Себастиен Жапризо
Капан за Пепеляшка (1)

Щях да убия

Имало едно време, а това било доста отдавна, три малки момиченца. Първото се казвало Ми, второто До, а третото — Ла. Имали си кръстница, която винаги ухаела приятно и никога не им се карала, когато били непослушни. Казвала се Мидола.

Един ден трите момиченца си играели на двора. Кръстницата целунала Ми, не целунала До, не целунала и Ла.

Друг ден тричките си играели на сватба. А кръстницата както винаги избрала за булка Ми. Никога не избирала До, нито пък Ла.

Един ден и трите били тъжни, защото кръстницата им заминавала. Мидола прегърнала Ми и двете заплакали, не казала нищо на До, нито пък на Ла.

От трите момиченца най-красива била Ми, най-умна — До, а пък Ла скоро си отишла от този свят.

Погребението на Ла било голямо събитие в живота на Ми и на До. Имало доста свещи, а на една маса били наредени много траурни шапки. Ковчегът на Ла бил бял, а пръстта в гробището била мека, лепкава и кална. Мъжът, който копаел дупката, носел сако със златни копчета. Кръстницата се върнала за погребението. Целунала Ми и й прошепнала: „Любимото ми дете“, а на До казала: „Ще изцапаш роклята ми“.

Дълги години след това кръстницата Мидола, за която винаги се говорело шепнешком, пишела писма, пълни с правописни грешки. Отначало била бедна и правела обувки за богатите дами. Но един ден станала богата и започнала да прави обувки за бедните госпожи. Когато натрупала голямо богатство, купила много къщи. А един ден, когато дядото починал, пристигнала на погребението с голяма кола. Дала на Ми да пробва шапката й и погледнала До, но не я познала. Мека, лепкава и кална била пръстта на гробището, а мъжът, който хвърлил в дупката ковчега на дядото, носел сако със златни копчета.

По-късно До станала Доминик, а Ми — Мишел. Мишел била все далеч и я виждали само през ваканциите. Давала на До да пробва разкошните си муселинени рокли, разтопявала сърцата на всички само като си отворела устата, получавала писма от кръстницата си, които винаги започвали с обръщението „Любимо дете“.

Един ден Ми плачела на гроба на майка си. Мека, лепкава и кална била пръстта на гробището, а кръстница Мидола прегръщала Ми през раменете и й шепнела нежни думи, които До не чувала. А после Ми дълго носела черни дрехи, понеже вече нямала майка, и постоянно повтаряла на До: „Имам нужда от обич“. Искала винаги да държи ръката на До, когато двете отивали на разходка. Тогава Ми казвала на До: „Ако ме целунеш и притиснеш до гърдите си, няма да кажа на никого и ще се оженя за теб“.

А още по-късно, може би след две, а може би и след три години, Ми целунала баща си на една писта на някакво летище пред грамадна птица, която щяла да го отнесе далеч — при кръстницата Мидола, в една страна, където младоженците ходят на сватбено пътешествие, в град, който До търсела, разхождайки пръста си по географската карта.

После пък започнали да виждат Ми само по снимки на списания с лъскави корици. Веднъж тя била с дълги коси и влизала в бална зала, цялата в мрамор и позлата. Друг път била само по бански, излегната на палубата на яхта с бели платна, а краката й били стройни и дълги. А веднъж карала малка кола, върху която се били накачили почти едни върху други много млади хора. Понякога лицето й било не само красиво, но и сериозно. Леко смръщвала вежди над прекрасните си очи, но причината била, че я заслепявало подскачащото по снега слънце. Понякога се усмихвала срещу обектива и в Италия се носела легендата, че някой ден щяла да притежава едно от най-големите богатства в страната.

Дошло време кръстница Мидола да умре, също като феите, в двореца си във Флоренция, в Рим или някъде по Адриатическото крайбрежие. Всъщност тази приказка измислила До и тъй като вече не била малко момиче, знаела, че била само приказка. Но все пак приказката съдържала точно толкова истина, колкото да й пречи да заспи. Кръстница Мидола не била принцеса, а само богата възрастна дама, която все още правела правописни грешки. До я била виждала само на погребения и тя не била нейна кръстница, както и Ми не й била братовчедка. Това били само думи, които обикновено се казват на децата на прислугата като До и като Ла, защото е мило да се постъпва така, пък и защото подобни неща не вредят на никого.

И ето че До станала на двадесет години, също като дългокосата млада принцеса от кориците на списанията, и всяка година за Коледа получавала шити на ръка обувки от Флоренция. Може би затова се смятала за Пепеляшка.