Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (18)

Глава 18

Финли подаде глава в Синята стая, където Дженифър се опитваше да укроти разгорещения спор между Лидия и Уенди за това дали златният ширит върху тъмносиния жакет ще придаде на Лиза вид на мажоретка.

— Може ли да те отвлека за няколко минути? — попита той. — Уенди, Лидия, може ли да ви отмъкна Дженифър? Нужна ми е, за да направи нейната магия.

Дженифър се надяваше, че магията щеше да включва участието на разсеян пират, но Финли я поведе към Джери, Стив и Памела.

— Те се стараят, но не могат да се сработят като екип — обясни тихо Финли. — Никой няма да им повярва, че са шайка крадци, които кроят план как да измамят Малволио.

Джен изпита известно съчувствие към тримата нещастници, които стояха пред нея. Този етап от репетициите винаги беше труден, хората се стараеха да запомнят къде и кога да се движат, но все още трябваше да се допитват до сценария. Тя погледна към Дъг и Мат, които работеха върху една сцена и се учуди от синхрона, с който говореха и се движеха. Джен се почувства леко измамена от печалната усмивка, която се появяваше на лицето на Мат Харпър всеки път, когато Дъг се блъскаше в него. Все пак тази нова усмивка, която излъчваше почти гордост от напредъка на Дъг, събуждаше вълнуващ трепет в гърдите й. Тази вечер тя може би трябваше да послуша съвета на Кресида и да го заговори, вместо да бяга от него.

— Добре — каза Дженифър. — Стив, искаш ли да се включиш тук с етюда за писмата, които ти изпускаш нарочно, за да ги вдигне Малволио? Започни с репликата на сър Тоби Хлъц.

Стив притихна за няколко секунди, явно съсредоточавайки се, след което каза напосоки:

— Отлично! Предчувствам гаврата!^[1]

Последва дълга пауза, после.

— И аз я подушвам с носа си.

Джери се почука демонстративно по носа, но дори не погледна другите.

Последва още една дълга пауза, преди Стив да избъбри:

— Той ще помисли, че писмата са от моята племенница и че тя се е влюбила в него!

Настъпи напрегнато очакване и Памела изведнъж изписка:

— О, сега е мой ред, нали? Извинявайте. Аз си мислех, че следващата реплика е на Джери, но не, мой ред е. Ох… а, да, ето къде сме… „Да, точно на това момче залагам“.

— Не момче, а конче, глупачке — поправи я Стив.

— Моля ти се, няма нужда да си толкова груб — намуси се Памела. — Важното е, че аз си спомних, че имам реплика, вместо нарочно да карам хората да ме чакат. И не се оглеждах като побъркана, докато изричах думите. — Тя погледна Джери.

Дженифър вдигна ръка, за да пресече спора и се запита какво да прави с тези две дървета и фурията срещу тях. Тя им даде няколко упражнения. Памела направи първото с развълнувано пискане, тъй като трябваше да се научи да пада назад и да се оставя на другите да я подхванат и задържат. По едно време Стив сякаш обмисляше дали да я изпусне уж без да иска. След това всеки един от тях трябваше да измисли емоция, да я изрази с поза и мимика и да остави другите двама да я отгатнат. Стив успя да разтълкува повечето емоции, които Джери изобразяваше, което беше равносилно на чудо, тъй като той представяше целия спектър на човешки емоции от печал до гняв като човек, страдащ от особено тежка форма на запек.

Постепенно те започнаха да синхронизират езика на телата си и да долавят деликатните промени и знаци в поведението си. Дженифър усети как рамената й се отпуснаха, а напрежението във врата й се стопи. Това беше една малка победа. Тя се надяваше, че Мат Харпър беше проследил внимателно работата й. Но нейното въодушевление не продължи дълго, тъй като Джоселин мина покрай тях и подхвърли:

— Физиономии ли ги учиш да правят, Джен?

В този момент й се прииска да сграбчи Джоселин и да я попита какъв всъщност й беше проблемът, ако не се тревожеше, че Стив щеше да чуе и шокът му щеше да премине в гняв, който щеше да постави всички в крайно конфузна ситуация. Дженифър видя как Финли се намръщи и поклати глава, сякаш от другия край на залата се опитваше да определи какво се бе случило. Още по-смущаващо беше, че минаващият наблизо Мат Харпър, тръгнал да вземе своето копие от сценария, също чу забележката.

Дженифър се оттегли в Синята стая, за да намери уединение и да успокои дишането си, така че Уенди и Лидия, погълнати в препирня за правилното използване на велкрото, да не забележат нейното раздразнение. Странно как Джоселин умееше да подбира най-язвителните забележки. Мисълта, че нейната злоба беше плод на комплекси и завист, не носеше особена утеха: Джоселин знаеше, че ако Дженифър поискаше да се върне на сцената, за нея повече нямаше да има място в трупата.

Джен разбираше, че тя не беше единствената потърпевша от отровния език на Джоселин, че бащата на Джоселин беше гаден грубиянин и сарказмът беше нейната единствена защита. Навярно тя трябваше да изпитва съжаление към тази жена, която отблъскваше с държанието си всички, освен най-дебелокожите. Джен постоянно си повтаряше това и вече й беше омръзнало да го чува.

Когато Уенди и Лидия се приготвиха да си вървят, Дженифър каза, че ще остане още малко, тъй като намираше утеха в плавния ритъм на шевната машина. Заниманието ставаше още по-увлекателно, ако си представеше, че платът беше бялата кожа на Джоселин.

След десетина минути тя също щеше да си тръгне. Желанието да поговори с Мат или просто да поседи близо до него в пъба я беше напуснало. Джен беше изтощена от борбата с тази ужасна смес от катраненочерен срам.

Когато вратата се отвори и Мат влезе в стаята, Дженифър не събра смелост да го погледне, надявайки се той бързо да излезе. Тя продължи да шие и да диша дълбоко. Струваше й се, че лицето й пламтеше.

Джен чу как той сложи на масата раницата си и още нещо, което прошумоля. Тя вдигна глава. Книжна кесия от Примарк.

Той се беше доближил до щендера с костюмите и разглеждаше своя кафяв жакет.

— Станал е много красив — каза той.

— Ъм-хъм — отговори Джен.

Джен чу скърцане на закачалка и предположи, че той беше свалил жакета от щендера и навярно го беше наложил върху тялото си. Тя не се стърпя и погледна.

О, Боже, толкова си красив, тъмнокос и разрошен. Върви си, чуваш ли?

— Днес ходих до Нюкасъл — каза той. — Много ми хареса там. Градът е пълен с живот.

Дженифър долови пресилената веселост в гласа му и разбра, че той се опитваше да я разведри.

Не искам да ме съжаляваш. Искам да събудя в теб… привличане, желание… о, не знам, само да не е проклетото съжаление.

 

 

Когато Мак се изправи срещу осезаемото нещастие на Дженифър, той не можа да измисли нищо друго, освен да отиде до щендера с костюмите и да премери своя жакет. Огледа дрехата. Да, в този жакет той определено щеше да изглежда като пълен глупак.

Така, план А беше разбит благодарение на Джоселин. Вероятността Дженифър да го закара до вилата, отрепетираният разказ за неговото семейство, който щеше да я насърчи да му разкаже за нейното, беше съсипана.

Ожесточението, с което тя дупчеше плата с иглата, беше недвусмислен знак. Какъв срам, че тя не можеше да излее емоцията си върху друг обект: задникът на Джоселин беше много по-подходяща мишена. Мак на драго сърце би помогнал на Джен в това начинание.

Навярно той изобщо не трябваше да влиза в Синята стая, защото имаше чувството, че се натрапваше. Май беше най-добре да излезе.

После Мак си представи Фран на детската площадка и другите деца, които й се присмиваха. Недоумението на Габи, че трябваше да се преместят в друг град.

С умерено ведър тон той й разказа къде беше ходил днес и колко много му беше харесало там, като пропусна елемента на срещата с третия участник и желанието да повърне, когато онзи му връчи колета от Тес.

Мак се престраши да седне до Дженифър и да гледа като бодовете с иглата изгубиха част от свирепостта си. Може би план А не беше напълно съсипан.

— В Нюкасъл купих подаръци за моите племеннички — каза той, — две плюшени животни, които да добавят към зоопарка, който вече притежават.

— От Примарк? — попита Дженифър.

— Не, оттам си взех само един суичър. — Мак видя лекото трепване на устата й.

Да. Добре, знам какво си мислиш, но аз купих суичъра само заради книжната торба от магазина, защото под него се крие елегантен панталон от Пол Смит (с декоративни ципове), с който се възнаградих. Като начин да похарча част от парите на О’Дауд и да си спомня кой съм.

Мак реши да отклони разговора от суичъра и да го насочи към семейството си.

— Изпратих играчките веднага, с днешната поща. Един вид ответен подарък за рисунките с надпис „Липсваш ни“, които те ми изпратиха. — Той се запита дали да извади рисунките от джоба си, но после си спомни, че върху своята рисунка Фран беше добавила заплетена гатанка за Бат, дъжда и нуждата да си имаш Мак.

Видя как Дженифър се поколеба и след това го погледна за първи път, откакто той беше влязъл в стаята.

— Моята племенница е само на девет месеца, тъкмо й никнат зъби.

Той ахна съчувствено, после попита дали племенничката живее наблизо и само след минута Дженифър му разказваше за своя брат и неговата съпруга, а той я осведоми за своите племеннички, за Тес и Джо и неусетно двамата поведоха приятелски разговор. Всичко вървеше леко и непринудено до мига, когато Мак се отпусна прекалено и спомена, че вече се е запознал с майка й. И по нейната реакция видя, че Дженифър не знаеше това и никак не се зарадва.

— Моята сестра много ми липсва — заговори той, — двамата сме много близки.

— А на мен ми липсва моята братовчедка, тя сега е в Америка. В Ню Мексико.

Това беше като да оставяш диря от хлебни трохи в гората.

— Аха — каза той, — Соня май спомена нещо за нея. Сисили, нали?

— Кресида. Да, не се съмнявам, че Соня я е споменала.

— Божичко, извинявай, вярно, че беше Кресида. И вие сте… близки?

— Да, за мен тя е по-скоро сестра. С нея мога да разговарям за всичко.

Добро момиче, браво, ще ти извадя душата с памук.

— Много хубаво. По телефона не може да се разговаря нормално, нали? Аз поне не мога с моята…

Двамата подскочиха едновременно, когато Финли отвори вратата.

— След минута заключвам залата, хора. — Режисьорът затвори вратата, но преди това стрелна Мак с похвална усмивка, която го накара да се почувства още по-голям измамник.

Прекъсването някак изтри целия напредък, който Мак беше отбелязал дотук, и Дженифър насочи цялото си внимание към парчето плат пред нея. Той почти чуваше кипящите в нея тъга и гняв през шумоленето на плата.

— Съжалявам. Много съжалявам — заговори неочаквано Дженифър и преди да осъзнае какво прави, Мак улови ръцете й.

За бога, какво правиш, по дяволите?

— Извиняваш ли се? — попита той, като наклони глава към нея.

Дженифър кимна и Мак видя как тя стисна устни, сякаш се страхуваше, че може да се разплаче. В неговото гърло също беше заседнала някаква буца и той можа да каже само:

— О, Дженифър, не си ти човекът, който трябва да се извинява.

Той чу подсмъркване и изви глава, за да я погледне.

— Винаги ли правиш така? — попита той с най-нежния си глас. — Поемаш вината, за да накараш другите да се почувстват по-добре, когато някой се държи отвратително? Сякаш ти нямаш право да се разстройваш или гневиш?

Сега Джен го гледаше право в очите. Ръката й беше студена.

— Точно така се чувствам — промълви тя.

Думите увиснаха във въздуха между тях.

Не й отговаряй, не говори, стани от проклетия стол и излез оттук.

Мак си помисли колко различни бяха очите й от тези на майка й, въпреки че бяха същия син цвят.

— Недей — чу се да казва Мак, — защото катастрофата не те е лишила от правото да се отнасят към теб с уважение или да се ядосваш, когато хората не го правят.

Той стисна ръката й.

Какво правиш, да не съчиняваш някаква книга по самопомощ? Махни си ръката… веднага.

Дженифър явно беше не по-малко шокирана от самия него.

Отдръпни ръката си и излез.

Мак помилва с палец ръката й.

— Защо търпиш неща, които не би позволила преди катастрофата? Ти не си се променила, нали? Просто лицето ти изглежда различно.

Това е последно предупреждение, стани и си върви.

Нейното кимване го обезоръжи.

Мак се наведе по-близо, сините очи го притегляха.

— Ти превъзхождаш Джоселин във всяко отношение — заговори той. — Не мога да си представя ти да й кажеш нещо подобно, ако ролите бяха разменени.

Стани. Веднага. Изчезвай.

— Ти трябва да запомниш това, Дженифър.

— Аз, ще опитам — промълви тя и изведнъж Мак осъзна колко близо беше главата му до нейната, колко интимно държеше ръката й. Той я стисна утешително за последен път, изправи се и се насили да каже бодро:

— Аз трябва да тръгвам.

Взе раницата си и почти хукна към вратата, прекоси залата в галоп и помаха на Финли.

Какво беше направил той, по дяволите? Този разговор беше прекалено приятелски, прекалено емоционален. Той се отдалечи забързано, сърцето му блъскаше като лудо, докато постепенно паниката започна да отшумява. Всичко беше наред, нищо страшно не се беше случило. Може би той дори беше постъпил правилно.

Някаква част от мозъка на Мак му казваше, че честността беше най-добрият подход към Дженифър. Е, неговата версия на понятието честност. Затова беше наговорил всички тези дивотии, затова я беше държал за ръката.

Той трябваше да престане да мисли за неловкостта на случилото се и да се съсредоточи върху онова, което беше постигнал. Беше я накарал да говори за Кресида, беше й показал, че не изгаря от нетърпение да научи какво правеше знаменитата братовчедка. Той нарочно обърка името на Кресида, това беше негов изпитан трик. Всичко се развиваше според плана.

А когато се прибереше вкъщи, Мак щеше да обуе новия си панталон, да си пусне музика и да покаже на О’Дауд среден пръст.

В този миг Мак се закова на място. Книжната торба, къде беше тя? От вълнение той я беше забравил в стаята. Ами ако Дженифър я отвореше и видеше панталона? Как щеше да обясни покупката? Мак хукна обратно към залата. Наистина ли се превръщаше в разсеяния Мат Харпър?

Когато той стигна до репетиционната, Дженифър тъкмо излизаше с торбата в ръка.

— Заповядай, беше я оставил на масата — каза тя, — и знаеш ли, Мат, не искам да те засегна, но Примарк не е единственият магазин в Нюкасъл. Има много добри магазини за модни дрехи. Или пък мога да те насоча към добри онлайн магазини, аз си купувам много неща в интернет. — Джен погледна якето му, дънките и торбата със състрадание и смущение и Мак разбра, че не беше разкрит.

— Мозъкът ми е като сито — каза той и затъкна торбата под мишница. — Аз по-добре да вървя.

— Не, позволи ми да те закарам. — В гласа на Дженифър имаше истинска топлота. Вече в колата тя каза: — Благодаря ти за днес, Мат. Ти наистина… разбираш как се чувствам понякога. Ти винаги знаеш какво да кажеш.

— Невинаги. — Внезапно Мак изгуби своята увереност. — Ха… хъм… мисля, че и двамата знаем колко нетактичен мога да съм понякога.

Дженифър го погледна косо и Мак съжали, че не беше настоял да се прибере пеш.

— О, да, знам — съгласи се тя. — Всъщност преди малко донякъде очаквах да ме посъветваш да съм по-дебелокожа. — На лицето й изгря онази прекрасна, сърдечна широка усмивка и Мак се възхити на нейната смелост да се смее след онази унизителна случка в залата, очарован от чувството й за хумор.

Когато Дженифър го остави пред къщата, той се затътри до пейката на Питър Кларк, настройвайки се да чуе гласа на О’Дауд.

— Бележа напредък, започнахме да говорим за Кресида. И тя за първи път ме нарече Мат — рапортува той като послушен лакей.

— Не се отклонявай — процеди сухо О’Дауд, но Мак сега гледаше към звездите и се удивяваше колко по-ярки бяха те тук и как зад големите се виждаха стотици други, по-бледи. Навярно се дължеше на липсата на светлинно замърсяване.

— Хей — каза О’Дауд, — престани да се маеш и слушай внимателно. Старият негодник горе започна да сумти, той не е надарен с търпение като моето. Шефът иска по-сериозен напредък. Онази приятелка, която си си измислил…

Мак откъсна очи от звездите.

— Да?

— Измисли някакви проблеми с нея. Жените обичат такива неща, ти ще плачеш на рамото на Джен, а тя ще ти дава съвети. Това ще поведе разговора към любовния живот на Кресида.

— Ти се шегуваш, измислената приятелка е моята застраховка. Аз няма да… ооо, не… какво става… не, не.

Нещо в тревата прошумоля, после нещо се стрелна стремително и Мак видя как един заек изчезна в далечината с шеметна бързина, последван от някакво рижо създание, дълго и зловещо грациозно. Последваха сърцераздирателни писъци в мрака и гробна тишина.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя О’Дауд.

Мак с усилие си пое дъх.

— Нещо в тревата преследва един заек… мисля, че току-що го хвана и му прегриза гърлото.

— Това да ти е за урок, синко — изрече бавно О’Дауд. — Направи каквото ти казах и следващия път, като ми се обадиш гледай да имаш… напредък.