Себастиен Жапризо
Капан за Пепеляшка (2)

Убих

Изведнъж избликва ярка бяла светлина и ме заслепява. Някой се навежда над мен и един глас пробива главата ми. Чувам викове, които сякаш си отговарят един на друг в далечни коридори, но знам, че всъщност крещя аз. Вдишвам мрак през устата си — мрак, населен с непознати лица и шепот на хора, а после отново умирам — напълно щастлива.

Миг по-късно — след ден, седмица или година — светлината се завръща и пронизва клепачите ми, ръцете ми горят, също и устните, очите ми. Търкалят ме из празни коридори, а аз отново крещя и наоколо пак цари мрак.

Понякога болката се вкопчва в тила ми и пронизва една-единствена точка. А понякога усещам, че ме местят, че ме карат някъде другаде, а божата се разклонява и разлива във вените ми като огнен поток, който пресушава кръвта ми. В мрака често се появява огън, също и вода, но аз вече не изпитвам божа. Огнените езици ме плашат, но пък пръските вода са студени и нежно освежават съня ми. Бих искала всички лица да изтекат като река, а пластовете шепот да заглъхнат. Тогава следващия път, когато вдишам мрака, ми се иска той да бъде още по-черен и още по-дълбок, да се бухна в бездънната ледена вода и повече никога да не се връщам.

Внезапно се завръщам, защото болката изтегля тялото ми на повърхността, прониква през очите ми, забива се в тях и ме заковава към бялата светлина. Боря се, вия, чувам виковете си, които са далеч, а пробиващият главата ми глас кънти грубо, но аз не разбирам какво ми казва.

Мрак. Лица. Шепот след шепот. А аз се чувствам добре. О, момиченце, ако започнеш отново с номерата си, ще те ударя през лицето с пожълтелите от тютюна пръсти, каквито са тези на баща ти. Хайде, пиленцето ми, запали цигарата на татко, а после духни пламъка на клечката кибрит…

Светлина. Болката лази по ръцете, по устата, по очите ми. Не мърдай, не мърдай, малката ми. Така… полека… няма да ти причиня болка. Кислород… Кротувай. Точно така, бъди послушна, бъди много послушна…

Мрак. Лице на жена. Две по две — четири, три по две — шест, а после — удари с линия по пръстите ми. Всички излизаме в редица. Отваряй широко уста, когато пееш. Всички лица излизат в редица, вървят две по две. Къде ли е медицинската сестра? Не искам да се шепти в класа. Ще идем да се изкъпем през хубавите дни. Тя говори ли? В началото бълнуваше, а след трансплантацията се оплакваше от ръцете си, но не и от лицето си. Морето. Ако влезеш твърде навътре, ще се удавиш. Оплаква се от майка си, от някаква учителка, която я удряла по пръстите. Вълните заливат главата ми. Косите ми са във водата, а водата поглъща светлината, но тя отново избликва.

 

 

Идвам отново на себе си през една септемврийска утрин. Лицето и ръцете ми са хладни. Лежа по гръб в чисти чаршафи. До леглото ми има прозорец, а срещу мен блести голямо слънчево петно.

Дойде някакъв мъж и ме заговори с нежен, много нежен глас. Времето, през което ми говореше, ми се стори доста кратко. Помоли ме да бъда послушна и да не мърдам нито главата, нито ръцете си. Говореше отчетливо, като отделяше сричките на думите една от друга. Бе спокоен и ми действаше отпускащо. Лицето му бе издължено и костеливо, а очите му — черни. Единствено бялата му престилка ми причиняваше болка. Той осъзна това, понеже затворих очи. След малко се появи отново, но този път носеше сиво вълнено сако. Заговори ме пак. Помоли ме да затварям очи, когато искам да кажа „да“, изпитвам болка. Да, имам болки в главата. Да, болят ме и ръцете. Попита ме дали зная какво се е случило. Видя, че не затворих очи и че погледът ми изразяваше отчаяние.

После си отиде и дойде медицинската сестра. Направи ми инжекция, за да заспя. Бе висока, а ръцете й — големи и бели. Разбрах, че лицето ми не е открито като нейното. Направих усилие и усетих върху лицето си превръзката и мазилата. Мислено проследих от единия до другия й край, парче по парче, широката превръзка, която обвиваше врата ми, пълзеше нагоре по тила ми и достигаше горната част на главата ми, после обвиваше челото ми, заобикаляше очите, а накрая тръгваше към брадичката ми и все се увиваше ли, увиваше… После заспах.

През следващите дни се превърнах в същество, което местят насам-натам, хранят, търкалят по коридорите. Пак отговарях с „да“, като затварях веднъж очи, но ги затварях два пъти, за да кажа „не“. Не исках да викам, но въпреки това виех, когато ми сменяха превръзките, и се мъчех да изразя с очите всичко, което ме потискаше. Бях живо същество, което не може нито да говори, нито да помръдне, животно, на което почистват тялото с кремове, а мозъка — с инжекции. Нещо, което няма нито ръце, нито лице. Нищо.

 

 

— Ще свалим превръзките ви след две седмици — съобщи ми лекарят с костеливото лице. — Откровено казано, съжалявам, харесвах ви с тях, защото приличате на мумия.

Бе ми казал името си. Доктор Дулен. Бе доволен, че си спомнях как се казва дори след пет минути и че можех да произнеса името му, без да го видоизменя. В началото, когато се надвесваше над мен, ме наричаше просто „госпожице“, „малката ми“, „умното ми момиче“. А аз повтарях „гоожице“ „маката ми“ и „уното миче“. Знаех, съзнавах, че тези думи са погрешни и че не съществуват, но скованите ми устни ги изричаха по този начин въпреки волята ми. По-късно той нарече този процес „телескопиране“^[1]. Освен това ми обясни, че на фона на всичко останало това било дреболия и нямало да трае дълго.

И наистина ми бяха необходими по-малко от десет дни и вече разпознавах глаголите и прилагателните. Съществителните нарицателни се наместиха в главата ми няколко дни по-късно. Не и съществителните собствени обаче. Не ги разбирах. Мога да ги произнасям правилно като останалите хора, но те не предизвикват у мен никаква асоциация, освен че ме връщат към думите на доктор Дулен. С изключение на някои имена като Париж, Франция, площад „Масена“ или Наполеон, останалите си остават „непокътнати“, затворени в някакво минало, което не си спомням. Просто ги заучавах отново, това е всичко. Но слава богу, не бе необходимо да ми обясняват какво означава да ям, да вървя, нито какво е значението на думи като автобус, череп, клиника, някакво място или определено събитие. Доктор Дулен казваше, че това било нормално и че не трябвало да се тревожа.

— Спомняте ли си името ми?

— Спомням си всичко, което казвате. Кога ще мога да се видя?

Той се размърда и изчезна от погледа ми. Беше ми трудно да извъртя очите си, за да видя къде е. Върна се с огледало. Тогава се огледах и се видях: очи и уста, стегнати в твърда каска от марли и бинтове.

— Необходим е поне час, за да се махне всичко това, но изглежда, че онова, което се крие под бинтовете, е доста красиво.

Продължаваше да държи огледалото пред мен. Бях се облегнала на възглавница и почти седях, но ръцете ми бяха изпънати покрай тялото и завързани за леглото.

 

 

— Ще развържете ли ръцете ми?

— Скоро. Но трябва да сте послушна и да не мърдате много-много. Ще ги завързваме само докато спите.

— Виждам очите си. Сини са.

— Да. Сини са. А сега трябва да сте послушна: да не мърдате и да не разсъждавате кой знае колко. Трябва само да спите. Ще дойда пак следобед.

Огледалото изчезна, а с него и онова нещо със сините очи и устата. Костеливото лице отново се появи.

— Нани-на, мумийке! — каза доктор Дулен.

Усетих как се свлякох и заех легнало положение. Бих искала да видя ръцете на лекаря. В този момент най-важни бяха лицата, ръцете, очите. Но той си отиде, а аз заспах без инжекция, защото тялото ми бе смъртно уморено. Повтарях си едно име, което, подобно на останалите, ми бе непознато. Моето.

 

 

— Мишел Изола. Казват ми Ми или Мики. На двадесет години съм. През ноември ще стана на двадесет и една. Родена съм в Ница. Баща ми все още живее в Ница.

— Кротко, мумийке. Изяждате половината думи и се изморявате.

— Спомням си всичко, което казахте. Живяла съм много години в Италия при леля ми, която умряла през юни. А преди три месеца съм обгоряла по време на пожар.

— Казах ви друго…

— Имала съм кола. Марка Ем Ге^[2]. Номер Те Те Хикс шест-шест-четири-три-едно-три. Бяла.

— Добре, сладка мумийке.

Исках да го задържа, но внезапно изпитах болка в ръцете, която ме прониза чак до тила. Оставаха само няколко минути, а после щяха да ми дадат да пия нещо, за да ме приспят. Продължихме.

— Колата ми е била бяла. Марка Ем Ге. Номер Те Те Хикс шест-шест-четири-три-едно-три.

— Ами къщата?

— Построена е върху нос, наречен Кап Каде^[3], между Ла Сиота^[4] и Бандол^[5]. На долния етаж имаше три стаи и кухня, а баните бяха горе.

— По-бавно. А вашата спалня?

— Гледаше към морето и към едно селище — Ле Лек^[6]. Стените й бяха боядисани в бяло и синьо. Ама, казвам ви, че това си е жива идиотщина. Спомням си всичко, което ми казвате.

— Важно е, мумийката ми.

— Важното е, че повтарям думите ви. Не извикват нищо в съзнанието ми. Това са само думи.

— Ще ги повторите ли на италиански?

— Не. Спомням си „камера“, „каза“, „махина бианка“. Вече ви казах това.

— Ами, стига за днес. Когато се почувствате по-добре, ще ви покажа снимки. Дадоха ми три грамадни кутии. Познавам ви по-добре от вас самата, мумийке.

 

 

Оперирал ме някой си доктор Шавер. Това станало три дни след пожара, в болницата на Ница. Доктор Дулен разправяше, че хирургическата интервенция на Шавер след двата ми кръвоизлива през същия ден била много красива гледка, защото изобилствала от невероятни прояви на професионално умение, но не пожелавал на никой хирург да я повтори. Сега се намирах в една клиника до Булонския лес в Париж — клиниката на доктор Дулен, където ме пренесли месец след първата ми операция. В самолета съм направила трети кръвоизлив, тъй като на пилота се наложило да набере височина четвърт час преди да се приземи.

— Доктор Дин ви направи чудесен нос, когато се справихме с усложненията след трансплантациите. Видях калъпа. Уверявам ви, че наистина е прекрасен.

— Ами вие?

— Аз съм шурей на доктор Шавер. Работя в болницата „Сент Ал“. Следя състоянието ви от деня, в който ви докараха в Париж.

— А какво ми направиха?

— Тук ли? Чудесен нос, мумийке!

— А преди това?

— Това вече няма значение, щом сте тук… Имате късмет, че сте само на двадесет години.

— Защо не мога да се срещам с хора? Ако можех да видя някого, например баща ми или, няма значение, някого, когото съм познавала, може би ще си спомня всичко начаса…

— Притежавате изключителна дарба да говорите, малката ми. От многото удари, единият е бил по главата ви и той ни създаде най-много затруднения. Колкото по-малко шокове изживявате сега, толкова по-добре.

Той се усмихваше, протягаше ръцете си към рамото ми и накрая го докосваше, без обаче да го притиска.

— Не се тревожете, мумийке. Всичко ще се оправи. След известно време спомените ви един по един ще се върнат, бавно, полека, без да се насилвате, безболезнено. Съществуват най-различни видове амнезии, почти толкова, колкото са и хората, загубиш паметта си. Но вашата амнезия е много, много мила: ретроградна, частична, без афазия^[7], без и най-малка следа от заекване. Толкова се е разпростряла, толкова е цялостна и пълна, че дупката просто трябва да започне да се стеснява. А това е дребна работа…

Онагледи с палеца и показалеца колко дребна работа е… Усмихваше ми се и стана преднамерено бавно, за да ми попречи да раздвижа твърде рязко очите си.

— Бъдете послушна, мумийке.

 

 

Настъпи момент, когато вече бях толкова послушна, че престанаха да ми разтварят три пъти на ден хапче в бульона, който ми даваха. Бе краят на септември, почти три месеца след инцидента. Вече бях в състояние да се преструвам, че спя, и да давам възможност на паметта си да разперва крила, за да се измъкне от клетката си. Появиха се слънчеви улици, палми покрай морето, училище, класна стая, учителка с прибрани коси, червен вълнен бански костюм, а зад тях надничаха празнични нощи с фойерверки, военна музика, шоколад, който ми подава американски войник, и — дупката.

После отново се появяваха безмилостният поток ярка бяла светлина, ръцете на медицинската сестра и лицето на доктор Дулен. А понякога много ясно, обезпокоително ясно, виждах дебелите ръце на касапина с тежките месести, но все пак сръчни пръсти и лицето на угоен мъж с бръсната глава. Това бяха ръцете и лицето на доктор Шавер, които се появяваха в съзнанието ми между две приспивания, между две коми. Бях складирала спомена за него през юли, когато той ме бе довел в този бял безразличен и неразбираем свят. Мислено си правех равносметка: очите ми бяха затворени, а тилът, притиснат към възглавницата, ме болеше. Виждах как равносметката ми се изписваше подробно върху черна дъска. Бях на двадесет години, а доктор Дулен казваше, че американските войници са давали шоколад на малките момиченца през 1944 и 1945 година. Моите спомени датираха от пет или шестгодишна възраст. Значи петнадесет години бяха обвити в мъгла. Изтрити.

Вкопчвах се в собствени имена, защото те не събуждаха нищо в съзнанието ми. Защото не се връзваха с нищо в този нов живот, който ме караха да живея. Жорж Изола е баща ми… Флоренция, Рим, Неапол, Ле Лек, Кап Каде. По-късно научих от доктор Дулен, че напразно съм си блъскала главата в стената.

— Препоръчах ви да гледате спокойно на нещата, мумийке — заяви доктор Дулен. — Щом името на баща ви не ви говори нищо, това означава, че сте забравили и баща си като всички останали. Името му няма нищо общо в случая.

— Да, обаче, когато казвам думата „река“ или думата „лисица“, знам много добре какво означават те. А нима след инцидента съм виждала река или лисица?

— Чуйте ме, детето ми, когато здравето ви позволи, обещавам ви, че ще водим дълъг и предълъг разговор, но за момента искам само да сте послушна. Просто си кажете, че сте затворена в определен процес за определен период от време, който е добре познат на медицината и дори може да се нарече съвсем нормален. Всяка сутрин се срещам с десетина старци, които не са били ударени по главата, но са почти в същото състояние. И те горе-долу си спомнят неща от времето, когато са били пет-шестгодишни. Помнят учителката си, но не и децата или внуците си. Но това не им пречи да играят белот. Забравили са почти всичко, но не и белота, нито пък как да си свиват цигари. Така е… Така става. В момента вие ни създавате грижи именно с амнезия от подобен сенилен характер. Ако бяхте на сто години, щях да ви кажа: „Радвайте се на живота си“, щях да се натъжа и да се откажа да ви лекувам. Но вие сте едва на двадесет и вероятността да останете в това състояние е едно към милион. Разбирате ли какво ви казвам?

— Кога ще мога да видя баща си?

— Скоро. След няколко дни ще ви махнат тази средновековна обвивка от лицето, а после ще видим.

— Бих искала да знам какво точно се е случило.

— На по-късен етап, мумийката ми! Има неща, в които трябва да съм сигурен… Ако остана прекалено дълго тук, ще се уморите. И така, номерът на колата ви беше?

— Шест-шест-четири-три-едно-три Те Те Хикс.

— Нарочно ли го казвате обратно?!

— Да, нарочно! Писна ми! Искам да движа ръцете си! Искам да видя баща си! Искам да изляза оттук! Всеки ден ме карате да повтарям едни и същи идиотщини! Писна ми!

— Бъди послушна, мумийке!

Вдигнах едната си ръка. Грамаден гипсов юмрук. Това бе вечерта на кризата ми. Така я нарече лекуващият персонал. Дойде медицинската сестра. Отново завързаха ръцете ми. Доктор Дулен стоеше прав до отсрещната стена и ме гледаше втренчено, а очите му бяха изпълнени с унижение и горчивина. Направиха ми инжекция. Видях, че влизат други сестри и лекари. Мисля, че тогава за първи път се притесних как изглеждам. Имах усещането, че се виждам с очите на околните. Сякаш се раздвоявах в тази бяла стая с бяло легло. Безформено нещо с три дупки: грозно, посрамено, виещо. Защото аз виех от ужас.

 

 

Доктор Дин ме посети няколко пъти през следващите дни. Говореше ми като на малко петгодишно момиченце — прекалено разглезено и прекалено пакостливо, чиито хрумвания трябва да се парират в зародиш.

— Ако започнете отново с тази комедия, не отговарям какво ще намерим, когато свалим превръзките ви. И тогава ще трябва да разчитате единствено на себе си.

Доктор Дулен не се появи през цялата дълга седмица. Поисках да го повикат. Медицинската сестра, която сигурно бяха тормозили и упреквали за „кризата ми“, отговаряше неохотно на въпросите ми. Развързваше ми ръцете всеки ден и не откъсваше очи от мен. Бе подозрителна и постоянно нащрек. Не се чувстваше добре.

— Вие ли бдите над мен, когато спя?

— Не.

— А кой тогава?

— Друга сестра.

— Бих искала да видя баща си.

— Не сте в състояние да понесете срещата.

— Тогава — доктор Дулен.

— Доктор Дин не разрешава.

— Кажете ми нещо.

— Какво?

— Все едно. Говорете ми нещо.

— Забранено е.

Гледах големите й бели ръце, които ми изглеждаха красиви и способни да ме утешат. Накрая тя срещаше погледа ми и очевидно се смущаваше.

— Престанете да ме наблюдавате.

— Всъщност вие ме наблюдавате.

— Налага се — обясняваше тя.

— На колко години сте?

— На четиридесет и шест.

— От колко време съм тук?

— От седем седмици.

— А през тези седем седмици вие ли ме наблюдавахте и се грижехте за мен?

— Да. Достатъчно. Стига.

— Каква бях през първите дни? Какво правех?

— Не помръдвахте.

— Бълнувах ли?

— Понякога.

— И какво казвах?

— Нищо интересно…

— Какво например?

— Не си спомням.

След още една безкрайна седмица, която ми се стори цяла вечност, доктор Дулен влезе в стаята ми. Под мишницата си носеше някакъв пакет. Бе облечен в шлифер, целият в петна. Не го съблече. Дъждът удряше по стъклата на прозореца точно до леглото ми. Лекарят дойде при мен и докосна рамото ми, както правеше обикновено — много бързо, без да го притиска, и ме поздрави с: „Добър ден, мумийке!“

— Дълго ви чаках — започнах аз.

— Знам. Затова съм ви подготвил подарък! — отвърна той.

После ми заобяснява, че някой отвън го накарал да ми донесе цветя веднага след „кризата“… Носеше букет хризантеми, тъй като жена му ги обичала, а заедно с него — и ключове от кола. Показа ми ключодържателя. Бе кръгъл, златен и с часовник. Много полезен при паркирането в синя зона.

— Баща ми ли е подаръкът?

— Не. Едно лице, което пое грижите за вас след смъртта на леля ви. През последните години сте го срещали много по-често от баща си. Лицето е жена. Името й е Жан Мюрно. Тя пристигна след вас в Париж. Иска новини за вас три пъти дневно.

Казах му, че това име не ми говори нищо. Тогава той взе стол и седна, нагласи алармата на часовника и постави ключодържателя до ръката ми върху леглото.

— След четвърт час часовникът ще звънне и тогава ще трябва да си тръгна. Добре ли сте, мумийката ми?

— Бих предпочела да не ме наричате така.

— Утре вече няма да ви наричам така. Сутринта ще ви отведат в операционната. Там ще свалят превръзките ви. Доктор Дин смята, че всичко е зараснало.

Доктор Дулен разви пакета, който бе донесъл. Вътре имаше много снимки. Мои. Показа ми ги една по една, като неотлъчно следеше реакцията ми. Сякаш не очакваше да предизвикат някакъв спомен у мен. Така си беше. Виждах младо момиче с черни коси, което ми се струваше доста красиво. То бе все усмихнато, фигурата му — нежна и крехка, а краката — дълги. На някои снимки бе на шестнадесет, на други — на осемнадесет години.

Снимките бяха на гланцирана хартия. Бяха наистина прекрасни, но ми подействаха ужасно зле. Дори не се опитвах да си припомня момичето със светлите очи, нито пък пейзажите, които лекарят ми показваше един след друг. Още след първата снимка бях осъзнала, че усилията му са изгубено време. Гледах се ненаситно и бях щастлива, но същевременно и по-нещастна от когато и да било, след като бях отворила очи под натиска на бялата светлина върху клепачите ми. Имах желание и да се смея, и да плача. Накрая започнах да плача.

— Хайде, пиленце, не бъдете глупава — каза Дулен.

После прибра снимките, въпреки че имах желание да ги гледам още и още.

— Утре ще ви покажа други снимки, на които не сте сама, а с Жан Мюрно, с леля ви, с баща ви и приятели, с които сте се срещали редовно допреди три месеца. Не трябва да таите големи надежди, че те ще ви отведат във вашето минало. Но все пак ще ви помогнат.

Казах „да, добре“ и че му имам доверие. А в това време ключодържателят до ръката ми иззвъня.

 

 

Върнах се от операционната без количка, подпомагана от медицинската сестра и някакъв асистент на доктор Дин. Тридесет стъпки по коридора. Изпод кърпата, която покриваше главата ми, виждах само плочите, с които бе покрит. Те бяха черни и бели. Сложиха ме на леглото. Ръцете ми бяха по-уморени от краката, защото все още бяха в тежки шини. Настаниха ме така, че да съм седнала, с възглавница зад гърба ми. Доктор Дин, вече по сако, дойде в стаята ми. Изглеждаше доволен. Гледаше ме с любопитство и следеше всяко мое движение. Усещах голото си лице студено като лед.

— Искам да се видя.

Той направи знак на сестрата. Бе дребен мъж, но със здраво, набито тяло. Косите му бяха доста оредели. Медицинската сестра дойде до леглото ми с огледалото, в което се бях огледала преди две седмици, когато носех бялата си маска. Лицето ми. Очите ми. Носът ми бе малък и прав. Кожата ми бе силно опъната върху добре очертаните ми скули. А издутите ми устни бяха разтворени в слаба, тревожна и малко плачлива усмивка. Тенът на лицето ми не бе смъртноблед, както очаквах, а розов и свеж. Като цяло лицето ми бе приятно, но изражението му не бе естествено, защото все още не смеех да движа мускулите си. Стори ми се малко азиатско заради подчертаните скули и леко изтеглените към слепоочията очи. Бе неподвижно, но изглеждаше разстроено заради двете хладни сълзи, които се стичаха по бузите ми. После се появиха още, и още. Лицето ми потъна в мъгла и вече не го виждах в огледалото.

 

 

— Косите ви ще пораснат — увери ме сестрата. — Погледнете какви са станали само за три месеца. А миглите ви ще бъдат по-дълги от преди.

Казваше се госпожа Реймонд. Решеше ме, доколкото бе във възможностите й. Редеше кичур по кичур трите пръста коси, които скриваха белезите ми, за да им придаде обем. Чистеше врата и лицето ми със стерилен памук. Приглаждаше веждите ми. Като че ли вече не ми се сърдеше за „кризата“. Всеки ден ме гласеше като за сватба и все повтаряше:

— Приличате на бронзова статуетка, а също и на Жана д’Арк… Знаете ли коя е Жана д’Арк?

Бе ми донесла голямо огледало някъде отвън, както я бях помолила. Гледах се постоянно в него, докато заспя. Вече разговаряше с мен по-охотно, особено в следобедните часове. Сядаше на стол до леглото ми и плетеше, а от време на време и пушеше. Бе толкова близо до мен, че ако се наведеше малко, в огледалото можеха да се видят двете ни лица.

— Отдавна ли сте сестра? — питах аз.

— От двадесет и пет години, а тук съм от десет.

— Имали ли сте вече пациентка като мен?

— Има много хора, които искат да променят формата на носа си…

— О, не говоря за тях.

— Грижех се за една жена, която бе изгубила паметта си. Отдавна.

— Оправи ли се?

— Ами тя бе доста възрастна…

— Покажете ми още снимки.

Тя отиде до шкафа и взе кутията, която бе оставил доктор Дулен. Показа ми много лица, които не ми говореха нищо и не предизвикваха никаква асоциация у мен. Сега го нямаше дори и удоволствието от първия контакт с тях, когато вярвах, че съм на път да открия на кого принадлежат тези образи на хора, запечатани във формат 9 на 13 сантиметра. Гледах за двадесети път момичето, което съм била аз самата. То вече ми харесваше по-малко от момичето, чието лице ме гледаше от огледалото сега. Също така гледах много пъти и една пълна, дори затлъстяла жена с пенсне… Леля ми Мидола. Никъде не се усмихваше. Беше все с плетени на ръка шалове на раменете и винаги седнала.

Гледах и Жан Мюрно, която е била безкрайно предана на леля ми цели петнадесет години, а сега нито за миг не се била отделила от мен през шестте или седемте седмици от инцидента. А когато след операцията в Ница ме довели в Париж, дошла да живее тук. Присадената кожа с размери двадесет и пет на двадесет и пет сантиметра била от нея. Както и цветята в стаята ми, които сменяха всяка сутрин. Както и нощниците, които засега се задоволявах да гледам, защото не ми даваха да ги облека, както и бутилките шампанско, които редяха до стената. И лакомствата, които госпожа Реймонд раздаваше на колегите си.

— Вие виждали ли сте я? — попитах я аз.

— Младата жена ли? О, да, много пъти. След няколко дни и вие ще се срещнете с нея.

— Тя разговаря ли с вас?

— Да. Много пъти.

— И какво ви каза?

— Грижете се добре за моята малка… Била нещо като довереница на леля ви, нещо като секретарка, че и управителка. Грижела се и за вас в Италия. Леля ви не можела да се движи.

Снимките показваха Жан Мюрно като висока спокойна жена, по-скоро хубава, по-скоро добре облечена, по-скоро строга. Стоеше до мен само на една-единствена снимка. На нея и двете носехме тесни панталони и вълнени шапки с пискюли. Въпреки пискюлите, въпреки усмивката на младото момиче, с други думи — аз, снимката не оставяше впечатлението, че сме радостни и безгрижни, нито пък че изпитваме приятелски чувства една към друга.

— Имам чувството, че тя ми се сърди за нещо.

Госпожа Реймонд обърна снимката, за да я види по-добре, и кимна с глава. Изражението на лицето й излъчваше някакъв фатализъм.

— Ами може да сте й дали основание да ви се сърди. Правили сте доста бели.

— Кой ви каза това?

— Вестниците.

— А, така ли?

Юлските вестници бяха описали подробно пожара в Кап Каде. Доктор Дулен бе запазил броевете, където ставаше дума за мен и за другото младо момиче, но все още не искаше да ми ги покаже. Снимките на другото момиче също бяха в кутията. Всичките ми роднини, близки и приятели бяха там — и старите, и младите, и приятните, и несимпатичните. Всички ми се усмихваха сковано, но ми бяха съвършено непознати. Ох, колко бях уморена от техните усмивки!

— Уморих се. Стига ми за днес.

— Искате ли да ви прочета нещо?

— Писмата на баща ми.

От него имаше три писма, а от роднини и приятели, които не познавах вече — поне сто. С пожелания за скорошно оздравяване. Например: „Живеем в постоянна тревога“, „Вече не мога да спя от безпокойство“, „Горя от нетърпение да те притисна в обятията си“, а обръщенията бяха „Скъпа Ми“, „Моя Мики“, „Скъпа моя“, „Нежна Ми“, „Клето дете“.

Писмата на баща ми бяха мили, изпълнени с безпокойство, плахи, дори срамежливи, но и разочароващи. Две момчета ми бяха писали на италиански, а едно друго, което се бе подписало Франсоа, заявяваше, че съм щяла да бъда вечно негова и че щял да ме накара да забравя целия този ад.

Жан Мюрно ми бе написала само кратка бележка два дни преди да ми свалят „маската“. Бяха ми я дали после, заедно с всички писма. Вероятно заедно с бележката са били изпратени захаросани плодове или копринено бельо, а може би и мъничкият часовник, който носех на китката си. Там тя бе написала: „Моя Ми, моя обич, мое нежно пиленце, не си сама, кълна ти се… Не се безпокой и не се страхувай от нищо. Не се чувствай нещастна. Целувки, Жан“.

Не бе необходимо да ми четат бележката. Знаех я наизуст.

 

 

Свалиха ми превръзките и шините, които парализираха ръцете ми. Подадоха ми бели памучни ръкавици — меки като перушина, и не ми позволиха да видя в какво състояние са ръцете ми.

— Трябва ли да нося тези ръкавици?

— Най-важното е да можете да си служите с ръцете. Костите ви не са деформирани. Ставите ще ви болят само няколко дни. Няма да ставате за часовникар, но пък и няма да бъдете инвалид в ежедневието. Лошото е, че ще се наложи да се откажете от тениса.

Тези думи произнесе не доктор Дин, а един от двамата лекари, които бе довел със себе си. Те отговаряха доста грубичко на въпросите ми, за да не изпадна в самосъжаление. В продължение на няколко минути ме караха да свивам и разтварям пръстите си, искаха да ги разтварям широко и да ги слагам върху техните. Накрая се ометоха, като преди това ми определиха час за рентгенова снимка след две седмици.

Тази сутрин бъкаше от лекари. След тези двамата цъфна някакъв кардиолог, а после пък доктор Дулен. Аз ходех насам-натам из буквално задръстената от цветя стая, облечена в пола от груба синя вълна и бяла блуза. Кардиологът разкопча блузата ми, за да преслуша сърцето ми, и каза, че било в добро състояние. Мислех за ръцете си, които щях да огледам не след дълго, когато останех сама. Естествено, за тази цел щях да сваля ръкавиците. Мислех и за обувките с високи токове, които не затрудниха вървежа ми, но все пак… Ако бях станала отново момиченце на пет години, в чиято по-нататъшна памет всичко се бе изличило, тези токчета, дамските чорапи и червилото би следвало да ме учудят.

— Досадна сте — заяви доктор Дулен. — Поне десет пъти ви казах да не се вторачвате в подобни глупости. Ако сега ви поканя на вечеря и държите вилицата правилно, какво ще докаже това? Че ръцете ви имат по-добра памет от вас самата? Дори ако ви сложа пред волана на кола, след като направите някоя и друга засечка със скоростите, защото не сте свикнали с модел четиристотин и три, полека-лека ще започнете да шофирате съвсем нормално. Смятате ли обаче, че това ще ни помогне с нещо?

— Ами, не знам. Вие би трябвало да ми обясните…

— Би трябвало и да ви задържа още няколко дни тук. За съжаление, настояват да ви измъкнат от болницата. Нямам никакво правно основание да ви задържа. Освен ако вие самата не пожелаете това. И дори не знам дали имам право да искам от вас подобно нещо.

— А кой настоява да ме измъкне оттук?

— Жан Мюрно. Казва, че не издържала повече.

— Ще я видя ли?

— Защо смятате, че допуснахме цялата тази суматоха?

Без да ме погледне, показа с ръка стаята, отворената врата, госпожа Реймонд, която редеше дрехите ми, и една друга сестра, която събираше бутилките с шампанско, натрупаните на купчини книги, които не бяха успели да ми прочетат.

— Защо искате да остана?

— Излизате оттук с приятно личице, със стабилизирано сърчице, ще можете да си служите с ръцете си, а третата гънка на челния дял в лявото ви полукълбо^[8] като че ли се държи прекрасно, но все пак разчитах, че ще излезете и със спомените си…

— Третата — каква?

— Третата гънка на челния дял в мозъчната кора. Лявото полукълбо. Там бе първият ви кръвоизлив. Афазията, която наблюдавах в началото, вероятно е била причинена оттам. А това няма нищо общо с останалото.

— А какво е останалото?

— Не знам. Вероятно това е страхът, който сте изпитали по време на пожара. Или пък шокът. Когато къщата горяла, вие сте се втурнали стремглаво навън. Намерили са ви в подножието на стълбите пред къщата, а черепът ви зеел. Отворът бил повече от десет сантиметра. Във всеки случай, амнезията, от която страдате, няма никаква връзка с мозъка. Отначало мислех, че има, но това е друга тема.

Седях върху неоправеното легло, а ръцете ми в бели ръкавици почиваха върху коленете ми. Казах му, че искам да си отида, че вече и аз самата не издържам. И че след като видя Жан Мюрно и след като поговоря с нея, всичко ще си дойде на мястото.

Той примирено разпери ръце.

— Тя ще дойде следобед. Несъмнено ще поиска да ви отведе веднага. Ако останете в Париж, ще се виждаме в клиниката или в кабинета ми. А ако тя ви отведе в Южна Франция, на всяка цена трябва да повикате доктор Шавер.

Говореше с горчивина и виждах, че ми се сърдеше. Казах му, че ще го посещавам често, но че ще откача, ако остана още малко в тази стая.

— Всъщност е възможно да допуснете само една лудост — каза ми лекарят. — Да си кажете: „Хм! Спомени… имам време да си създам и други“. Но по-късно ще съжалявате.

Остави ме да размишлявам върху думите му. Тази мисъл между другото вече ми бе минавала през ума. Откакто имах лице, петнадесетте изтрити години ме тревожеха далеч по-малко. Усещах търпима болка в тила, както и лека тежест в главата, но тя щеше да изчезне. А когато се гледах в огледалото, виждах себе си. Очите ми бяха очи на малка бронзова статуетка. Навън ме очакваше животът и аз бях щастлива, пък и се харесвах. Толкова по-зле за „другата“, тъй като аз бях „тази“.

 

 

— Всъщност всичко е много просто: когато се оглеждам в огледалото, направо се прехласвам по себе си и дори изпитвам безумна любов към собствената си личност!

Ето какво казах на госпожа Реймонд, докато се въртях в кръг, за да се завърти и полата ми. Само че краката пречеха на ентусиазма ми. Без малко да загубя равновесие и затова се спрях и начаса замръзнах от учудване: Жан бе дошла…

Стоеше на прага на стаята. С едната си ръка държеше топката на вратата, а лицето й бе странно неподвижно. Косите й бяха по-светли, отколкото си ги представях. Бе облечена в бежов тайор, който отразяваше слънцето. Имаше още нещо, за което не си бях дала сметка, докато разглеждах снимките. Бе много, много висока, стърчеше с една глава над мен. Наистина лицето, стойката и поведението й не ми бяха съвсем непознати. За секунда си помислих, че миналото ми ще избликне подобно на мощна гигантска вълна, която ще ме нарани жестоко или дори убие. Вероятно това се дължеше на пируетите ми или пък на тази близка жена, чието присъствие усещах, както човек усеща присъствието на близки хора в сънищата си. Тръшнах се на леглото и скрих лицето и косите си в обвитите ми в бели ръкавици ръце, сякаш се срамувах.

Миг по-късно, когато госпожа Реймонд излезе деликатно от стаята, видях как устните на Жан се разтварят и чух гласа й — дълбок и нежен, който ми бе познат и близък като погледа й, а после тя дойде при мен и ме взе в прегръдките си.

— Не плачи.

— Не мога да се въздържа.

Целунах я по бузата, после по врата, съжалявах, че мога да я докосвам само през ръкавиците. Парфюмът й също ми бе познат и го бях усетила с обонянието си насън. С глава, опряна на гърдите й, чувствах срам, защото тя нежно рошеше косите ми, прикриващи белезите по главата. Казах й, че се чувствам нещастна и че бих искала да замина с нея, а също и че тя не може дори да си представи с какво нетърпение я бях чакала.

— Нека те погледам.

Не исках да ме гледа, но тя повдигна главата ми, а вперените й в мен очи, които бяха толкова близо до моите, за миг ми дадоха надеждата, че спомените ми ще се върнат. Очите й бяха златисти, твърде светли, но дълбоко в тях се криеше някакво колебание.

Тя също се запознаваше с мен. Изучаваше ме внимателно, а в погледа й се четеше объркване и смущение. Накрая повече не можех да понасям „огледа“: очевидно Жан търсеше върху лицето ми нещо от предишното момиче. Хванах я за китките и като хълцах, я отблъснах.

— Отведете ме оттук, моля ви. И не ме гледайте така! Аз съм — Ми, но не ме гледайте.

Тя продължи да гали и целува косите ми, като ме наричаше „скъпа“, „пиленцето ми“ и „ангел мой“, а после влезе доктор Дулен, който сериозно се притесни от сълзите ми, а също и от ръста на Жан, която се изправи и бе по-висока от всички в стаята. Бе по-висока от него, от асистентите му, от госпожа Реймонд.

Последваха безброй препоръки какви грижи да се полагат за мен, които аз не чувах, или по-скоро не желаех да чуя. Стоях права и се гушех в Жан. Тя ме бе прегърнала с едната си ръка и им говореше с гласа на кралица, която отвежда детето си — нейната Ми. Чувствах се добре и не се страхувах от нищо. Жан закопча копчетата на палтото ми от еленова кожа, което вероятно често съм носела, тъй като бе доста потъмняло по ръкавите. Нагласи баретата върху косите ми и обви с шал врата ми. После ме поведе по коридорите на клиниката към някаква стъклена врата, през която нахлуваше слънце и заслепяваше погледа ми.

Отвън имаше бяла кола с черен гюрук. Жан ме настани вътре, затвори вратата и седна зад волана. Бе спокойна и мълчалива. От време на време ме поглеждаше и ми се усмихваше, а после спонтанно ме целуваше по слепоочието. Потеглихме. Колата се движеше по настлана с чакъл алея. Порталът се отвори. Видях големи алеи с дървета от двете им страни.

— Това е Булонският лес — каза ми Жан.

Бях уморена и очите ми се затваряха. Усетих, че се хлъзгам по седалката и че главата ми се отпуска върху полата й от мъхест плат. Гледах въртящия се волан. Наистина живеех и се чувствах щастлива. Заспах.

Събудих се. Лежах на нисък диван, а краката ми бяха покрити с одеяло на едри червени карета. Стаята бе огромна и осветена от поставени върху маси лампи. Бяха много, но не прогонваха напълно мрака от ъглите. Далеч, много далеч от мен, на около тридесет крачки, имаше камина, а в нея гореше огън. Станах, а главата ми страшно тежеше, но бе празна — по-тежка и по-празна от всякога. Отидох при камината, примъкнах едно кресло до нея, а после задрямах.

По-късно осъзнах, че Жан се е надвесила над мен. Чух гласа й или по-скоро шепота й. А по-късно като че ли си спомних за кръстницата ми Мидола, седнала в инвалидния си стол, с оранжев шал на раменете — грозна, направо ужасна… Отворих очи. Виеше ми се свят, всичко наоколо бе в мъгла, като през стъкло, върху което падат капки дъжд. Постепенно светът се проясни. Бялото лице и русите коси на Жан бяха над мен. Имах чувството, че ме е наблюдавала дълго.

— Добре ли си?

Отговорих й, че съм добре, и протегнах ръце към нея. Прегърнах я и ръцете ми се сплетоха зад косите й, които докосваха бузата ми. Видях огромната стая, чиито стени бяха покрити с ламперии, а също и лампите, както и потъналите в мрак ъгли и дивана, откъдето бях дошла дотук. Одеялото бе върху коленете ми.

— Къде сме всъщност?

— В една къща, която наех за известно време. Ще ти обясня… Добре ли си? Заспа в колата.

— Студено ми е.

— Ами, свалих ти палтото. Може би не трябваше.

Жан започна да масажира енергично тялото ми, ръцете, областта над кръста, за да ме стопли. Засмях се. Тя се отдръпна, а лицето й бе безизразно, но аз отново видях в дъното на очите й познатото ми вече колебание. А после неочаквано тя също се засмя и смехът й се смеси с моя. После ми подаде чаша, която бе оставила върху килима.

— Пий. Това е чай.

— Дълго ли съм спала?

— Около три часа. Пий сега.

— Сами ли сме тук?

— Не. Има готвачка, както и прислужник. Не знаят нищо. Пий. Не се появиха, когато те смъкнах от колата. Донесох те дотук сама. Отслабнала си. Ще трябва доста да се потрудя, за да си върнеш бузките. Когато беше малка, ме мразеше, защото все те карах да ядеш.

— Мразела съм ви? Така ли?

— Пий. Не, не ме мразеше. Бе на тринадесет години и ребрата ти се брояха. Не можеш да си представиш колко се срамувах от това. Пиеш ли си чая?

Изпих чая на един дъх. Той бе изстинал. Вкусът му ми бе познат, въпреки че не ми хареса особено.

— Не ти ли хареса?

— Не особено.

— Преди ти харесваше.

От сега нататък постоянно щеше да се говори за „преди“… Казах на Жан, че през последните дни в клиниката ми бяха давали по малко кафе и че ми действаше добре. Жан отново се наведе над креслото и ми каза, че ще ми даде каквото поискам. Най-важно било, че съм тук — жива и здрава.

— Преди малко в клиниката не ме познахте. Лъжа ли се?

— Напротив, познах те. Само, моля те, не се обръщай към мен на „ви“…

— Значи ме позна?

— Да, пиленцето ми… — каза ми тя. — За първи път те видях на летището в Рим. Беше мъничка, съвсем мъничка, с голям куфар. Изглеждаше объркана и изгубена като сега. А кръстницата ти ми каза: „Мюрно, ако не понапълнее, ще те уволня!“. Хранех те, миех те, обличах те, научих те да говориш италиански, да играеш тенис, да играеш на дама, да танцуваш чарлстон, всичко. Дори те набих по дупето два пъти. За периода между тринадесетата и осемнадесетата си година не си се отделяла от мен за повече от три дни. Беше си моето момиче. Моята дъщеря. Твоята кръстница все ми повтаряше: „Ти отговаряш за нея!“. И това наистина бе мое задължение. А сега всичко започва отново. Ако не станеш такава, каквато бе преди, ще се самоуволня.

Тя се заслуша в смеха ми и се вгледа в мен толкова настойчиво, че той секна.

— Какво има?

— Нищо, скъпа. Стани.

Хвана ме за ръка и ме накара да вървя из стаята. Отстъпи назад и пак започна да ме наблюдава. Направих няколко крачки, а тилът ме болеше. Усещах краката си тежки като олово. Когато Жан отново се приближи към мен, си помислих, че се опитва да прикрие уплахата и разочарованието си, за да не ме обезсърчи. Успя да ми се усмихне и усмивката й вдъхваше доверие — все едно че винаги съм била такава като сега: с подчертани скули, късо носле и три пръста коса. Някъде далеч в къщата часовник отмери седем удара.

— Толкова ли съм се променила? — попитах аз.

— Лицето ти е променено. А освен това си уморена. Нормално е движенията и походката ти да не са същите. Ще трябва да свикна.

— Как се случи това?

— По-късно ще говорим за това, скъпа.

— Искам да си припомня каква съм била, а също и теб, себе си, леля Мидола, баща ми, останалите. Искам да си ги спомня.

— Ще си спомниш.

— Но защо сме тук? Защо не ме отведеш веднага на място, където познавам всички и където хората ме познават?

Тя ми отговори на този въпрос едва три дни по-късно. За момента само ме притискаше към себе си, люлееше ме в прегръдката си, казваше, че съм била малкото й момиченце, че никой повече нямало да ми причини зло, защото вече нямало да ме остави сама.

— Значи си ме изоставила?

— Да. Седмица преди инцидента. Имах да уреждам разни неща за кръстницата ти в Ница. Когато се върнах във вилата, ти бе полумъртва, лежеше долу, в подножието на стълбите отпред. Побърках се, докато намеря линейка и лекари, докато повикам полицията.

Бяхме в друга стая — гигантска трапезария с тъмни мебели, чиято маса бе дълга поне десет стъпки. Седяхме една до друга, а одеялото на червени карета бе метнато върху раменете ми.

— А отдавна ли бях в Кап Каде?

— От три седмици — бе отговорът й. — Яж, ако не ядеш, ще млъкна.

Поглъщах парчета стек и в замяна получавах късчета от миналото си.

Така, докато се хранехме, си разменяхме реплики в огромна стая в една мрачна къща в Ньойи. Сервираше ни готвачка с плахи движения, която наричаше Жан просто „Мюрно“ — без „госпожо“ или „госпожице“.

— Другото момиче бе твоя приятелка от детинство — продължи Жан. — Израснахте заедно в една и съща къща в Ница. Майка й идваше да пере дрехите и бельото на майка ти. Пътищата ви се разделиха, когато бяхте на около осем-девет години, но се срещнахте отново тази година през февруари. Девойката работеше в Париж. Ти се привърза към нея. Казваше се Доменика Лой.

Жан ме наблюдаваше в очакване върху лицето ми да се появи изражение, което да й покаже, че си спомням нещичко. Само че тя ми разправяше историята на човешки същества, чиято съдба ме потрисаше, но които ми бяха напълно непознати.

— Момичето, което е загинало, нали?

— Да. Откриха Доменика в изгорялата част на вилата. Очевидно ти си се опитала да я измъкнеш от стаята й, преди да обгориш. Огънят бе изгорил нощницата ти. Сигурно си искала да изтичаш към басейна. Има басейн в градината. Половин час по-късно те намерих в подножието на стълбите. Бе два часът след полунощ. Бяха дотичали хора по пижами, но никой не смееше да те докосне, цареше паника и всички се чудеха какво да направят. Пожарникарите от Ле Лек пристигнаха веднага след мен. Отведоха те в Ла Сиота, в лечебницата на корабостроителниците. През нощта успях да намеря линейка от Марсилия, но накрая се наложи да дойде хеликоптер. Откараха те в Ница и на сутринта те оперираха.

— Какво ми беше?

— Вероятно си паднала върху последните стъпала, докато си тичала, за да излезеш от къщата. А може и да си искала да скочиш от прозореца и да си се хвърлила от първия етаж. От разследването не научихме нищо. Едно е сигурно: паднала си надолу с главата по стълбите. Лицето и ръцете ти бяха обгорени. Имаше изгаряния и по тялото, но по-малко. Нощницата все пак те е предпазила. Пожарникарите ми обясниха всички тези неща, но съм ги забравила. Беше гола, черна от главата до петите, с изгорели парцали плат по ръцете и в устата. По главата ти нямаше коса. Хората, които заварих да се суетят около теб, те смятаха за мъртва. А на главата си, над челото, имаше дупка колкото дланта ми. През първата нощ именно това нараняване ни тревожеше най-много от всичко. А по-късно, след като доктор Шавер те оперира, подписах документ да ти се присади кожа. Защото твоята кожа не се възстановяваше.

Жан Мюрно говореше, без да ме поглежда. Всяко нейно изречение пробиваше главата ми като свредел. Тя бутна назад стола си и вдигна полата си. Тогава видях кафяво петно на дясното й бедро, над чорапа: белега от взетата за присаждане кожа.

Скрих лице в ръцете си и се разплаках. Жан сложи ръка на рамото ми и останахме така доста време, докато не влезе готвачката, която донесе поднос с плодове и го постави на масата.

— Ще ти разкажа всичко — каза Жан. — Ще ти разкажа всичко, за да го знаеш, и ти ще си спомниш всичко.

— Знам това…

— Но сега си тук и вече нищо не може да ти се случи. Така че останалото вече няма значение.

— А как е станал пожарът?

Тя се изправи. Полата й отново покри краката й. После отиде до един бюфет и си запали цигара. За момент задържа запалената клечка кибрит и ми я показа.

— Изтичане на газ в стаята на другото момиче… Няколко месеца преди инцидента бяхме прокарали газ във вилата. Разследването показа, че една от муфите в инсталацията е била зле монтирана. А контролният пламък на бойлера в едната от баните е причинил експлозия.

После духна клечката.

— Ела при мен — прошепнах й аз.

Тя се приближи и седна до мен. Протегнах ръка и взех цигарата, а после си дръпнах от нея. Стори ми се приятно, успокояващо.

— Пушех ли преди?

— Стани — каза Жан. — Ще се поразходим…

 

 

В една стая с нисък таван и легло, където можеха да легнат четири болни момичета, Жан ми подаде някакво поло, палтото ми от еленова кожа и зеления ми шал. Хвана обвитата ми в ръкавица ръка и ме поведе през пусти помещения към някакво антре, настлано с мраморни плочи, по които отекваха стъпките ни. Излязохме навън, в градината с мрачните силуети на много дървета и Жан ме накара да се кача в колата, с която бяхме дошли следобеда.

— В десет часа те слагам да спиш, но сега трябва да ти покажа нещо. А след няколко дни вече ще ти давам да караш…

— Кажи ми пак името на другото момиче.

— Доменика Лой. Наричаха я До. Когато бяхте малки, имаше и още едно момиченце, което почина от ревматизъм или нещо подобно. Казваха ви, че сте братовчедки, защото бяхте на една и съща възраст. Името й бе Анжела. И трите бяхте от италиански произход. Ми, До и Ла. Нали разбираш сега откъде идва прякорът на леля ти?

Жан караше бързо по ярко осветени булеварди.

— А истинското й име беше Сандра Раферми. Бе сестра на майка ти.

— Кога е починала майка ми?

— Ти бе на осем или девет годинки. Не знам точно. Дадоха те в пансион… Четири години по-късно леля ти получи разрешение да те вземе при себе си. Рано или късно щеше да го научиш. Упражнявала е доста жалък занаят в младостта си. Но по онова време вече беше дама, при това — богата. Обувките, които ти и аз носим, са произведени във фабриките на леля ти…

После Жан сложи ръка върху коляното ми и каза, че ако предпочитам, можело да ги наричам „моите фабрики“, защото госпожа Раферми била мъртва.

— Ами ти не обичаше ли леля ми?

— Не знам — отвърна Жан. — Обичам теб. Всичко останало ми е безразлично. Бях едва на осемнадесет години, когато започнах да работя при госпожа Раферми. Преди това работех в един от цеховете на фабриката във Флоренция. Слагах токове на обувките. Бях сама и така изкарвах прехраната си. През хиляда деветстотин четиридесет и втора година. Един ден леля ти дойде във фабриката и първото нещо, което получих от нея, бе плесница, но аз й я върнах. А последният й дар пак бе плесница, през май тази година, една седмица преди да умре, само че този път не й я върнах.

— А аз обичах ли леля си?

— О, не.

Дълго мълчах и безуспешно се опитвах да открия някое от лицата на снимките, като например седнала в кресло стара жена с пенсне на носа.

— А обичах ли Доменика Лой?

— Че кой не би я обикнал! — възкликна Жан.

— А теб обичах ли?

Тя обърна глава и на светлината на уличните лампи видях очите й. После енергично вдигна рамене и ме осведоми, че скоро сме щели да пристигнем. Внезапно се почувствах зле, толкова зле, сякаш сърцето ми се късаше от мъка. След това взех ръката й. Колата рязко се отклони встрани. Помолих я да ми прости и тя несъмнено помисли, че й искам прошка заради колата.

Жан ми показа Триумфалната арка, площад „Конкорд“, градините „Тюйлери“, Сена. А после и площад „Мобер“, където спряхме на някаква малка уличка, която се спускаше към реката. Всъщност спряхме пред хотел, на чиято табела бе написано „Хотел «Виктория»“.

— Какво правим тук? — попитах аз.

— Ами ти идваше често тук, защото тук живееше До.

— О, нека се прибираме, моля те.

Тя въздъхна, каза „добре“ и ме целуна по слепоочието. На връщане се престорих, че спя, а главата ми лежеше върху коленете й. После тя ме съблече, накара ме да се изкъпя, разтри кожата ми с огромна хавлия и накрая ми подаде чифт памучни ръкавици. Щом видях ръцете си, извърнах очи.

Жан ме сложи да легна в голямото легло, подпъхна завивката ми отвсякъде и изгаси лампата. Бе десет часът вечерта, както ми бе обещала. След като видя по тялото ми последиците от изгарянията, лицето й доби странен израз. Каза ми само, че нямало вече много следи — само едно петно върху гърба ми и две по краката, и че съм отслабнала. Усещах как полага усилия да се държи естествено, но виждах, че ме разпознава все по-малко и по-малко.

— Не ме оставяй сама — помолих я аз. — Отвикнала съм и се боя.

Тя седна до леглото ми и остана дълго там. Заспах с устни върху дланта й. Жан не проговори. Точно преди сънят да ме унесе, в този странен и мимолетен отрязък от време, когато властва подсъзнанието и когато всичко изглежда абсурдно или пък всичко е възможно, ми хрумна, че сега бях само онова, което Жан разправяше за мен, и че бе достатъчно тя да лъже, за да се превърна и аз в лъжа.

— А сега искам да ми обясниш всичко. От седмици слушам „по-късно“, а снощи ти ми заяви, че не си обичала леля ми. Хайде сега, кажи ми защо.

— Не беше за обичане. Не се държеше добре с хората.

— И с мен ли?

— С никого.

— Но щом ме е взела при себе си на тринадесет години, сигурно ме е обичала…

— Не съм казала, че не те е обичала. А освен това фактът, че си при нея, я ласкаеше… Какви думи… обичаш, харесваш, не обичаш, не харесваш… Та ти преценяваш всичко през тази призма!

— А защо Доменика Лой е била с мен от февруари?

— Тогава се срещнахте случайно. По-късно тя те проследи. Защо? Само ти знаеш това! Какво да ти кажа?! Та ти на всеки три дни си имаше нова прищявка: кола, куче, някой американски поет. И Доменика Лой бе една от прищевките ти. Ти бе на осемнадесет години, когато те открих в един хотел в Женева, заедно с някакъв дребен чиновник от офиса. А на двадесет години те намерих в друг хотел, но този път беше с Доменика Лой.

— Какво бе тя за мен?

— Робиня, както и всички останали.

— Като теб?

— Да, като мен.

— И какво се случи?

— Ами нищо. Какво си представяш, че се е случило? Замери ме с един куфар и толкова скъпа ваза, че се наложи да я платя, а после замина с робинята си.

— Къде стана това?

— В резиденция „Вашингтон“ на улица „Байрон“, на третия етаж, в апартамент четиринадесет.

— И къде отидох?

— Не знам. Не си дадох труда да разбера. А леля ти очакваше само теб, за да предаде Богу дух. След осемнадесет години служба получих от нея още една плесница, а седмица по-късно тя почина.

— А аз върнах ли се?

— Не. Чувах за теб, защото вършеше доста глупости и нямаше как те да не станат публично достояние, но ти не се обади повече от месец. Докато не ти дотрябваха пари. Имаше толкова дългове, че дори жиголата ти нямаха доверие. Изпрати ми телеграма от Флоренция: Прости ми. Нещастна съм, трябват ми пари… Целувам те навсякъде — по челото, очите, носа, устата, двете ти ръце, краката, бъди мила… Плача. Твоята Ми. Кълна се, че това бе точният текст. Ще ти го покажа.

Когато се облякох, ми показа телеграмата. Прочетох я с крак върху един стол, а Жан ми закопчаваше чорапа с жартиерите, тъй като не можех да го направя сама заради ръкавиците.

— Глупав текст — казах аз.

— Само че характерен за твоя начин на писане. Напълно в твой стил. Имаше и други подобни телеграми, сещаш се, нали? Понякога съдържаха само две думи: Пари. Ми. Друг път на ден пристигаха по петнадесет телеграми. Все с едно и също съдържание. Често изреждаше достойнствата, качествата ми. Или пък употребяваше прилагателни, които ме характеризираха най-добре. Според настроението ти… Бе доста дразнещо, но пък и трогателно от страна на глупачка, останала без пари, но поне проявяваше въображение.

— Говориш за мен по начин, който ме навежда на мисълта, че си ме мразела.

— Не ти казах някои от думите, които употребяваше в телеграмите си. Умееше да причиняваш божа. Подай сега другия си крак. Не ти изпратих пари след смъртта на леля ти. Просто дойдох при теб… Сложи другия си крак на стола… Един неделен следобед пристигнах в Кап Каде. Ти бе мъртвопияна. Сложих те под душа, прогоних жиголата и изпразних пепелниците. До ми помогна. Три дни ти не обели и дума, само стискаше зъби. Ето, това е всичко…

Бях готова. Тя закопча мекото ми сиво вълнено палто, взе своето палто от съседната стая и двете излязохме. Струваше ми се, че сънувам кошмар. Вече не вярвах и дума на онова, което Жан ми разправяше.

В колата си дадох сметка, че все още държах телеграмата в ръка. Тя поне бе доказателство, че Жан Мюрно не лъжеше. Докато се движехме към Триумфалната арка, мълчахме. Виждах арката далеч пред нас под мрачното и сякаш без настроение небе.

— Къде ме водиш?

— При доктор Дулен. Той се обади още в ранни зори. Досажда ми.

Погледна ме и ми се усмихна, нарече ме „пиленце“ и ми каза, че изглеждам тъжна.

— Не бих желала да съм Ми — поне не такава, каквато ми я описваш… Не разбирам. Не знам как, но усещам, че не съм такава… Възможно ли е да съм се променила до такава степен?

Тя ми отговори, че много съм се променила.

Прекарах три дни в четене на стари писма и разглеждах съдържанието на куфарите, които Жан бе донесла от Кап Каде. Опитвах се да проуча нещата, при това доста систематично, а Жан, която почти не се отделяше от мен, не можеше да даде разумно обяснение за някои от тях. Например не можеше да си обясни как се е озовала в куфарите една мъжка риза. А също и че там имаше малък револвер със седефена дръжка, при това зареден. Никога не го била виждала. Също и писмата, чиито автори твърдеше, че не познава.

Въпреки „белите петна“ си съставях доста ясна картина за характера си, но тя не се покриваше със сегашния ми характер. Не бях нито толкова глупава, нито толкова суетна, нито пък толкова жестока и агресивна. Не изпитвах никакво желание да пия алкохол, да ударя някой несръчен прислужник, да танцувам върху покрива на кола, нито пък да падна в ръцете на някой пиян шведски маратонец или пък в тези на първото момче с хубави очи и нежна уста. Всички прояви на Ми може би ми се струваха неразбираеми заради инцидента. Но не те бяха най-смущаващото… Най-много се притеснявах от коравосърдечието си, което по онова време ми е позволило да ида да се забавлявам вечерта, когато съм научила за кончината на леля Мидола, да не говорим пък че не съм отишла на погребението й.

— Но това беше напълно в твой стил! — повтаряше Жан. — Само че от тях не може да се съди, че непременно си била коравосърдечна… Познавах те добре. Може би си била твърде нещастна. Даваше израз на душевните си страдания чрез смехотворни изблици на гняв и с желанието да си лягаш с когото ти падне. Сигурно дълбоко в душата си си смятала, че си оградена от лицемерие, че всички около теб те мамят. Когато човек е на тринадесет години, за подобно поведение се дават различни красиви обяснения. Като жажда за нежност, тъга на сираче, копнеж по майчината гръд. Но когато е на осемнадесет, характеризират същото поведение с отвратителни медицински термини.

— Ама какво толкова ужасно съм сторила?!

— Нищо ужасно, просто чисто детинско, лекомислено…

— Ти никога не отговаряш на въпросите ми! Оставяш ме да си въобразявам разни неща и аз естествено си представям разни ужасии! Нарочно ли го правиш?

— Пий си кафето — каза ми вместо отговор Жан Мюрно.

Тя също се вписваше доста зле в представата, която си бях изградила за нея през първия следобед и първата ни вечер заедно. Бе затворена и доста недостъпна. В постъпките ми имаше нещо, което не й се нравеше. Виждах го, защото то направо я разяждаше отвътре. Наблюдаваше ме дълго и настойчиво, не казваше нищо, а после изведнъж започваше да говори бързо, без да спре, и все се връщаше на разказа за пожара или за деня точно преди месец, когато ме намерила пияна в Кап Каде.

— Най-добре би било да отида там!

— Ще отидем… след няколко дни.

— А и искам да видя баща си. Защо не мога да се срещна с хората, които съм познавала?

— Баща ти е в Ница. Стар е. Няма да му се отрази особено добре да те види в това състояние. А що се отнася до останалите, предпочитам да поизчакаме малко.

— Не и аз.

— Но аз — да. Слушай, пиленцето ми, може би са необходими само още няколко дни и изведнъж ще си спомниш всичко. Да не мислиш, че ми е лесно да възпирам баща ти да те види? Той мисли, че все още си в клиниката. Смяташ ли, че ми е лесно да пъдя всички лешояди? Искам да си здрава, когато се срещнеш с тях.

Да съм здрава… Вече бях научила толкова неща за себе си, без да си спомня нищо, и не вярвах, че ще оздравея. Когато посещавах доктор Дулен, ми правеха инжекции, караха ме да редя фигури от тел, светеха ми в очите и накрая идваше ред на автоматичното писане. Убождаха дясната ми ръка и я наместваха зад някакъв екран, който скриваше от очите ми онова, което пишех. Не усещах нито молива, нито движението на ръката си. Докато минеше времето, в което изпълвах три страници, доктор Дулен и асистентът му си говореха с мен за слънцето в Южна Франция и за удоволствието човек да е край морето. Проведоха два пъти този експеримент, но той не ни даде никаква информация, освен че почеркът ми бе невероятно деформиран заради ръкавиците. Доктор Дулен, на когото вече също не вярвах, както и на Жан, твърдеше, че тези сеанси освобождавали подсъзнанието на личността от някои безпокойства, които тя — личността — всъщност си спомняла. Бях прочела текста, който бях „написала“. Бяха непоследователни и несвързани помежду си думи, също така „телескопирани“, както в най-кошмарните ми дни в клиниката. Най-често се появяваха думите „нос“, „очи“, „уста“, „ръце“, „коса“ и аз имах усещането, че чета и препрочитам телеграмата на Жан.

Пълна глупост.

 

 

„Голямата сцена“ се състоя на четвъртия ден. Готвачката бе в другия край на къщата, а прислужникът бе излязъл някъде. Жан и аз седяхме на креслата в салона — пред огъня, тъй като все ми беше студено. Бе пет часът следобед. В едната си ръка държах писма и снимки, а в другата — празна чаша. Жан пушеше, а под очите й имаше тъмни сенки. Тя за пореден път отхвърли молбата ми да се срещна с хората, които са ми били близки.

— Не искам и толкова! Кого си мислиш, че си познавала? Ангели, слезли от небето? Те не биха оставили плячката да им се изплъзне така лесно.

— Аз плячка ли съм? Че защо? Каква е причината?

— Причината са цифри с много нули. През ноември ще навършиш двадесет и една години. Тогава ще отворят завещанието на госпожа Раферми. Но не е нужно да го отварят, за да се изчислят милиардите лири, които ще преминат на твое име.

— Ще се наложи и това да ми обясниш.

— Мислех, че си наясно.

— Не. Изобщо. С нищо. Нали виждаш, че не знам нищо?!

В този момент тя за първи път направи нещо необмислено.

— Ами вече не знам с кое си наясно и с кое — не… Обърквам се. Не мога да спя. Впрочем за теб би било толкова лесно да играеш комедия!

Хвърли цигарата си в огъня. Станах от креслото и точно в този момент часовникът удари пет часа.

— Комедия ли играя? Каква комедия?

— С амнезията! — каза тя. — Чудесно хрумване! Наистина чудесно! При нея няма видими рани, поражения, следи. Така че кой би могъл да гарантира, че човекът насреща наистина страда от амнезия? Само той знае това.

Жан бе станала от креслото си и бе неузнаваема. А после изведнъж се превърна отново в познатата ми Жан — със светли коси, златисти очи, спокоен израз на лицето, дълго слабо тяло, скрито в широка пола, по-висока от мен с една глава.

— Не знам какво приказвам, миличко.

Дясната ми ръка обаче се бе протегнала напред, преди да чуя тези думи, и аз я ударих в единия край на устата. Прониза ме болка, чак до тила, и аз паднах напред и съборих Жан, а тя ме хвана за раменете, обърна ме и аз легнах по гръб върху нея. Задържа ме дълго пристисната към гърдите си. Не можех да помръдна. Ръцете ми тежаха твърде много и не можех да се измъкна от клещите й.

— Успокой се! — каза ми тя.

— Пусни ме! — изкрещях аз. — За какъв дявол ще разигравам комедия?! С каква цел? Поне това ще трябва да ми кажеш, нали?

— Моля те, успокой се! — повтаряше тя.

— Глупачка съм… Права си. Ти ми го каза вече много пъти. Само че не чак дотам! И така, с каква цел бих разигравала комедия? Обясни ми! Но преди това ме пусни!

— Ще се успокоиш ли най-сетне?! Не викай!

Отблъсна ме леко и седна в креслото си. Накара ме насила да седна в скута й. Все още държеше раменете ми с ръце — всъщност с едната си ръка, а с другата бе запушила устата ми. Главата й бе зад моята.

— Нищо не съм казала. Или съм казала нещо ей така… Не викай, защото ще ни чуят… От три дни съм на път да полудея. Не виждаш ли? Не си ли даваш сметка?

Тук тя за втори път направи нещо необмислено. Допря устни до ухото ми, започна да шепне и шепотът й ме изплаши много повече от каквито и да било викове.

— Не би могла да постигнеш такъв напредък за три дни, ако не го искаш съзнателно. Как така вървиш като нея, смееш се като нея и говориш като нея, ако наистина не си спомняш нищо?!

Аз нададох същински вой, но тя го заглуши с ръката си, а после за кратко всичко потъна в мрак. Когато отново отворих очи, лежах на килима. Жан се бе надвесила над мен и мокреше челото ми с кърпичката си.

— Не мърдай, миличко — каза ми тя.

Видях по бузата й следите от плесницата, която й бях ударила. Имаше и малко кръв в ъгъла на устните й. Значи всичко бе истина и не сънувах кошмар. Наблюдавах я, докато ми разкопчаваше колана на полата и се опитваше да ме изправи. И тя като мен се страхуваше.

— Пий, миличко.

Изпих нещо силно. Почувствах се по-добре. Гледах я и бях напълно спокойна. „Да, казах си аз, сега вече съм напълно в състояние да играя комедия.“ Когато след минута тя ме привлече към себе си, „за да се одобрим“, както бе застанала на колене на килима пред мен, аз неволно обвих с ръце врата й. Почти се бях съвзела и бях силно изненадана, като усетих върху устните си соления вкус на сълзите й.

Заспах доста късно през нощта. И през всичките тези часове лежах напълно неподвижно в леглото и си мислех за думите на Жан, като се опитвах да открия какво я бе накарало да мисли, че симулирам амнезия. Не намирах обяснение. Не разбирах и какво точно я тормози и тревожи, но бях напълно уверена, че има сериозни причини да ме държи изолирана в къща, където не ме познаваха нито готвачката, нито прислужникът. Щях да започна да си изяснявам основанията й на другия ден, защото тя все още не желаеше да ме срещне с познатите ми. Достатъчно бе да се видя само с един такъв човек и щеше да се случи точно онова, което Жан искаше да избегне. Щях да измисля как да постигна целта си.

Трябваше да открия някой от приятелите ми, които живееха в Париж. Избрах едно момче, защото имах адреса му — бях го видяла на гърба на един плик. То ми бе писало, че съм щяла да бъда винаги негова… Казваше се Франсоа Шанс и живееше на булевард „Сюше“. Жан ми бе казала, че бил адвокат и че нямал никакъв шанс с онази Ми, която съм била по-рано.

Преди да заспя, мислено разиграх поне двадесет пъти плана как ще избягам от надзора на Жан на другия ден. Това душевно състояние като че ли ми напомни друго подобно в живота ми и в съзнанието ми пробяга нещо като спомен, но той не се задържа. Сънят ме грабна в обятията си, когато за двадесети път си представях как слизам от белия фиат 500 на парижка улица.

 

 

Треснах вратата на колата.

— Ама ти си полудяла! Почакай!

Жан на свой ред излезе от колата и ме настигна по тротоара. Отблъснах ръката й.

— Ще се оправя. Искам само да повървя малко, да погледам витрините, да съм сама! Не разбираш ли, че изпитвам необходимост да бъда сама?

Показах й папката, която държах в ръка. Изрезките от вестниците се разпиляха по тротоара. Тя ми помогна да ги събера. Бяха статии, появили се след пожара. Дал ми ги беше доктор Дулен след един сеанс със светлината и тестовете с петната — изобщо след цялата ненужна умора. Изгубен час, който бих могла да използвам по-добре, доверявайки му истинските си тревоги. Но за жалост Жан държеше да присъства на всяка цена на нашите срещи.

Тя обхвана раменете ми — висока, елегантна, с още по-златисти заради лъчите на обедното слънце коси. Отново се отдръпнах.

— Не си разумна, миличко — каза ми тя. — Скоро ще стане време за обяд. А този следобед ще те поразходя из гората.

— Не. Умолявам те, Жан.

— Добре. Тогава ще те следвам с колата.

Тя ме остави и влезе отново в колата. Беше отегчена, но не се разгневи, както очаквах. Извървях сто крачки по тротоара и се разминах с група момичета, които излизаха от офиса, магазина или ателието, където работеха. После пресякох някаква улица. Спрях се пред един бутик за бельо. Когато се обърнах, видях как фиатът спря успоредно на паркираните коли точно до мен. Отидох при Жан, а тя се наведе и смъкна стъклото.

— Дай ми мангизи.

— За какво са ти?

— Искам да си купя разни неща.

— От този магазин ли? Ще те заведе в други — по-добри.

— Искам да вляза в него. Така че ми дай пари. Много. Имам желание да си накупя доста неща.

Тя вдигна примирено рамене. Очаквах, че пак ще започне да се държи с мен като с дванадесетгодишна, но тя не пророни и дума. Отвори чантата си и извади оттам банкноти.

— Не искаш ли да дойда с теб и да ти помогна да ги изберем? Само аз знам какво ти стои добре.

— О, ще се оправя и сама.

Докато влизах магазина, чух зад гърба си думите: „Скъпа, размерът ти е четиридесет и две!“. На продавачката, която ме посрещна на вратата, посочих роклята върху един дървен манекен, комбинезони и всякакво бельо, също и един пуловер. Всички тези неща бяха на витрината.

Обясних й, че нямам време да пробвам нещата и че ги искам в отделни пакети. После отворих вратата и повиках Жан. Тя слезе от колата, а лицето й носеше отпечатъка на умората. Влезе в магазина пред мен и докато подписваше чека, аз взех първите готови пакети и й казах, че ще ги занеса в колата. После излязох. Върху таблото на автомобила оставих предварително приготвената бележка, която носех в джоба си.

Жан,

Не се тревожи и не пращай да ме търсят. Ще те намеря вкъщи или пък ще ти се обадя по телефона. Няма защо да се страхуваш от мен. Не знам от какво точно се боиш. Целувам те по мястото, където те ударих, щото те обичам и изпитвам болка, че го направих. Просто започнах да приличам на образа от лъжите ти.

Докато се отдалечавах, един полицай ме настигна и ми каза, че колата не можела да остане така, защото образувала двойна редица. Отговорих му, че колата не е моя и че това не ме засяга.