Себастиен Жапризо
Капан за Пепеляшка (3)

Щях да съм убила

Таксито ме остави на булевард „Сюше“ пред сграда с големи прозорци, която изглеждаше нова.

Видях името на човека, когото търсех, върху лъскава табелка на входа. Качих се на третия етаж пеша. Не знам защо, но се страхувах да използвам асансьора. Позвъних на вратата, без да се замислям. Какво значение имаше дали тази личност е мой приятел, влюбен в мен младеж, или пък използвач и хищник?

Отвори ми тридесетгодишен мъж — едър, облечен в сиви дрехи, хубаво момче. Чух как някакви хора се разправят вътре в апартамента.

— Търся Франсоа Шанс.

— Няма да обядва тук. Искате да се срещнете с него ли? Не ми е казал, че има среща.

— Нямаме среща.

Той се поколеба, но ме покани да вляза и се озовах в огромен вестибюл без никакви мебели. Остави вратата отворена. Нямах усещането, че вече съм го виждала някъде, но младежът ме оглеждаше по особен начин от главата до петите. Попитах го кой е.

— Как така кой съм? А вие?

— Аз съм Мишел Изола. Току-що излизам от болница. Познавам Франсоа. Исках да поговоря с него.

Според мен младежът също познаваше Мишел Изола. Поне така ми се стори по объркания му поглед. Отстъпи бавно, като на два пъти поклати глава, за да изрази съмнението си, а после ми каза: „Извинете ме“ и се втурна към някаква стая, в която се влизаше от дъното на вестибюла. Върна се заедно с по-възрастен мъж, по-пълен, не толкова красив, който все още държеше салфетката си и не бе успял да преглътне последната си хапка.

— Мики! — извика той.

Може би бе на петдесет години, защото косата на слепоочията му бе оредяла, а лицето — отпуснато. Хвърли салфетката в ръцете на младежа, който ми бе отворил вратата, и се приближи до мен енергично и с широки крачки.

— Ела, да не стоим повече тук. Защо не се обади? Хайде, ела.

Заведе ме в друга стая и затвори вратата. Сложи ръце на раменете ми и ме задържа на разстояние, като ме изучаваше. Наложи ми се да изтърпя този „оглед“ няколко секунди.

— Е, нямам какво да кажа. Наистина ме изненада. Малко ми е трудно да те позная, но наистина си очарователна. Изглеждаш в добро здраве. Седни и ми кажи какво става с теб? Как си с паметта?

— Значи сте в течение?

— Очевидно. Разбира се, че съм в течение! Мюрно ми телефонира още завчера. Тя не е ли с теб?

Вероятно се намирахме в кабинета му. Имаше голяма маса от акажу, покрита с папки, строги кресла и шкафове с витрини, пълни с книги.

— Кога излезе от клиниката? Тази сутрин ли? Нали не си направила някоя глупост?

— Кой сте вие?

Той седна срещу мен и взе обвитата ми в ръкавица ръка. Въпросът ми го извади от равновесие, но по изражението на лицето му — първо изненадано, после развеселено, а накрая — отчаяно, видях колко бързо работи умът му.

— Не знаеш кой съм, а си дошла да ме видиш? Ама къде е Мюрно?

— Тя не знае, че съм тук.

Виждах как попада от една изненада в друга и разбирах, че нещата сигурно са далеч по-прости, отколкото си мислех. Отблъсна ръката ми.

— Щом не ме помниш, как така знаеш адреса ми?

— От писмото.

— Какво писмо?

— Писмото, което ми писа, докато бях в клиниката.

— Не съм ти писал.

Сега бе мой ред да отворя широко очи. А той ме гледаше, както се гледа изкопаемо. Като наблюдавах реакциите му, осъзнавах, че се съмнява не в паметта ми, а в разсъдъка ми.

— Почакай! — каза той. — Не мърдай оттук.

Изправих се заедно с него и пресякох пътя му към телефона. И въпреки волята си повиших тон и започнах да викам:

— Не правете това. Получих писмо, а на плика бе вашият адрес. Дойдох да видя кой сте и да ми кажете коя съм аз!

— Успокой се! Изобщо не разбирам какви ги дрънкаш. Ако Мюрно не е в течение, трябва да й се обадя. Не знам как си излязла от клиниката, но очевидно е било без ничие съгласие.

Хвана ме отново за раменете и се опита да ме бутне в креслото. Около слепоочията лицето му бе бледо, но бузите му внезапно бяха почервенели.

— Моля ви, трябва да ми обясните… Не съм дошла току-тъй. И не съм луда. Умолявам ви.

— Успокой се — рече мъжът. — Не искам да ти сторя зло. Познавам те от години.

— Ама кой сте вие?

— Франсоа. Адвокат съм. Занимавам се с делата на госпожа Раферми. Всъщност съм част от Регистъра.

— От Регистъра ли?

— Счетоводната книга. Аз съм в списъка на хората, които работеха за нея и които бяха вписани в нейната разплащателна книга. Приятел съм. Дълго е за обяснение. Занимавах се с договорите й във Франция. Седни сега.

— И не сте ми писали след пожара?

— Не. Мюрно ме помоли да не го правя. Интересувах се какво става с теб като всички останали, но не съм ти писал. Какво можех да ти кажа?

— Че цял живот ще бъда ваша.

Докато повтарях тези думи, си дадох сметка колко нелепо бе човек да си представи, че този мъж с двойна брадичка, който би могъл да ми бъде баща, би написал подобно писмо.

— Какво? Ама това е смешно, абсурдно! Никога не бих си позволил да напиша такова нещо! Къде е писмото?

— Не е у мен.

— Слушай, Мики, напълно е възможно, заради състоянието ти, да си въобразяваш какво ли не. Моля те, нека се обадя на Мюрно.

— Между другото, ако трябва да съм точна, Жан ми даде идеята да се срещна с вас. Получих от вас любовно писмо, а след това Жан ме осведоми, че никога не сте имали никакъв шанс с мен… Така че какво точно си въобразявам?

— А Мюрно прочела ли е това писмо?

— Не зная.

— Нищо не разбирам — каза той. — Ако Мюрно ти е казала, че не съм имал никакъв шанс с теб, причината е, че ти имаше навика да си правиш шеги с фамилното ми име, докато тя ти говореше за съвсем други неща. Вярно е, че ти ми създаде немалко неприятности…

— Неприятности ли?

— Да оставим това, моля те. Говорим за детински дългове, за разбити коли, но всичко това вече е без значение. Хайде сега, седни и бъди мила, позволи ми да й се обадя. Поне обядвала ли си?

Нямах смелостта да му се опълча отново. Не се възпротивих, когато заобиколи масата и набра номера. Отстъпих бавно към вратата. Докато слушаше сигнала от другия край на линията, не ме изпускаше от очи, но бе очевидно, че всъщност не ме вижда.

— Знаеш ли дали е у вас сега?

После затвори и набра отново номера. У нас ли? В моя дом? И на него, както и на останалите, Жан не бе казала, че съм с нея, след като той смяташе, че съм излязла от клиниката същата сутрин… Разбрах, че преди да дойде да ме вземе от клиниката, тя вероятно е живяла седмици наред в друго жилище и в момента той телефонираше там.

— Не отговаря.

— Къде се обаждате?

— На улица „Курсел“, разбира се. Тя другаде ли обядва?

Чух го как извика „Мики“ зад гърба ми, но аз бях вече във вестибюла и тичах към изхода. Отворих входната врата. Никога не бях чувствала краката си толкова уморени, но стълбите бяха широки, а обувките на леля Мидола — с добро качество, така че не паднах, докато слизах надолу.

 

 

Вървях четвърт час из пустите улици близо до Вратата за Отьой. Осъзнах, че все още държа под мишницата си папката с изрезките от вестниците, които ми бе дал доктор Дулен. Спрях се пред една витрина, за да се убедя, че баретата ми си е на мястото и че не изглеждам като злосторница. Видях добре облечено младо момиче с опънати черти на лицето, но със спокойно излъчване, а зад гърба ми стоеше мъжът, който ми бе отворил у Франсоа Шанс. Не можах да се въздържа и закрих уста със свободната си ръка.

— Не се страхувай, Мики! Аз съм ти приятел. Ела. Трябва да поговорим.

— Кой сте вие?

— Не се страхувай, умолявам те. Само искам да поговорим.

Неочаквано сграбчи ръката ми. Не се възпротивих. Бяхме вече далеч от сградата, където бе офисът на Франсоа Шанс, така че не можеше да ме отведе насила при него.

— Проследихте ли ме?

— Да. Когато дойде преди малко, направо си изгубих ума. Не те познах веднага, а и ти не показа, че ме познаваш. Причаках те пред сградата в колата, но ти излезе толкова бързо, че не успях да те повикам. А после тръгна по една затворена улица и ми беше доста трудно да те открия.

Не пусна ръката ми чак докато стигнахме до колата му — някаква черна трошка, която бе паркирал точно на мястото, откъдето бях минала току-що.

— Къде ме водите?

— Където искаш. Нали не си обядвала? Спомняш ли си „При Рен“.

— Не.

— Това е ресторант. Ходехме често там двамата. Уверявам те, Мики, че няма от какво да се боиш.

Стисна ръката ми и заговори, сякаш казваше скоропоговорка:

— Всъщност ти дойде да се срещнеш с мен тази сутрин. Мислех си, че никога няма да се върнеш. Не знаех за… нямах представа, не бях в течение, че не си спомняш нищо. И вече не знаех какво да мисля.

Очите му бяха тъмни и блестяха, тембърът му не беше нещо особено, но бе приятен и много пасваше на нервността му. Изглеждаше силен, но доста измъчен. Без да знам причината, не ми харесваше особено, но не се страхувах от него.

— Подслушвахте зад вратата ли?

— Чух всичко от вестибюла. Качи се, моля те. Всъщност аз ти писах. И аз също се казвам Франсоа, Франсоа Русен. Сгрешила си заради адреса…

Като се настаних до него в колата, ме помоли да му говоря на „ти“, както по-рано. Не бях способна да мисля. Гледах го как изважда ключовете си и пали колата и с учудване забелязах, че ръката му трепери. Чудех се как аз не треперя. Сигурно съм обичала този младеж, след като ми е бил любовник. Нормално беше да е нервен при срещата ни. Усетих, че главата ми се върти. И аз на свой ред започнах да треперя, но от студ. Нищо освен студа не ми изглеждаше реално.

 

 

Не бях свалила палтото си. Стори ми се, че виното ме стопля, и пиех без мярка, но мислите ми не се избистряха. Оказа се, че съм срещнала този младеж преди година у Франсоа Шанс, където работел и тогава. Останала съм десет дни в Париж. Случило се през есента. Начинът, по който описваше началото на връзката ни, оставяше впечатлението, че не е бил на първо място сред прищевките ми. Изглежда, съм го принудила да зареже задълженията си. Меко казано, съм го отвлякла в някакъв хотел извън Париж, в Мийи Ла Форе. Като съм се върнала във Флоренция, съм му написала цял куп огнени писма и той ми ги показа. Очевидно съм му изневерявала, но чисто по младежки, само за да го предизвикам. В основата на постъпката ми било отвращението ми от безсмисления живот, който съм водела, защото съм била далеч от него. Не съм успяла чрез леля ми да му организирам някакво измислено делово пътуване до Италия. Срещнали сме се отново тази година през януари, когато съм дошла в Париж. И отново между нас се разгоряла бурна страст. Най-мъглява ми се струваше онази част от разказа му, в която ми описваше инцидента с пожара, който сложил край на връзката ни (защото все пак разказът трябваше да има и край). Може би отчасти заради виното, но събитията наистина ставаха все по-мъгляви от момента, когато на сцената се появи Доменика Лой.

Имало някакво скарване между нас, срещи, на които съм му връзвала тенекия, после още една разправия, по време на която съм му ударила шамар, а след това съм набила Доменика. Толкова съм била побесняла, че До ме умолявала на колене да се успокоя, а после седмици наред носила по лицето си следи от ударите, които съм й нанесла. Имало и друг случай, без видима връзка с предишните скандали, когато той, аз или пък Доменика — някой от нас, извършил нещо нетактично. В един момент, кой знае защо, и тримата сме отприщили ревността си. Този път сцената се разиграла в някакво заведение на площад „Етоал“. Там До, която всъщност била дяволско създание, поискала да ме раздели с него. После внезапно съм заминала с бялата кола, марка Ем Ге, през юни, и не съм отговаряла на писмата му. А малко по-късно във връзката ни се появили нови пречки: завръщането на Дракона (имаше предвид Жан Мюрно) и все по-здравата хватка на дяволското създание До върху Дракона. Гласът ми по време на един телефонен разговор с Франсоа издавал, че съм доста угрижена. Комуникацията ни между Париж и Кап Каде траяла цели двадесет и пет минути и струвала цяло състояние.

Франсоа говореше, без да спре, и по тази причина изобщо не ядеше. Поръча втора бутилка вино. Възбудата му растеше и пушеше като луд. Прекрасно разбираше, че изобщо не вярвах на нещата, които ми разправяше. Накрая взе да повтаря след всяко изречение „Ама кълна ти се“… В гърдите си усещах буца лед. Изведнъж се сетих за Жан и ме обзе неистовото желание да облегна глава на ръцете си и да заспя на масата. Тя щеше да ме намери, да нахлупи баретата на главата ми и да ме отведе далеч от приказките на този младеж с отвратителен глас без тембър, далеч от шума на тракащите съдове и на цигарения дим, който щипеше очите ми.

— Да си вървим — предложих аз.

— Дай ми секунда. Не си тръгвай. Трябва да се обадя в офиса.

Ако не бях толкова замаяна и не се чувствах толкова зле, щях отдавна да съм си тръгнала. Запалих цигара, но ми прилоша и начаса я угасих в чинията си. Помислих си, че ако ми бе разказал всичко по друг начин, тази история щеше да ми се стори не толкова грозна и може би щях да си спомня нещичко за моето участие в нея. Погледнато отстрани, нищо не изглеждаше достоверно. А и кой друг освен мен би могъл да каже с точност какви мисли са се въртели в главата на онази малка глупачка? Когато паметта ми се възстановеше, вероятно щях да видя същите събития, но от съвсем друг ъгъл.

— Ела — каза ми Франсоа, когато се върна. — Едва се държиш на краката си. Няма да те оставя сама.

Отново взе ръката ми. Отвори една стъклена врата. По кейовете на Сена грееше слънце. Седнах в колата. Движехме се по някакви стръмни улици.

— Къде отиваме?

— У нас. Слушай, Мики, давам си сметка, че не ти разказах всичко това както трябва, така че — забрави. Ще поговорим отново, след като поспиш малко. Разбирам, че този шок и това вълнение, които се стоварват върху теб, те побъркват. Не бързай да ме съдиш и да си съставяш погрешно мнение за мен.

И също като Жан постави ръка на коляното ми.

— Прекрасно е, че отново сме заедно.

 

 

Когато се събудих, вече се смрачаваше. Никога главата не ме бе боляла толкова силно, като изключим първите дни в клиниката. Франсоа разтърсваше ръката ми.

— Направих ти кафе. Ей сега ще ти го донеса.

Намирах се в стая със спуснати пердета и разностилни мебели. Лежах, както си бях, с полата и пуловера, върху разтегателен диван, а краката ми бяха завити с одеяло. Спомних си, че Франсоа бе разтегнал дивана. Върху малка масичка, на нивото на очите, видях моя снимка. Е, поне на момичето, което съм била „преди“. Бе в сребърна рамка. На земята, до креслото срещу дивана, лежаха изрезките от вестниците на доктор Дулен. Бяха наредени върху килима. Сигурно Франсоа ги е чел, докато съм спала.

Върна се с димяща чаша. Кафето ме ободри. Докато го пиех, той ме наблюдаваше, пъхнал ръце в джобовете на панталона. Бе само по риза и очевидно бе доволен от себе си. Погледнах часовника си. Беше спрял.

— Дълго ли съм спала?

— Шест часът е. По-добре ли си?

— Струва ми се, че ще спя още дълги, дълги години. Боли ме главата.

— Трябва ли да се направи нещо? — попита ме Франсоа.

— Ами не знам.

— Искаш ли да повикам лекар?

Седна до мен на дивана и взе празната чаша, която все още държах в ръката си. Сложи я на килима.

— По-добре да повикаме Жан — казах аз.

— Има лекар в сградата. Само че нямам телефонния му номер. А да ти призная честно, нямам никакво желание да видя как Жан се мъкне тук.

— Не я ли харесваш?

Той се засмя и ме прегърна.

— Намерих те отново. Не си се променила. Винаги има хора, които обичаме и харесваме, и такива, които не обичаме и не харесваме. Не, не, стой си там. Наистина имам право да те подържа в ръцете си след толкова време…

Помоли ме да наведа глава, погали ме по косите и нежно ме целуна малко над тила и промълви:

— Когато е с теб, човек би трябвало да обича целия свят. Но това клето момиче, което все пак… Господ знае…

Без да престане да ме целува, ми посочи изрезките от вестниците върху килима.

— Прочетох ги. Вече ми бяха разказали доста неща, но всички тези подробности… Направо е ужасно. Радвам се, че си имала волята да се измъкнеш оттам. Остави ме да погледам косите ти.

Бързо сложих ръка на главата си.

— Не, моля те.

— Трябва ли да носиш тези ръкавици? — запита ме Франсоа.

— Моля те…

Целуна обвитата ми в ръкавица ръка, а после нежно я повдигна и целуна косите ми.

— Най-много те променят косите. Докато обядвахме, на няколко пъти имах усещането, че разговарям със съвсем непознат човек.

После взе лицето ми в ръцете си и дълго се взира в него.

— И все пак, това си ти. Наистина си Мики. Гледах те, докато спеше. Знаеш ли, често съм те наблюдавал, докато спиш. И преди малко видях същото лице.

Целуна ме по устните. Лека, суха целувка, за да види как ще реагирам, а после — по-настоятелна. Обземаше ме съвсем различно опиянение. То нямаше нищо общо с опиянението ми по време на обеда. Сякаш някой нежно раздвижваше кръвта по крайниците ми. Това усещане ми бе познато от времето преди клиниката и бялата светлина. Не помръдвах и напрегнах всичките си сили да се съсредоточа, защото имах абсурдната надежда, че ще си спомня всичко след тази целувка. В един момент се отдръпнах, тъй като не можех да дишам.

— Сега вярваш ли ми? — попита ме той.

Усмихваше се леко, но със задоволство. Върху челото му падаше кестеняв кичур. Тези му думи развалиха всичко. Аз се отдръпнах още повече.

— Често ли съм идвала в тази стая?

— Не често. Аз идвах при теб.

— Къде?

— В „Резиденцията“, на улица „Лорд Байрон“, а по-късно и на улица „Курсел“. Ето ти доказателство!

Внезапно стана от мястото си и започна да отваря някакви чекмеджета. Върна се при мен и ми показа малка връзка ключове.

— Даде ми ги, след като се настани на улица „Курсел“. Имаше вечери, когато ти не вечеряше с мен, и се срещахме направо там.

— Апартамент ли беше?

— Не. Луксозна къща. Много красива. Мюрно ще ти я покаже. Или пък, ако искаш, ще идем двамата. Хубаво беше тогава…

— Разкажи ми.

Той отново се засмя и ме обгърна с ръце. Позволих му да ме сложи да легна отново, като държах връзката ключове в ръката си.

— Какво да ти разкажа? — попита ме той.

— За нас, за Жан, за До.

— За нас — да, това е интересно. Но не и за Мюрно, нито пък за другата. Заради До не дойдох повече.

— Защо?

— Тя те манипулираше. Откакто я заведе там, нещата не вървяха. Ти правеше щуротии. Все глупости ти бяха в главата.

— Кога беше това?

— Вече не помня. Докато и двете не заминахте за Южна Франция.

— А тя каква беше? Какъв тип човек?

— Виж какво, тя е мъртва. Не обичам да говоря лоши неща за мъртъвци. А и какво значение има каква е била? Ти я виждаше по съвсем друг начин: мила, умираща от любов по теб и готова да й отрежат главата заради теб… И толкова интелигентна! Е, да, наистина й се налагаше да проявява интелигентност. Чудесно те манипулираше — и теб, и Мюрно. А без малко да успее с маневрите си и по отношение на самата госпожа Раферми.

— А тя познаваше ли леля ми?

— Слава богу — не! Но ако леля ти бе умряла месец по-късно, сто на сто щеше да се запознае с нея и да получи своя дял. Ти бе готова да я заведеш при леля ти. Защото До имаше огромно желание да опознае Италия.

— Защо мислиш, че не те е харесвала?

— Притеснявах я. Дразнех я. Пречех й.

— Ама защо?

— Ех, знам ли и аз? Мислеше, че ще се омъжиш за мен. Ти много сгреши, като споделяше с нея плановете ни. А и сега бъркаме, като говорим за тези неща. Нека престанем.

Целуваше ме по врата, по устата, но аз вече не изпитвах нищо. Просто стоях неподвижно и се опитвах да подредя мислите си.

— Защо преди малко каза, че си доволен, дето съм се опитала да я извлека от стаята й по време на пожара?

— Защото аз на твое място щях да я оставя да пукне. Пък и заради други неща. Но нека прекратим този разговор, Мики.

— Какви неща? Искам да ги знам.

— Когато научих някои работи, бях в Париж. Не разбирах добре какво се е случило. Въобразих си бог знае какво. Не вярвах, че пожарът е бил нещастен случай. Е, поне не случаен инцидент.

Направо онемях. Ама той беше луд! Разправяше ми ужасии, като с едната си ръка вдигаше нагоре полата ми, а с другата разкопчаваше копчетата по яката на полото ми. Опитах се да стана.

— Остави ме.

— Видя ли? Да не говорим повече. Престани да мислиш за тези неща.

После грубо ме събори върху дивана. Опитах се да отблъсна ръката му, която пълзеше нагоре по краката ми. Но той отблъсна моята ръка и ми причини болка.

— Остави ме!

— Хайде, Мики!

— Защо си помислил, че пожарът не се дължи на нещастен случай?

— По дяволите! Трябва да си пълен глупак, за да повярваш, че е нещастен случай, ако познаваш Мюрно! Трябва да си сляп, за да помислиш, че човек като нея ще допусне газовата инсталация да не бъде безупречно монтирана. Особено след като е прекарала цели три седмици в къщата! Можеш да си сигурна като в Бога, че инсталацията е била идеална!

Отбранявах се както можех. Съпротивата ми го правеше по-агресивен. Франсоа разкъса горната част на пуловера ми. Това обаче го стресна и той спря. Видя, че плача, и ме остави на мира.

Потърсих палтото и обувките си. Вече не чувах какво ми приказва. Събрах изрезките от вестниците и ги прибрах в папката. Осъзнах, че в едната си ръка държа връзката ключове, които Франсоа ми бе дал. Сложих ги в джоба на палтото си.

А той бе застанал пред вратата и искаше да ми препречи пътя. Чертите на лицето му бяха разкривени, но видът му — доста смирен. Аз избърсах очите си с опакото на ръката и му казах, че ако иска да ме види отново, трябва да ме пусне да си вървя.

— Глупаво е, Мики. Уверявам те, че е глупаво. Вече месеци наред мисля за теб… Не знам какво ме прихвана.

После остана на площадката и ме гледаше как слизам по стълбите. Тъжен, с грозно изражение на лицето, умиращ от желание по мен. Лъжец. Истински хищник.

 

 

Вървях дълго. Тръгвах по една улица, после по друга. Размишлявах, но мислите ми ставаха все по-объркани. Тилът ме болеше ужасно. Болката слизаше надолу и се разпростираше по гръбначния ми стълб. Може би причина за случилото се бе умората ми.

Най-напред се опитах да намеря такси, а после — просто продължих да вървя, защото вече нямах желание да се върна в Ньойи и да видя Жан. Мислех да й се обадя по телефона, но нямаше да мога да се сдържа и щях да й спомена за тръбата. А и се страхувах да не взема да й повярвам, ако успее да се оправдае. Беше ми студено. Влязох да се постопля в едно кафене. Като плащах, си дадох сметка, че Жан Мюрно ми бе дала твърде много пари. Спокойно можех да живея дни наред с тях. А да живея, в този момент означаваше да чувам гласа си и да спя. Бих искала, естествено, да мога да се измия, да сменя дрехите, а и ръкавиците си.

Повървях още малко и влязох в един хотел до гара „Монпарнас“. Попитаха ме дали имам багаж и дали искам стая с баня. Дадоха ми да попълня една бланка. Платих предварително. Качвах се по стълбите, следвана по петите от една камериерка, когато управителят ме повика:

— Госпожице Лой, да ви будим ли утре сутринта?

Отговорих му „не“ и „не е необходимо“, но после рязко се обърнах и цялото ми тяло, а също и разсъдъкът ми, се вледениха. Бях парализирана от ужас, защото знаех, знаех от дълго време, винаги съм знаела.

— Как ме нарекохте?

— Госпожица Лой, не се ли казвате така?

Слязох при него. Все още се опитвах да заглуша в себе си един отдавнашен страх. Това не можеше да е истина! Просто „телескопиране“ поради факта че преди два часа бях говорила за нея, а също и поради умората… Върху жълтата хартия бях написала следното: Лои, Доменика Лейла Мария, родена на 4 юли 1939 в Ница, департамент Алп Маритим, французойка, банкова чиновничка. Подписът ДоЛои, заобиколен от несръчно и припряно завъртян кръг.

 

 

Съблякох се. Приготвих си вана. Преди да вляза във водата, си свалих ръкавиците. Но после, при мисълта да докосна тялото си без тях, почувствах отвращение, така че ги сложих отново. Правех всичко бавно, почти спокойно. Когато си силно отпаднал, движенията ти са като на пребит от умора човек или неволно ставаш по-вял, по-спокоен. Не знаех вече накъде да насоча мислите си, така че съвсем престанах да мисля. Чувствах се и зле, но и добре, защото водата бе хладка. Може би прекарах така почти час. Не бях навила часовника си и когато излязох от банята, видях, че още показва три часа следобед.

Изсуших се с хавлиените кърпи на хотела и облякох бельото си с обгорените ръце, скрити в памучни ръкавици. В огледалото виждах образ на робот с тесен ханш, който се разхождаше из стаята с боси крака и с лице, на което повече от всякога липсваше човешко изражение. Като се приближих до огледалото, видях, че къпането бе подчертало ужасните белези под веждите, очите, носа и брадичката ми. А белезите под косите ми бяха избили и станали кървавочервени. Строполих се на леглото и останах дълго там, покрила лице с ръцете си, и непрестанно мислех как едно младо момиче бе напъхало доброволно главата и ръцете си в пламъците.

Не, това бе невъзможно. Кой би могъл да събере толкова смелост? И то такъв вид смелост… Внезапно в обсега на ръката си видях папката с изрезките от вестниците, която ми бе дал доктор Дулен. Когато първата сутрин бях прегледала набързо материалите, всичко съвпадаше с разказа на Жан. Сега откривах подробности, които тогава ми се бяха сторили незначителни, но тази нощ ми се набиваха в очи и буквално ме заслепяваха.

Никъде не бе спомената датата на раждането на Доменика Лой, нито пък другите й кръщелни имена. Пишеше само, че е била на двадесет и една години. Но… пожарът бе станал на 4 юли и бяха написали, че нещастното момиче е загинало в нощта след рождения си ден. За няколко секунди си помислих, че може би съм знаела имената на Доменика и датата й на раждане, защото сме били близки и затова съм написала Лой вместо Изола. Заради умората, заради тревогите, част от които бе и До… Имаше много вероятни обяснения. Само че нямаше обяснение за пълното раздвоение, нито пък за механично и така подробно попълнената бланка, да не говорим пък за абсурдния подпис, който сякаш принадлежеше на някоя ученичка.

После в ума ми изникнаха и други възражения. Жан не би могла да сгреши. Тя ми бе помогнала да се изкъпя още първата вечер. Познаваше ме добре, както майка осиновителка познава детето си. И то от години. Да, лицето ми наистина бе променено, но тялото, походката и гласът ми — не. До може да е имала същия ръст като мен, дори същия цвят на очите и тъмнокестеняви коси като моите, но Жан нямаше как да сгреши. Извивката на гърба или рамото, формата на краката ми щяха да ме издадат.

Реших, че съм предадена. А и неволно мислите ми се насочиха към обяснение, което не исках да приема, както и в продължение на много дни, след като бях прочела бланката на хотела, не исках да приема очевидните знаци и сигнали. Аз не бях аз! Дори неспособността ми да преоткрия миналото си бе доказателство за това. Как бих могла да си припомня миналото на друг човек?!

Пък и Жан не ме бе познала. Смехът ми я бе изненадал, както и походката ми, както я бяха изненадаш и други неща, за които не знаех и които тя отдаваше на възстановяването ми, но те я тревожеха и заради тях тя малко по малко се отдръпваше от мен. Целта на бягството ми от нея днес бе да размисля. Например върху изказванията й от рода на „Вече не мога да спя“ и „Как е възможно да приличаш толкова много на нея?“. Значи приличах на До, по дяволите?! И Жан като мен не е искала да допусне подобно нещо, но всяко мое движение или жест са я пробождали право в сърцето и след всяка нощ тя имаше все по-дълбоки и по-дълбоки кръгове под очите.

Но все пак, въпреки логиката на тези разсъждения, имаше нещо, което не се връзваше: нощта на пожара. Жан е била там. Тя е „събрала останките ми“ в подножието на стълбите пред входа на къщата и със сигурност ме е придружила до Ла Сиота и Ница. От нея са поискали, преди това да направят роднините, тя да разпознае и трупа на починалото момиче. Що се отнася до мен, макар и обгоряла, аз съм била разпознаваема. Чужди хора биха могли да сгрешат, но не и Жан. Значи ставаше въпрос за обратното. Беше ужасяващо, но пък доста просто.

„Кой ще ме убеди, че не играеш комедия?“ — ме бе попитала Жан. Да, тя се страхуваше от мен. И то не защото все повече и повече заприличвах на До, а защото е знаела, че аз съм До!

Знаела го е още от нощта на пожара. Защо си е замълчала и защо е излъгала? Исках да разгадая причината, но същевременно нещо ме възпираше. Направо ми се повръщаше, когато си представях как Жан доброволно разпознава живата До като Мики, за да запази напук на всичко жива младата наследница до отварянето на завещанието… Да, тя е премълчала истината, но бе останал жив свидетел на лъжата й: оцелялата. Ето защо бе изгубила съня си. Бе изолирала свидетелката (която може би играеше комедия, а може би не) и й се налагаше да продължава да лъже. Не бе сигурна в грешката си, в собствената си памет, в нищо. Как да разпознае нечий смях или бенка след тримесечно отсъствие, а после — след три дни нови навици? Да, тя имаше от какво да се бои — от всичко. Най-напред от всички, които са познавали загиналата. Защото те биха могли да разкрият измамата. Най-вече аз и затова ме държеше далеч от всички. Жан не знаеше каква ще бъде реакцията ми, когато възстановя спомените си. Имаше и още една пукнатина. През нощта на пожара Жан е намерила на стълбите момиче без лице и ръце, но тя нито за миг не е допуснала, че по-късно то ще се превърне в идеален робот — с девствено минало и бъдеще. Струваше ми се невероятно, неправдоподобно да поеме подобни рискове. Освен ако…

Освен ако свидетелката е имала също толкова основания, колкото нея, да си мълчи. Защо не? Изгледаше съвсем логично. (Стигнах до този извод, тъй като в главата ми шестваха една след друга всякакви отвратителни и абсурдни догадки.) А след като го е разбрала, Жан е била убедена, че това й дава власт над мен. Тук се намесваха и предположенията на Франсоа за тръбата. И на мен, като на него, не ми изглеждаше вероятно на Жан да убегне какъвто и да било дефект в инсталацията, който би могъл да предизвика пожар. Значи инсталацията си е била наред и е било нужно някой да я повреди.

След като разследващите причините за пожара и застрахователите са се спрели на версията за нещастен случай, значи не е възможно повредата да е била предизвикана чрез еднократен груб саботаж. В много от статиите във вестниците открих подробности: че имало някакъв уплътнител, разяждан в продължение на много седмици от влагата, и че краищата на една от тръбите били ръждясали. Но тогава? Имало е подготовка и продължителна работа. А това означаваше само едно: че бавно се е подготвяло убийство.

Очевидно още преди инцидента живата е искала да заеме мястото на мъртвата! Понеже Ми е нямала никакъв интерес от подобна подмяна, живата е До! Аз бях оцелялата. Аз бях До. Омагьосаният кръг се затвори: хотелската бланка ме отведе до тръбата на газовия бойлер. Също като претенциозното ученическо кръгче, което заграждаше подписа.

Не си спомнях как и откога бях коленичила пред мивката в хотелската стая и разглеждах тръбите, а ръкавиците ми се покриваха с прах. Тръбите не бяха тръби за газ и сигурно бяха по-различни от онези на инсталацията в Ла Сиота, но имах слабата надежда, че могат да оборят хипотезата ми. Казвах си: „Почакай, отиваш твърде далеч… дори инсталацията там да е била безупречно изработена, би могла да се повреди и без външна намеса“. А после си отговарях: „Но това е невъзможно, защото е била монтирана едва преди три месеца. Никой не бе повярвал, че е възможно да се повреди за толкова кратко време, и по тази причина всички са допуснали, че в нея е имало дефект още от самото начало“.

Бях само по комбинезон и отново ми бе студено. Облякох полата си и пуловера с раздраната яка. Наложи се да се откажа от чорапите. Свих ги на топка и ги пъхнах в джоба на палтото си. Бях в такова състояние, че дори в това движение съзрях доказателство. На Ми подобно нещо нямаше да й хрумне никога. Просто щеше да ги захвърли някъде в стаята.

Напипах в джоба си ключовете, които ми бе дал Франсоа. Стори ми се, че това бе третият мил и щедър подарък на съдбата към мен през този ден. Вторият бе целувката на един младеж, преди да ме попита: „Е, сега вярваш ли ми?“. А първият бе погледът на Жан, когато я бях помолила да подпише чек и тя слезе от колата. Погледът й бе уморен, изразяваше леко раздразнение, но в него бях прочела още, че тя ме обича с всичките сили, които й бяха останали… Достатъчно бе да се уединя в една хотелска стая, за да повярвам отново, че нищо от онова, което си представях или си въобразявах, не отговаряше на истината.

В указателя къщата на улица „Курсел“ беше на името на Раферми. Показалецът ми, обвит във влажна памучна тъкан, мина през петдесет и четири телефонни номера в колоната, преди да стигне до телефона и адреса, които търсех. Таксито ме остави пред номер 55: портал с високи решетки, боядисани в черно. Часовникът ми, който бях сверила в хотела при гара „Монпарнас“, показваше почти полунощ. В дъното на градината с кестени се белееше къщата. Изглеждаше странна, но спокойна. Не бе осветена и капаците на прозорците като че ли бяха затворени.

Отворих внимателно портала и не се чу скърцане. Тръгнах по някаква алея, която пресичаше моравата. Ключовете ми не паснаха на ключалките на входната врата. Обиколих къщата, отворих една сервизна врата и влязох вътре. Навсякъде все още се усещаше парфюмът на Жан. Влизах от помещение в помещение и палех лампите. Стаите бяха малки и повечето боядисани в бяло, с мебели, които създаваха уют и топлина. Поне така ми се стори. Бяха на първия етаж. Във всички тях се влизаше от вестибюл, който наполовина бе боядисан в бяло, а наполовина — в нищо, вероятно защото боядисването на къщата просто не бе приключило.

Първата стая, в която влязох, бе стаята на Мики. Не се запитах как съм разбрала това, но всичко говореше, че бе нейната: безразборно окачените гравюри върху една от стените, пищните пердета, леглото с балдахин, обшит по краищата с муселин, който при моето влизане се наду като корабно платно. Върху една маса имаше ракети за тенис, на абажура бе закачена снимката на някакво момче, на едно от креслата седеше огромен плюшен слон, а върху каменния бюст, който имаше известна прилика с кръстница Мидола, бе сложена каска на германски офицер.

Отворих корабното платно балдахин и се тръшнах на леглото за няколко секунди, а после прерових чекмеджетата на скриновете и гардероба с цел, противно на очакванията ми, да открия някакво доказателство, че тази стая е била моя. Извадих оттам бельо и предмети, които нямаха никакво значение за мен, а също и документи, които прочитах набързо и ги хвърлях върху килима. Оставих стаята в пълен безпорядък, но пък какво значение имаше това? Вече знаех, че ще се обадя на Жан. Щях да предоставя миналото, настоящето, че и бъдещето си в ръцете й, а аз щях да заспя. А през това време тя щеше да се занимава и с безпорядъка, и с убийството.

Втората стая бе някак анонимна, а в третата по всяка вероятност е спяла Жан, докато аз съм била в клиниката. Съдех за това по парфюма, който се носеше от съседната баня, и по размера на дрехите в един гардероб.

Най-сетне отворих вратата на стаята, която търсех. Там имаше само мебели, малко бельо в един скрин и пеньоар от шотландско каре в синьо и зелено. На горния му джоб бе избродирано „До“, а пред леглото бяха наредени три куфара. Пълни. Като разпръснах по земята нещата, които бяха вътре, разбрах, че Жан ги бе донесла от Кап Каде. В два от тях имаше вещи и дрехи на Мики, които не ми бе показала. Те още бяха в тази стая, защото Жан вероятно не се бе осмелила да влезе в покоите на мъртвата. Или пък този факт не означаваше нищо.

Макар че бе най-пълен, в третия куфар имаше най-малко дрехи. Но за сметка на това пък — писма и документи на До. Бяха много малко, за да се заключи, че това е всичко, което е принадлежало на Доменика Лой. Казах си, че най-вероятно останалите неща са били предадени на семейство Лой, заедно с други оцелели след пожара вещи на дъщеря им.

Развързах една връвчица, с която бяха вързани куп писма. Бяха от кръстница Мидола (самата тя се подписваше така) до някого си. Първоначално помислих, че са били адресирани до Ми, защото започваха с думите „Скъпа моя“, „Carina“ и „Малката ми“, но като ги прочетох, ми стана ясно, че въпреки многото въпроси, касаещи Ми, бяха за До. Имах странно усещане, като гледах почерка й. Стори ми се обаче, че писмата гъмжат от правописни грешки. Но пък бяха изпълнени с нежност и докато ги четях и проумявах написаното между редовете, кръвта ми за пореден път се смразяваше.

Преди да приключа с „проучването на инвентара си“, потърсих телефон. Имаше един в стаята на Ми. Набрах номера в Ньойи. Бе почти един часът след полунощ, но Жан сигурно спеше с ръка върху слушалката, защото вдигна веднага. Преди да успея да кажа и дума, тя започна да ми крещи колко се тревожела. Речитативът й бе противоречив: съдържаше и обвинения, и молби. Накрая не издържах и изревах:

— Престани!

— Къде си сега?

— На улица „Курсел“.

Тя изведнъж млъкна и мълча дълго. Мълчанието можеше да означава много неща: учудване, признание… Накрая проговорих аз:

— Ела. Чакам те.

— Как си?

— Зле. Донеси ми ръкавици.

Затворих телефона и се върнах в стаята на До, където продължих да ровя из моите документи. Накрая взех едни бикини и един комбинезон, а също и пеньоара от шотландско каре. Преоблякох се. Дори свалих обувките си. Слязох боса на партера. Всичко, което оставих върху себе си от „другата“, бяха ръкавиците. А те всъщност си бяха мои.

Запалих всички лампи във всекидневната. Изпих глътка коняк направо от бутилката. Доста време ми бе необходимо, за да разбера как работи грамофонът. Сложих някаква плоча и го пуснах доста силно. От коняка се почувствах по-добре, но не посмях да пия повече. Все пак взех бутилката и отидох в една от съседните стаи, която ми изглеждаше най-топла. Легнах си и притиснах бутилката към гърдите си.

Около двадесет минути след телефонното ми обаждане чух да се отваря някаква врата. Минута по-късно музиката в съседната стая спря. Към стаята, където се намирах, се приближаваха стъпки. Жан не запали лампата. Видях високия й силует на прага, а едната й ръка хвана дръжката на вратата — също като „негативът“ на млада жена, който ми се мярна в клиниката. Тя мълча в продължение на няколко секунди, а после каза с нежния си, дълбок и спокоен глас:

— Добър вечер, До.