Себастиен Жапризо
Капан за Пепеляшка (7)

Бях убила

Момчето ми каза, че името му е Серж Репо.

Направих опит да извикам, но той запуши устата ми с ръка, а после ме набута в гаража. Като разбра, че няма да викам, се задоволи единствено да ме държи здраво. Отстъпих назад и така се оказах приклещена между колата ми и стената. Неволно бях скрила едната си ръка зад гърба. Младежът започна да говори (и това продължи половин час), без да ме пусне, а всеки път, когато се опитвах да се откопча, ме стискаше още по-силно. Говореше тихо, но гласът издаваше безпокойството му. Бях се облегнала безпомощно на предната част на фиата и бях принудена да го слушам.

Вратата на гаража бе спусната само наполовина. Лунните лъчи сякаш бяха отрязали парче от стената в дъното на гаража. Всеки път, когато младежът се отместваше малко, лицето му сякаш преместваше и очертанията на сянката.

— След последния ни разговор зарязах всичко — каза накрая момчето. — А когато на пети юли научих за пожара и разбрах, че някой е бил убит, този факт промени всичко. Най-напред си помислих, че Доменика се е оказала по-хитра, но после взех да си задавам разни въпроси. Изгризах вестниците, говорих с много от тукашните хора, но не научих нищо. А и тази история с амнезията бе много съмнителна.

Все по-често и по-често си поемаше дъх, притискаше ме все повече и повече към колата, така че аз почти лежах върху нея, и чак тогава продължаваше да говори. Бе по-възрастен, отколкото ни го бе описала госпожа Ивет, или пък малките бръчици около очите, които се виждаха, щом луната осветеше лицето му, го състаряваха. Дъхът ми бе секнал. Дори да бях се решила да извикам, от гърлото ми нямаше да излезе нито звук.

— Три месеца — каза ми той. — Уверявам ви, че това е доста време… После се върнахте тук. Като ви видях с едрата блондинка, разбрах, че другата не е успяла да се измъкне и че вие сте Мики. Имах си някои съмнения, защото доста сте се променили от юли насам. Кой ще ви познае с тази къса коса и с това лице? Всички тези приказки „Върви така“, „Закопчай сакото си иначе“ са вятър и мъгла… Отначало не мислех, че ще получа кой знае какво, но сега вече нямам особени скрупули… Аз ви отворих очите, така че си искам моя дял. Ясно ли е?

Клатех отчаяно глава, а той не можеше да разбере дали изразявам съгласие, или не.

— Не се правете на тъпа! — каза момчето и внезапно ме изправи с такава сила, че щеше да ме счупи. — Вярвам, че сте си ударили главата. Защото, ако раната ви е била само за заблуда, щеше да се разбере. Но чудесно знаете, че сте я убили!

Този път ясно кимнах с глава и проплаках:

— Моля ви, пуснете ме.

Той отгатна думите ми повече по изражението на очите ми, отколкото по шепота ми.

— Поне разбрахте ли какво ви казвам?

Отново кимнах с глава. Бях много изтощена. Той се поколеба, пусна китката ми, но продължи да държи едната си ръка върху ханша ми, сякаш се боеше, че ще избягам. Без малко щях да падна върху гюрука на колата, но ръката му ме задържа. През нощницата си усещах потта по дланта му.

— Кога се връща приятелката ви?

— Не зная. След няколко дни. Умолявам ви, пуснете ме. Няма да викам и няма да избягам.

Отблъснах ръката му. Той отстъпи към стената и за няколко минути и двамата мълчахме. Подпирах се на колата, за да намеря опора, и се мъчех да се изправя. Изведнъж целият гараж затанцува пред очите ми, после танцът се повтори, но аз успях някак да се задържа на краката си. Тогава си дадох сметка, че бяха леденостудени и че пантофите ми се бяха изхлузили, когато ме бе бутнал в гаража. Помолих го да ги намери и той ми ги донесе. Когато събрах достатъчно сили, за да ги обуя, момчето отново направи крачка към мен.

— Не исках да ви уплаша. Напротив, имам огромен интерес да се разберем. Само че вие ме принудихте да действам по този начин. Всъщност нещата са съвсем прости: да продължа да ви досаждам, или да ви оставя на мира. Никак не държа да ви досаждам. Бяхте ми обещали още десетарка. Давате ми две — двадесет хиляди франка: десет за вас и десет за високата блондинка. Така е честно, нали?

Кимнах с глава. Исках само едно: да остана сама, за да подредя мислите си. В този момент бих му обещала всичко, само и само да си отиде. Той си даде сметка за това, защото заяви:

— Не забравяйте нещо важно: подписът ви е в регистъра за телеграми. Сега си тръгвам, но ще съм наблизо. Няма да ви изпусна от очи, така че не се правете на глупачка. Веднъж вече ме изиграхте, така че ще внимавам.

После отстъпи още и застана на светло на прага на гаража.

— Мога ли да разчитам на вас? — попита ме той.

Отвърнах му:

— Да, сега си вървете.

Той добави, че скоро сме щели да се видим пак, и изчезна. Чувах стъпките му, докато се отдалечаваше от къщата. А миг по-късно, когато излязох от гаража, луната осветяваше един напълно празен свят. Осъзнах, че за мен започваше нов кошмар.

 

 

Не мигнах чак до изгрев-слънце. Пак ме болеше тилът, имах болки и в гърба. Траках със зъби под завивките. Опитвах се да си припомня дума по дума всичко, което младежът ми бе казал. Но още в гаража, въпреки че ме държеше здраво в хватката си, всяка дума, която хвърляше в лицето ми, предизвикваше безброй картини в съзнанието ми. Без да искам, си изградих своя собствена версия за събитията в разказа му.

Впрочем на кого трябваше да вярвам? Та аз не бях изживяла нищо. Живеех чрез разказите, а може би и чрез измислиците на други хора. Жан ми разправяше каква е била Мики и ми я описваше от нейна гледна точка, а за мен това си бе жив сън. Аз я слушах и когато по-късно си повтарях наум разказа й, пак живеех като в сън, но вече малко видоизменен, подправен.

Жан, Франсоа Русен, Серж Репо, доктор Дулен и госпожа Ивет бяха просто огледала, които ме препращаха към други огледала. Нито едно от нещата и събитията, на които бях повярвала, не бе съществувало другаде, освен в главата ми.

През тази нощ дори не се опитвах да намеря обяснение за странното поведение на Мики — такава, каквато ми я представи Серж Репо. А още по-малко пък да възпроизведа във въображението си нощта, когато къщата бе изгоряла. Докато слънцето изгрее, умът ми се вкопчваше в незначителни подробности. Мъчех се като грешен дявол. Представях си как Серж Репо се навежда към колата, за да вземе черния регистър. (Защо ли реших, че е бил черен? Той не ми бе казал подобно нещо). Питах се и дали Серж наистина бе целунал Мики („Та аз дори ви целунах лекичко, преди да си тръгна, наведох се към вас, както си седяхте в колата“). Само че дали това, което разправяше Серж Репо, бе истина?

Непрестанно усещах натрапливата миризма на евтиния одеколон, с който Серж поливаше косата си. И Мики го е забелязала. „Подписът ви — ми бе казал той — бе много точен. Установих това още там, на светлината на таблото на колата. А пък вие ме попитахте какво слагам на косата си… Специален одеколон от Алжир. Отбих там военната си служба. Както виждате, не си измислям нищо!“

Може би е казал на Мики името на одеколона, но докато бяхме в гаража, не го спомена. Така че одеколонът нямаше име. Тревожех се повече, че не мога да се отърся от миризмата му, отколкото от злините, които Серж би могъл да причини на мен и на Жан. Ръцете и ръкавиците ми бяха пропити от силната миризма на одеколона или поне такова бе усещането ми. Бях толкова неспокойна, че накрая се наложи да запаля лампата. Изкусният изнудвач сигурно бродеше около къщата, а и около самата мен. Наблюдаваше ме, защото бдеше над парите си. При тези обстоятелства паметта, мислите и съзнанието ми му принадлежаха.

Отидох в банята, измих се и си легнах отново, но не успях да се освободя от миризмата на одеколона на Серж Репо и от спомена за желязната му хватка. Не знаех къде в къщата има таблетки за сън. Заспах едва когато слънцето вече проникваше през капаците на прозорците.

Към обяд, когато обезпокоената госпожа Ивет ме събуди, ми се стори, че нощницата и тялото ми са все още пропити от миризмата му. Първата ми мисъл бе, че Серж Репо се съмнява в мен и знае, че ще предупредя Жан. Ако го сторех, той по един или друг начин щеше да го научи, щеше да изпадне в паника и да ни издаде. Така че не трябваше да го правя.

Излязох пред къщата, но не го видях. Мисля, че ако го бях срещнала, щях да му поискам разрешение да се обадя във Флоренция. През следващите два дни правех всевъзможни налудничави планове как да се отърва от него, без да казвам нищо на Жан. Сновях безцелно между плажа и един диван на партера. Серж не се появи.

На третия ден бе рожденият ден на Мики. Приготвената от госпожа Ивет торта ми напомни, че точно на тази дата щяха да отворят завещанието на кръстница Мидола и че Жан трябваше да ми се обади по телефона. Тя изпълни обещанието си следобед. Серж сигурно е бил по това време в пощата. Значи е имал готовност да подслуша разговора ни. Щеше да разбере, че аз съм До. Не знаех как да внуша на Жан да дойде при мен. Казах й, че съм добре и че ми е мъчно за нея. А тя ми отговори, че и аз съм й липсвала.

Първоначално не си дадох сметка, че гласът й бе някак странен, защото все още бях силно разтревожена заради присъствието на трети човек между нас, но накрая забелязах, че звучеше особено.

— Няма нищо — успокои ме Жан. — Просто съм уморена, а и имам неприятности тук. Така че ще трябва да остана още малко и ще отсъствам още един или два дни.

Помоли ме да не се тревожа и каза, че щяла да ми обясни всичко, когато се върне. В момента, когато затварях телефона, имах чувството, че се сбогувам с нея завинаги. Въпреки това само неволно целунах слушалката и не й казах нищо.

Настъпи следващата сутрин и ми донесе нови страхове.

Погледнах през прозореца и видях двама мъже, които стояха пред гаража и пишеха нещо в бележниците си. Те вдигнаха глави и ми кимнаха. Приличаха на полицаи. Като слязох долу, госпожа Ивет ми каза, че били от пожарната служба на Ла Сиота и че проверявали нещо. Не бе разбрала какво. Нещо за конструкцията на сградата и за мистрала. „Ново разследване!“ — помислих си аз.

Качих се в стаята си, за да се облека. Без да знам защо, цялата треперех, най-вече ръцете ми. Вече се бях научила да си обувам сама чорапите, но този път не успях. Бях като скована, парализирана и не можех да мисля.

След като стоях дълго насред стаята с боси крака и с чорапите в ръце, чух някакъв вътрешен глас да ми казва: „Ако Мики е знаела, е щяла да се защити. Та тя физически бе по-силна от теб, а и по време на пожара ти си била сама, така че тя нямаше да загине… Момчето лъже“. А друг глас ми нашепваше: „Серж Репо вече ви е издал. Тези мъже не са дошли тук след три месеца случайно. Така че бягай. Върви при Жан…“

Излязох в коридора, както си бях, полуоблечена. Вървях като сомнамбул и краката ми ме отведоха в изгорялата стая на Доменика. Там заварих непознат мъж. Бе седнал върху перваза на прозореца. Носеше светлобежов шлифер. Ако бях чула стъпките му из къщата, сигурно щях да помисля, че е Серж Репо. Не познавах този младеж. Не се изненада, като ме видя. Не се учуди и защо изглеждам така, а още по-малко го изненада изписаната на лицето ми уплаха. Облегнах се на вратата и закрих уста с ръката си, в която все още държах чорапите. Гледахме се дълго, без да проговорим.

Стаята бе празна, опустошена, изгоряла. В нея нямаше никакви мебели, а паркетът бе продънен. Сърцето ми сякаш спря да бие. Виждах в погледа на този мъж, че ме презира и че ми е враг, а и че знае как да ме погуби. Зад гърба му един полуизгорял капак на прозореца се удари в стената. Тогава мъжът скочи от перваза и застана насред стаята. Заговори. Неотдавна бях говорила с него по телефона. Значи това бе Габриел, приятелят на Доменика. Каза, че съм убила Доменика и че е имал това предчувствие още от първия ден след пожара. Сега вече бил сигурен, а утре щял да има и доказателства. Бе напълно обезумял, но гласът му бе спокоен.

— Какво правите тук?

— Търся. Търся вас.

— Нямате право да влизате в дома ми.

— Вие ще ми предоставите това право.

Беше чакал дълго, но въпреки това не бързаше. Бе постъпил правилно да изчака. От предишната вечер знаеше защо бях убила Доменика. Дори имаше професионално основание да влезе в дома ми… А при това положение всички разходи по престоя му в Южна Франция, докато търси доказателства за убийството, щяха да му бъдат заплатени.

Основанието да нахлуе във вилата бе застраховката живот, за каквато бе сключил договор със служителите на банката, където е работила Доменика. Запознали се благодарение на тази застраховка. Попита ме дали не смятам, че животът е странен: бе чакал три месеца, знаейки, че една клауза от договора му дава право да извърши разследване във вилата. Дори след смъртта на До бе платил последните й месечни вноски от джоба си. Ако неговата фирма научеше за това нарушение, той нямаше да си намери никога работа. Поне като застраховател. Но междувременно щеше да отмъсти за любовницата си…

Аз се поуспокоих малко. Той просто искаше да ме впечатли и да ми покаже колко е упорит. Не знаеше нищо. Обясни ми, че в Италия нещата стояли другояче. Щели да го посрещнат с отворени обятия. Във Франция До имала само застраховка за две хиляди франка, които трябвало да плаща всеки месец в продължение на десет години, но всички видове застраховки, договорени и подписани от Сандра Раферми, възлизали на десетки милиони. А ако за някой от договорите се появяло и най-малкото възражение или се намерело и най-дребното основание застраховката да не бъде платена, италианските застрахователи начаса щели да проявят огромен интерес.

Възражение ли? И основание да се платят застраховките на Раферми? Нищо не разбирах. Отново ме обзе тревога. Той ме наблюдаваше и за момент дори леко се изненада от незнанието ми, а после сигурно е отгатнал, че за някои неща не са ме държали в течение. Лицето му се проясни за миг, но изрази не толкова радост, колкото ирония.

— Ако тази вечер или утре ми попречите да си върша работата — каза ми той, — къщата ще се напълни с хора, които ще разровят навсякъде. Няма да съм само аз. Достатъчно е само в доклада си да се оплача от липса на разбиране от страна на една хлапачка, която крие нещо. А сега ще обиколя къщата. Съветвам ви да се облечете, а после ще поговорим.

Спокойно ми обърна гръб и влезе в опожарената баня. На прага отново се обърна с лице към мен и като говореше подчертано бавно, ме уведоми, че приятелката ми имала неприятности във Флоренция: защото наследницата била До.

 

 

Същия следобед звънях във Флоренция на всички телефонни номера, които намерих из документите на Жан. Накрая привечер някой ми отговори. Не знаеше как да се свърже с Жан, но ми потвърди, че десет дни преди последния си пристъп госпожа Раферми написала друго завещание. Не знаех италиански, освен ограничения брой изрази, които бях научила през последните седмици, а и госпожа Ивет, която слушаше по втората слушалка, не бе особено опитен преводач.

Приятелят на Доменика обикаляше из къщата. Не бе обядвал и дори не бе съблякъл шлифера си. От време на време се приближаваше към мен и без да се притеснява от присъствието на госпожа Ивет, ми задаваше въпроси като същински полицай, на които аз не можех да отговоря. Влизаше къде ли не, а аз не смеех да го изгоня, защото се страхувах, че онези, които щяха да го заместят, щяха да ме заподозрат още по-силно. Треперех, като чувах стъпките му из къщата, а в главата ми танцуваха безброй мисли. Наблюдавах го как ходи насам-натам и внезапно зловещият им вихър очерта в кипящия ми от напрежение мозък една-единствена на пръв поглед абсурдна мисъл: Мики също е имала мотив и той е бил досущ като моя: да заеме моето място, за да си върне наследството!

Качих се в стаята си, взех едно палто и парите, които ми бе оставила Жан. Смених ръкавиците си. Като отварях гардероба, за да си взема чисти, видях малкия револвер със седефена дръжка, който бяхме намерили в един от куфарите на Мики. Дълго се колебах, но накрая го взех.

Долу, пред гаража, мъжът с шлифера видя, че паля колата си, но не каза нищо. Като потеглях, ме повика. Наведе се над вратата и ме попита дали и сега не смятам, че животът е странно нещо… Защото тази красива кола щяла да ме погуби.

— Знаели сте, че наследницата ще бъде До. Знаели сте го, защото вашата леля ви е известила. Обадили сте й се от Париж, когато гувернантката ви е дошла да ви търси. Написано е черно на бяло в завещанието. Като сте се върнали, сте отпразнували рождения ден на До, а после сте я приспали със сънотворни, затворили сте я в стаята й и сте подпалили банята.

— Вие сте луд за връзване!

— Всичко сте предвидили, с изключение на две неща: първо, че ще изгубите паметта си и че ще забравите дори плана си да минете за Доменика, и второ, че огънят няма да премине в стаята й. Защото пламъците по време на пожара не са обхванали стаята й!

— Не желая да ви слушам повече. Вървете си!

— Знаете ли как прекарах времето си през тези три месеца? Изучавах досиетата за случаи на пожари във фирмата ми от основаването й досега. Наклонът на къщата, посоката на вятъра през онази нощ, силата на експлозията, участъците в банята, където огънят се е разгорял — всичко показва, че е било невъзможно страшните пламъци да проникнат в стаята на Доменика! Пожарът е щял да разруши едната страна на къщата, но заради вятъра нямало как да се обърне и да обхване другата. Така че ви се е наложило да подпалите къщата от още едно място: от гаража под стаята й!

Гледах го втренчено. Той виждаше по изражението в очите ми, че съм готова да му повярвам. Бе ме сграбчил за рамото, но аз се изскубнах.

— Отдръпнете се или ще ви прегазя!

— А после ще изгорите колата си, както сте изгорили другата? Ще ви дам един съвет: този път не изтървавайте нервите си и запазете самообладание. Действайте внимателно, като пробивате резервоара! Защото, когато човек търси както трябва, открива много неща.

Потеглих. Той се вкопчи в лявата задна част на колата, но загуби равновесие и падна. Чух как госпожа Ивет извика.

След операцията шофирах доста лошо и затова не можех да вдигна висока скорост. Свечеряваше се и виждах в далечината как Ла Сиота постепенно се облива в светлината на лампите. Ако Серж Репо свършваше работа в пет и половина, нямаше да го заваря. А той не трябваше да говори.

Серж не бе в пощата. Обадих се за пореден път във Флоренция, но не можах да се свържа с Жан. Когато отново седнах зад волана, вече бе нощ и бе студено, но аз дори нямах сили да вдигна гюрука. Известно време обикалях из Ла Сиота, може би, защото се надявах да го срещна някъде. И наистина едната част от мен се надяваше да го види, а другата мислеше само за Мики, която аз бях или не бях, а също и за Жан. Тя не би могла да се заблуди, нито пък да излъже мен. Серж лъжеше. Мики не е била в течение. Аз бях До и бях убила за нищо: заради наследство, което ми се изплъзваше, но което всъщност съм щяла да получа и без да убивам. Достатъчно е било да поизчакам. Бе наистина комично. Трябваше да се засмея. Само че защо ли не ми беше смешно…

Завих обратно към Кап Каде. Отдалеч забелязах пред къщата много коли със запалени фарове. Полицията. Спрях край пътя. Опитах се за пореден път да разсъждавам трезво, да съставя някакъв план на действие и да анализирам пожара. Това също бе комично. От три месеца не бях престанала да ровя и да търся истината. И аз правех разследване като смелия малък инспектор от застрахователната компания, но бях открила нещо повече от него: че в цялата тази история, към която толкова се бе пристрастил, нямаше друга освен мен. Аз бях разследващата, жертвата, убийцата, свидетелката, бях и всички заедно. Онова, което действително се бе случило, нямаше да узнае никой, освен малката бронзова статуетка с късите коси — нито тази вечер, нито утре или когато и да било.

Приближих се към къщата пеша. Сред черните коли на хората, които бяха нахълтали на партера, забелязах бялата кола на Жан. Гюрукът й беше смъкнат. Отзад бе куфарът й, а на предната седалка бе забравила шала си. Значи тя беше тук… Отдалечих се бавно, като загръщах палтото си, а през ръкавицата си напипвах пистолета на Мики в джоба. Слязох на плажа. Серж не бе там. Качих се отново в колата и се върнах в Ла Сиота.

Намерих го час по-късно на терасата на едно кафене в компанията на някакво момиче с рижи коси. Когато ме видя да слизам от колата, се обърна настрани, защото в този момент срещата ни щеше да му бъде досадна. Тръгнах към него и той стана. Направи две крачки към мен, последните си крачки на хитра лисица. Стрелях от пет метра и не го улучих, но продължих напред и изпразних пистолета си. Той падна надолу с главата върху паважа до тротоара. След четвъртия куршум натиснах напразно два пъти спусъка, но това нямаше значение. Знаех, че е мъртъв.

Чуха се викове, шум от стъпки на притичващи хора. Качих се във фиата. Запалих мотора сред буен човешки поток, който ми препречваше пътя. После постепенно хората започнаха да се отдръпват. Казвах си: сега вече няма да тормозят Жан, тя ще ме вземе в ръцете си и ще ме люлее, докато заспя. Няма да искам нищо друго от нея, освен да продължи да ме обича. А фаровете на колата ми помитаха лешоядите, които се разбягваха във всички посоки…

 

 

Жан се бе облегнала на стената в трапезарията. Бе малко по-бледа от обикновено и чакаше. Тя ме видя първа, когато се появих в горната част на стълбите. Лицето й изведнъж помръкна, а след това изрази едновременно и облекчение, и смайване. То сякаш ме заслепи и аз не виждах нищо друго. Малко по-късно, когато ме откъснаха от нея, си дадох сметка за присъствието на останалите. Госпожа Ивет плачеше, скрила лице в престилката си, видях също Габриел, двама униформени полицаи, трима цивилни, както и един от мъжете, които същата сутрин бяха пред гаража.

Жан ми каза, че ме обвиняват в убийството на Доменика Лой, че щели да ме отведат и да ми предявят обвинение, но че това било пълна глупост. Трябвало да й имам доверие и да бъда убедена, че тя нямало да допусне да ми сторят нищо лошо.

— Знам, Жан.

— Нищо няма да ти се случи. Нищо не може да ти се случи. Те ще се опитат да ти повлияят всячески и ще ти окажат натиск, но ти не слушай никого.

— Ще слушам теб, Жан.

Отдалечиха ме от Жан. А тя попита дали може да се качим двете горе, за да приготвим нещата ми. Един инспектор с марсилски диалект каза, че ще се качи с нас, и остана в коридора. Жан затвори вратата на стаята ми. Облегна се на стената. Гледаше ме и плачеше.

— Кажи ми коя съм аз, Жан.

Но тя поклати глава и с очи, пълни със сълзи, ми каза, че не знае. Била съм малкото й момиченце. Не знаела друго. А и сега това й било безразлично.

— Но ти познаваше твърде добре Мики и не можеш да се заблудиш! Познаваше я добре, нали? — казах й аз.

Но тя продължаваше да клати глава и повтаряше „Не, не!“, а също и че тя най-малко познавала Мики от четири години насам. Защото, щом се приближала, Мики бягала от нея като от чумава.

— Но какво се е случило преди четири години?

А тя плачеше ли, плачеше, притискаше ме до гърдите си и казваше, че не се било случило нищо, абсолютно нищо, една целувка, глупост, дреболия, просто една целувка, но Мики не я разбрала и оттогава не можела да я понася и не искала да я доближава. Внезапно ме отблъсна рязко, избърса очите си с опакото на ръката и приготви един куфар с дрехи. Седнах на леглото до нея.

— Сложих ти три пуловера — каза ми тя. — Ще ми поискаш, каквото ти трябва.

— Мики е знаела, Жан.

Но тя поклати глава и каза „Не, не!“, ако е знаела, аз нямало да бъда тук сега. Аз съм тази, която щяла да е мъртва.

— Защо искаше да я убиеш? — попитах я аз по-тихо, хващайки я за ръката. — Заради парите?

Тя поклати глава и каза: „Не, не“, а после добави, че не издържала повече, че изобщо не й пукало за парите и „Мълчи, моля те, мълчи!“. Отказах се да я убеждавам. Сложих бузата си върху дланта й и тя не отдръпна ръката си. Нареди дрехите ми в куфара с едната си ръка. Вече не плачеше.

— В крайна сметка ми оставаш само ти. Нямам нито наследство, нито мечти, преди да заспя, имам само теб.

— Какво значи това „мечти, преди да заспиш“?

— Ти ми разказваше… Историите, които съм си представяла, преди да попадна в обятията на съня, по времето, когато съм била банкова чиновничка.

 

 

Задаваха ми въпроси. Затвориха ме в една стая на лечебницата в затвора. Животът ми отново се състоеше от дълбок мрак, когато в полусън се мъчех да подредя мислите си, и ярка сурова светлина, която нахлуваше, щом отвореха вратата на двора за разходката ми.

Видях два пъти Жан зад решетките на приемната. Вече не я тормозех. Откакто й бяха казали за смъртта на малкия пощаджия, тя изглеждаше бледа и съсипана. Бе научила много неща, които се бяха случили по време на отсъствието й. Ето защо вече дори не се опитваше да ми се усмихне както преди.

Следователите направиха експертиза на Ем Гето, което откриха на гробището за коли в Ла Сиота, и разровиха живота на Серж Репо. Откриха, че един от резервоарите на колата е бил умишлено пробит, но нито една следа не ги отведе към телеграмата. Така узнах, че хитрият изнудвач е блъфирал и че не е съществувал регистър за телеграмите. Бе накарал Мики да се подпише някъде другаде, кой знае къде.

Бях убила Серж Репо, за да му попреча да говори за ролята на Жан в събитията. Това бе второто ми убийство, но и то се оказа ненужно. Жан проговори, когато бе събрала достатъчно пари, за да ни осигури защитата. Признах всичко, когато научих, че бе дала показания. Предявиха ми обвинение, но предявиха обвинение и на нея. Видях я за няколко секунди на излизане от кабинета на следователя. Срещнахме се на вратата.

— Остави всичко на мене! — каза ми тя. — Само бъди мила и разумна.

После докосна косите ми и ми каза, че са пораснали. Съобщи ми, че щели да ме влачат в Италия за допълнителна информация.

— Дръж се като Мики, като добра Мики — добави тя. — Бъди такава, каквато те научих да бъдеш.

Каза всичко, което поискаха от нея, и дори сподели още много факти, но никога не спомена, че бе сключила договор с Доменика Лой. Знаех причината: ако си останех Мики, наказанието ми щеше да е по-леко, защото тя е била моя гувернантка. И истинската виновница щеше да е тя.

Когато мракът се завръща, разполагам с много часове, през които мога да размишлявам. Понякога съм сигурна, че съм Мишел Изола. Тогава научавам, че съм лишена от наследство и че Доменика и Жан правят заговор да ме убият. Най-напред решавам да осуетя плановете им, но като ги виждам заедно, променям намеренията си и решавам аз да изпълня плана им, като убия Доменика и заема мястото й.

Понякога заемам мястото на До заради наследството, което една зла кръстница малко преди смъртта си ми е отнела несправедливо. Понякога правя това, за да си върна изгубената нежност на Жан, понякога — за да си отмъстя, понякога — за да започна живота си начисто, понякога — за да продължа да причинявам страдание, понякога — за да забравя, че съм страдала. А понякога (и това е най-вероятната причина) заради всички тези неща едновременно: иска ми се да задържа богатството и да бъда друга, различна, до Жан.

През нощта има и моменти, когато пак ставам Доменика. Тогава си мисля, че Серж Репо е излъгал и че Мики не е знаела нищо. Убила съм Мики. Само че огънят не е достигнал до стаята й и затова съм подпалила къщата от гаража. И тогава, без да зная, съм заела мястото на другата, която именно тогава също е имала мотив да извърши убийство.

Но независимо дали съм Доменика, или Мишел, често попадам в собствения си капан и се озовавам сред пламъците в горящата стая. Стоя на първия етаж, пред прозореца, държа в ръцете си запалената нощница и покривам лицето си с нея. Огънят хапе кожата ми и аз примирам от божа. Затова намират в устата ми изгорели парчета плат. Залюлявам се и падам от прозореца на стълбите пред входа. Дотичват съседи. А Жан се навежда над мен и понеже непременно трябва да бъда До, в почернялото ми тяло и в лицето ми без коси и кожа тя разпознава До.

А после бликва неукротимият и безмилостен поток светлина в клиниката. Тогава аз съм третата. Не съм направила нищо, не съм искала нищо, не искам да бъда нито една от двете. Аз съм си аз. А що се отнася до останалото, то смъртта ще разпознае децата си.

 

 

Лекуват ме. И ме разпитват. Говоря колкото може по-малко. При следователя, пред защитниците ми и пред психиатрите, в чиито ръце ме оставят всеки следобед, си мълча, или пък не си спомням нищо. Отговарям на всички от името на Мишел Изола и оставям Жан да ръководи съдбите ни така, както намери за добре. Дори злобната ирония на кръстницата Мидола вече не ме засяга. В завещанието е предвидена месечна рента на името на Мишел Изола, за която отговаря Доменика, и тя се равнява точно на месечната надница на бившата банкова чиновничка.

Мики… Двеста разресвания на косите с четка всеки ден. Запалена цигара, която гаси секунда по-късно. Заспива като спяща кукла. Плаче насън. Дали съм Мики, или Доменика? Вече губя представа.

 

 

Ами ако Серж Репо ме е излъгал в гаража? Ако е измислил всичко след време, когато е прочел вестниците и си е спомнил за някаква телеграма? Ако е измислил всичко: срещата си с Мики на плажа, вечерта в бистрото на Ле Лек и как тя му е наредила да ни шпионира преди убийството… Тогава аз съм До и всичко е станало, както сме го планирали двете с Жан. Заради упорството си да отмъсти за бившата си приятелка, Габриел, всъщност без да иска, я е погубил. Погубила съм се и самата аз, заемайки мястото на Мики в момент, когато само тя е имала интерес да извърши убийство.

Доменика или Мики? Ако Серж Репо не е излъгал, вечерта след пожара Жан е сгрешила и все още се заблуждава, а и ще се заблуждава винаги.

Аз съм Мики, но тя не го знае.

Не го знае.

Не го знае.

Или пък го е знаела още от първия миг, когато съм била без коса, без кожа и без спомени.

Аз съм луда.

 

 

Жан знае.

Жан винаги е знаела.

Защото така всичко си идва на мястото. От мига, в който отворих очи под блясъка на бялата светлина, тя е единствената, която ме приема като До. Всички, с които се срещнах — дори любовникът ми, дори баща ми, ме взеха за Мики. Защото аз съм Мики.

Серж Репо не е излъгал.

Жан и До са съставили план да ме убият. Научила съм какво ми готвят. Убила съм До, за да стана До, защото свадливата ми зла кръстница ме е уведомила за промяната на завещанието си.

Жан никога не се е заблуждавала. Тя е видяла още в нощта на пожара, че планът й се е провалил. Знаела е, че съм Мики, но никога не каза нищо. Защо?

Наистина бъркам името си, когато попълвам един хотелски фиш, защото още преди пожара съм се научила да бъда До. Но никога не съм била До. Нито за Жан, нито за когото и да било.

Но защо тогава Жан не е казала нищо?

Дните минават, а аз съм сама. Сама съм и в опитите си да разгадая загадката. Ако съм Мики, разбирам защо Жан се е опитала да ме убие. Зная и защо след възстановяването ми тя, въпреки всичко, ме накара да повярвам, че съм нейна съучастница. Не й е пукало за парите. „Мълчи, моля те, мълчи…“ — бяха думите й. А ако съм Доменика, не ми остава нищо.

 

 

В двора по време на разходката се мъча да се огледам в един прозорец. Студено е. Все ми е студено. Сигурно и на Мики все й е било студено. От двете сестри, които не искам да бъда, най-добре се идентифицирам с нея. Дали и на Доменика й е било студено, дали е треперела от студ, когато от алчност и омраза е обикаляла под прозорците на дългокосата си жертва?

Мракът се завръща. Надзирателката затваря зад мен вратата на помещението, където живеят три призрака. А аз лежа в леглото си както през първата вечер в клиниката. Постепенно се успокоявам. Защото през тази нощ мога да бъда която си пожелая: Мики, която са обичали толкова много, че дори са били готови да я убият. Или другата?

Дори когато съм Доменика, се възприемам като такава. Мисля си как ще ме отведат далеч — за ден, седмица или за повече, и че в крайна сметка няма да ме лишат от всичко, защото ще видя Италия.