Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Gentleman in Moscow, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Еймър Тауълс
Заглавие: Един аристократ в Москва
Преводач: Любомир Николов — Нарви
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 19.03.2018
Отговорен редактор: Вера Янчелова
Коректор: Любен Козарев
ISBN: 978-619-01-0213-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8120
История
- — Добавяне
Насам-натам
На дванайсети юли в седем часа, докато графът пресичаше фоайето на път към Боярски, Нина привлече погледа му иззад една от палмите и му подаде сигнала. За пръв път го канеше на екскурзия толкова късно.
— Бързо — обясни тя, когато графът застана до нея зад дървото. — Господинът отиде да вечеря.
Господинът?
За да не привличат внимание, двамата тръгнаха небрежно нагоре по стълбището. Но когато стигнаха до третия етаж, те се натъкнаха на гост, който ровеше из джобовете си за ключ. На площадката, точно срещу асансьора, имаше стъклопис с изображение на някакви дългокраки птици, газещи из плитчините, край който графът бе минавал хиляди пъти. Нина започна да го проучва внимателно.
— Да, прав бяхте — каза тя. — Това е някакъв жерав.
Но щом гостът влезе в стаята си, Нина се втурна напред. С бърза крачка минаха по килима покрай стаи 313, 314 и 315. Минаха покрай масичката със статуетка на Хермес до вратата на 316. И тогава графът с леко замайване осъзна, че са се насочили към стария му апартамент!
Но почакайте.
Да не избързваме…
След злополучната вечер, която завърши на стъпалата на втория етаж, графът се бе отказал от вечерния си аперитив, подозирайки, че алкохолът оказва нездравословно влияние върху настроението му. Но това благочестиво въздържание не донесе облекчение за душата му. След като имаше толкова малко работа и разполагаше с цялото време на света, за да я свърши, душевното спокойствие на графа продължаваше да бъде застрашено от чувство на скука — това ужасно тресавище на човешките емоции.
И ако човек се чувства така окаян след три седмици, помисли си графът, то колко ли съсипан би бил след три години?
Но съдбата често осигурява водач на добродетелните люде, които са загубили пътя си. На остров Крит Тезей разчитал на Ариадна и нейното вълшебно кълбо прежда, за да излезе жив от леговището на Минотавъра. В онези пещери, обитавани от призрачни сенки, Одисей имал за водач Тирезий, също както Данте имал своя Вергилий. А в хотел Метропол граф Александър Илич Ростов имаше едно деветгодишно момиче на име Нина Куликова.
Защото през първата сряда на юли, докато графът седеше във фоайето и се чудеше какво да прави, случайно забеляза Нина да минава край него с необичайно решително изражение.
— Здравей приятелко. Накъде си тръгнала?
Обръщайки се като човек, хванат на местопрестъплението, Нина се поопомни, после махна с ръка:
— Насам-натам…
Графът вдигна вежди.
— И къде по-точно?
…
— Засега към салона за карти.
— А. Значи обичаш да играеш на карти.
— Не особено…
— Тогава защо ще ходиш там за Бога?
…
— О, я стига — възмути се графът. — Със сигурност не може да има тайни между нас!
Нина обмисли забележката на графа, след това погледна наляво, после надясно и му се довери. Обясни, че макар салонът за карти да се използва рядко, всяка сряда в три часа там непременно се срещат четири жени за редовна игра на вист; а ако дойдеш в два и половина и се скриеш в бюфета, можеш да чуеш всяка тяхна дума — включително доста ругатни; а когато дамите си тръгнат, можеш да изядеш каквото е останало от сладкишите им.
Графът рязко надигна глава.
— Къде другаде си прекарваш времето?
Нина отново обмисли забележката на графа и се огледа наляво-надясно.
— Чакайте ме тук — каза тя — утре в два.
И така се започна обучението на графа.
След като бе живял четири години в Метропол, графът се смяташе едва ли не за експерт по хотела. Познаваше персонала по име, услугите от опит, а декоративните стилове на апартаментите знаеше наизуст. Но щом попадна в ръцете на Нина, той осъзна какъв новак е бил.
За десетте месеца, откакто живееше в Метропол, Нина се бе сблъскала със собствения си вариант на затвор. Защото, понеже бе назначен само „временно“ в Москва, баща ѝ не си направи труда да я запише в училище. И тъй като гувернантката на Нина все още стоеше твърдо с единия крак в затънтената провинция, тя предпочиташе да си остава в хотела, където имаше по-малка вероятност да бъде покварена от уличните лампи и тролейбусите. Така че ако вратата на Метропол беше прочута по цял свят с безспирното си въртене, тя не се въртеше за Нина. Но като предприемчив и неуморим дух младата дама извлече максимума от положението си, изследвайки лично хотела, докато не опозна всяка стая, нейното предназначение и как да бъде използвана най-добре.
Да, графът бе ходил до малкото гише в дъното на фоайето, за да си получава пощата, но беше ли влизал в сортировъчната стая, където пристигащите пликове се изсипваха на масата в десет и в два, включително онези, подпечатани в червено с недвусмислената инструкция „Да се достави лично“?
И да, той беше посещавал магазинчето на Фатима в дните, когато работеше, но беше ли влизал в стаята за подрязване? Зад една тясна врата в дъното се намираше тази ниша със светлозелен тезгях, където някога подрязваха стъблата и премахваха бодлите на розите, и където дори сега човек можеше да намери пръснати по пода сухи листенца от десетина растителни вида със съществено значение за изработката на отвари.
Разбира се, възкликна мислено графът. В Метропол имаше стаи зад стаите и врати зад вратите. Килерите за спално бельо. Пералните. Складовете за продукти. Телефонната централа!
Също като плаване на параход. След като се е забавлявал със следобедна стрелба по панички от левия борд, пътникът се преоблича, вечеря на капитанската маса, бие на бакара нахакания французин и след това се разхожда на звездна светлина под ръка с нова позната — и през цялото време се поздравява, че е използвал по най-добър начин пътуването по море. Но в интерес на истината, той е успял само да зърне корабния живот — като напълно е пренебрегнал по-долните нива, които кипят от живот и правят пътуването възможно.
Нина не се бе задоволила с гледките от горните палуби. Беше минала долу. Отзад. Насам. Натам. За времето на престоя ѝ в хотела стените не бяха хлътнали навътре — напротив, разрастваха се навън, разширяваха се по обхват и сложност. През първите ѝ седмици сградата бе нараснала, колкото да обхване живота на две градски пресечки. След първите месеци вече обхващаше половин Москва. Ако поживееше достатъчно дълго в хотела, щеше да обхване цяла Русия.
За да въведе графа в курса на обучение, Нина съвсем разумно започна отдолу — с подземията и тяхната мрежа от коридори и задънени улици. Като издърпа една тежка стоманена врата, тя го въведе най-напред в котелното, където облаци пара излитаха от цяла батарея клапани. Въоръжена с кърпичката на графа, тя отвори чугунената вратичка на пещта, за да разкрие огъня, който гореше ден и нощ, и който бе най-доброто място в хотела за унищожаване на тайни послания и греховни любовни писма.
— Вие получавате ли греховни любовни писма, графе?
— И още как!
Следваше електрическото помещение, където наставлението на Нина към графа да не пипа нищо беше съвсем излишно, тъй като металическото бръмчене и миризмата на сяра биха вдъхнали предпазливост дори и у най-безразсъдните авантюристи. Там, на отсрещната стена сред плетеница от жици, Нина му показа ръчката, която, ако се дръпне, може да потопи в мрак балната зала, осигурявайки идеално прикритие за грабеж на перлена огърлица.
След един завой наляво и два надясно стигнаха до малка задръстена стаичка — нещо като музей на куриозите, — показващ в стъклени шкафове всички вещи, изоставени от гостите на хотела, например чадъри, пътеводители и дебели романи, които те така и не са дочели, но вече не им се мъкнат. А в ъгъла се гушеха с цялата си прелест две ориенталски килимчета, един лампион и малката библиотечка от полирано дърво, която графът бе изоставил в стария си апартамент.
В най-далечния край на мазето, докато наближаваха тясното задно стълбище, графът и Нина минаха покрай една яркосиня врата.
— Какво имаме тук? — попита графът.
Нина изглеждаше необичайно развълнувана.
— Мисля, че не съм влизала вътре.
Графът изпробва дръжката.
— Е, да. Боя се, че е заключена.
Но Нина се озърна наляво-надясно.
Графът също.
После тя вдигна ръце под косата си и разкопча изящната верижка, която носеше около врата си. В долния край на златната парабола се полюшваше висулката, която графът бе забелязал за първи път в Пиацата, но не беше нито талисман, нито медальон. Беше универсален ключ за хотела!
Нина свали ключа от верижката и го подаде на Графа, отстъпвайки му великодушно цялото удоволствие. Като го пъхна в ключалката с форма на череп, графът леко завъртя и се вслуша как барабаните се наместват със задоволително щракане. После отвори вратата и Нина ахна, защото вътре имаше съкровищница.
В буквалния смисъл на думата.
По рафтовете, които покриваха стените от пода до тавана, бяха подредени сребърните прибори на хотела — блестящи, сякаш излъскани тази сутрин.
— За какво е всичко това? — попита с учудване тя.
— За банкети — отвърна графът.
До купищата чинии от севърски порцелан с емблемата на хотела се мъдреха самовари, високи три педи, и супници, които напомняха бокали на боговете. Имаше кафеници и сосиери. Имаше пълен асортимент от кухненски прибори, всеки проектиран най-грижливо да служи за една-единствена кулинарна цел. Измежду тях Нина взе нещо, което изглеждаше като деликатна лопатка с бутало и дръжка от слонова кост. Като натисна лостчето, Нина видя как двете срещуположни остриета се отварят и затварят, после погледна смаяно графа.
— За сервиране на аспержи — обясни той.
— Нима банкетът наистина се нуждае от прибор за сервиране на аспержи?
— А оркестърът нуждае ли се от фагот?
Докато Нина внимателно го връщаше на лавицата, графът се зачуди колко ли пъти е бил обслужван с това приспособление. Колко пъти е ял от тези чинии? Двестагодишнината на Санкт Петербург бе отпразнувана в балната зала на Метропол, както и стогодишнината от раждането на Пушкин, и ежегодната вечеря на клуба по табла. А имаше и по-интимни сбирки, които се провеждаха в двете частни трапезарии в съседство с Боярски: Жълтия и Червения салон. В дните си на разцвет тия светски свърталища дотолкова предразполагаха към откровен израз на чувства, че ако някой се заемеше да подслушва на масите им за един месец, би могъл да предвиди всички фалити, сватби и войни през следващата година.
Графът плъзна поглед по лавиците, сетне озадачено поклати глава.
— Болшевиките със сигурност са напипали тая аванта. Чудя се само защо нищо не е отмъкнато?
Нина откликна с инстинктивната мъдрост на дете.
— Може би им трябват тук.
Да, помисли си графът. Точно така.
Защото колкото и решителна да бе болшевишката победа над експлоататорските класи в името на пролетариата, скоро и те щяха да си имат банкети. Може би не чак толкова, колкото през царуването на Романови — без есенни танци или диамантени юбилеи, — но непременно трябваше да празнуват нещо, независимо дали стогодишнината на „Капиталът“, или сребърния юбилей на брадата на Ленин. Щяха да съставят и съкращават списъци с гостите. Да печатат и разпращат покани. И след като са се събрали около кръга от празнични маси, новите държавници щяха да кимат, за да подскажат на келнера (без да прекъсват многословния оратор), че да, биха желали още няколко стръка аспержи.
Защото великолепието е упорита сила. И коварна.
Колко смирено прекланя глава, докато тълпите смъкват императора по стъпалата и го изхвърлят на улицата. Но след като е изчакало търпеливо, ето го, че помага на новоназначения лидер да си облече сакото, подхвърля му комплимент за външния вид и предлага да си закачи един-два медала. Или, след като му сервира на официална вечеря, почва да се пита на глас дали един по-висок стол няма да е по-подходящ за човек с толкова отговорности. Защитниците на простолюдието може да хвърлят знамената на стария режим в кладата на победата, но много скоро ще засвирят фанфари и великолепието ще заеме старото си място до трона, след като пак си е осигурило власт над историята и царете.
Нина плъзна пръсти по разните прибори за сервиране със смес от възхита и страхопочитание. После спря.
— Какво е това?
На рафта зад един свещник стоеше малка сребърна статуетка на жена, с широк кринолин пола и висока прическа като на Мария Антоанета.
— Това е викалка — каза графът.
— Викалка?
— Поставя се на масата до домакинята.
Графът хвана мъничката дама за бухналата коса и когато я разтръска напред-назад, изпод полата ѝ долетя онзи мелодичен звън (в горно „до“), който бе обявявал края на хиляда трапези и разчистването на петдесет хиляди чинии.
През следващите дни Нина систематично развиваше своята учебна програма, водейки ученика си от стая в стая. Отначало графът смяташе, че всичките им уроци ще се водят на най-ниските нива на хотела, където са служебните помещения. Но след като посетиха мазето, пощата, разпределителното табло и всички други кътчета на първия етаж, един следобед те тръгнаха нагоре по стълбището към апартаментите.
Разбира се, изследването на частни апартаменти донякъде представлява нарушение на благоприличието, но интересът на Нина при посещаването на стаите не бе заради кражби. Нито пък заради надничането само по себе си. Интересуваха я гледките.
Всяка от стаите на Метропол предлагаше напълно различна перспектива — създавана не само от височината и ориентацията, но също и от сезона и времето на деня. Така ако случайно човек желаеше да погледа как батальоните маршируват към Червения площад на седми ноември, трябваше му единствено стая 322. Но когато искаше да замеря със снежни топки неподозиращите минувачи, това се постигаше най-добре от дълбоко хлътналите прозорци на стая 405. Дори номер 244, доста потискаща стаичка с изглед към тясната уличка зад хотела, си имаше чар: ако се надвесеше повечко през прозореца, човек може да гледа как търговците на плодове се събират до кухненската врата и да хване някоя ябълка, метната отдолу.
Но ако искаше да погледа как идва публиката на Болшой в лятна вечер, без съмнение най-добрата точка беше северозападният прозорец на стая 317. И тъй…
На дванайсети юли в седем часа, докато графът прекосяваше фоайето, Нина привлече погледа му и му подаде сигнала. Две минути по-късно, след като я догони по стълбището, той мина подир нея покрай стаи 313, 314 и 315, към вратата на стария си апартамент. И когато Нина завъртя ключа и се вмъкна вътре, графът съвестно я последва — но с осезаемо лошо предчувствие.
От пръв поглед графът разпозна всеки сантиметър от стаята. Диванът и столовете с червена тапицерия си бяха на място, както и старият салонен часовник, и големите китайски урни от „Спокоен час“. На френската масичка за кафе (която бе доставена, за да замести онази на баба му) имаше сгънат брой на „Правда“, сребърен сервиз и недопита чаша чай.
— Бързо — повтори Нина и изтича през стаята към прозореца в северозападния ъгъл.
Отвъд Театралния площад Болшой театър бе осветен от портика до фронтона. Болшевиките, облечени както обикновено като масовката от „Бохеми“, се възползваха от топлия вечерен въздух и се трупаха на групички между колоните. Внезапно светлините във фоайето примигаха. Захвърляйки цигарите, мъжете хванаха дамите си за лактите. Но точно когато последните от публиката изчезваха през вратите, едно такси спря до бордюра, вратата се отвори рязко и една жена в червено изтича нагоре по стълбището, повдигайки края на роклята си.
Приведена напред, Нина засенчи очите си с длани до стъклото и примижа.
— Ех, ако аз бях там, а тя тук — въздъхна тя.
И това, помисли си графът, бе подходяща жалба за цялото човечество.
По-късно тази вечер, докато седеше сам на леглото си, графът се замисли над посещението в стария си апартамент.
Онова, което остана у него, не беше нито видът на семейния часовник, все още тиктакащ край вратата, нито величието на архитектурата, нито дори гледката от северозападния прозорец. Остана само видението на чаения сервиз върху масата до сгънатия вестник.
Тази малка картинка, въпреки цялата си невинност, някак подсказваше какво точно притиска душата на графа. Защото той разбираше от пръв поглед всеки аспект на сцената. След като се е завърнал от някакво излизане в четири часа и окачил сакото си на облегалката на стола, сегашният жител на стаята е поръчал чай и следобедния вестник. После се е изтегнал на дивана за един час културен отдих, докато дойде време да се облича за вечеря. С други думи, онова, което графът видя в апартамент 317, не беше просто следобеден чай, а миг от ежедневието на един свободен господин.
В светлината на тези мисли графът огледа новата си стая — десетината квадратни метра, които му бяха определени. Никога не беше изглеждала толкова малка. Леглото притискаше масичката за кафе, масичката притискаше стола с високата облегалка, столът трябваше да се измества всеки път, когато човек искаше да отвори гардероба. Простичко казано, нямаше достатъчно място за устройване на подобен културен час.
Но докато графът се озърташе с тази печална мисъл, един вътрешен (и не съвсем негов) глас му напомни, че в Метропол има стаи зад стаите и врати зад вратите…
Като стана от леглото, графът изманеврира около бабината си масичка за кафе, бутна стола настрани и застана пред гардероба с размери на телефонна кабина. Върху стената по периметъра на гардероба минаваше елегантна дъбова рамка. Графът винаги бе смятал този разкош за малко пресилен; но дали пък гардеробът не беше вграден в рамката на стара врата? Отваряйки шкафа, графът избута дрехите и предпазливо почука по задната стена. Звукът бе обнадеждаващо глух. Натисна преградата с три пръста и усети, че се огъва. Той извади всичките си сака и ги захвърли на леглото. След това се хвана за рамката на вратата и ритна с пета вътрешната стена. Раздаде се приятен пукот. Отметнат назад, той ритна още веднъж и още веднъж, докато преградата се разпадна. После издърпа назъбените дъски в стаята и се промъкна през отвора.
Намираше се в тъмно, тясно пространство, което миришеше на сух кедър, вероятно вътрешността на съседния гардероб. Като си пое дъх, той завъртя дръжката, отвори вратата и попадна в стая, която бе огледално копие на неговата — само че в нея се съхраняваха пет неизползвани рамки за легла. По някое време две от рамките, които се опираха на стената, бяха паднали, залоствайки вратата към коридора. Графът ги отмести, отвори вратата, измъкна всичко от стаята и започна да преобзавежда.
Най-напред отново събра двата високи стола с бабината си масичка за кафе. После слезе по витото стълбище до мазето. На три курса донесе от склада за редки вещи едното килимче, лампиона и библиотечката. После, прескачайки през две стъпала, направи едно последно посещение, за да си присвои десет от изоставените дебели романи. Щом новият му кабинет бе обзаведен, той отиде до края на коридора и се сдоби с пет пирона и един чук, изоставен от майсторите.
Графът не бе хващал чук откак като малко момче в „Спокоен час“ помагаше на стария пазач Тихон да поправи оградата през първите седмици на пролетта. Какво чудесно усещане беше да стовариш чука право върху главичката на пирона и да го забиеш през дъската в кола на оградата, докато звукът от удара отеква в утринния въздух. Но този път още от първия удар графът стовари чука право върху собствения си палец. (Ако случайно сте забравили, много е болезнено да се удариш с чук по палеца. Това неизбежно води до подскоци и споменаване всуе на името Господне.)
Но съдбата обича смелите. Така че макар следващият удар с чука да се отплесна от главичката на пирона, при третия графът улучи точно; а на втория пирон си възвърна ритъма на наместване, удар и забиване — онази древна стъпка, която не може да се намери нито в квадрили, нито в хексаметри, или в дисагите на Вронски!
Достатъчно е да кажем, че след половин час четири от пироните бяха забити през ръба на вратата в нейната рамка, така че от този момент занапред единственият достъп до новата стая на графа щеше да бъде между ръкавите на саката му. Петия пирон запази за стената над библиотечката, за да може да окачи портрета на сестра си.
След като приключи работата, графът седна на единия стол и усети почти изненадващо чувство на блаженство. Спалнята му и този импровизиран кабинет имаха еднакви размери, и все пак оказваха напълно различно влияние върху настроението му. До известна степен тази разлика идваше от начина, по който бяха обзаведени двете стаи. Защото макар че съседната стая — с нейното легло, бюро и писалище — оставаше царство на практическите потребности, то кабинетът — с неговите книги, Амбасадор и портрета на Елена — бе обзаведен далеч по-съществено за духа. Но по всяка вероятност по-важен фактор в разликата между двете стаи беше техният произход. Защото ако една стая, която съществува под управлението, властта и намерението на другите, изглежда по-малка, отколкото е, то друга стая, която съществува в тайна, може, независимо от размерите си, да изглежда тъй необятна, колкото поиска да си представи човек.
Като се надигна от стола, графът пое най-големия от десетте тома, които бе измъкнал от мазето. Вярно, това нямаше да бъде ново начинание за него. Но трябваше ли да бъде? Можеше ли някой да го обвини в носталгия или леност, че си губи времето, просто защото вече е чел историята два или три пъти?
Графът седна, сложи един крак на ръба на масичката за кафе и се облегна назад, докато столът му се закрепи само на двата си задни крака, след това прелисти на първото изречение:
Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.
— Прекрасно — каза графът.