Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (16)

Глава 16

Една седмица след започването на репетициите Мак знаеше, че ако бе жив Шекспир, щеше да го надупчи като решето със своето паче перо. Вместо да разиграва някаква сценична химия с Джоселин, която трябваше да се превъплъти в любовта на живота му, на него му идеше да я цапардоса. Колкото повече я опознаваше, толкова по-малко я харесваше, особено когато тя се заяждаше злонамерено с Дженифър. Което беше проява на лицемерие, имайки предвид какво той самият планираше да й причини, но въпреки това го вбесяваше. Дженифър всеки път се оттегляше, без да отвърне на удара, но съдейки по линията на рамената и наведената брадичка, за Мак беше очевидно, че всяка злобна забележка попадаше право в целта.

Шекспир нямаше да е доволен и от интензивността на сценичната химия между брат и сестра, Себастиан и Виола. Самият Мак се смущаваше от прелитащите искри — не на последно място, защото ако той не покажеше на Лиза съвсем ясно, че не проявяваше интерес към нея, тя щеше да продължава да се държи като очарователна пневматична бариера, която не допускаше Дженифър да се доближи до него.

Това бяха само две от нещата, които той мразеше в тази пиеса. После идваха: честите препратки към хора, които се представяха за такива, каквито не са, глупавият костюм, който той трябваше да носи, фактът, че трябваше да участва, а и че фиаското изглеждаше неизбежно. Дъг се блъскаше в него всеки път, когато започваше да чете репликите си и да се движи в същото време, Нийл играеше Малволио, сякаш беше терорист от световен калибър, а Стив и Джери бяха схванали посланието, че те са източникът на веселите моменти в пиесата като извинение да се държат като телевизионни комедианти.

Сега той гледаше как Виола ухажваше Оливия от името на княза и му идваше да вие от болка. Лиза крачеше насам-натам и се шляпаше по бедрата като прогимназиален ученик в пантомима, а Джоселин се държеше като разгонена женска, а не като благородна дама. И ако пиявицата Памела, в ролята на остроумната камериерка на Оливия, не спреше да писка и да ръкомаха, публиката щеше да я помисли за щъркел със задух.

Нищо чудно, че Финли се държеше за главата и се олюляваше нервно. Интересно дали билетите се раздаваха заедно с пари в брой, за да привлекат зрители?

Мак погледна към Синята зала, където Дженифър беше коленичила на пода и изрязваше някаква фигура от парче плат. Русата й коса беше паднала напред и приличаше на блестящ златен шлем. Днес Дженифър беше облякла пола, която се стелеше около нея като бледа, светлосиня морска вълна, и Мак се запита дали нямаше опасност тя да я среже, докато изрязваше шаблона. Внезапно тя се изправи и отметна коса назад, а Мак се почувства неловко както винаги, когато виждаше белега. Той присви очи и се опита да си представи как би изглеждала без него.

Когато спря да мижи, Мак установи, че Дъг го гледаше озадачено. Това беше бедата: всеки път, когато той наблюдаваше Дженифър, някой наблюдаваше него: майка й, хората в библиотеката, Дъг. Всичките тези хора бдяха над нея, а той сам бдеше над цялото си семейство.

— Така — каза Финли, — Дъг и Мат, хайде да изиграем отново трето действие, трета сцена, в която Антонио и Себастиан се изгубват.

Преди аз да загубя ума си.

Дъг се залюля лекичко и вдигна палец, после вратата на залата се отвори и вътре влезе висок, силно загорял от слънцето мъж. Изражението на Дъг се изопна и Мак видя как Дженифър се изправи и приглади полата си.

— Здравей, Алекс — каза Нийл, — сигурно търсиш Дженифър? Тя е в Синята стая.

Аха, прочутият Алекс Ламбтън, онзи, който бди неотлъчно над Дженифър.

Алекс поздрави неколцина, докато прекосяваше залата и демонстративно спря да поговори с Финли и да се извини, задето прекъсна репетицията. Мак видя през отворената врата как Дженифър се наведе да вдигне плата и изрязаните шаблони и остави всичко на масата. Отначало тя не можа да намери място на ножицата, първо я остави върху плата, а след това я премести върху масата.

Тази малка стаичка те кара да се чувстваш като в капан.

Мак чу Финли да казва:

— Мат, дали би могъл… — Мак зае своята начална позиция на сцената и видя как вратата на Синята стая се затвори зад Алекс. По дяволите, той не беше постигнал почти никакъв напредък с Дженифър от онова прибиране с колата вече му се струваше, че тя го избягваше. Ако разговаряше с него, тя държеше главата си наведена или извита на една страна, така че той виждаше само съвършената половина на лицето й. Той почти усещаше опипом притеснението, което се издигаше като стена около нея.

Сега този Алекс се беше вклинил и нямаше да му позволи да се доближи до нея до края на вечерта.

Притиснат до бара в кръчмата по-късно, Мак затвърди впечатлението си, че Дженифър се чувстваше като уловена в капан. Тя изглеждаше изолирана в единия край на голямата маса с този Алекс, който седеше с гръб към останалите хора от трупата и отрязваше всякакъв път за контакт с нея. Което потвърди другото впечатление на Мак: че Алекс всъщност не харесваше театралния клуб и дружелюбните поздрави в залата бяха фалшиви. А Мак умееше да разпознава фалша.

Общо взето, този Алекс беше надут глупак… въпреки че заслужаваше да му се признаят някои неща — според информацията на Соня, той не беше променил своето отношение към Дженифър след катастрофата.

Мак реши да не мисли какво би направил той при подобни обстоятелства и вместо това насочи притесненията към по-неотложния проблем с Лиза. Неотложен в буквален смисъл — тя се притискаше до него с цялото си тяло и въпреки че Дъг я обсипваше с пълния арсенал от своите гневни и презрителни погледи, тя оставаше сляпа за тях. Затова Мак изпита облекчение, когато видя как Алекс стана и тръгна към него, което накара Лиза да се отдръпне леко.

След няколко секунди високомерното изражение на въпросния Алекс се завря почти под носа му. Той се фукаше пред Дженифър, която го беше последвала, и Мак много бързо разбра, че това не беше в негова полза. Той трябваше да се придържа към ролята на безобиден и наивен писател. Да бъде Мат Харпър.

— Дженифър и аз се познаваме много отдавна — каза Алекс, след като двамата се ръкуваха и Мак видя как устните на Дженифър потрепериха.

После Алекс добави с тромав шотландски акцент:

— Чувам, че ти си от дълбоката селска провинция в Бристол.

Какъв негодник.

Мат Харпър кимна дружелюбно.

— Явно се имаш за малко нещо актьор, а?

— Ами, аз…

— Навремето аз също играех. Сега съм прекалено зает, естествено. Оставих театъра на хората с повече време за губене.

И талант.

— Обаче следя новостите. Всъщност, Дженифър и аз тъкмо решихме да гледаме една пиеса на Кейсайд^[1] в Нюкасъл другата седмица.

Мак забеляза как Дженифър стискаше чашата си и се запита дали всъщност Алекс не беше взел самоволно решението за пиесата.

— Браво на вас — каза той.

Последва снизходителна усмивка.

— Да, така е. Ами ти, познаваш ли семейство Дерик от Бризъл?

О, комедийно въплъщение на Бристол, твоите таланти нямат край.

— Не мисля — каза той и си придаде замислен вид, — но това не е учудващо, Бристол е доста голям град.

— Но те са известна фамилия там. Важна фамилия.

Благодаря ти, че изобличи моята нищожност.

— Сред фермерите, Алекс — каза Дженифър, като пристъпи напред. — Спомни си, че Мат Харпър не е фермер, а писател.

Изражение на Алекс стана още по-надменно.

— Да, разбира се, писател, а не фермер. Сигурно не обичаш да си цапаш ръцете?

Мат Харпър се усмихна извинително, но Мак Стоун си помисли: Ти нямаш представа колко са мръсни ръцете ми, приятел. Дори цял ден да ринеш кравешка тор, пак няма да се изцапаш колкото мен.

Дженифър толкова се стресна от кукуригането на петел на задната седалка на колата, че за малко да влезе в канавката на прибиране от пъба. Тя наруга тихичко Дани, задето отново си беше играл с телефона й, после се опита да игнорира кукуригането. Петелът обаче се оказа упорит, затова тя спря в обраслата с трева отбивка на пътя и изключи двигателя. Ако някой наблюдаваше хаотичното й движение по платното, сигурно щеше да си помисли, че се готви за състезание по офроуд в зелените поля на Нортъмбърланд, с риск да отнесе някоя овца. Какво пък, и друг път се беше случвало.

Само след няколко минути тя се смееше с глас на поредната сага на Кресида за уредената от филмовото студио фотосесия с Рори Силвестър и неговата съпруга точно преди започването на снимките.

— … отидохме в един нашумял ресторант в Санта Фе, отвъд ни очакваше кордон от папараци, естествено, защото ги бяха предупредили и ние трябваше да се престорим на страшно учудени и да се правим на неразделни приятели, които през ден обядват заедно.

— Храната как беше?

— Аз си поръчах много вкусна зелена салата с микроскопично филе от риба тон. Добре, че нямаше наливна бира, иначе цялото представление щеше да отиде на кино. Рори си взе стек, а Ана Мария си избра някакво ястие със страшно много люти чушки. Беше така любезна да ми даде да го опитам. Ох, тази жена не приема не за отговор.

Дженифър вече започваше да добива представа за съпругата на Рори Силвестър.

— За нула време станахме първи приятели. Ана Мария тактично беше помолила да пренапишат някои от любовните сцени между Рори и мен, преди да започнем снимките другата седмица — за да не ми „дойдат в повече“, както се изрази тя.

Дженифър се разсмя с глас.

— Рори се съгласи, разбира се, а когато Ана Мария отиде до тоалетната той ми каза, че в наши дни филмите са станали прекалено показни. Точните му думи бяха: „Защо да вадим на показ онези неща, след като знаем какво става, когато между един мъж и една жена има привличане“. Много мило, нали?

— Ако не се брои онова за ваденето на показ. Ами ти… даде ли му да си гризне от твоя десерт?

— Не, макар че той имаше голямо желание: Аз обаче постоянно си мислех за онзи музей във Венеция.

Дженифър си спомни витрината с девствения пояс, пред който тя и Кресида се бяха дивили. Колкото и да си падаше Рори по нея, Крес явно не беше впечатлена.

Дженифър се загледа в тъмнината навън и се запита кога Крес щеше да я попита за Мат Харпър и какво щеше да й отговори тя. Мат Харпър? Защо не можеше да го нарича просто Мат? Тя произнесе името наум и то й прозвуча прекалено интимно. Сякаш след катастрофата тя отново беше станала девственица.

— Хъм, така какво се римува с Кат, Хат и Бат? — невинно попита Кресида и Дженифър се засмя.

— Не мога да повярвам, Крес. Толкова откровен намек. Освен това… няма нищо за разказване.

— Нищо?

— Ами, една вечер го закарах до тях. Той явно разбира как се чувствам, като гледам как другите играят, а аз не мога. Умее да съчувства, без да ме наставлява. — Джен не спомена, че оттогава не му беше предложила да го закара до къщата, правеше всичко възможно, за да го избягва и да си тръгва преди края на репетициите.

— Е, това е добре, нали? Джен? Хайде, недей да мълчиш. Стигна ли до фазата където си го представяш гол?

Та аз не съм стигнала дори до фазата, когато се обръщам към него на малко име.

— Виж, Крес — започна Джен, искайки да обясни чувствата си, — аз знам, че обещах да опитам, но това е безсмислено. Помниш ли, когато провеждах психотерапията и ми казаха, че понякога минава известно време, докато умът осъзнае какво се е случило с тялото? Е, това явно е част от процеса — аз все още харесвам мъже като Мат Харпър както преди. Но той защо би поискал да излезе с мен? Единственото, което ще получи, е съжалението на хората…

— Дженифър Елизабет Роузби — извика Кресида толкова високо, че щеше да спука тъпанчето на братовчедка си. Дженифър замълча и преглътна няколко пъти, за да се овладее.

Докато се бореше със сълзите, тя чу как Крес каза на някого:

— Не, не мога да дойда. Семейна криза. Не ме интересува, ще дойда, когато съм готова.

— Ти трябва да затваряш, Крес — каза Джен, бършейки очите си със свободната си ръка.

— Не, не трябва. Аз търпеливо изчаках някои хора, чиито имена няма да споменавам, да си научат репликите, сега те също могат да ме изчакат. — Чу се затръшване на врата, после Кресида продължи по-меко — Джен, знам, че няма да ми повярваш, но ти си невероятно красива.

— Половината от мен е красива — промълви Дженифър и зарида.

— Цялата си красива, Джен. Ти си толкова грациозна… ти си родена актриса и прекрасна жена. Нищо не се е променило.

Кресида продължи да я утешава, докато Дженифър не се овладя.

— Моля те, чуй ме, миличка — каза накрая братовчедка й, — аз говорила ли съм ти някога глупости, че хората не ни съдят по външния вид? Не. Отричала ли съм някога, че когато те виждат за първи път хората се шокират от белега? Никога. Но този Мат има време да те опознае. Което означава, че ти имаш шансове с него, ако приятелката му се запилее нанякъде. Ако той не може да види красотата ти, може би трябва да свали пиратската превръзка от окото си.

Дженифър се опита да възрази, но Кресида не й позволи.

— Сега ти се опитваш да гадаеш какво чувства той и го отбягваш, но аз няма да ти позволя да страдаш за нещо, което не се е случило. Недей да преглъщаш сълзите си, а им кажи да вървят по дяволите.

Дженифър се засмя и притихна, когато Кресида добави с разтреперан глас:

— Знаеш ли как се чувствам аз, когато ти плачеш, Джен? Аз трябваше да седя до теб и да гледам как се криеш, как мълчиш седмици наред и отблъскваш хората, приятелите от университета. Няма да ти позволя да направиш същото с Мат. Не и когато аз съм тази, която…

— Кресида — прекъсна я рязко Дженифър и настъпи мълчание, което се разстла между двете жени от двете страни на Атлантическия океан.

— По дяволите — каза накрая Крес, — ти си родена драматична актриса.

— Ревла — сгълча я Дженифър.

— Депресарка.

— Мърла.

След няколко минути двете се тресяха от истеричен смях и не можеха да си спомнят с какво бе започнало всичко. Когато Дженифър затвори телефона, мускулите на стомаха й я боляха.

Добре, Крес. Ще живея в настоящето, вместо да се тревожа за бъдещето.

Тя продължи към дома със свалено стъкло на прозореца и единственото нещо, което помрачаваше ведрото й настроение беше вината, че не каза на братовчедка си, че прие поканата на Алекс да отидат на театър. Искаше й се да можеше да преиграе онази сцена в Синята стая. Алекс лукаво я беше уверил, че ще излязат само „като приятели“. С което й отряза пътя за отстъпление: ако Дженифър откажеше, щеше да излезе, че вече не бяха дори приятели. Как би могла да направи това, след като той беше стоял неотлъчно до нея от първия ден след катастрофата?

Дженифър стигна до Бриндли и си забрани да поглежда към вила номер 3, но когато стигна до края на селото, тя видя Мат Харпър покатерен върху пейката на Питър Кларк и с телефон до ухото. Тази неочаквана среща, толкова скоро след като беше говорила и мислила за него, отначало я накара да настъпи педала на газта, а после да набие спирачката. Той се стресна и отдръпна телефона от ухото си и Джен усети, че трябваше да направи нещо, затова подаде глава през прозореца.

— Добре ли си? Ще замръзнеш навън — извика тя.

— Исках да се чуя с приятелката ми.

— Аха, разбира се, забравих, че в селото няма покритие. Трябваше да отстранят проблема. Сигурно ще го оправят, когато стане време да ни напуснеш. — Тя започна да вдига стъклото на прозореца, продължи си по пътя и не погледна в огледалото за обратно виждане, докато Мак не изчезна от полезрението.

Но ако можеше да чуе края на разговора върху пейката на Питър Кларк, тя щеше да се учуди, защото гласът от другата страна каза:

— За твоята приятелка ли ме представяш, синко? А пък аз мислех, че ти си моята кучка.