Себастиен Жапризо
Капан за Пепеляшка (6)

Убивам

Момчето се появи на яркото юнско слънце секунда след като Мики бе затворила списанието. Тя лежеше по гръб на осеяния с дребни обли камъчета плаж в подножието на дълбоко врязания в морето нос. Младежът носеше избелели джинси и бяла риза. Най-напред й се стори твърде едър, почти огромен, защото стоеше прав над нея. После прецени, че е среден на ръст, а малко по-късно — че е по-скоро нисък. Но пък бе много красив — с черни очи и устни като на момиче. Имаше подчертано изправена Стойка, с леко повдигнати рамене и ръце в джобовете.

Бяха минали две, а може би и три седмици, откакто Мики живееше с До във вилата в Кап Каде. Този следобед До бе отишла с колата до едно магазинче в Ла Сиота, за да купи „гадния“ панталон, който двете бяха гледали заедно, и за някакви също толкова „гадни“ розови обици. Поне така каза Мики на момчето малко по-късно.

Неканеният посетител бе дошъл безшумно, без да разбута камъчетата с крака. Бе гъвкав и енергичен като котка. Мики сложи отново слънчевите си очила, за да го вижда по-добре. После се изправи, придържайки с една ръка горната част на банския си костюм, която се бе разкопчала. Младежът я попита дали тя е Мики. В гласа му не се долавяше и следа от диалект. А после, без да дочака отговора й, седна срещу нея с толкова естествено движение, сякаш цял живот бе правил само това. Тя му каза, колкото да го отбележи, че плажът е частен, така че трябвало да си тръгне.

Понеже очевидно не можеше да си закопчае сутиена и все още държеше двете си ръце зад гърба, момчето се наведе живо и преди Мики да разбере какво става, го закопча. След минута й каза, че иска да се изкъпе. Съблече ризата си, свали панталона си, събу еспадрилите и остана по грозни шорти каки, каквито носеха военните. После се отдалечи и влезе във водата.

Плуваше, както се движеше — спокойно и безшумно. Когато се върна при нея, по челото му падаха къси мокри кестеняви кичури. Бръкна за цигари в джобовете на панталона си. Предложи една на Мики от наполовина празен пакет „Голоаз“. Докато й подаваше огънче, върху бедрото на младото момиче падна капка вода.

— Знаете ли защо съм тук? — попита младежът.

Мики отговори, че не било толкова трудно да се отгатне.

— О, бих се учудил искрено, ако е така — възрази й той. — Мога да имам колкото момичета си искам. През последните осем дни съм нещо като воайор… Но не съм тук по тази причина, повярвайте ми. Интересува ме приятелката ви. Е, не изглежда зле, но не това ме интересува. Интересува ме онази част от нея, която не се вижда. Която е ей тук…

И той заби показалец в челото си, а после го разходи чак до темето си. Изтегна се до Мики с цигара в уста, облегнал глава върху свитата си ръка. След дълго мълчание обърна поглед към нея и все още с цигарата в уста констатира:

— Господ да ме убие, ама вие никак не сте любопитна!

— Какво искате?

— Е, крайно време беше… Какво си мислите, че искам? Десет хиляди, петстотин хиляди? Колко струва малкото ви сърчице? Има филмови звезди, които се застраховат: ръцете, краката, всичко останало. Вие застрахована ли сте?

Мики като че ли се отпусна и се успокои. Свали отново тъмните очила, за да не й останат бели участъци около очите, и му отговори, че вече са и излизали с този номер. Така че, при това положение, той чисто и просто трябвало да се облече.

— Не смесвайте нещата — каза младежът. — Не съм застраховател.

— О, това ми е напълно ясно.

— Аз съм свестен човек. Умея да слушам, да гледам. Искам да ви помогна с едно сведение, което ще ви бъде от полза. А освен това си изкарвам сам хляба. За сто хиляди франка ще ви направя тази услуга.

— Ако всеки път, откакто съм голямо момиче, плащах, когато ми излизат с този номер, досега да съм се разорила. Е, сега ще се облечете ли?

Момчето се изправи и сякаш се отказа да се прави на интересен. Почти без да движи тялото си, а само като поразкрачи леко крака, с лекота обу панталона си. Мики го наблюдаваше. Младежът й се стори доста нестандартен. По-късно му каза това. Но в онзи момент само се задоволи да го наблюдава с полуотворени очи.

— Жан е скапанячка, напълно побъркана. Знаеш ли коя зодия е тя? Телец. Пази се от телците, пиленце, те са с волска кожа. Главата им е пълна, а сърцето — празно… — изрецитира момчето.

Мики отново сложи слънчевите си очила. Той облече ризата си, обу еспадрилите си и се изправи, но тя го задържа, като го хвана за единия крачол.

— Откъде знаете това?

— Сто хиляди.

— Чули сте ме да казвам тези думи. На вечеря, в един ресторант в Бандол. Значи сте ни слушали като разговаряме?

— Не съм стъпвал в Бандол от миналото лято. Работя в Ла Сиота. В пощата. Свършвам работа в четири и половина. Чух това днес, преди няма и час. Тъкмо се канех да си тръгвам. Е, ще се решите или не?

Мики застана на колене и може би за да спечели време, му поиска още една цигара. Младежът й я подаде, след като й я запали самият той, както бе виждал, че правят по филмите.

— В пощата ли? В телефонен разговор ли?

— С Флоренция — уточни той. — Казах ви вече, че съм свестен човек, а това си струва стоте хиляди! Имам нужда от пари като всички. А за вас тази сума не представлява нищо.

— Вие сте идиот. Вървете си.

— Тя се обади — продължи момчето. — Приятелката ви. А онази, с която говореше, повтаряше: „Размисли. Достатъчно. Затвори сега“.

В този момент Мики чу шума на колата. Значи До се връщаше. Смъкна очилата под очите си и огледа още веднъж събеседника си от долу нагоре. Каза му:

— Да, добре, ще получите сумата, ако сведението ви си струва парите.

— Ще ви дам информацията, след като видя парите. Тази вечер в полунощ бъдете пред бистрото в Ле Лек. Отзад в двора има лятно кино. Ще ви чакам там.

Не каза нищо повече и си отиде. Мики изчака До да слезе на плажа при нея. Когато младото момиче се появи по бански, с хавлия на раменете, с доволно и ведро изражение на лицето, Мики си каза, че няма да отиде в бистрото — нито тази нощ, нито друг път. Вече беше късно и слънцето клонеше към залез.

— Какво прави досега?

— Нищо. Мотах се — отвърна До. — Как е водата?

До носеше розовите обици. Влезе във водата и както правеше винаги, намокри старателно най-напред ръцете, после краката си и чак тогава с рязко движение се потопи във водата, надавайки вик като индианец сиукс.

 

 

Когато отиваха да вечерят в Бандол, Мики хвърли през прозореца на колата едно око на бистрото в Ле Лек. Видя афиши за филми и забеляза светлини в двора зад него.

— Днес следобед срещнах едно странно момче — каза тя на До. — Странно момче със странни представи за живота…

До не й отговори и тогава тя заяви, че в крайна сметка тук щяло да й хареса.

 

 

Двадесет минути преди полунощ тя откара До във вилата, каза й, че е забравила да мине през аптеката и че сигурно щяла да намери дежурна аптека в Ла Сиота. После запали отново фаровете и потегли. В дванадесет без десет остави колата в една малка уличка, която се спускаше към бистрото в Ле Лек, влезе в оградения с брезенти двор и видя последните кадри от някакъв приключенски филм с рицари и дами на сърцето, но не забеляза малкия мошеник сред зрителите.

Той я чакаше на изхода, облегнат на тезгяха в бистрото, вперил поглед в телевизора. На раменете си бе метнал светлосин пуловер и бе вързал ръкавите му около врата си.

— Да поседнем — каза той на Мики.

Настаниха се на пустата тераса зад осветяваните от фаровете на минаващите коли стъкла. Мики извади от джоба на леката си английска жилетка две банкноти по десет хиляди франка и една от пет.

— Ако онова, което имате да ми казвате, е толкова интересно, ще получите и останалите пари.

— Аз съм свестен човек. И винаги имам доверие в хората. А освен това знам, че в този момент очаквате финансово подкрепление.

Взе банкнотите, сгъна ги грижливо и ги прибра в джоба си. Каза й, че преди няколко дни предал една телеграма от Флоренция. Хлапакът, който се занимавал с тази работа, бил излязъл някъде сутринта, та затова натоварили него да я занесе.

— Занесох я в „Кафене дьо ла Дезирад“, в Ла Сиота.

— И какво ме засяга това? — запита Мики.

— Беше адресирана до вас.

— Не получавам пощата си в кафенета.

— Но вашата приятелка — да. Тя дойде да я вземе. Знам го, тъй като след известно време се появи в пощата. Признавам, че тогава вече бях забравил случката. Проявих интерес към приятелката ви, тъй като поиска да телефонира във Флоренция. А служителката, която изпълни поръчката, ми е приятелка. Така че слушах разговора. Ето как разбрах, че насреща бе жената, която бе изпратила телеграмата.

— Коя жена? От Флоренция ли?

— Не знам. Телеграмата не беше подписана. Но на телефона беше жена. Гласът й е глас на човек, който знае какво иска. Доколкото успях да разбера, нея търсите, когато ви свършат парите. Знаете ли коя е тя?

Мики кимна с глава. Беше малко пребледняла.

— А какво пишеше в телеграмата?

— Ами ето тук нещата се объркват — каза момчето и се намръщи. — Мисля, че се канят да ви прецакат заради пари. Или заради нещо по-сериозно. Обаче представете си, че се заблуждавам, и вие идете при ченгетата. Какво ще стане с мен тогава? Отивам право в Бомет^[1]. Не искам някой да си помисли, че като ви правя тази услуга, ви шантажирам.

— И дума не може да става да отида в полицията.

— Това е и моето мнение. Ще се вдигне шум. Но все пак… Всичко, което искам, е да не поемам никакъв риск, да съм в безопасност.

— Каквото и да се случи, обещавам ви, че няма да спомена за вас. Това искате, нали?

— Да, бе! Изобщо не ми пука за вашите игрички и пет пари не давам за обещанията ви. Може да ме спаси само телеграмата. Ако се подпишете, че сте я получили, ще съм в безопасност.

 

 

Обясни й, че имало регистър за телеграмите. Получателят трябвало да се подпише в него. Но общо взето, приносителят пренебрегвал това правило, само записвал датата и слагал кръстче в графата „получил“.

— Подписвате се над кръстчето, все едно че сте я получили вие самата в „Кафене дьо ла Дезирад“. Тогава, дори да ми скроите някой номер, ще мога да се защитя.

Мики му отговори, че приказвал на вятъра, че от цялата тази история й дошло до гуша и че бил късметлия, задето спечелил двадесет и пет хиляди франка само с устата си. Спеше й се, така че стана и го остави да плати сметката.

Тръгна си, но той я настигна в малката уличка, преди да се качи в колата. Уличните лампи вече бяха угасени. Каза й „вземете“ и й върна банкнотите. После се наведе, целуна я леко по устните и отвори вратата на колата. Взе от седалката голяма черна тетрадка (тя нямаше представа как се е озовала в колата й) и каза на един дъх: „Кларис, уплътнителят. Най-нежни поздрави“ и си тръгна.

Мики го видя отново, като излизаше от Ле Лек. Седеше си най-спокойно на един насип и чакаше някой да го вземе с колата си. Тя си каза, че е много хитър. Но въпреки това спря колата малко след като го задмина, върна се назад и го изчака да се качи. Той си беше все същият — с изправена стойка, гъвкави движения и поглед на негодник. Гледаше изпод вежди и не успяваше да прикрие задоволството си.

— Имате ли и нещо за писане? — попита го Мики.

Младежът й подаде молив и отвори черната тетрадка.

— Къде да се подпиша? — попита тя.

— Тук.

Той огледа внимателно подписа й на светлината на командното табло. Бе толкова близо до нея, че тя усети уханието на косите му и го попита с какво се парфюмира.

— Мъжки одеколон. Има го само в Алжир. Отбих военната си служба там.

— Доста е неприятен. Отдръпнете се и ми повторете текста на телеграмата.

Той го повтори: „Кларис, уплътнителят. Най-нежни поздрави“. А после й разказа три пъти онова, което си спомняше от първия разговор на До с Флоренция. Бил подсушал и още един разговор в деня, когато най-сетне се решил да дойде при нея на плажа. Преди това дебнел около вилата цели осем дни от пет следобед до времето за вечеря.

Мики не казваше нищо. Накрая замълча и той. След като дълго мисли съсредоточено, със смръщени вежди, тя мина на първа и потегли. Закара го до пристанището на Ла Сиота, където заведенията все още светеха. Един голям кораб спеше насред яхтите. Преди да слезе, младежът я попита:

— Тревожи ли ви това, което ви разказах?

— Все още не знам.

— Искате ли да разбера за какво става въпрос?

— Вървете си и забравете всичко.

Той каза „Окей“ и слезе от колата, а после се наведе и преди да затвори вратата, добави:

— Имам желание да забравя някои неща, но не всички. Тя му подаде двадесет и петте хиляди франка.

 

 

В два часа сутринта, когато Мики се качи на горния етаж, Доменика спеше. Мики влезе в първата баня в коридора. Името „Кларис“ й говореше нещо. Не знаеше какво точно, но със сигурност бе свързано с банята. Тя запали лампата и видя марката на бойлера. Погледът й проследи тръбата за газа в горната част на стените.

— Проблем ли има? — попита Доменика от съседната стая и се размърда в леглото.

— Трябва ми пастата ти за зъби.

После Мики загаси лампата, излезе в коридора и отиде да си легне.

 

 

Малко преди обяд на следващия ден Мики каза на госпожа Ивет, че двете с До ще обядват в Каси, и се извини, че не я е предупредила. После й поръча какво да напазарува. Спря колата си пред пощата в Ла Сиота и каза на До:

— Ела. Искам да изпратя нещо, а го отлагам от доста дни. Все забравям.

Двете влязоха вътре. Мики изучаваше изражението върху лицето на приятелката си. До очевидно не се чувстваше добре. А и този ден никак не й вървеше, защото като капак на всичко една служителка я попита любезно:

— Разговор с Флоренция ли?

Мики се престори, че не е чула, взе една бланка и съчини телеграмата си до Жан Мюрно. Бе обмисляла дълго съдържанието й, преди да заспи, и бе подготвила всяка дума. „Прости ми. Нещастна съм. Пари. Целувам те хиляди пъти: по челото, очите, носа, устата, ръцете, краката. Бъди мила. Плача. Твоя Ми.“

Ако Жан видеше нещо странно в думите й, щеше да се разтревожи и да спре изпълнението на плана си. Даваше й се шанс. Показа текста на До, а тя сметна, че не е особено забавен, нито пък кой знае колко необичаен.

— Аз обаче го намирам за забавен — заяви Мики. — Точно какъвто е нужен. Ще пуснеш ли телеграмата? Ще те чакам в колата.

Момчето от предишната вечер, както и тогава облечено в бяла риза, подпечатваше някакви формуляри зад едно гише. Бе забелязал двете момичета още при влизането им и отиде при Мики, когато тя бе вече навън.

— Какво ще правите?

— Нищо — отсече Мики. — Ако държите да си получите останалата част от парите, вие сте този, който ще прави нещо. Като излезем от вилата в пет часа, вмъкнете се вътре. Жената, която чисти и ни обслужва, ще си е тръгнала. Качете се на първия етаж. Влезте през първата врата вдясно. Там е банята. После се оправяйте. Ще ви е необходим френски ключ.

— Какво искат от вас? — попита момчето.

— Нямам представа. Ако добре съм разбрала за какво става въпрос, ще го разберете и вие. Ще ми докладвате тази вечер в бистрото на Ле Лек. Към десет часа, ако ви е удобно.

— Какво ще донесете?

— Мога да ви дам още двадесет и пет хиляди франка. А после ще се наложи да изчакате няколко дни.

— Моля, обяснете ми нещо… До този момент съм с впечатлението, че става въпрос за някакви женски номера, но ако играта загрубее, няма да участвам.

— След като съм предупредена, няма да се случи нищо страшно.

 

 

Вечерта младежът я чакаше в малката уличка, където бе паркирала колата си предишната вечер.

— Не слизайте — каза й той. — Да се махаме оттук. Никак не държа да ме видят два пъти с вас на едно и също място.

Минаха покрай плажа на Ле Лек, а после Мики пое по пътя за Бандол.

— Няма да участвам в подобно нещо — каза й той в колата. — Дори за десет пъти по-голяма сума.

— Имам нужда от вас.

— Знаете ли, веднага трябва да си плюете на петите и бързо-бързо да изтичате при ченгетата. Не е необходимо да им обяснявате нещата подробно, нито пък да им правите чертеж. Само трябва да развинтят тръбата и да прочетат телеграмата. Онези двете искат кожата ви.

— Нещата са далеч по-сложни — каза Мики. — Не мога да отида в полицията. Имам нужда от вас, за да спрем всичко това, но пък ще имам нужда от Доменика още дълги, дълги години. Не се опитвайте да разберете какво ви казвам, тъй като точно сега не ми се обяснява.

— А коя е тази жена от Флоренция?

— Името й е Жан.

— Толкова ли иска парите ви?

— Ами там е работата, че не ми се вярва. Или поне те не са главната причина. Само че това не интересува никого. Нито полицията, нито вас, нито Доменика.

После Мики мълча до Бандол. Двамата се насочиха към казиното в края на плажа, но не слязоха от колата, след като Мики спря и изгаси мотора.

— Наясно ли сте как ще действат? — попита Мики, като обърна поглед към младежа.

Тази вечер тя носеше тюркоазен панталон, сандали на бос крак и леката английска жилетка от предишната вечер. Бе извадила ключовете и докато казваше тези думи, държеше един от тях до бузата си.

— Останах десет минути в онази баня — каза младежът. — Видях, че „Кларис“ е марката на бойлера. Развих холендера над прозореца. Уплътнителят е целият смачкан и мокър. Има и други муфи в коридора, но не си дадох труда да ги разгледам. Холендерът за бойлера им е предостатъчен. Трябва им само затворено помещение и контролният пламък. Кой е правил инсталацията? Съвсем нова е.

— Един техник по газови инсталации от Ла Сиота.

— А кой е бил във вилата по време на монтажа й?

— Жан трябваше да е там през февруари или март. Така че тя следеше работата му.

— В такъв случай тя може да има още един такъв холендер. Тези са специални. Дори ако уплътнителят се скапе, няма да изпусне газ. Поне не толкова бързо, че да стане експлозия. А ако онези двете повредят умишлено холендера, това ще се забележи. Така че сто на сто имат още един.

— Наистина ли искате да ми помогнете?

— Какво ще спечеля?

— Това, което поискахте. С други думи — десет пъти повече.

— Преди всичко бих искал да знам какво сте си наумили… — каза й той, след като поразмисли. — Начинът, по който онова момиче имитираше по телефона как говорите, бе изумителен, но има и нещо друго… Наблюдавах я така, както не я е наблюдавал никой досега. Тя ще доведе нещата докрай.

— Не вярвам — възрази Мики.

— И какво възнамерявате да правите?

— Нищо. Казах ви вече. Необходим сте ми, за да продължите да я наблюдавате. Жан скоро ще дойде при нас. Искам да разбера кога двете възнамеряват да подпалят къщата.

— Може би все още не са го решили.

— Щом го решат, искам да ме предупредите. Ако знам това, обещавам ви, че няма да се случи нищо.

— Добре. Ще опитам. Това ли е всичко?

— Обикновено вечер във вилата часове наред няма никой. Когато излизаме, можете да огледате какво е положението с уплътнителя. Не мога да й попреча да продължи да върши каквото си е наумила. Тя само трябва да затвори вратата на банята си, когато се къпе.

— Защо не изясните очи в очи нещата с нея? Защо не сложите картите на масата? — попита младежът. — Знаете с какво си играете в момента, нали?

— С огъня — отвърна Мики.

Изсмя се кратко, но смехът й не беше весел. После подкара колата. На връщане говореше само за него. Каза му, че й харесва начинът, по който се движи. А той си мислеше, че е красива и значително по-апетитна от всички момичета, които познаваше, но си казваше, че трябва да прояви разум. Дори ако тя приемеше да отиде с него сега и се съгласеше да се любят, десет пъти по десет хиляди франка щяха да траят по-дълго от сладостния миг, който двамата щяха да прекарат в обятията си. А тя сякаш бе прочела мислите му, защото пусна волана и продължи да кара с една ръка, а със свободната му подаде обещаните за тази вечер банкноти.

Така или иначе, той живееше още с родителите си и всеки път, когато искаше да бъде с момиче, бе същински цирк, докато намери място, където да се срещнат.

Той изпълни молбата на Мики. Четири пъти за една седмица, щом видеше, че двете момичета тръгват с колата, за да прекарат вечерта бог знае къде, влизаше във вилата през гаража, чиято врата бе отворена. Срещна се два пъти с малката дългокоса наследница: един следобед, когато тя бе сама на плажа, и една вечер в Ла Сиота, в бирарията на пристанището. Изглеждаше спокойна, като човек, който управлява събитията. Твърдеше, че нямало да се случи нищо.

Държанието й внезапно се промени, когато в Кап Каде пристигна едрата млада жена със златисти коси. Младежът наблюдава трите още цяла дълга седмица и чак тогава Мики му даде знак. Най-често той стоеше край пътя, но понякога се приближаваше до вилата и чуваше гласовете им. А един ден Мики слезе сама на плажа и той я последва. Тогава тя му определи среща за същата вечер.

Двамата отново се срещнаха на пристанището в Ла Сиота. Мики не слезе от колата, а само му подаде пет банкноти по десет хиляди франка и му каза, че повече не се нуждае от услугите му. Ако можеше да се вярва на думите й, едрата златокоса жена на няколко пъти го била забелязала около къщата. Пък и планът бил чисто и просто фарс. Сега вече била сигурна. Най-приятелски го посъветва да се задоволи с получените пари и да забрави цялата история. А ако продължавал да й досажда, щяла да намери начин да му пресече апетита.

Колата потегли, но след десет метра спря, върна се назад и предната врата се изравни с младежа.

— Впрочем забравих да ви попитам как се казвате — каза Мики.

А той й отговори, че нямало нужда да знае името му.