ако не искате да убиете един, който ви обича, позволете ми да бъда ваш слуга!“^[1]

— Не се тревожи — каза Дъг, щом мъжът излезе. — Той е в трупата за шотландски танци, така че няма очи да се присмива на другите.

След като поработиха върху движенията си още един час, Дъг плесна с ръце.

— Време е за барбекю.

— Сигурно го приготвяш в ковачницата? При толкова огън и пещи?

Дъг го изгледа по такъв начин, сякаш Мак го беше попитал дали прави секс с майка си. Точно в този миг той забеляза колко силен и едър мъж беше неговият нов приятел.

Дъг се загледа в стената, сякаш това беше единственият начин да се успокои, после каза:

— Не, ще отидем на брега на морето.

— На брега? Но съвсем скоро ще се стъмни. И… не е ли прекалено студено? — ужаси се Мак.

— Я стига — отсече Дъг, възвърнал доброто си настроен, — днес има идеални условия за пикник.

Мак едва се сдържа да не се вкопчи в крака на масата, така че да не могат да го помръднат оттам, и тръгна към колата. По пътя той се опита да се престори, че не е сърдит. За да извлече някаква полза от ситуацията, той подхвърли, че много би искал да разгледа фермата на Дженифър, но не смеел да я помоли, за да не излезе, че се натрапва. Дъг го нарече „тиквеник“ и Мак предположи, че през следващите дни здравенякът щеше да предаде неговата молба на Дженифър.

Те пристигнаха на плажа на здрачаване. Духаше свиреп вятър, но Дъг бодро натовари Мак с няколко одеяла, а самият той нарами една голяма торба и ветролом и тръгна през високите пясъчни дюни към брега на морето. Направиха дълъг, мъчителен преход, преди да стигнат до широката пясъчна ивица, откъдето се виждаше прибоят на бурните морски вълни и въздухът беше пропит със солени пръски и мирис на море.

Защо трябва да седя в този кучешки студ на брега на морето и да гълтам замръзнал чай, когато мога да седя на топло в къщата? На маса?

Когато Дъг разпъна ветролома, Мак се скри зад заслона и се уви с одеялата. На Дъг студът явно не му пречеше, защото той продължи да подхвърля откъслечни фрази, докато нареждаше скарите за барбекю.

— Ей там е Линдисфарн.^[2] Често се случва разни хора да не преценят прилива. Налага се да ги спасяват с хеликоптер.

Мак се постара да запомни това, защото последното нещо, което му трябваше, беше да се появи в местната новинарска емисия, увиснал на спасителната стълба на някой хеликоптер.

— А по-нататък е мястото, където Грейс Дарлинг е доплавала, за да спаси моряците от потъналия параход Фортафшир. Заедно с баща й спасили всички моряци.

Мак се замисли за тази история и осъзна, че нямаше да има смелостта да направи това, което онази девойка беше извършила насред морска буря. Не, той щеше да бъде човекът, който щеше да интервюира оцелелите и да ги пита как са се почувствали, виждайки как морските вълни изхвърлят телата на техните другари върху скалите.

С настъпването на тъмнината и прилива Мак усети, че Дъг ставаше все по-напрегнат и изнервен. Той сякаш не можеше да си намери място, седна първо по турски, после на колене и постоянно разпалваше и разбутваше жаравата в барбекюто.

— Добре ли си, Дъг? — попита накрая Мак.

И сякаш се отприщи бент.

Дъг поклати глава.

— Често идвам тук, когато ми докривее, ъ, за Пат.

— Пощальонката?

— Да. — На трептящите светлинки от пламъците откритото лице на дружелюбния клоун изглеждаше неестествено тъжно. — Ти я видя в кръчмата онази вечер, след репетициите. Харесвам я много отдавна, но всеки път, когато я доближа, сякаш ме хваща алергия: получавам спазми, спъвам се в разни неща, събарям други, не мога да говоря свързано.

Мак изчака и започна да брои морските вълни, които прииждаха към брега. Една, две, три.

— Ъм, като казвам, че я харесвам, то всъщност е много повече — продължи със запъване Дъг. — Мисля, че я обичам.

— Обичаш я? От колко време? — Дори рецитирайки Шекспир Мак не се беше чувствал толкова глупаво.

— От около две години. Освен Джен никой друг не знае.

Така и предполагах. Че си се доверил на Дженифър.

— Не си ли признал на Пат?

— Не — сряза го Дъг, — недей да говориш глупости. Аз не съм й лика-прилика.

Мак отново се заслуша във вълните, подбирайки внимателно думите си.

— Защо, Дъг? Аз не искам да проявявам неуважение към пощальоните… и пощальонките, но защо да не си подхождате?

— Тя е лекарска дъщеря, завърши университет. И беше омъжена за един лекар. Сега е разведена, хвана се на тази работа само колкото да се занимава с нещо. Какво ще прави с такъв като мен? Аз едвам изкласих гимназията. Тя ще си помисли, че гоня парите й.

Мак не успя да каже на Дъг, че не тълкуваше правилно ситуацията, защото в този миг мъжагата скочи на крака.

— Когато ми прекипи — каза той, — идвам тук и влизам в морето и то ме вцепенява, отмива мислите ми.

— Влизаш в морето? — изписка Мак, докато Дъг ровеше в голямата торба. Нещо тупна в скута му. То се оказа лента за глава с лампичка, от онези, които носеха спелеолозите. — Влизаш в морето, в тъмното. В морето. Северно море. През зимата?

— Няма голяма разлика дали е лято, или зима — каза Дъг, събличайки дрехите си. — Просто влез колкото можеш по-навътре и стой колкото можеш по-дълго. Когато излезеш, месото ще е готово за ядене. — Дъг беше останал по долни гащи, които събу, нахлузи лентата на главата си и включи фенерчето, после хукна към морето.

С треперещи ръце Мак напипа своето фенерче и включи лъча, за да види как грамадния, тромав, обезумял от любов мъжага се носеше към вълните.

— Този тип сигурно се шегува — каза си Мак точно в мига, когато Дъг се хвърли в морето и една вълна скри голия му задник. — Нали няма да плуваш? — извика той, ориентирайки се единствено по светлинката.

Едва чуто „Не мо’а да плувам“ долетя в отговор.

— О, по дяволите — изплака Мак и започна да се съблича.

Мак не знаеше колко дълго останаха във водата, но по едно време се изплаши, че пенисът му сигурно се е сбръчкал и окапал. И въпреки че тракаше със зъби и си прехапа езика жестоко, той трябваше да се съгласи с Дъг, че това беше брилянтен начин да промие ума си от всякакви мисли. Веднъж пръстите му бяха залепнали на формичката за лед в камерата и усещането в ледените води на Северно море беше същото.

Но по-всеобхватно.

Вече облечен в дрехите си и увит в одеяло, с уста пълна с прекрасно прегорял бургер, Мак си зададе въпроса какво ставаше с него. Той искаше да запази тайната на Дъг за себе си, като приятел. Грешка, като авер. Той отхапа отново от бургера и заслушан в тътена на вълните, си пожела да можеше да остане на този плаж завинаги, заедно с този приятел, който му имаше пълно доверие, докато животът и топлината бавно се завръщаха в крайниците му.