Себастиен Жапризо
Капан за Пепеляшка (4)

Ще убия

Всичко започнало през един февруарски следобед в банката, където работела До. По-късно Ми често наричала срещата им „щастлива случайност“ и „шанс“ (предполага се, че всеки път, когато слушали тази история, приятелите им са избухвали в смях). Подали на До чек, приличащ на всички чекове, които минавали през ръцете й от девет часа сутринта до пет следобед. Вършела тази работа без прекъсване, с изключение на четиридесет и петте минути обедна почивка. Чекът бил подписан от титуляря на сметката Франсоа Шанс и след като го обработила, Доменика видяла на чие име трябвало да се изплати сумата: Мишел Изола…

 

 

… До погледна почти несъзнателно над главите на колегите си и пред гишето на един от касиерите видя младо момиче със сини очи и черни коси, облечено в бежово палто. Не стана от мястото си, но бе учудена, и то повече от красотата на Ми, отколкото от присъствието й. Впрочем До си бе представяла безброй пъти тази среща: веднъж на кораб (да, на кораб, при това — луксозен!), друг път — в театъра, където тя не стъпваше, или пък на някой италиански плаж, въпреки че не бе ходила в Италия. Е, с една дума, някъде по тази земя, която не бе нещо нереално, но пък До не беше точно До… Такъв е светът, преди човек да заспи: тогава всеки може да си мечтае за каквото си поиска, без никакъв риск.

И сега зад гишето, което всеки ден бе пред очите й, четвърт час преди звънеца за края на работния ден, срещата им бе съвсем реална, но не и изненадваща. Ми бе толкова красива и блестяща, а и толкова привикнала с щастието, че направо помиташе всички мечта на До.

Когато главата й бе върху възглавницата, животът изглеждаше прост: До виждаше Ми просто като едно сираче, което превъзхождаше по ръст (бе висока метър и шестдесет и осем сантиметра), по интелект (имаше оценки „добър“ по всички предмета на зрелостните изпити), по способностите си да преценява нещата (представяше си как умножава богатството на Ми чрез мъгляви борсови операции), по доброта (представяше си как спасява кръстница Мидола от корабокрушение, докато Ми мисли само за себе си и загива по време на същото корабокрушение). Имаше дори повече успехи в личен план от Ми: някакъв италиански принц, за когото Ми бе сгодена, заявяваше, че предпочита бедната „братовчедка“, и то три дни преди сватбата си с Ми, и за До започваше ужасна битка със съвестта й… С една дума, в мечтите си До превъзхождаше Ми във всичко: естествено и по красота.

Но в действителност Ми бе очарователна, много по-обаятелна, отколкото в спомените й отпреди повече от петнадесет години. До почти изпита физическа болка. Искаше да стане от мястото, но не успя. Видя как чекът потъва в една купчина, която минава през ръцете на неин колега, а после как през вътрешното гише отива у друг касиер. Девойката с бежово палто изглеждаше на повече от двадесет години. Движеше се уверено и със самочувствие. Пъхна подадените й пари в чантичката си, усмихна се отново и тръгна към вратата на банката, където я чакаше някакво момиче.

Доменика излезе иззад гишетата, но някак без особен ентусиазъм. „Ще я изгубя и повече няма да я видя — мислеше си тя. — Ако се срещна с нея и ако се осмеля да я заговоря, тя просто ще благоволи да ми се усмихне, а после ще ме забрави, напълно безразлична към моята личност“. Случи се приблизително точно това. До настигна двете момичета на булевард „Сен Мишел“, на малко повече от петдесет метра от банката, в момента, в който те се канеха да се качат в кола — бяло Ем Ге, спряно на забранено място. Ми я погледна, но не я позна. Все пак показа учтив интерес към това момиче, облечено само по блузка, което я бе хванало за ръкава. Сигурно умираше от студ… Момичето бе тичало и говореше задъхано…

До й каза коя е. След доста обяснения Ми като че ли си спомни за малката си другарка от детинство и отговори, че било наистина забавно да се срещнат по такъв начин. Вече нямаше какво да си кажат. Ми направи усилие да бъде любезна и попита До дали е отдавна в Париж и откога е в банката, дали работата й харесва. Представи До на приятелката си, някаква доста зле гримирана американка, която вече бе седнала в колата. А после каза на До:

— Обади ми се тези дни. Приятно ми бе. Радвам се, че те видях.

Ми седна зад волана и двете потеглиха. Моторът избръмча страшно. До се върна в банката, когато вече затваряха вратите. Бе объркана и не можеше да събере мислите си. Изпълваше я омраза. „Как да й се обадя по телефона, като дори не знам къде живее? Как така е висока колкото мен? Навремето бе значително по-дребна. И аз щях да съм красива като нея, ако бях облечена с толкова скъпи дрехи. За каква ли сума е бил чекът? Все едно й е дали ще й се обадя, или не. Не говори с италиански акцент. Ама че съм глупава, мълчах и на нея й се наложи да поддържа разговора! Сигурно съм й се сторила глупава и безвкусно облечена. Мразя я. Мога да я мразя колкото си искам. Омразата ми е толкова силна, че ме задушава.“

Остана в банката цял час след края на работния ден. Успя да се добере до чека в момента, когато другите чиновници си тръгваха. Адресът на Ми не фигурираше там, но пък за сметка на това бе посочен адресът на титуляря на сметката — Франсоа Шанс. До си го записа. Обади му се след час от „Дюпон-Латен“. Каза му, че е братовчедка на Ми и че току-що се е видяла с нея, но че забравила да й поиска телефона. Мъжът от другия край на линията й каза, че доколкото знаел, Ми нямала братовчедка, но накрая въпреки всичко й даде телефонния номер и адреса на Ми: резиденция „Вашингтон“, улица „Лорд Байрон“.

Като излезе от телефонната кабина в приземието, До си обеща да звънне на Ми чак след три дни. В залата я очакваха приятелите й — двама колеги от банката и един младеж, когото познаваше от шест месеца, който я целуваше от четири месеца, а от два й бе любовник. Беше кльощав, мил, внимателен, малко нещо мечтател, а и никак не бе грозен. Работеше като застрахователен агент.

До седна до него както всяка вечер. Стори й се по-малко мил от преди, не толкова мечтателен, но все още застрахователен агент. Тогава слезе отново в приземието и се обади на Ми, но тя не си бе у дома.

 

 

Успя да се свърже с „момичето без италиански акцент“ едва пет дни по-късно след многократни опити — всяка вечер от осемнадесет часа до полунощ. Въпросната вечер й се беше обадила от апартамента на Габриел, застрахователния агент, който спеше до нея с глава под възглавницата. Бе полунощ. Въпреки съвсем основателната доза скептицизъм на До, Ми си спомняше за срещата им. Извиняваше се, че не си е била у дома. Вечер било трудно човек да я намери. Както впрочем и сутрин. До си бе подготвила безброй дръзки фрази, за да я убеди, че се налага да се видят, но успя само да каже:

— Трябва да те видя.

— А, така ли? — попита Ми. — Е, добре, ела, но побързай, защото ми се спи. Обичам те, но утре трябва да ставам рано.

С устните си шумно огласи целувка и затвори. До остана дълго седнала на леглото със слушалката в ръка. Като същинска глупачка. После изведнъж скочи като обезумяла и се облече.

— Тръгваш ли си? — попита я Габриел.

Тя го целуна както си бе полуоблечена и се засмя шумно. Габриел си каза, че е напълно побъркана, и отново пъхна главата си под възглавницата. Защото и той като До ставаше рано.

 

Сградата, където живееше Ми, бе внушителна и в подчертано англосаксонски стил, доста добре пазена. Приличаше на хотел и на входа й стоеше портиер в униформа, а във фоайето зад плотове от тъмно дърво седяха мъже, облечени в черно. Обадиха се по телефона, за да уведомят Ми за посетителката. В дъното До видя бар, където се слизаше по три стъпала. Там бяха насядали хора, подобни на онези, които човек среща по презокеанските кораби, модните плажове, театралните премиери, влизащи в така наречената категория „контакти преди лягане“. Момчето от асансьора го спря на третия етаж. Апартамент №14. До се огледа в едно огледало, за да се убеди, че всичко е наред. Бе вдигнала косите си нагоре в тежък кок, защото бяха много дълги и изискваха доста време, за да ги среши. Кокът малко я състаряваше и й придаваше сериозен вид. А това не беше лошо.

Отвори й възрастна жена. Пътьом навлече някакво палто, очевидно се канеше да си тръгва. Извика нещо на италиански към съседната стая и излезе. Както и във фоайето, стилът на обзавеждане в апартамента бе определено английски — с големи кресла и дебели килими. Ми изскочи от стаята по къс комбинезон, с голи рамене, боса. В устата си бе налапала молив, а в ръката си държеше абажур. Обясняваше, че изгоряла някаква крушка или абажурът просто се разместил, така че не можела да ползва лампата.

— Как си? Бива ли те в майсторенето? Я ела…

В стаята, където миришеше на американски цигари и леглото бе оправено за спане, До, без да сваля палтото си, постави абажура на мястото му. Ми ровеше в една кутия, а после изчезна в съседната стая. Върна се с три банкноти от по 10 000 франка в едната си ръка и хавлиена кърпа в другата. Подаде парите на До, която ги взе механично. Беше онемяла от учудване.

— Стигат ли? — попита Ми. — Боже, никога нямаше да те позная!

Гледаше До мило с хубавите си, внимателни и съсредоточени очи, които сякаш бяха от порцелан. Отблизо се виждаше, че е на двадесет години. Наистина бе много красива. Остана неподвижна две минути, а после очевидно си спомни за нещо спешно, защото хукна стремглаво към вратата.

— Ciao. Ще ми се обадиш, нали?

— Не, аз не разбирам…

До сочеше банкнотите и вървеше по петите й. Ми се обърна от прага на банята, където от кранчетата обилно течеше вода.

— Не искам пари! — натърти До.

— По телефона не ми ли каза това — че ти трябват пари?

— Казах, че искам да говоря с теб.

Ми изглеждаше искрено натъжена, или отегчена, или учудена, а може би изпитваше всички тези чувства наведнъж.

— Да говориш с мен ли? За какво?

— За разни неща. Е, да те видя и да поговорим. Просто така.

— По това време? Слушай, седни, имам малко работа. Връщам се след две минути.

До чака половин час в стаята. Бе оставила банкнотите на леглото. Ми се върна по хавлиен халат, като енергично търкаше мокрите си коси с хавлиена кърпа. Каза нещо на италиански, което До не разбра, а после попита:

— Слушай, имаш ли нещо против да си легна? Ще си поговорим малко. Далече ли живееш? Ако никой не се тревожи за теб, можеш да спиш тук, ако искаш. Навсякъде има легла. Уверявам те, радвам се, че те виждам… Така че не прави тази физиономия.

Учудващо бе, че изобщо забелязва израженията по лицата на другите хора. Тя легна в леглото както си бе по халат и си запали цигара… После каза на До, че ако иска да пие нещо, бутилките са някъде в съседната стая. Заспа веднага със запалена цигара между пръстите си. Като спяща кукла. До не вярваше на очите си. Докосна рамото на куклата, която помръдна, промърмори нещо и цигарата й падна на паркета.

— Цигарата ми! — изплака Ми.

— Ще я изгася — успокои я До.

Куклата помръдна устни и се чу звук на целувка, а после заспа отново.

На другата сутрин До пристигна със закъснение в банката за първи път от две години насам. Старата дама я бе събудила. Не изглеждаше изненадана, че я намира върху един диван. Ми вече бе излязла.

На обяд, в едно бистро, където сервираха и обедно меню, До се задоволи да пие само кафе. Изпи три чаши. Не бе гладна. Чувстваше се нещастна като човек, към когото е била проявена несправедливост. Животът взема с едната ръка онова, което ви е подал с другата… Бе прекарала нощта у Ми, бе влязла в интимния й свят много по-скоро, отколкото се осмеляваше да си представи, но имаше още по-малко поводи от предишната вечер, които да използва, за да я види отново… Ми бе просто недосегаема.

Като излезе от банката същата вечер, До не отиде на обичайната си среща с Габриел, а посети отново „Резиденцията“. От грамадното фоайе позвъниха отново в апартамент №14. Госпожица Изола не си била вкъщи… До се мота цяла вечер по „Шанз-Елизе“, ходи на кино, после дълго обикаля под прозорците на апартамент №14. Към полунощ, като разпита отново един облечен в черно портиер, се отказа.

Десетина дни по-късно, една сутрин (беше сряда) шансът или щастливата случайност й се усмихна за втори път. Пак в банката. Ми беше облечена в тюркоазен тайор, защото времето беше меко. Придружаваше я някакъв младеж. До застана зад гишетата на касиерите и я повика:

— Тъкмо мислех да ти се обадя — каза й тя безцеремонно. — Намерих стари снимки. Исках да те поканя на вечеря и да ти ги покажа.

Очевидно хваната натясно, Ми отговори не особено убедително, че това би било чудесно и че трябвало да се уговорят. Огледа До внимателно както и вечерта, когато искаше да й даде пари. Нима се интересуваше от другите хора повече, отколкото даваше вид? Сигурно бе прочела в очите на До молбата, надеждата и страха да не се отнесе към нея с презрение.

— Виж какво — каза Ми. — Имам една досадна работа утре вечер, но ще се освободя достатъчно рано, за да вечеряме. Аз те каня. Ако искаш, ме чакай около девет часа във „Флор“. Никога не закъснявам. Ciao, carina.

Момчето с Ми удостои До с безразлична усмивка. А на излизане от банката прегърна принцесата с черни коси през раменете.

 

 

Ми влезе във „Флор“ в девет без две минути. Беше наметнала палтото върху раменете си, а на главата си носеше бял шал. До седеше от половин час в оградената със стъкла тераса и миг преди това беше видяла колата й. Зарадва се, че Ми бе сама.

Ми изпи едно сухо мартини, разказа на До за приема, от който идваше, и за книгата, която бе дочела през изминалата нощ. Плати, а после каза, че умира от глад и попита До дали обича китайските ресторанти. Вечеряха, седнали една срещу друга, в един такъв ресторант на улица „Кюжас“. Взеха си две различни ястия и си ги поделиха. Ми смяташе, че спуснатите коси отиват много повече на До, отколкото кокът от предишната вечер. Нейните бяха доста по-дълги. Сподели, че й било много трудно да ги реши. Поддържала ги с двеста сресвания с четката всеки ден. На моменти гледаше До мълчаливо, с почти смущаващо внимание. А на моменти не спираше да приказва, като скачаше от тема на тема и сякаш не се интересуваше кой точно седи срещу нея.

— А къде са снимките?

— У дома — отвърна До. — На две крачки е. Помислих си, че може да се отбием там заедно.

 

 

Докато се качваха в бялото Ем Ге, Ми заяви, че се чувства добре и че е много доволна от вечерта. Влезе в хотел „Виктория“ и каза, че кварталът е симпатичен… Моментално се почувства като у дома си в стаята на До. Свали палтото и обувките си и се сгуши в леглото. Двете гледаха малката Ми и малката До, както и много забравени лица от миналото, и се разнежваха. До бе коленичила на леглото срещу Ми и искаше този миг да трае вечно. Бе толкова близо до нея, че усещаше парфюма й и знаеше, че уханието му ще остане по дрехите и кожата й, след като Ми си тръгне. Бе прегърнала Ми през раменете и не знаеше дали усеща топлината на раменете й, или на собствената си ръка. Когато Ми видя една снимка, на която двете седяха в голяма шейна, избухна в смях. До не можа да се сдържи и я целуна с драматично отчаяние по косите.

— Хубаво време беше — въздъхна Ми.

Не се отдръпна и не погледна До. Нямаше повече снимки за разглеждане, но Ми не помръдваше от мястото си. Като че ли бе малко смутена. Рязко обърна глава и каза много бързо на До:

— Да вървим у нас…

После стана и обу обувките си. И понеже До не бе последвала примера й, се върна при нея и нежно я погали по бузата.

— Бих искала да съм винаги с теб — прошепна До и докосна с челото си рамото на принцесата, която не бе безразлична към излиянията й. Беше нежна и ранима като някогашното дете.

— Пи доста в китайския ресторант — каза й Ми с променен глас.

В колата До се преструваше, че се интересува какво става на „Шанз-Елизе“, докато булевардът се изнизваше зад стъклото. Ми мълчеше. В апартамент №14 възрастната жена чакаше, заспала в едно кресло. Ми я отпрати, като я дари с две шумни целувки по бузите. После затвори вратата и захвърли обувките си в другия край на стаята, а палтото си — на дивана. Смееше се и изглеждаше щастлива.

— Какво точно бачкаш?

— В банката ли? Ами, доста сложно е за обяснение. Пък и не е интересно.

Ми вече бе свалила горната част на роклята си. Отиде при До и й разкопча палтото.

— Ама че си бавна и непохватна! Какво се мотаеш? Съблечи го, настанявай се! Лошо ми става, като те гледам такава… Размърдай се!

Накрая двете се сборичкаха и паднаха наполовина върху някакво кресло, наполовина върху пода. Ми бе по-силна. Смееше се, докато задъхано държеше До за китките.

— Значи така. Работиш нещо сложно. Ама ти наистина имаш вид на момиче със сложен характер. А откога си толкова сложна? И откога си играеш с нервите на хората и ги побъркваш?

— Цял живот. Винаги — отвърна До. — Никога не успях да те забравя. Гледах с часове прозорците ти. Представях си как те спасявам по време на корабокрушение. Често целувах снимките ни.

До едва успяваше да говори, защото все още бе пленница на Ми, която седеше върху нея и здраво стискаше китките й.

— Е, добре, кажи каквото имаш да казваш — каза накрая Ми.

После стана и се отправи към спалнята си. След секунда До чу как водата в банята тече. Стана от земята и отиде в стаята на Ми. Порови в гардероба и затърси пижама или нощница. Намери пижама. Беше й точно по мярка.

 

 

Тази нощ тя спа на дивана в предната стая. Ми легна в спалнята си и говори дълго, като повишаваше глас, за да я чува До. Не бе взела таблетка за сън. Вземаше често и това обясняваше внезапното й заспиване от първата вечер. И дълго след като бе казала: „Хайде, До, нани-на!“ (при което и двете избухнаха в смях), продължи монолога си.

Към три часа през нощта До се събуди и я чу да плаче. Изтича до леглото й и видя, че бе изритала завивките си и че по бузите й се стичаха сълзи. Ми спеше и плачеше със стиснати юмручета. До угаси нощната лампа, зави Ми и се върна да си легне на дивана.

На следваща вечер Ми имаше посетител. До й телефонира от „Дюпон-Латен“ и чу как някой търсеше цигари, а после и отговора на Ми: „Върху масата са, ще ти избодат очите!“

— Няма ли да те видя? — попита До. — Кое е това момче? С него ли излизаш? Не може ли да се видим след това? Мога да ти среша косата с четката. Ще направя каквото искаш.

— Побъркваш ме — отговори й Ми.

 

 

В един часа същата нощ Ми чукаше на вратата на До в хотел „Виктория“. Сигурно беше пила и пушила много, а и бе говорила доста. Беше тъжна. До я съблече, даде й горнището на една от своите пижами и я сложи да легне в леглото си. Държа я в ръцете си чак докато не чу будилника. Не можа да заспи, защото бе заета да се вслушва в дишането й. Казваше си: „Добре. Това вече не е сън. Тя е вече моя, а когато си тръгна, до такава степен ще се е вляла в мен, че аз ще бъда самата нея.“

— Налага ли се да отидеш там? — попита Ми, отваряйки едното си око. — Я ела да си легнеш! Ще те впиша в „Регистъра“.

— Къде?

— В книгата с имената на хората, на които кръстницата ми плаща. Ела си легни. Ще ти платя.

До беше вече облечена и готова за излизане. Отговори на Ми, че това е глупаво, а и че не е играчка, с която ту си играят, ту захвърлят. Банката й плащаше надница, която напоследък с всеки изминал месец намаляваше, но все пак успяваше да живее с нея. Ми седна в леглото. Лицето й бе свежо и отпочинало. Бе напълно будна, а очите й гневно блестяха.

— Говориш като един мой познат. Щом ти казвам, че ще платя, значи ще платя! Колко ти плащат в банката?

— Шестдесет и пет хиляди франка на месец.

— Повишена си! — извика Ми. — Ела си легни, казвам ти!

До свали палтото си, сложи кафето и погледна през прозореца. Навън грееше слънцето на Аустерлиц^[1], но то очевидно не топлеше много. Когато отнесе чашата до леглото, знаеше, че възторгът на Ми щеше да трае по-дълго от една сутрин, че нейният собствен възход щеше да продължи и че всичко, което кажеше или направеше в този момент, за в бъдеще щеше да бъде използвано срещу нея.

— Ти си мила играчка — каза Ми. — А и правиш хубаво кафе. Отдавна ли живееш тук?

— От доста време.

— Приготвяй си багажа.

— Трябва да ме разбереш, Ми. Това, което ми предлагаш да направя, е сериозно, крие опасности…

— Представи си, наясно съм от цели два дни. Смяташ ли, че има много хора на този свят, които биха ме спасиш от корабокрушение? А на всичко отгоре със сигурност знам, че не умееш да плуваш…

— Не, не умея да плувам.

— Ще те науча — каза Ми. — Лесно е… виж, ръцете се движат ей така, а с краката е малко по-сложно, защото те оттласкват водата…

Ми събори До на леглото със смях и я принуди да свие отбранително ръце, а после смехът й неочаквано секна. Погледна До, без да се усмихва. Каза й, че е напълно наясно с положението и че стъпката е сериозна, но не чак толкова.

 

 

През следващите вечери До спа в апартамент №14 на резиденция „Вашингтон“. Там тя един вид бдеше над любовните изпълнения на Ми, която бе в съседната стая с някакво момче — доста суетно и неприятно. Всъщност това бе младежът, с когото бе дошла в банката. Казваше се Франсоа Русен, секретар на някакъв адвокат. Имаше добри обноски и не му липсваше възпитание. Но понеже и той, и До имаха едни и същи бегло начертани намерения спрямо Ми, още от първия миг на познанството си се намразиха до дъното на душата си.

Ми настояваше, че бил красив и безобиден. През нощта До бе прекалено близо и нямаше как да не чуе как Ми стене в ръцете на демоничния „мачо“. Обзе я нещо като ревност, а знаеше, че всъщност става въпрос за доста по-просто чувство. Бе почти щастлива, когато вечерта Ми я попита дали все още държи стаята си в хотел „Виктория“, защото искала да отиде там с някакво друго момче. Стаята бе платена до края на март. Ми изчезна за цели три дни. Франсоа Русен бе сериозно обиден и силно разгневен. На До не й се наложи да се страхува от другия младеж, въпреки че не знаеше нищичко за него, освен че ходел да тича. Ми го забрави бързо.

Имаше и вечери, когато Ми оставаше сама. Най-хубавите. А Ми не понасяше да е сама. Трябваше й някой, който да четка косите й двеста пъти, някой, който да й насапуниса гърба, някой, който да изгаси цигарата й, ако заспи, някой, който да изслуша монолога й. А До бе подходяща за всички тези неща. Така че в такива случаи Ми й предлагаше да вечерят „по женски“, поръчваше да донесат в апартамента най-невероятни неща като например бъркани яйца, но в сребърни подноси и под сребърни капаци. Показваше на До как се правят най-различни животни от салфетки и на всяко трето изречение я наричаше „любов моя“ или „очарование мое“. И понеже Ми я докосваше по тила и по рамото или я прегръщаше през кръста, във всеки миг До имаше физически контакт с нея. Това беше важно, защото Ми се нуждаеше някой да се грижи за нея, преди да заспи. Независимо дали сънят идваше с помощта на таблетки, различни младежи, или дърдорене. Изпитваше същото усещане като страха от тъмното у децата, когато мама излиза от стаята. Тази особена черта от характера на Ми, наред с други, които До понякога намираше дори за патологични, водеха началото си от детството.

През март До придружаваше Ми или Мики, както я наричаха всички, навсякъде. Изключение правеше жилището на Франсоа Русен. Придружаването включваше обикаляне на магазините в Париж с колата, многобройни срещи, партии тенис на открито, приказки „на маса“ с безинтересни хора из ресторантите. Често До оставаше в колата, включваше радиото и мислено съставяше черновата на писмото, което се канеше да изпрати на кръстница Мидола.

Първото й писмо бе от датата на „ангажимента й“ към Ми. В него тя пишеше колко била щастлива, че отново срещнала Ми, как всичко било наред и колко се надявала кръстницата (до известна степен и нейна кръстница) да е в добро здраве. Следваха новини от Ница, накрая — няколко реда уж от Мики и обещанието да целуне кръстницата при първото си посещение в Италия.

След като изпрати писмото, До съжали за небрежно надрасканите редове с подправения подпис на Мики. Бяха много очебийни. Кръстница Мидола със сигурност бе прозорлива жена, щом от тротоарите в Ница бе стигнала до италианските дворци… Веднага щеше да се усети. Само че не стана така. Отговорът пристигна след четири дни и бе буквално сърцераздирателен: До била направо благословия от небето. Била се запазила такава, каквато кръстницата я помнела — мила, разумна, любвеобилна. Сигурно вече си била дала сметка, че „тяхната“ Мики много се е променила. Надявала се, че тази чудесна среща щяла да повлияе благотворно на Ми. В писмото имаше и чек.

Със следващото писмо До върна чека и й обеща да направи всичко възможно за доброто на „ужасното дете“ и оправданието, че Ми просто била изпълнена с живот и доста темпераментна, въпреки че понякога изглеждала безсърдечна. Хиляди целувки. Искрено Ваша…

В края на март До получи за пети път отговор на писмата си, които подписваше „кръщелницата ти“.

А през април До се разголи… издаде се. Една вечер в някакъв ресторант в присъствието на Мики нападна Франсоа Русен съвсем открито. Причината бе спор по менюто на „протежето“. Не бе от голямо значение, че Мики щеше да спи зле, след като хапне пикантно ястие като „петел във вино“, а че Франсоа бе безкрайно раболепен, истински мръсник, същински Тартюф, с една дума — направо непоносим.

Две вечери по-късно нещата стигнаха още по-далеч. Ресторантът не бе същият, причината за спора — също, но Франсоа си оставаше мръсник. Само че този път той се разбунтува. До бе принудена да слуша как я нарича крадла и лъжкиня, как я обвинява, че шантажира Ми с чувствата си, и как укорява и двете, че се държат като гимназистки със скрити пороци. При последната размяна на обиди между двамата, които ставаха все по-необуздани, ръката на Мики се вдигна. До очакваше, че тя ще се стовари върху нея, и се подготви да я посрещне и когато видя как Мики удря мръсника по лицето, реши, че този път е спечелила битката.

Оказа се, че малко е поизбързала. Като се върнаха в Резиденцията, Франсоа направи сцена и заяви, че няма да прекара нощта в компанията на едно тъй наивно невинно същество и на една безскрупулна нагла мръсница. Тръгна си, като затръшна вратата. Тогава прекъснатата разправия продължи, но този път — между двете момичета. До се оправдаваше и сипеше още обиди по негов адрес. А Мики бе направо извън себе си от гняв, защото чуваше някои неприятни истини. Сбиха се съвсем не на шега, съвсем не като вечерта, когато разглеждаха снимките. Дъжд от плесници, нанасяни и с дясната, и с лявата ръка на Ми, се стовари върху До. Ми буквално помете стаята с нея. Накрая я запрати в леглото, но я вдигна отново оттам. От очите на До се стичаха сълзи, а от устата й се отрониха молби. Накрая пороят от плесници престана и тя се оказа на колене до вратата, с разрошени коси и кървящ нос. Мики я изправи и я помъкна, цялата опръскана с кръв, към банята, пусна водата и извади кърпи.

Двете не си проговориха цели три дни. Франсоа се върна на следващия ден. Огледа критично отеклото лице на До и смотолеви: „Е, пиленцето ми, сега лицето ти е още по-гадно от обикновено“ и заведе някъде Мики да отпразнуват този факт. На следваща вечер До взе четката и пое задължението си да разресва косите на Мики, без да каже и дума. А на по-следващия ден, тъй като мълчанието помежду им ставаше застрашително, тя първа наведе глава и я положи върху коленете на Мики, искайки й прошка. Двете се одобриха, като проляха много сълзи. От страна на Мики последваха влажни целувки, а после тя извади от гардеробите безброй подаръци. Изглеждаше жалка и унизена. Бе тичала като луда из магазините цели три дни, за да се успокои.

По неприятна случайност през същата седмица До срещна Габриел, когото не бе виждала от месец. Тъкмо излизаше от фризьора и по лицето й все още личаха белезите от нервната криза на Мики. Габриел я качи в своето Рено Дофин и заяви, че се бил съвзел след скъсването им. Само дето се тревожел за нея. А като я виждал как е „гримирана“, тревогата му нараствала… Попита я какво й бяха сторили. До не виждаше смисъл да го лъже…

— Била те е? И ти понасяш всичко това?

— Трудно ми е да ти обясня… Добре ми е с нея. Имам нужда от нея както от въздуха, който дишам. Ти не разбираш. Момчетата не разбират момичетата.

Габриел само поклати глава, но всъщност бе отгатнал част от истината и не се лъжеше. До се опитваше да го убеди, че малко се е влюбила в дългокосата си „братовчедка“. Но той познаваше До. Тя не бе способна да се влюби в когото и да било. И ако позволяваше на някаква си истерична хлапачка да я бие, то вероятно имаше нещо наум — някакъв глупав, но добре обмислен и безкрайно опасен план.

— С какво живееш, откакто напусна банката?

— Тя ми дава всичко каквото поискам.

— И докъде ще те доведе това?

— Нямам представа. Знаеш ли, тя не е лоша. И наистина ме обича. Ставам от сън, когато си искам, имам безброй рокли, ходя с нея навсякъде. Казах ти, че не можеш да разбереш.

Тя го остави, но си задаваше въпроса, дали той не бе прозрял как стоят нещата. Само че и той я обичаше. Всички я обичаха. Харесваха я. Никой не можеше да прочете в очите й колко мъртва се чувстваше след вечерта, когато я бяха били, и че тя всъщност нямаше нужда от това разглезено момиче, а от приказния живот, който вече бе живяла дълго в мечтите си и какъвто дори безкрайно разглезената Ми не водеше. Този живот щеше да й осигури полагащото й се място. Тя щеше да се възползва по-добре от Ми от лукса и разкоша, от спечелените без труд пари, от зависимостта и подлостта на хората. А що се отнася до нанесените удари… Мики щеше да плати скъпо за тях един ден. Но това не бе най-страшното… Тя трябваше да плати и за илюзиите на дребната банкова чиновничка, която не разчиташе на никого, не търсеше ничия любов, а и не вярваше, че светът ще стане по-красив, ако някой угажда на прищевките й.

Вече много дни До предчувстваше, че ще убие Мики. На тротоара, след като се раздели с Габриел, тя си каза, че вече има още едно основание за това. Нямаше да унищожи само едно ненужно и безразлично насекомо, а щеше да заличи и изтърпяното унижение, и ненавистта си. Бръкна в чантичката и извади тъмните си очила. От една страна, защото всички можеха да прочетат мислите в очите и, а от друга — защото клепачът й бе насинен.

 

 

През май Мики малко попрекали с удоволствията. Вслуша се внимателно в някои от абсурдните предложения, които Франсоа Русен й правеше най-редовно. Реши да се настани в една луксозна къща, собственост на кръстница Мидола, на улица „Курсел“. Госпожа Раферми никога не бе живяла там. Мики послушно потъна в работа. Бе упорита, но само толкова: не притежаваше нито едно от качествата на леля си. И ето че отношенията между Париж и Флоренция се влошиха само за четиридесет и осем часа.

Мики получи парите, които й трябваха, плати на хората, които бе наела да ремонтират къщата, поръча бояджии и мебели, но й натрапиха един „шарже д’афер“ на име Франсоа Шанс и пратиха един първокласен дракон или по-точно цербер — митична и доста фанатична личност, която имаше славата, че се е осмелила да набие Мики по дупето. Церберът се казваше Жан Мюрно. Мики говореше малко за нея и с такива лоши думи, че човек веднага осъзнаваше ужаса, който изпитваше. Ами да, да събуеш гащичките на Мики и да я напляскаш, макар и когато вече е била четиринадесетгодишна, си беше направо подвиг! Но да кажеш „не“ на Мики, когато тя вече е на двадесет и настоява за „да“, при това — да я накараш да се вразуми, вече си беше чиста фантазия и не изглеждаше правдоподобно.

Впрочем нещата не стояха точно така и До осъзна това, когато видя „цербера“. Мюрно бе висока млада жена, със златисторуси коси, кротка, спокойна. Мики не се боеше от нея, нито пък я мразеше. Далеч по-лошо. Не можеше да я търпи. Страхопочитанието й бе толкова голямо, а нервността й — толкова искрена, че на До й се смръзна кръвта. Не само банковите чиновнички хълцаха в леглото си… Очевидно Мики години наред бе сънувала Мюрно, защото страдаше неописуемо с всичките си клетки и направо полудяваше, когато Жан беше там. А До, която никога не бе чувала да се говори за нея, освен ей така, между другото, бе направо в ступор.

Беше вечер като всяка друга. Мики се обличаше, за да излезе с Франсоа. До четеше в един фотьойл и стана да отвори вратата. Жан Мюрно я погледна, както човек гледа зареден пистолет, свали палтото си и без да повишава глас, каза:

— Идваш ли, Мики?

Ми излезе от банята по халат, направи опит да се усмихне като човек, хванат на местопрестъплението, но устните й трепереха. Двете поговориха малко на италиански. До не разбра почти нищо от разговора им, освен че Мики направо се разпадаше след всяко изречение на Жан Мюрно и нервно пристъпваше от крак на крак. Бе направо неузнаваема.

Жан се приближи към нея с широки крачки, целуна я по слепоочието, хвана я за лактите и дълго време я държа така, докато я оглеждаше. Очевидно не й казваше приятни неща. Гласът й бе дълбок и спокоен, но тембърът му напомняше удари на чукче. Мики само разтърсваше дългите си коси и не отговаряше. Накрая До я видя как пребледнява, как изтръгва ръцете си от хватката на цербера и как се отдръпва, загръщайки халата си.

— Не съм те викала тук! Да си бе стояла в Италия! Аз не съм се променила, нито пък ти. Ти все още си досадницата Мюрно. Разликата сега е, че ми е писнало от теб! — извика тя.

— Вие сте Доменика, нали? — попита Мюрно, като внезапно се обърна и застана с лице към До. — Идете да затворите крановете.

— Не мърдай! — намеси се Мики и препречи пътя на До. — Стой на мястото си. Ако дори веднъж я послушаш, няма да се отървеш от тази жена.

Незнайно как, До бе отстъпила три крачки. Жан Мюрно само вдигна рамене и отиде в банята, за да спре водата. Когато се върна, Мики бе бутнала До в едно кресло, а самата тя стоеше права до нея. Устните й все още трепереха.

Жан спря на прага. Едра светлокоса млада жена. Заговори, като непрекъснато сочеше обвинително с показалеца си. Говореше бързо, за да отнеме на събеседничката си възможността да я прекъсне. До чу много пъти името си.

— Говори на френски! — каза Мики. — До не разбира. Ще се пръснеш от ревност. До щеше да се шашне, ако знаеше какво говориш. Ама погледни се! Наистина умираш от ревност! Само ако можеше да се видиш! Грозна си, направо си ужасна…

Жан се усмихна и каза, че До нямала нищо общо. Ако До излезела от стаята за няколко минути, щяло да е най-добре за всички.

— Не мърдай от мястото си, До! — извика Мики и добави: — До разбира всичко. Слуша ме, слуша мен, а не теб. Обичам я, тя си е моя. Гледай!

Мики се наведе и като държеше До за тила, я целуна по устните. Веднъж, два пъти, три пъти. До не се възпротиви. Бе останала без дъх и стоеше като вкаменена. „Ще я убия! Ще намеря начин да я убия! — мислеше си тя. — Само че коя е тази италианка, която я предизвиква да прави подобни номера?“ Устните на Мики бяха влажни и треперещи.

— Когато свършиш с демонстрациите си — каза спокойно Жан Мюрно, — се облечи и приготви куфара си. Госпожа Раферми иска да те види.

Мики се изправи. От трите тя се чувстваше най-зле. Потърси с очи куфара, защото наистина имаше някакъв куфар в стаята. Бе го зърнала преди малко. Какво ли бе станало? Куфарът бе върху килима зад нея — отворен и празен. Тя го взе с две ръце и го метна по Жан Мюрно, която успя да го избегне.

Мики направи две крачки назад, извика нещо на италиански, вероятно някаква обида, после сграбчи една ваза от камината — синя, красива, висока около три разперени длани, и я запрати по едрата жена със златисти коси. Вазата се разби в стената. Жан заобиколи масата, приближи се енергично до Ми, хвана й брадичката с едната си ръка, а с другата й удари плесница. После взе палтото си и каза, че ще нощува на улица „Курсел“, че ще замине на следващия ден по обяд и че е купила самолетен билет за Мики. На вратата добави, че госпожа Раферми умира. Мики разполагала с не повече от десет дни, ако искала да я види.

Когато си тръгна, Мики съвсем рухна: падна в едно кресло и избухна в плач.

 

 

До натисна звънеца пред къщата на улица „Курсел“ в момента, когато Ми и Франсоа влизаха в театъра. Жан Мюрно не бе особено изненадана да я види. Тя взе палтото й и го окачи на дръжката на една врата. Къщата бе претъпкана със стълби, кутии с боя, скъсани тапети.

— Каквото и да приказваме, тя има вкус — призна Мюрно. — Ще стане красиво. Получавам мигрена, когато се боядисва. А вие? Да се качим на първия етаж. Там е обитаемо.

Горе, в една стая, която вече бяха започнали да обзавеждат, двете седнаха една до друга на леглото.

— Вие ли ще говорите, или аз? — попита Мюрно.

— Говорете.

— На тридесет и пет години съм. Набутаха ми тази напаст в ръцете преди седем години. Не се гордея с това, което е станала, но не бях особено горда и със задачата си, когато приех да се занимавам с нея. Родена сте на четвърти юли хиляда деветстотин тридесет и девета година. Били сте банкова чиновничка. На осемнадесети февруари тази година сте погледнали Мики с големите си мили очи и сте сменили професията си… Станали сте нещо като нейна кукла, която приема безропотно и плесници, и целувки. Лесно придавате мило изражение на лицето си, по-хубава сте, отколкото смятах, но сте точно толкова досадна, колкото си представях. Имате нещо наум, а обикновено куклите не притежават дарбата да мислят.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Тогава ме оставете да продължа. От доста отдавна таите нещо в ума си. Нямате конкретен план, а някаква рееща се и неоформена идея, подобна на краста или сърбеж, която не ви дава мира. Мнозина са изпитвали същото като вас, особено аз. Вие сте далеч по-глупава от мен, но пък сте по-решителна. Разберете ме добре: не ме притеснява планът ви, а фактът, че го развявате като знаме. Сътворили сте вече достатъчно глупости, за да разстроите двадесет души. А когато те са ограничени като Франсоа Русен, ще признаете, че положението става опасно. Каквото и да приказват за госпожа Раферми, тя разсъждава хладнокръвно и трезво. Пък е и глупаво да смятате Мики за малоумна. Направо си е чисто безумие. Нямате особена тежест, а на всичко отгоре ми досаждате.

— Все още не ви разбирам — каза До.

Гърлото й бе сухо, но тя си казваше: „От боята и миризмата е“. Поиска да стане, но едрата златокоса жена я задържа.

— Прочетох писмата ви до госпожа Раферми.

— Тя ли ви ги показа?

— Живеете в облаците. Видях ги, това е всичко. Както и доклада към тях след проучването… Брюнетка, висока метър и шестдесет и осем сантиметра, родена в Ница, баща счетоводител, майка домакиня, двама любовници — единият, когато е на осемнадесет години, за три месеца, и един — когато е на двадесет, до появата на Мики. Получавала шестдесет и пет хиляди франка месечно — чисто, без осигуровките, отличителен белег — глупава.

До се измъкна и се отправи към вратата. На партера не успя да намери палтото си. Жан Мюрно се появи и й го подаде.

— Не се дръжте като дете. Имаме да си кажем още много неща. А и сигурно не сте вечеряли. Така че елате с мен.

В таксито Жан Мюрно даде адреса на един ресторант близо до „Шанз-Елизе“. Когато заеха местата си една срещу друга, До забеляза, че Жан правеше същите движения и жестове като Мики, но при нея те изглеждаха малко карикатурни, тъй като бе доста по-висока. Жан улови погледа й и заяви отегчено като човек, на когото бе лесно да чете мислите на До:

— Тя ми подражава, а не аз на нея. Какво искате да хапнете?

Докато се хранеха, тя държеше главата си малко наведена встрани, също като Мики, а единият й лакът бе върху масата. Когато говореше, често разтваряше голямата си, но изящна длан и непрекъснато използваше показалеца си, за да й помогне в поученията. Това също бе характерен за Мики жест, но при Жан изглеждаше по-назидателен.

— Твой ред е да говориш, нали разбираш…

— Нямам какво да ви кажа.

— Тогава защо дойде да ме търсиш?

— За да ви обясня някои неща, но те вече нямат значение. Вие ми нямате доверие.

— Какво искаше да ми обясниш? — попита Жан.

— Че всъщност Мики ви обича много, че плака, след като си тръгнахте, и че сте твърде сурова с нея.

— Наистина ли? Искам да кажа, наистина ли дойде да ми кажеш това? Знаеш ли, преди да те видя, нещо ми убягваше, но сега започвам да разбирам. Та ти си ужасно надута и имаш невероятно самочувствие! Недопустимо е да вземаш хората за глупаци и да ги смяташ за по-нищожни от теб, и то до такава степен.

— Все още не ви разбирам…

— Малка глупачке, повярвай ми, че мама Раферми е наясно как стоят нещата! А Мики е сто пъти по-умна от теб! Ако не го разбираш, ще те накарам да го разбереш. Залагаш на една въображаема Мики, а не на истинската. В момента използваш силата на „любовта от пръв поглед“, а тя заслепява… Но с твоето темпо ще издържиш още малко, ще си по-краткотрайна от другите й прищевки. Но има и нещо по-лошо: като получаваше писмата ти, на Раферми не й трепваше окото. А когато човек ги чете, може направо да му настръхнат косите. Предполагам, че тя ти е отговаряла мило, любезно. Не ти ли се стори забавно, а?

— Писмата ми, та писмата ми… Какво толкова им има?

— Имат един съществен недостатък: в тях се говори само за теб. „Колко ми се иска да съм като Мики, щяхте да ме оцените, ако бях на нейно място, как щях да се възползвам от живота, който й осигурявате!“, нали така?

До хвана главата си с двете си ръце.

— Има нещо, което трябва да знаеш — продължи Жан Мюрно. — Единственият ти шанс е да се харесваш на Мики — по сто причини, които не разбираш. И да бъдеш при нея в подходящия момент. Защото никога и по никакъв начин няма да успееш да я изтръгнеш от сърцето на госпожа Раферми. Не разбираш защо, но наистина е така. Няма смисъл да се тормозиш. Госпожа Раферми имаше три пристъпа за четиридесет и пет дни. След седмица или месец ще бъде мъртва. Писмата ти няма да свършат работа, а и са опасни. Ще остане само Мики и това е всичко.

Жан Мюрно не се бе докоснала до храната. Отмести чинията си, после извади цигара от пакета италиански цигари върху масата и добави:

— Очевидно и аз.

 

 

Двете се върнаха пеша в Резиденцията. Не разговаряха. Едрата млада жена държеше здраво ръката на До. Когато стигнаха до ъгъла на улица „Лорд Байрон“, До я накара да спрат и изрече бързо:

— Ще дойда с вас. Нямам желание да се прибера.

Взеха такси. На улица „Курсел“ миризмата на боя бе още по-силна. Като влизаха в някаква стая, Жан Мюрно каза на До, която се канеше да мине под една стълба, да се отдръпне. Хвана я за раменете и я задържа здраво пред себе си в мрака, като дори лекичко я повдигаше да застане на пръсти, сякаш за да бъде на нейното ниво.

— Ще си кротуваш. Повече никакви писма. Никакви разправии с когото и да било. Никакви глупости. След няколко дни ще дойдете и ще се настаните тук. И двете. Раферми ще е вече мъртва. Ще поискам от Мики да дойде във Флоренция. Ще го направя по такъв начин, че тя няма да дойде. Що се отнася до Франсоа, ще почакаш да ти подам сериозен аргумент. Тогава няма да си струва да се стараеш. Просто ще трябва да отстраниш Франсоа и да отведеш Мики далеч от него. Аргументът ще бъде непоклатим. Ще ти кажа къде да я заведеш. Сега разбра ли ме? Слушаш ли ме внимателно?

Застанала насред петното лунна светлина, която нахлуваше през един прозорец, До кимна с глава. Големите ръце на жената със златистите точици в очите все още я държаха за раменете. До вече не се опитваше да се измъкне от хватката им.

— Просто трябва да си кротуваш. Не смятай Мики за глупачка. Така смятах и аз много преди да се появиш ти, но сгреших. Една вечер я приклещих в ръцете си както теб тази вечер, но получих такъв отпор, че още го помня, защото не съм имала друг такъв случай. Тогава тя бе на шестнадесет години, почти на моята възраст, когато Раферми ме взе при себе си… Познавам те само от глупавите ти писма. Но и аз навремето щях да напиша такива. Когато ми окачиха Мики на шията, щях да я удавя на драго сърце. Чувствата ми не са се променили от тогава. Само че няма да я удавя. Разполагам с друго средство да се отърва от нея: с теб. Една малка глупачка, която трепери от страх, но която ще направи каквото й кажа, защото и тя държи да се отърве от нея.

— Оставете ме, моля ви…

— Чуй ме. Преди Мики у Раферми имаше друга хлапачка като нея. Е, бе по-висока от теб с няколко сантиметра и бе на осемнадесет години. Хлапачката бях аз. Тогава с една малка четка боядисвах токове за обувки във Флоренция. Изведнъж получих всичко, за което завиждах на хората. Но после ми го взеха. Защото дойде Мики. Ще ми се да размислиш върху всичко, което ти казах, и да си кротуваш. Това, което ти изпитваш сега, съм го изпитала и аз. Само че оттогава научих не малко неща. Нали ще размислиш върху думите ми? Сега можеш да си вървиш.

До бе завлечена в мрака към антрето. Спъна се в една кутия с боя и пред нея се отвори някаква врата. Тя се обърна, но високата жена я избута навън, без да каже и дума повече, а после затвори вратата.

На следващия ден по обяд, когато До се обади на Жан от едно кафене на „Шанз-Елизе“, тя бе заминала. Представи си как звънът на телефона отеква от стая в стая в празната къща.