Себастиен Жапризо
Капан за Пепеляшка (5)

Убила съм

Ръката ми в бяла ръкавица запуши устата й.

Тя внимателно я отмести и се изправи — висок силует на фона на правоъгълното петно светлина от съседната стая. И една друга вечер двете бяхме стояли така, когато в полумрака тя ме държеше здраво за раменете. Тогава ми бе предложила да убия една дългокоса принцеса…

— Как така знаеш всичко това? — попитах я аз. — Има неща, които няма как, няма откъде да си научила! За вечерта, когато тя спа у нас, за нощта, когато обикалях под прозорците й. А и за срещата ми с онова момче, с Габриел.

— Не си ли спомняш, че ти ми разказа всичко това? — попита Жан. — През юни, когато двете останахме сами за две седмици.

— Виждала ли си Мики след караницата ви в Резиденцията?

— Не. Но ми беше все едно. Изобщо не държах да я отведа в Италия. На следващия ден се срещнах с Франсоа Шанс, за да уредя нещата с ремонта, а после взех самолета, както бях предвидила. Като се върнах във Флоренция, и аз имах неприятности. Раферми бе направо освирепяла. Не съм съвсем сигурна дали Мики не й се бе обадила по телефона след срещата ни. Ти винаги си смятала, че не й е звъняла. Само че в крайна сметка дори да го бе сторила, това не променяше нещата. Точно обратното. До края на дните си госпожа Раферми кипеше от гняв. Не й мина.

— А тя кога почина?

— Седмица по-късно.

— И ти не ми каза нищо друго, преди да заминеш?

— Ами не… Ти знаеше какво искам да ти кажа. Много преди да се запознаем, ти вече не мислеше за нищо друго, нали така?

Закрих лицето си с обвитата си в бяла ръкавица ръка.

— Загаси лампата, ако обичаш.

— Ще ми позволиш ли да се погрижа за теб? Знаеш ли колко е часът? Та ти едва се държиш на краката си. Донесох ти ръкавици. Свали тези, които носиш в момента.

 

 

Докато се бе навела над ръцете ми — руса, висока, извънредно внимателна, всичко, което ми бе разказала, отново ми се стори като лош сън. Та тя всъщност бе добра и великодушна, а пък и аз бях неспособна да подготвя смъртта на Мики. Нищо от това не беше истина.

Скоро щеше да съмне. Тя ме взе на ръце и ме отнесе на първия етаж. В коридора, докато се приближаваше до стаята на Доменика, не можах да се сдържа и разтърсих опряната си до бузата й глава, за да изразя несъгласието си. Тя ме разбра и ме сложи на нейното собствено легло в стаята, където бе живяла, докато аз бях в клиниката. Минута по-късно, след като ми бе свалила халата, се наведе над мен. Треперех под завивките и тя ги подпъхна добре. Непрестанно съзерцаваше лицето ми с уморените си очи, без да каже нито дума.

Не си спомням на кое място в разказа й, докато бяхме още долу, бях прошепнала, че искам да умра. А сега, като усетих, че сънят ме прегръща в обятията си, ме обзе нелеп страх.

— Какво ми даде да пия долу?

— Вода и две таблетки сънотворно.

Сигурно както винаги бе прочела в погледа ми какво чувствах, защото сложи ръката си върху очите ми. „Ама ти си луда, луда, луда“ — присмя ми се нежно тя, а гласът й бързо се отдалечаваше, все повече и повече и вече не усещах ръката й, а после изведнъж един американски войник с накривена шапка ми подаде с усмивка парче шоколад и учителката ми се приближи до мен с линия в ръка и ме удари по пръстите. После заспах.

 

 

На сутринта останах в леглото. Жан се бе изтегнала напълно облечена върху завивките и двете решихме от сега нататък да живеем на улица „Курсел“. Тя ми разказа как е станало убийството, а аз й споделих за моите проучвания от предишната вечер. Сега ми изглеждаше напълно невероятно Франсоа да не си е дал сметка за подмяната.

— Не е толкова просто — каза Жан. — Физически ти вече не си нито Мики, нито самата ти. Не говоря само за лицето ти, но и за впечатлението, което създаваш. Не ходиш като нея, но не ходиш и така, както ходеше преди. Освен това си живяла много месеци с нея. А през последните седмици си я наблюдавала внимателно. Така си се научила да й подражаваш. Усещам го във всичките ти движения, гримаси, мимики. Първата вечер, когато се смееше, не можех да разбера дали се смееш ти, или пък се смее тя. А най-лошото бе, че спомените ми се губеха: не помнех вече как точно изглеждаше тя, нито каква бе ти, и въпреки усилията ми, не успявах по никакъв начин да разсъждавам трезво. Нямаш представа какви мисли нахлуха в главата ми. Докато те къпех, се пренесох четири години назад. Сега ти си по-слаба от Мики, но преди четири години тя изглеждаше горе-долу така. А в същото време си казвах, че това е невъзможно. Бяхте еднакви на ръст, но никак не си приличахте. Не бе възможно да се заблудя чак до такава степен. Боях се, че играеш театър пред мен.

— Защо?

— Знам ли… За да ме отстраниш, за да действаш сама. Направо откачих, защото не можех да обсъждам този въпрос, преди ти да осъзнаеш как стоят нещата. И ми се наложи самата аз да играя комедия. И започнах да се обръщам към теб, сякаш беше Мики. Дадох си сметка за нещо ужасно през тези четири дни, но то може би ще улесни нашите планове. Щом чух гласа ти, вече не можех да си спомня какъв бе гласът на Мики. А когато видях бенката ти, каквато Мики винаги е имала или пък ти винаги си имала… вече наистина не знаех какво да мисля. Човек не си спомня подобни неща, нали разбираш?! Изведнъж ти правеше някакъв жест и аз разпознавах в него маниера на Мики. Мислех толкова много за това, че се налагаше да убеждавам себе си, че греша. Истината е, че ти правеше едно движение, в което разпознавах Мики, между две типични за теб движения. А причината е, че си прекарала седмици наред с мисълта, че трябва да й подражаваш изцяло.

— Но дали това е било достатъчно, за да излъжа Франсоа? Струва ми се невъзможно. Та аз прекарах половин ден с него. При Шанс, в офиса, той най-напред не ме позна, но вечерта, когато бяхме на дивана, ме целуна и ме опипваше, играеше си с тялото ми повече от час!

— Ти си била Ми. Говорел е за и на Ми. Вярвал е, че в ръцете си държи Ми. А той е хищник, същинска акула. Никога не му е пукало за нея. Спеше с наследството й. Няма да се виждаш повече с него. Това е всичко. Много повече ме тревожи посещението ти у Франсоа Шанс.

— Той не се усъмни в нищо.

— Вече няма и да му предоставя случай да се усъмни. А сега наистина ни чака работа.

Каза ми, че след като се върнем във Флоренция, рисковете щели да са много по-големи. Там познавали Ми от години, докато в Ница бил само бащата на Мики, с други думи, той щял да е единствената ни грижа. Изведнъж осъзнах, че ще се срещна с човека, чиято дъщеря бях убила… Щях да се хвърля в прегръдките му, както е правела тя. А в Ница собствената ми майка и собственият ми баща оплакваха загиналата си дъщеря. Несъмнено щяха да поискат да се срещнем, за да им говоря за нея. Щяха да ме гледат с ужас и… щяха да ме познаят!

— Не говори глупости! — извика Жан и ме хвана за ръцете. — Няма да се виждаш с тях! Що се отнася до бащата на Мики, това е друга работа. Ще се наложи да го посетиш. Ако поплачеш малко, всичко ще бъде приписано на вълнението ти. А що се отнася до родителите ти, набий си го в главата още отсега: няма да се виждаш с тях! Не си и помисляй подобно нещо. Ама ти изобщо спомняш ли си нещо за тях?

— Не. Кога ще си спомня?

— Когато това стане, ще си вече друг човек. Ти си вече друг човек. Ти си Мики: Мишел Март Сандра Изола, родена си на четиринадесети ноември хиляда деветстотин тридесет и девета година. Подмладила си се с пет месеца, изгубила си пръстовите си отпечатъци, защото ръцете ти са обгорени, и си пораснала с един сантиметър. Точка. Край.

 

 

Това бе само началото на нов период на тревоги и безпокойство. По обяд Жан отиде да вземе нещата ни от къщата в Ньойи. Слязох по халат в градината, за да й помогна да внесе куфарите. Тя ме отпрати, като ми каза да се махам, защото подобно усилие щяло да ме убие.

Всичко, което си казвахме — тя и аз, ни отвеждаше към онази нощ в Кап Каде, за която тя ми бе разказала. Не исках да мисля за тези неща, в себе си отричах, че съм гледала филми, които тя бе заснела по време на ваканциите на Мики, с цел да й подражавам и да заприличам на нея. Но и най-невинната дума изглеждаше двусмислена и предизвикваше в съзнанието ми образи, които бяха по-ужасни от всички филми.

Жан ме облече, накара ме да закуся и изрази съжаление, че ме е оставила сама цели два часа, но се наложило да иде у Франсоа Шанс, за да оправи глупостите ми от предишния ден.

Цял следобед се влачех от кресло на кресло. Непрекъснато се оглеждах в огледалата. Свалях ръкавиците си и си гледах ръцете. Следях с униние и покруса тази „някоя“, която се настаняваше в мен. Тя всъщност бе никоя, а само неясна представа, изградена в съзнанието ми от чужди думи и чужди спомени.

Фактът, че върху мен се оказваше натиск и че бях в примката на нечие влияние и власт, ме тревожеше повече, отколкото извършеното от мен престъпление. Бях безволева играчка, марионетка в ръцете на три непознати. Коя от тях дърпаше най-силно конците? Завистливата и амбициозна дребна банкова чиновничка, търпелива като паяк, който плете паяжината си? Мъртвата принцеса, която един ден щеше да ме погледне отново право в очите от огледалото ми, тъй като аз исках да стана тя? Или едрата русокоса жена, която ме бе водила стъпка по стъпка към убийството, без да се среща с мен?

 

 

Жан ми разказа, че дори след смъртта на кръстница Мидола Мики не искала и да чуе за пътуване до Флоренция. Така че не била и на погребението и никой не си дал труда да обясни на роднините на госпожа Раферми причината за отсъствието й. Вечерта, когато узнала за кончината на кръстницата си, Мики решила да излезе с Франсоа и неколцина приятели. Отишла съм с тях. Ми пийнала доста и вдигнала голяма врява в едно заведение на площад „Етоал“, обидила полицаите, които ни изхвърлили от заведението, а после поискала да заведе в стаята си друго момче, а не Франсоа. Заинатила се и Франсоа бил принуден да си иде вкъщи.

Накрая, час след като Франсоа си тръгнал, тя прогонила и другото момче. Наложило се аз да се занимавам с нея и да угаждам на капризите й през голяма част от нощта. Тя плачела, разправяла ми за починалата си майка, за детството си, а също и че Жан била вече изгубена за нея, при това завинаги, но и че не искала повече да чува за нея, нито за който и да било, а накрая ми се заканила „че някой ден и аз съм щяла да видя“. Дала съм й таблетка за сън.

После, в продължение на дни, много хора искали да я видят. Жалели я и я окайвали. Канели я навсякъде. Тя ходела и се държала послушно, носейки с достойнство милиардите, оставени й от госпожа Раферми. Настанила се на улица „Курсел“ веднага щом къщата станала обитаема, въпреки че ремонтът още не бил приключил. Ето това ми разказа Жан…

 

 

Един следобед, когато бях сама в новата ни къща, получих телеграма от Жан. Тя съдържаше само телефонния й номер във Флоренция и подписа й. Обадих й се веднага. Жан най-напред ми каза, че било голяма глупост, дето се обаждам от дома на Мики, а после — че било крайно време да отстраним Франсоа. Посъветва ме да подхвърля на Мики, все едно че тази мисъл ми е дошла ей така изведнъж, случайно, да провери разходите по къщата на улица „Курсел“ и да види какви договорки е имал любовникът й с доставчиците на материалите за ремонта и за мебелите. Нареди ми да й се обадя на същия номер, но от друг телефон след седмица. Най-добре било да й се обадя от пощата.

Мики направи „разследване“ още на следващия ден: срещна се с доставчиците и както се очакваше, не откри нищо нередно в сметките. Питах се какво ли е имала наум Жан. Очевидно бе, че Франсоа се прицелва в нещо много по-голямо от комисиона при боядисването на къщата или доставката на мебели. Едва ли му е дошло наум да мами така елементарно и грубо Мики.

Разбрах, че не става въпрос за подобно нещо, защото присъствах на скандала, който трябваше да изтърпи Франсоа, когато се върнахме. На практика той се бе ангажирал с всичко. Копие от сметките и всички фактури били изпратени във Флоренция, преди дори Мики да сподели с него какви са плановете й. Франсоа се защитаваше, доколкото това бе възможно при тези обстоятелства: след като работел при Шанс, било съвсем нормално да поддържа връзки с госпожа Раферми. Мики го нарече „сервилен подмазвач“, „доносник“ и „зестрогонец“ и го изгони.

Въпреки случилото се, тя може би пак щеше да се срещне с него на следващия ден, ако нещата бяха спрели дотук. Но аз вече бях наясно какво целеше Жан. Трябваше само да се възползвам и да направя слон от мухата, която Жан бе пуснала на Мики.

На другия ден Мики отиде у Шанс, който не бе в течение на тези неща. Оттам се обадила на една от секретарките на кръстницата си и научила, че за да спечели благоволението й, Франсоа я държал в течение на всичко. А най-наглата му проява била, че и той като мен връщал изпратените му от нея чекове.

Телефонирах на Жан, както се бяхме разбрали. Бе краят на май. В Париж времето бе хубаво, а в Южна Франция — още по-хубаво. Тя ми каза да се умилквам около Мики и да я накарам да ме заведе в Кап Каде. Госпожа Раферми имала вила там. Щом моментът настъпел, сме щели да се видим там.

— Кой момент? — попитах аз.

— Затвори — нареди ми Жан. — Досаждаш ми.

След десет дни Мики и аз вече бяхме в Кап Каде. Пътувахме дотам цяла нощ в малката й кола, която бе задръстена от куфари. На сутринта една местна жена на име Ивет, която познаваше Мюрно, ни отвори вилата. Тя бе голяма, обширна и ухаеше на морски борове. Слязохме да се изкъпем на един плаж, осеян с малки обли камъчета, точно под издадения нос, върху който бе кацнала вилата. Мики започна да ме учи да плувам. После, както си бяхме с мокрите бански костюми, се тръшнахме върху едно легло в къщата и спахме една до друга до вечерта.

Събудих се първа. Загледах се в спящата до мен Мики. Представях си какви сънища се крият зад дългите й извити мигли. Докоснах единия й притиснат до тялото ми крак. Той бе хладен и жив. Обзе ме ужас. Взех колата и отидох в Ла Сиота, най-близкия до вилата град, и се обадих на Жан. Казах й колко се страхувам.

— Тогава се върни там, откъдето си дошла. Намери си друга банка. Пери хорското пране като майка си. И ме остави на мира!

— Ако бяхте тук, нещата нямаше да стоят така.

— Откъде се обаждаш?

— От пощата.

— Тогава ме чуй добре. Ще ти изпратя телеграма на името на Мики. Ще я изпратя на адрес: „Кафене дьо ла Дезирад“ в Ла Сиота. Това е последното кафене в края на плажа, преди да завиеш наляво за Кап Каде. Мини оттам още сега и предупреди, че очакваш телеграма. Върни се да я вземеш утре сутринта. После ми се обади. А сега затварям.

Спрях в кафенето, поръчах си една кока-кола и помолих собственика да запази пощата, която ще се получи на името на Изола. Попита ме дали писмата ще са делови, или любовни. И понеже му казах, че става въпрос за любов, се съгласи.

Същата вечер Мики бе много тъжна. След вечерята, която ни сервира госпожа Ивет, я закарахме в Ле Лек, където живееше. Закачихме колелото й отзад на колата. После Мики пожела да отидем на по-цивилизовано място и ме заведе в Бандол. Танцува до два часа сутринта, заяви, че младежите в Южна Франция са доста скучни, и се прибрахме. Избра стая за себе си и за мен, целуна ме по бузата с полузаспалите си устни и каза, че „със сигурност няма да плесенясваме в това затънтено кътче“. Аз имах желание да опозная Италия, а и тя ми бе обещала да ме заведе там, за да видя залива на Неапол. Също Кастеламаре, Соренто, Амалфи. Хубаво би било… „Лека нощ, пиленце“.

Малко преди обяд отидох в „Кафене дьо ла Дезирад“, за да взема телеграмата. Тя бе неразгадаема. „Кларис, уплътнителят. Най-нежни поздрави.“ От пощата се обадих отново във Флоренция.

— На нея не й харесва тук. Иска да ме заведе в Италия.

— Сигурно. Вече няма много пари — каза Жан. — Не познава никого там и скоро ще ми се обади. Не мога да дойда, преди да ме потърси, защото тя няма да приеме подобно нещо. Получи ли каквото ти изпратих?

— Да, само че не разбирам какво искаш да кажеш.

— Не съм и очаквала, че ще разбереш. Имам предвид първия етаж, първата врата вдясно. Съветвам те хубаво да размислиш. По-полезно е човек да разсъждава, отколкото да говори, особено по телефона. Мокри го всеки ден. Това е всичко. Сега затвори и помисли. Разбира се, и дума не може да става да дойдете в Италия.

Чувах шум и цвърчене в слушалката, също и приглушени гласове, които се предаваха от телефонна централа на телефонна централа от Ла Сиота до Флоренция. Разбира се, достатъчно бе да ни чуе и един човек, но какво пък толкова смущаващо си казвахме, че някой да наостри ухо?

— Трябва ли да ви се обадя пак?

— След седмица. Бъди предпазлива.

Късно следобед, когато Мики бе на плажа, влязох в банята, която беше до моята стая. „Кларис“ бе марката на бойлера. Вероятно тръбата е била монтирана скоро, тъй като не бе боядисана. Минаваше през цялото помещение в горната част на стените. Открих уплътнителя в едно коляно на тръбата. За да го развинтя, отидох в гаража да търся френски ключ. Намерих един в чантата с инструменти за колата. В това време госпожа Ивет търкаше плочите на партера. Приказваше й се, така че загубих няколко минути. Като се върнах в банята, през цялото време се страхувах да не се върне Мики и подскачах всеки път, когато госпожа Ивет местеше някой стол долу.

Въпреки страха си, развинтих холендера и извадих уплътнителя. Бе дебела пластина от материя, наподобяваща импрегниран картон. Върнах го на мястото, завинтих холендера и го оставих така, както го бях намерила, пуснах отново газа и запалих контролния пламък, който бях угасила.

Видях Мики горе на пътя, който водеше от плажа към къщата, в момента, когато връщах френския ключ в чантата с инструментите.

Планът на Жан ми бе ясен само наполовина. Разбирах защо бе необходимо да мокря уплътнителя: за да започне да се разлага постепенно, по естествен начин. Щяха да отдадат този процес на водните пари, които всеки ден се носеха в банята след къпане. Реших да се къпя по-често, за да останат петна върху боята по стените и по тавана. Само че докъде щеше да ни доведе това? Щом Жан искаше да повредя инсталацията, това означаваше, че си е наумила да предизвика пожар. Газът щеше да изтече през тръбата, а контролният пламък щеше да предизвика експлозия. Само че никога от тръбата нямаше да изтече достатъчно газ, защото холендерът щеше да го задържи.

Дори ако планът на Жан бе по-издържан от този, който си представях, и се стигнеше до пожар, каква полза за нас? След като Мики бъде отстранена, аз щях да се върна в отправната си точка, с други думи — към живота, който водех, преди да я срещна. Цяла седмица изпълнявах онова, което ми бе наредила Жан, но нямах смелостта да си напрегна мозъка и да проумея замисъла й. Потапях уплътнителя във вода, мачках го с пръсти и той всеки ден се разлагаше малко по малко, но аз усещах, че с неговото разпадане се разпадаше и решителността ми.

— Не разбирам какво искате да постигнете — заявих на Жан по телефона. — А сега ме чуйте: или ще дойдете начаса при нас, или ще зарежа всичко.

— Направи ли онова, което ти казах?

— Да, но настоявам да разбера какво следва. Не виждам каква полза ще извлечете от тази история, а и не виждам какъв интерес имам аз самата…

— Не говори глупости. Как е Мики?

— Добре е. Къпе се. Иначе в басейна играем на петанк. Не успяхме да го напълним. Не знаем как. Разхождаме се…

— Има ли момчета наоколо?

— Нито едно. Държа й ръката, докато заспи. Тя казва, че вече е приключила с любовта. А когато е пийнала малко, говори и за вас.

— Ти можеш ли да говориш като Мики?

Не разбрах въпроса й.

— Имаш интерес да продължиш играта, малката. Разбираш ли? Не? Няма значение. Хайде сега, поговори ми като Мики, подражавай й. Нека чуя как го правиш…

— Нима смяташ, че това е живот? Жан е скапанячка, напълно побъркана. Знаеш ли коя зодия е тя? Телец. Пази се от телците, пиленце, те имат волска кожа. Главата им е пълна, а сърцето — празно. А ти каква зодия си? Рак? Да, имаш рачешки очи… Познавах някога човек със същите очи. Ей толкова големи… като твоите. Забавно е, знаеш ли… Жал ми е за Жан, защото е бедно момиче. Тя е с десет сантиметра по-висока от нормалното, иначе щеше да му отпусне края, искам да кажа — щеше да има повече самочувствие. Знаеш ли какво си въобразява тя?

— Достатъчно. Престани — каза Жан. — Не искам да чувам нищо повече.

— Е, интересно е, но наистина не е за телефон. Убедителна ли бях?

— Не. Просто повтаряш думите й и ги рецитираш, но не влагаш творчество. Налага се и да твориш… Помисли по този въпрос. Ще дойда при вас след осем дни. Веднага след като тя ми даде знак.

— Хубаво е да дойдете с издържани аргументи. Разбирате ли? Откакто ми казахте „размисли“, започнах да размишлявам.

Докато пътувахме в колата за Бандол, където Мики пожела да вечеряме, тя ми каза, че през деня е срещнала някакво странно момче. Странно момче със странни идеи в главата. После ме погледна и добави, че в крайна сметка тук щяло да й хареса. Не споделяше с мен финансовите си затруднения. Щом ми дотрябваха пари, й исках и тя ми даваше.

На следващия ден, без да ми каже защо, спря колата пред пощата в Ла Сиота. Влязохме заедно. Аз бях ни жива, ни мъртва, че съм там с нея. Една позната служителка ме попита:

— За Флоренция ли?

За щастие Мики не обърна внимание на думите й или пък реши, че служителката се бе обърнала към нея. Пък и тя наистина искаше да изпрати телеграма във Флоренция. Много се забавляваше, докато я напише. Накара ме да й я прочета — искаше пари, и Жан щеше скоро да дойде. Това бе телеграма в прочутия стил „целувам очи, ръце, уста, бъди мила и т.н.“

Жан пристигна с белия си фиат след три дни, на 17 юни, обвила русите си коси с тънък шал. Вече се смрачаваше. Точно тогава във вилата имаше доста народ: момчета и момичета, с които Мики се бе запознала на някакъв плаж наблизо и ги бе довела тук. Изтичах към Жан, докато паркираше колата си. А тя само ми подаде един от куфарите си и ме отмъкна към къщата.

Пристигането й най-наред предизвика всеобщо мълчание, а после всички се разбягаха. Без да каже и дума на Жан, Мики се сбогува трагично с гостите си в градината и ги помоли да дойдат отново в по-добри времена. Бе пияна и превъзбудена. Жан, която изглеждаше по-млада в леката си лятна рокля, вече се канеше да въведе ред.

Мики се върна, отпусна се в едно кресло и ме помоли да престана да се правя на прислужница (в това време помагах на Жан). Припомни ми какво ми бе казала неотдавна: че ако само веднъж послушам този едър женски екземпляр, никога няма да успея да се измъкна.

После се обърна към Жан с думите:

— Поисках чек, а не теб. Дай ми чека, преспи тук, ако искаш, но утре да те няма.

Жан се приближи към нея, изгледа я продължително, наведе се, вдигна я и я заведе под душа. А после дойде при мен при басейна. Каза ми, че Мики била спокойна, така че двете с нея сме можели да направим едно кръгче. Качих се в колата й и не след дълго се спряхме в рехава борова гора между Кап Каде и Ле Лек.

— Рожденият ти ден е на четвърти юли — каза ми Жан. — Ще вечеряте навън и ще си направите малък празник. Ще изглежда съвсем естествено. Това ще се случи през въпросната нощ. Докъде стигна с уплътнителя?

— Подгизнал е и вече е като мукава. Само че планът ти е тъп. Холендерът няма да изпусне газ…

— През въпросната нощ ще изпусне газ, глупачке! Имам друг холендер, при това го свих от същия техник: счупен и ръждясал. Сега ме слушай внимателно: пожарът, разследването, експертизите, там няма да има проблем. Инсталацията е правена тази година, но ще намерят ръждясалия дефектен холендер. Очевидно бойлерът е бил използван достатъчно дълго. Къщата е застрахована срещу бедствие. Аз съм я застраховала и не съм го направила току-така. Дори застрахователите няма да гъкнат. Проблемът обаче си ти.

— Аз ли?

— Как ще заемеш мястото й?!

— Мислех, че имате план и за това. Или поне друг план, а не този, за който си мисля.

— Няма друг.

— И трябва да направя всичко сама?

— Ако съм във вилата по време на пожара, няма да ми имат доверие и няма да се обърнат към мен да те разпозная. А трябва на всяка цена да те разпозная аз. Какво смяташ, че ще си помислят, ако съм там, докато къщата гори?

— Не знам.

— Ще им бъдат нужни само четиридесет и осем часа, за да разкрият всичко. А ако двечките сте сами и ако изпълняваш всичко, което ти кажа, няма да се усъмнят в нищо.

— Ще трябва ли да ударя Мики?

— Мики ще бъде пияна. Само ще й дадеш една таблетка за сън повече от обикновено. А след това ти ще бъдеш Мики… Ще има аутопсия. Така че разгласи на целия свят, че вземаш хапчета за сън. А през въпросния ден яж каквото тя яде, пий каквото пие тя, особено ако има свидетели.

— А ще се наложи ли да се изгоря?

(Дали в тази минута Жан е притеглила главата ми към бузата си, за да ме успокои? Като ми разказваше тази сцена, тя твърдеше, че го е направила, и повтаряше, че точно тогава се била привързала към мен.)

— Да, и това е единственият проблем. Ако се превърнеш в едно нищо, но разпознаваемо нищо, и двете сме загубени. Няма смисъл да продължаваме по-нататък с плана, защото аз ще те разпозная като Доменика.

— Няма да се справя. Няма да издържа.

— Напротив. Кълна ти се, че ако правиш каквото ти казвам, цялата работа ще трае най-много пет секунди. После вече няма да усещаш нищо. А когато се събудиш, аз ще бъда там.

— Кое не трябва да бъде разпознаваемо? И как мога да съм сигурна, че няма да умра вътре?

— Лицето и ръцете ти — бе отговорът на Жан. — Отрязъкът от време от момента, когато ще усетиш огъня, до момента, когато ще си вън от опасност, ще трае само пет секунди.

Оказа се, че съм се справила…

Жан остана с нас две седмици. В навечерието на първи юли си измисли някакво делово пътуване до Ница. Останах три дни с Мики и се държах с нея както обикновено. Така че съм имала възможността да довърша замисленото.

Вечерта на 4 юли виждат колата марка „Ем Ге“ в Бандол. Виждат как Мики се напива с приятелката си Доменика заедно с половин дузина случайно срещнати младежи. А в един часа след полунощ малката бяла кола поема по пътя за Кап Каде. На волана е Доменика.

Час по-късно едната страна на вилата е обхваната от пламъци — откъм гаража и банята на Доменика. В съседната стая умира едно двадесетгодишно момиче: изгаря живо. Носи пижама и пръстен на дясната ръка, които дават възможност да го идентифицират като мен… Другото момиче не успява да измъкне приятелката си от пламъците, но оставя илюзорното впечатление, че се е опитала да я спаси. На партера огънят я застига и тя прави последните си движения на марионетка. Запалва топка плат — това всъщност е нощницата на Мики. Държи я в ръцете си и покрива с нея главата си. Всичко наистина свършва след пет секунди. Само че марионетката пада в подножието на стълбите, защото не успява да стигне до басейна. Там вече никой не играел петанк, защото бил напълнен с вода, която се вълнувала все повече и повече под съскането на огнените езици.

Значи съм се справила…

— В колко часа дойде във вилата първоначално? — попитах Жан.

— Към десет часа вечерта — отвърна Жан. — Вие вече отдавна бяхте отишли да вечеряте. Смених холендера и пуснах газа, без да паля пламъка. Ти трябваше само да се качиш горе и да хвърлиш парче запален памук в банята, след като дадеш две таблетки за сън на Мики.

Предполагам, че е направила точно това.

— А ти къде беше в това време?

— Ами отидох в Тулон, за да ме видят. Вечерях в един ресторант, казах, че се връщам от Ница и че съм се запътила към Кап Каде. А когато дойдох отново във вилата, тя все още не гореше. Бе два часът през нощта. Разбрах, че си закъсняла. По план в този час всичко вече трябваше да е приключило, но предполагам, че Мики е създала някои трудности и сте се върнали по-късно. Откъде можех да знам? Просто е трябвало да й кажеш, че не се чувстваш добре, и тя щеше да те откара във вилата още в един часа. Нещо не е станало според плана, защото на връщане си шофирала ти. Или хората, които са ви видели, са се объркали.

— И какво направи?

— Изчаках на пътя. Към два и петнадесет видях първите пламъци. Почаках още малко. Не исках да пристигна там първа. Когато „събирах останките ти“, при стълбите вече имаше пет-шест души по пижами и халати, които не знаеха какво да правят. После пристигнаха пожарникарите от Ле Лек и угасиха пожара.

— Беше ли предвидено да се опитам да я измъкна вън от стаята ми?

— Не. Но това не е било толкова лошо хрумване, защото следователите от Марсилия бяха силно впечатлени, че си искала да я спасиш. Но е било опасно. Мисля, че именно затова ти бе овъглена от главата до петите. Най-вероятно си допуснала да попаднеш в капана на пламъците в стаята и си скочила през прозореца. Трябваше да запалиш нощницата й на партера. Изчислихме сто пъти необходимите крачки, за да паднеш в басейна. Седемнадесет. Трябваше да запалиш нощницата й чак когато съседите притичат на помощ. А после да паднеш в басейна в момента, когато те пристигат. Очевидно не си изчакала. В крайна сметка най-вероятно си се уплашила, че няма да те извадят навреме от водата, и не си скочила в басейна.

— Може и да съм припаднала, след като съм си покрила главата с горящото кълбо плат, и да не съм могла да отида по-далеч.

— Не знам, но раната върху черепа ти бе голяма и дълбока. Доктор Шавер смята, че си скочила от първия етаж.

— Знаеш ли, планът ти е малко странен. С горящата нощница около главата ми можех да умра, ако не стигна до басейна.

— Не. Заедно изгорихме четири подобни нощници. Това нито веднъж не ни отне повече от седем секунди при липса на течение. Необходими ти бяха седемнадесет крачки, за да стигнеш до басейна. Трябваха ти само пет секунди и бе предвидено да обгориш само лицето и ръцете си, така че нямаше да умреш. Раната на главата ти не бе предвидена. Нито пък изгарянията по цялото ти тяло.

— Дали съм била в състояние да реагирам по друг начин, а не по плана? И защо не съм го спазила докрай?

— Разказвам ти станалото така, както аз го виждам. Ти никога не ме слушаше достатъчно внимателно. Сложно беше. Страхуваше се от това, което ти предстоеше да направиш. От последиците, от мен. Мисля, че в последния момент си прибавила разни неща от себе си. Намериха Мики на вратата на стаята, а според плана тя трябваше да е в леглото или близо до леглото си. А може би за момент наистина си искала да я спасиш. Нямам представа.

 

 

През този октомври десет или петнадесет нощи сънувах все един и същи сън: с невероятно бързи движения правех неуспешни опити да измъкна едно дългокосо момиче от пожара, от удавяне, от някакво грамадно превозно средство, което не управляваше никой. Събуждах се, обляна в студена пот, със смръзнала кръв във вените си, и разбирах, че съм долно същество — до такава степен, че да накарам една клетница да погълне две таблетки гарденал^[1] и да я изгоря жива. Бях твърде подла и затова не се отказвах от лъжата, че съм искала да я спася. Амнезията ми бе просто бягство. А ако не си спомнях нищо, то причината бе, че за нищо на света, Мики, бедно мое ангелче, не исках да си спомня нищо.

Останахме в Париж до края на октомври и аз многократно гледах филмите от ваканциите на Мики. Двадесет, а може би и тридесет пъти. Изучих движенията й, походката й, начина, по който бързо обръщаше очи към камерата (в случая — към мен).

— И гласът й бе също толкова рязък, колкото движенията й — казваше ми Жан. — Ти говориш прекалено бавно. — Мики започваше ново изречение, преди да е завършила предишното. Скачаше от тема на тема, сякаш говоренето представляваше само по себе си излишен шум и като че ли събеседникът й вече бе разбрал всичко.

— Била е по-интелигентна от мен.

— Не съм казала подобно нещо. Опитай отново.

Опитвах и успявах. Жан ми даваше цигара, подаваше ми и огън и ме изучаваше с коментара:

— Пушиш като нея. С тази разлика, че ти наистина пушиш. А тя дръпваше два пъти от цигарата и я смачкваше. Набий си го в главата: тя захвърляше начаса всичко, до което се докосваше. Нищо не приковаваше интереса или вниманието й повече от няколко секунди. Преобличаше се по три пъти на ден, с момчетата не изкарваше и седмица, един ден обичаше сок от грейпфрут, но на другия ден предпочиташе водка… Значи така. Дръпваш два пъти и гасиш цигарата. Никак не е трудно. Можеш веднага да си запалиш друга и така…

— Това излиза скъпо, а?

— Сега говориш ти, не тя. Не го казвай повече.

Жан ме накара да седна на шофьорското място на фиата. След няколко маневри вече можех да го карам без особени рискове.

— А какво стана с колата на Мики?

— Изгоря с всичко останало. Намерихме я в гаража: напълно овъглена, неузнаваема. Ама това е невероятно, ти държиш волана точно като нея. Не си толкова глупава. Умееш да наблюдаваш хората. А освен това, трябва да твърдиш, че никога не си карала друга кола освен нейната. Ако си послушна, ще ти купя кола, когато отидем на юг. С твоите пари.

Жан ме обличаше като Мики, гримираше ме като нея. С широки плетени поли, с фусти, с бяло, морскозелено или небесносиньо бельо. А краката ми обуваше в обувки от фабриките на кръстница Раферми.

— Как живееше по времето, когато правеше токове за обувки?

— Отвратително. Обърни се малко да те видя.

— Боли ме главата, като се обръщам.

— Имаш хубави крака. Май и тя също, но вече не си спомням. Тя държеше брадичката си по-високо. Ето, виж как. Повърви малко.

Вървях. После сядах. После ставах. После отварях някое чекмедже и докато говорех, сочех назидателно с показалеца си „по неаполитански“… Смеех се по-силно, по-отсечено и в смеха ми имаше повече острота. Стоях изправена с раздалечени крака, а понякога свивах единия си крак перпендикулярно на другия. Казвах: „Мюрно, ама това е нелепо, уверявам те. А знаеш, нали, че обичам някои неща, а други не. Така че, ciao…“ Клатех глава и гледах хитро изпод вежди.

— Не е лошо. Когато сядаш някъде с такава пола, не си показвай краката повече, отколкото е необходимо. Сядай малко настрани, с прибрани един до друг крака, ето така. На моменти не си спомням как точно сядаше Мики.

— Аз обаче знам — по-светски от мен.

— Не това исках да кажа.

— Ама го мислиш. Точно това мислиш. Страшно ме изнервяш. Правя каквото мога, както виждаш. Изгубих се в тези идиотщини.

— Струва ми се, че чувам нея. Продължавай.

Ето в какво се състоеше отмъщението, реваншът на клетата Мики. Ръководеше натежалите ми крака и изтощения ми мозък и по този начин присъстваше в настоящето повече, отколкото някогашната Доменика.

От следващия ден вече имах право да вдигам телефона. Познатите ми ме окайваха, съчувстваха ми, притесняваха се до полуда, молеха ме да им отделя пет минути, за да се видим. Жан държеше втората слушалка^[2] и после ми обясняваше с кого съм говорила. Само че не бе на поста си, когато един ден ми се обади Габриел, бившият любовник на предишната До, с други думи — моят бивш любовник. Представи се, обяснявайки ми подробно кой е, и ме осведоми, че бил в течение на трагедията ми.

— Искам да ви видя — каза той.

Чудех се как да преправя гласа си. Страхът да не направя някоя глупост ме сковаваше и аз мълчах.

— Чувате ли ме? — попита той.

— Не мога да се видя с вас. Поне засега. Трябва да размисля. Нямате представа в какво състояние съм.

— Чуйте ме добре! Налага се, наистина трябва да ви видя. Не можах да се добера до вас цели три месеца, така че сега няма да се откажа. Искам да узная някои неща. Ще дойда.

— Няма да ви отворя.

— В такъв случай — пазете се от мен. Имам един ужасен недостатък: упорит съм като магаре. Няма да се отървете от мен. Не ми пука за вашите проблеми. Това, което е преживяла До, е по-страшно. Тя е мъртва. Е, да дойда ли, или не?

— Умолявам ви. Не разбирате. Не искам да виждам никого. Дайте ми мъничко време. Обещавам ви, че ще се видим, но малко по-нататък.

— Идвам — отсече той.

Жан си дойде преди него и го прие. Чувах гласовете им във вестибюла на долния етаж. Лежах на леглото и хапех обвития си в ръкавица юмрук. След известно време входната врата се затвори, а Жан дойде и ме прегърна.

— Не е опасен. Сигурно си мисли, че ще изглежда като абсолютен мръсник, ако не дойде да те разпита как е загинала приятелката му, но само толкова. Така че, успокой се.

— Не искам да го виждам.

— Няма да го видиш. Той си тръгна.

Канеха ме на гости. Срещах се с хора, които не знаеха какво да ми кажат и по тази причина разпитваха Жан, а накрая ми пожелаваха да не се предавам. През една дъждовна вечер Жан дори организира скромен прием на улица „Курсел“. Беше два или три дни преди заминаването ни за Ница. Нещо като изпит, генерална репетиция, преди да ми бъде лепната новата самоличност.

Намирах се далеч от нея, в една стая на партера, когато видях да влиза Франсоа Русен, а той не бе поканен. И тя го бе забелязала, защото, движейки се от една група към друга, спокойно тръгна към мен. В това време Франсоа успя да ми обясни, че бил тук не като бивш любовник, а като служител, който придружавал шефа си. Само че любовникът вече вземаше надмощие, когато Жан дойде при нас.

— Оставете я на спокойствие или ще ви изхвърля — каза му Жан.

— Не заплашвайте хората с неща, които не сте в състояние да направите. Чуйте ме, Мюрно, ще ви фрасна веднъж и ще ви просна на земята, ако продължавате да ми досаждате.

И двамата говореха тихо, без дори да се преструват, че водят приятелски разговор. Взех ръката на Жан и помолих Франсоа да си върви.

— Трябва да говоря с теб, Мики — каза ми той.

— Вече говорихме.

— Има куп неща, които не ти казах.

— Каза ми достатъчно.

Аз бях тази, която отведе Жан далеч от него. Той си отиде веднага. Видях го да говори с Франсоа Шанс и докато обличаше палтото си във вестибюла, погледите ни се срещнаха. В очите му се четеше гняв, дори ярост, и аз извърнах очи. По-късно вечерта, когато всички се разотидоха, Жан дълго ме стиска в ръцете си и ми каза, че съм се държала както се надявала и че сме щели да успеем, че всъщност вече сме успели.

 

 

Ница. Бащата на Мики Жорж Изола бе много слаб, извънредно блед, твърде стар. Той ме гледаше и леко поклащаше глава. Очите му бяха пълни със сълзи, но не се осмеляваше да ме прегърне. Когато накрая се реши, и аз започнах да ридая. А когато ме прегърна, изживях едно парадоксално усещане: не бях нито уплашена, нито пък нещастна, а дълбоко развълнувана и искрено се радвах, че бе толкова щастлив. Мисля, че поне за няколко минути забравих, че не съм Мики.

Обещах да го посетя пак. Уверих го, че се чувствам добре. Оставих му различни подаръци и цигари с пълното съзнание, че съм отвратителна. Накрая Жан ме отведе. В колата ме остави да изплача болката си, а после ми поиска прошка, че й се наложило да се възползва от емоционалната ми ранимост. Беше ми определила среща с доктор Шавер и ме заведе право при него. Смяташе, че от всяка гледна точка е добре той да ме види в това състояние. Трябваше да помисли, че посещението при баща ми ме е разтърсило ужасно, и да стигне до заключението, че това може да повлияе зле на оздравяването ми. Той заяви, че и физически, и душевно съм доста разбита, и посъветва Жан да ме изолира от света за още известно време. А точно това бе желанието й.

Докторът беше такъв, какъвто го помнех: тежък, набит, с обръсната глава и дебели ръце на месар. Всъщност го бях виждала само веднъж, между две изригвания на бялата светлина, преди или след операцията ми. Съобщи ни колко се безпокоял за мен зет му — доктор Дулен — и отвори досието ми, което той му бе изпратил.

— Защо престанахте да се срещате с него? — запита ме доктор Шавер.

— Неговите сеанси щяха да я докарат до плачевно състояние — обясни Жан. — Аз му се обадих по телефона и самият той прецени, че е по-добре да ги прекратим.

Шавер, който бе по-възрастен от Дулен, но ми изглеждаше доста по-енергичен, обясни на Жан, че всъщност питал мен и щял да й бъде благодарен, ако ни оставела насаме.

— Искам да знам какво се прави с нея. Имам ви доверие, но няма да я оставя насаме с никого. Можете да говорите пред мен, също и тя.

— Какво разбирате вие от тези неща? — тросна й се той. — Виждам наистина, че сте присъствали на всичките й срещи с доктор Дулен и той не е могъл да получи от нея никаква информация за състоянието й след излизането й от клиниката. Искате ли тя да оздравее, или не?

— Искам Жан да остане — обадих се аз. — Ако тя си тръгне, тръгвам си и аз. Доктор Дулен ми обеща, че ще възвърна паметта си бързо. Направих всичко, каквото ми поръча. Правех упражнения с разни кубове и телове. Разказвах му страданията си часове наред. Той ми правеше инжекции. Ако е сгрешил, то за това не е виновна Жан.

— Сгрешил е — заяви доктор Шавер, — но започвам да разбирам в какви условия е работил и защо е сгрешил.

Гледах неволно изписаните от мен страници в досието, което бе отворил.

— Сгрешил ли е? — учуди се Жан.

— О, моля ви… Не употребявайте тази дума така, сякаш знаете какво означава в случая тя. Малката няма никакви увреждания. Спомените й, подобно на някой стар вдетинил се човек, са от времето, когато е била на пет или шест години. Но навиците й от по-късна възраст са запазени. В момента няма специалист по болестите на паметта и езика, който да не диагностицира състоянието й като частична амнезия. Шокът, емоцията… на нейната възраст може да се задържат в съзнанието й от три седмици до три месеца. А ако доктор Дулен е сгрешил, си е дал сметка за грешката си, иначе нямаше да го знам. А аз съм хирург, а не психиатър. Прочетохте ли какво е написал?

— Да, прочетох го.

— Какво толкова особено има в думи като ръце, коси, нос, уста? Това са думи, които се употребяват ежедневно.

— Не знам.

— Аз също, представете си. Но онова, което знам, е, че малката е била болна още преди инцидента. Била ли е превъзбудена, агресивна и ексцентрична? Имала ли е склонност да се самосъжалява, да плаче в съня си, да сънува кошмари? Виждали ли сте я да се разгневява внезапно, както през оня ден, когато е вдигнала гипсираната си ръка, за да удари зет ми?

— Не разбирам. Мики е емоционална, чувствителна, лесно възбудима. Но тя е на двадесет години. Вероятно е момиче с по-буен темперамент, но това не значи, че е била болна. Преди инцидента дори бе доста здравомислеща.

— Свети боже! Не съм казал, че не е била здравомислеща! Нека се разберем. Преди инцидента малката е имала някои типични прояви от хистеричен характер. А такива хора са значително повече от хората, които например пушат лула или колекционират марки. И като казвам, че е била болна преди инцидента, то моята лична преценка се отнася за времето, когато е започнала болестта. А втората причина да смятам така, е, че някои амнезии или афазии се причисляват към традиционните стигми^[3] на хистерията.

Доктор Шавер стана, заобиколи масата и дойде при мен. Двете с Жана седяхме на един кожен диван в кабинета му. Взе брадичката ми и ме накара да обърна глава към Жан.

— Нима това момиче има вид на болно или малоумно същество? Нейната амнезия не е частична, а избирателна. За да ме разберете, ще го кажа още по-просто: тя не е забравила определен или преходен отрязък от живота си, нито най-големия отрязък от него. Тя отказва да си спомни за нещо или за някого. И знаете ли защо доктор Дулен е стигнал до този извод? Защото дори в спомените си до четири или петгодишна възраст има дупки, празнини, бели петна. Така че това нещо или този някой са присъствали в ранните й спомени и по тази причина тя ги е измела, задраскала ги е. Всички, един по един. Разбирате ли какво ви казвам? Хвърляли сте камъни във водата, нали? Е, концентричните кръгчета, които се появяват, след като хвърлите камъка, до известна степен наподобяват този процес.

Пусна брадичката ми и започна да чертае кръгове във въздуха.

— Погледнете рентгеновите снимки и прочетете моя доклад след операцията — продължи да обяснява той, — и ще видите, че моята роля се ограничава с това, да я покрия с белези. Сто и четиринадесет шева. Ръката ми бе добра през онази нощ и знам много добре, че не съм засегнал разсъдъка й, тоест — че не съм й нанесъл умствени щети. Тук не става въпрос за увреждане, възпаление или последица от физически удар. Защото, ако беше така, сърцето й щеше да ни даде повече информация от мозъка й. Става въпрос за типичен психически отказ, а това показва, че малката вече е била болна.

Не бях в състояние да понасям повече приказките му. Станах и помолих Жан да си тръгваме. Докторът ме задържа за ръката с рязко движение.

— Много държа да те уплаша — каза ми той, повишавайки тон и вдигайки рамене. — Може би ще оздравееш и сама, а може би няма. Моят най-искрен съвет е да дойдеш отново при мен. А и да помислиш върху следното: този пожар не е станал по твоя вина и това момиче не е мъртво заради теб. Въпреки че отказваш да си спомниш за нея, приятелката ти е съществувала. Била е красива, на твоите години, казвала се е Доменика Лой. Наистина, нея вече я няма, но ти нямаш нищо общо с това.

Хвана ръката ми, преди да успея да го ударя. После каза на Жан, че разчитал на нея да ме убеди да го посетя отново.

 

 

Останахме три дни в Ница, като отседнахме в един хотел на брега на морето. Наближаваше краят на октомври, но все още имаше смелчаци на плажа. Наблюдавах ги от прозореца на хотелската ни стая и се мъчех да убедя себе си, че познавам града, както и миризмата на сол и водорасли, разнасяна от вятъра.

За нищо на света Жан не би ме завела отново при доктор Шавер. Смяташе го за абсолютен кретен, при това груб, брутален и агресивен. Не бе истеричен, но го друсаше параноя. От усилията да разгадава какво става в хорските глави, мозъкът му се бе размекнал. Всъщност той имаше дупки, празнини, бели петна в черепа си. Въпреки всичко ми се искаше да го видя пак. Той наистина бе брутален тип, но аз бях прекъснала хода на мислите му и по тази причина той не бе успял да ми каже всичко.

— Въобразява си, че искаш да забравиш самата себе си — повтаряше Жан. — Така изглежда.

— Ако знаеше коя съм, щеше да обърне нещата. Че всъщност искам да забравя Мики. Това е всичко.

— Ако бе обърнал нещата, доводите му нямаше да издържат и една секунда. Не знам какво точно разбира под „хистерия“ и в краен случай бих могла да допусна, че е имало моменти, когато Мики се е нуждаела от лечение, но пък за сметка на това ти си беше съвсем нормална! Никога не съм те виждала да изпадаш в болезнен възторг или пък да се държиш свински като Мики.

— Ами че нали аз исках да цапардосам доктор Шавер, нали те ударих и теб! Нали така?!

— Всеки на твое място и в твоето положение щеше да го направи. Аз например щях да взема железен прът… Но пък на теб ти нанесоха такъв пердах, че не можа да се покажеш пред хора осем дни. А ти дори не се осмели да се защитиш от ударите! И това ти причини една откачалка, която не може да стъпи на малкия ти пръст. За теб става въпрос, не за нея!

На третия ден Жан ми съобщи, че сме щели да се върнем в Кап Каде. Наближавала датата на отваряне на завещанието. Налагало се да присъства и щяла да ме остави няколко дни сама с една прислужница. Все още не смятала, че ще се справя на нужното ниво във Флоренция. В Кап Каде, където започнали да отстраняват щетите две седмици след пожара, само стаята на Доменика била все още необитаема. Във вилата съм щяла да живея далеч от хората и несъмнено атмосферата щяла да помогне за оздравяването ми. И тогава се скарахме за първи път след деня, когато я зарязах на една парижка улица. Идеята да се върнем във вилата, където не бяха заличени всички следи от трагедията, а и нелепата мисъл, че там съм щяла да оздравея, ме влудяваха. Но аз както винаги отстъпих…

Следобед Жан ме остави сама за час на терасата в кафенето на хотела. Върна се с друга кола, не с нейната — фиат 1500, кабриолет, който не бе бял, а светлосин. Каза ми, че колата била за мен. Даде ми документите, а аз седнах зад волана и направихме едно кръгче из Ница.

На другия ден потеглихме за Тулон по Корниша^[4]. Тя караше отпред своята кола, а аз я следвах с моята. Следобед пристигнахме в Кап Каде. Госпожа Ивет ни очакваше и енергично метеше парчетата мазилка и всякакви боклуци, останали след майсторите. Не посмя да ми каже, че не може да ме познае, избухна в плач и отиде да се скрие в кухнята, като повтаряше с подчертан южен диалект: „Ах, колко нещастия има по света!“.

Къщата бе ниска, с почти плосък покрив. Отвън не бе изцяло боядисана. Откъм страната, пощадена от пожара, стените бяха доста опушени. Бяха възстановили гаража и трапезарията, където госпожа Ивет ни сервира вечерята.

— Не знам дали все още обичате барбун — каза ми тя, — но си помислих, че може да се зарадвате, и реших да ви доставя удоволствие. Хайде, кажете как се чувствате сега, когато сте отново в нашия красив край?

— Остави я на спокойствие — прекъсна я Жан.

Опитах рибата и казах, че е превъзходна. Госпожа Ивет малко се утеши.

— Може да се държиш по-човешки, Мюрно — каза тя. — Няма да изям малката.

А после, като донесе плодовете, се наведе и ме целуна по бузата. Каза, че не само Мюрно се тревожела за мен. През изминалите три месеца нямало и ден, в който някой от Ле Лек да не я попита как съм.

— Един мъник дойде вчера следобед, докато разчиствах. Каза ми, че сте се държали лошо с него.

— Един какъв?

— Хлапак, младеж. Е, по-голям е от вас. Трябва да е на двадесет и две — двадесет и три години. Ама вижте, няма какво да ви е неудобно… Красив е като филмова звезда и ухае приятно като вас. Знам това, защото го целунах, а го познавам още от времето, когато ходеше прав под масата.

— А Мики познавала ли го е? — попита Жан.

— Ами така си мисля. Той през цялото време ме питаше кога ще се върнете и къде сте сега.

Жан я гледаше с отегчен вид.

— О, ама той пак ще дойде. Не е далеч оттук. Работи в пощата на Ла Сиота.

В един часа след полунощ лежах в стаята, където в началото на лятото се бе настанила Мики, но не спях. Госпожа Ивет се бе върнала в Ле Лек. Малко преди полунощ чух Жан да крачи из предишната ми стая и да влиза в ремонтираната баня. Вероятно проверяваше дали след толкова време няма някаква смущаваща следа. Въпреки че разследването бе приключило и работата на майсторите бе заличила всичко. После си легна в третата стая в дъното на коридора. Станах и отидох при нея. Заварих я да чете по бял комбинезон в леглото. Книгата се казваше „Болестите на паметта“ от някой си Дьоле^[5].

— Не ходи боса — каза ми тя. — Седни или вземи моите обувки. Сигурно имам и чехли някъде из куфарите.

Взех от ръцете й книгата и я сложих на една маса.

— Кое е това момче, Жан?

— Нямам представа.

— А какво точно ти казвах по телефона?

— Нищо, което да ти отнеме съня. За да бъде заплаха за нас, младежът трябва да е в течение едновременно и на разговорите ни, и на телеграмата. А това не ми изглежда правдоподобно.

— А пощата в Ла Сиота голяма ли е?

— Не знам. Ще трябва да я огледаме утре. Сега върви да спиш. А и не е сигурно, че разговорите за Флоренция минават през Ла Сиота.

— Тук има телефон. Видях един апарат долу. Можем да разберем веднага.

— Не ставай глупава. Върви да си легнеш.

— Не може ли да спя при теб?

В мрака тя ми каза, че имало една досадна дреболия, която можела да ни създаде повече проблеми от момчето.

— Намерих в банята френски ключ, заедно с разни други неща, които са пострадали от огъня в различна степен. Бе на дъното на пералнята. Не е моят. Изхвърлих ключа, който използвах през онази вечер. Възможно е да си купила отнякъде ключ, за да развинтваш холендера.

— Сигурно щях да ти кажа, а и да се отърва от него.

— Не съм сигурна. Не бях предвидила подобна възможност. Мислех, че ще използваш ключа от чантата с инструменти за колата. Така или иначе, следователите не са го видели или не са му обърнали внимание.

По-късно се приближих до нея, за да проверя дали спи. Попитах я в тъмното защо се е привързала към мен още от първия ми следобед в клиниката. И дали ролята, която играеше, не бе само заради завещанието. Понеже тя не ми отговори, й казах, че полагам всички усилия, за да възстановя спомените си и да й помогна. Казах и че харесвам светлосинята си кола, както и всичко, което тя ми даваше.

А тя ми отговори, че вече спи.

 

 

През следващите дни продължих онова, което Жан наричаше „упражнения“ и „тренировка“. Благодарение на госпожа Ивет установих, че съм напреднала. Тя все повтаряше: „Ама вие никак не сте се променили!“. Насилвах се да бъда по-буйна и по-емоционална, тъй като Жан често ме упрекваше, че съм отпусната и вяла. Често ми повтаряше: „Чудесно, бабичко, чудесно, дрипа такава, продължавай в същия дух и скоро двете ще идем да проституираме в Южна Америка. Защото във френските затвори никак не е весело!“

Госпожа Ивет бе почти по цял ден във вилата и по тази причина бяхме принудени да излизаме. Жан ме караше в Бандол, както правеше и Мики преди три месеца, или пък двете се излягахме на плажа и се приличахме на слънце. Един следобед някакъв рибар се смръзна от учудване, когато видя една есенна плажна сирена по бански с бели ръкавици на ръцете. Момчето, за което бе споменала госпожа Ивет, не дойде. Пощата в Да Сиота ни се видя достатъчно внушителна, така че отхвърлихме възможността някой да е проявил недискретност, но пък всички телефонни връзки с Кап Каде минаваха оттам.

Четири дни преди отварянето на завещанието Жан метна един куфар отзад в колата си и замина. Предишната вечер двете бяхме ходили да вечеряме в Марсилия с моята кола. На масата Жан ми говореше по доста неочакван за мен начин: разправяше ми, че била родена в Казерта^[6] и въпреки че носела френско име, била италианка. Разказа ми и за първите си дни при госпожа Раферми, за „щастливия период“ между осемнадесетата и двадесет и шестата й година. Гласът й бе спокоен и приветлив. А на връщане, докато аз карах колата по завоите между Каси^[7] и Ла Сиота, сложи глава на рамото ми и ме прегърна с едната си ръка, като ми помагаше да държа волана всеки път, когато леко се отклонявах от пътя.

Бе ми обещала да остане във Флоренция само колкото бе необходимо за уреждането на формалностите по завещанието. Седмица преди смъртта си госпожа Раферми била прибавила официално към него и втори плик, а вътре имало текст с клауза, която фиксирала като дата на отварянето му моето пълнолетие^[8], в случай че склопила очи преди това. Причината да постъпи така била, че старата жена съвсем по детински искала да подразни Мики (поне такава бе теорията на Жан) или просто, тъй като усещала, че силите бързо я напускат, е искала да осигури на хората, които работели за нея, необходимото време да сложат в ред сметките й (такова пък бе мнението на Франсоа Шанс). Не разбирах какво променяше това, но Жан твърдеше, че един такъв кодицил^[9] можел да породи повече проблеми, отколкото една стандартна замяна на завещанието, защото по един или друг начин много от родствениците на госпожа Раферми щели да го използват, за да ни тормозят.

По време на нашето посещение при бащата на Мики бе уговорено, че на минаване през Ница Жан ще се отбие да го вземе. Като заминаваше, присъствието на госпожа Ивет й попречи да ми даде други препоръки, освен „да си лягам рано“ и „да бъда послушна“.

Госпожа Ивет се настани в стаята на Жан. Първата вечер не можах да заспя. Слязох в кухнята да пия вода. А после, понеже нощта ми се стори хубава, метнах върху нощницата си едно сако на Жан и излязох навън. В мрака обиколих вилата. Пъхнах ръце в джобовете и напипах пакет цигари. Облегнах се на стената на гаража, извадих една цигара и я пъхнах в устата си.

А някой до мен ми подаде огънче…