Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (36)

Асоциация

С избухването на Втората световна война много очи в поробена Европа се насочиха с надежда или отчаяние към свободата в двете Америки. Лисабон стана мечтаната точка за преход. Но не всеки можеше да стигне пряко до Лисабон, и така се появи кривата, заобиколна бежанска пътека. От Париж до Марсилия, през Средиземно море до Оран, след това с влак, автомобил или пеш по ръба на Африка до Казабланка във Френско Мароко. Тук щастливците можеха с помощта на пари, връзки или късмет да получат изходни визи и да избягат към Лисабон, а от Лисабон към Новия свят. Но другите чакат в Казабланка — и чакат — и чакат — и чакат…

— Свалям ти шапка, Александър — прошепна Осип. — Това беше отличен избор. Съвсем бях забравил колко е вълнуващо.

— Шшт — каза графът. — Започва…

След като започнаха обучението си през 1930 г. с ежемесечни срещи, в течение на годините графът и Осип се срещаха все по-рядко. Отначало на тримесечие, после на полугодие и накрая изведнъж престанаха да се срещат.

Защо? — може да попитате вие.

Но трябва ли да има причина? Все още ли вечеряте с всички приятели, с които сте вечеряли преди двайсет години? Достатъчно е да кажем, че двамата изпитваха топли чувства един към друг и въпреки най-добрите им намерения, животът ги раздели. И когато една вечер в началото на юни Осип посети Боярски с колега, на излизане от ресторанта той се приближи до графа, за да подхвърли, че е минало много време.

— Да, така е — съгласи се графът. — Трябва да се съберем за едно кино.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Осип с усмивка.

И може би всичко щеше да свърши дотук, но когато Осип се завъртя да догони колегата си на прага, на графа му хрумна идея.

— Какво е намерението в сравнение с плана? — каза той, хващайки Осип за ръкава. — Щом рекохме колкото по-скоро, толкова по-добре, то защо не и следващата седмица?

Осип се обърна и погледна графа за миг.

— Знаеш ли, ти си абсолютно прав, Александър. Какво ще речеш за деветнайсети?

— Деветнайсети ще е идеално.

— Какво ще гледаме?

Без колебание графът каза:

— „Казабланка“.

— „Казабланка“… — изстена Осип.

— Хъмфри Богарт не ти ли беше любимец?

— Разбира се. Но „Казабланка“ не е филм на Хъмфри Богарт. Тя е само любовна история, в която той случайно играе.

— Напротив, твърдя, че „Казабланка“ е филм на Хъмфри Богарт.

— Мислиш така само защото той носи бял смокинг през половината филм.

— Това е нелепо — отвърна графът малко сковано.

— Може и да е малко нелепо — призна Осип, — но не искам да гледам „Казабланка“.

Графът обаче не се хващаше на чужди детинщини и се нацупи на свой ред.

— Добре де — въздъхна Осип. — Но щом ти избираш филма, аз пък ще избера менюто.

И все пак, щом филмът започна, Осип бе очарован. В края на краищата имаше убийство на двама немски куриери в пустинята, после хайка за заподозрени на пазара, застрелване на беглец, обир на британец, пристигане на самолет на Гестапо, музика и хазарт в американското кафене на Рик, както и укриване на две транзитни писма в пиано — и то само в първите десет минути!

На двайсетата минута, когато капитан Рено възложи на своя офицер да прибере Угарте незабелязано и офицерът козирува, Осип също козирува. Когато Угарте прибра печалбата си, Осип прибра своята. А когато Угарте се втурна между пазачите, затръшна вратата, извади пистолета си и стреля четири пъти, Осип се втурна, затръшна, извади и стреля.

[Угарте няма къде да се скрие и тича лудо по коридора. Виждайки Рик да се задава насреща, той го сграбчва.]

УГАРТЕ: Рик! Рик, помогни ми!

РИК: Не ставай глупак. Не можеш да се измъкнеш.

УГАРТЕ: Рик, скрий ме. Направи нещо! Трябва да ми помогнеш, Рик. Направи нещо! Рик! Рик!

[Рик стои безучастно докато пазачите и жандармите измъкват Угарте.]

КЛИЕНТ: Когато дойдат да ме приберат, Рик, надявам се, да бъдеш по-услужлив.

РИК: Не си залагам главата за никого.

[Крачейки небрежно сред масите и разтревожените клиенти, някои от които се канят да си вървят, Рик говори спокойно към залата.]

РИК: Съжалявам, че имаше неприятности, хора, но вече всичко свърши. Всичко е наред. Просто седнете и се забавлявайте. Веселете се… Добре, Сам.

Когато Сам и неговият оркестър започнаха да свирят, възстановявайки донякъде безгрижното настроение в кръчмата, Осип се приведе към Графа.

— Може да си бил прав, Александър. Това може да е Богарт в най-добрата си форма. Видя ли какво безразличие прояви, докато буквално откъсваха Угарте от реверите му? А когато онзи високомерен американец подхвърля самодоволната си забележка, Богарт му отговаря, без дори да го погледне. После, след като нарежда на пианиста да свири, той си гледа работата, сякаш нищо не се е случило.

Графът изслушаше навъсено Осип, после изведнъж стана и изключи проектора.

— Ще гледаме ли филма или ще говорим за него?

Стреснатият Осип увери приятеля си:

— Ще гледаме.

— До края?

— Докато тръгнат надписите.

При това положение графът включи отново проектора, а Осип прикова цялото си внимание към екрана.

Честно казано, след като бе вдигнал толкова шум за вниманието, графът не насочи своето внимание към хода на филма. Да, той гледаше съсредоточено, когато в трийсет и осмата минута Сам завари Рик да пие уиски сам в кръчмата. Но когато из дима от цигарата на Рик се разля монтаж на дните му в Париж с Илза, мислите на графа се разляха в негов собствен парижки монтаж.

За разлика от този на Рик обаче, монтажът на графа не черпеше от неговите спомени, а от въображението му. Започна със слизането на София на Гар дю Нор, докато парата от локомотива се носи на облаци над перона. Миг по-късно тя беше извън гарата с куфарите в ръка и се готвеше да се качи на автобуса с колегите си музиканти. После гледаше през прозореца забележителностите на града, докато пътуваха към хотела, в който младите музиканти щяха да останат до концерта си — под бдителния надзор на двама служители от Консерваторията, двама представители на ВОКС, културното аташе и трима „екскурзоводи“ на служба в КГБ…

Когато филмът се върна от Париж в Казабланка, същото стори и графът. Прогонвайки мислите за дъщеря си, той проследи действието, наблюдавайки с крайчеца на окото си пълното сливане на Осип с чувствата на героите.

Но графът изпита особено удоволствие от увлечението на своя приятел през последните минути на филма. Защото когато самолетът за Лисабон вече беше във въздуха, майор Щрасер лежеше мъртъв, а капитан Рено огледа намръщено бутилката минерална вода „Виши“, пусна я в кошчето за боклук и го ритна по пода — то Осип Глебников, бивш полковник от Червената армия и високопоставен партиен служител, както седеше на ръба на стола си, наля, намръщи се, захвърли и ритна.