Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (18)

Съюз

В шест без петнайсет петимата сервитьори бяха строени по местата си и графът направи вечерната обиколка на Боярски. Започвайки от северозападния ъгъл, той премина покрай двайсетте маси, за да се увери, че всяка подредба, всяка солница, всяка ваза с цветя е на правилното място.

На четвърта маса ножът бе преместен, за да е успореден с вилицата. На пета маса водната чаша бе поставена от позиция дванайсет на позиция един часа. На шеста маса бе махната винена чаша със следи от червило, а на седма маса сапунените петна по лъжицата бяха излъскани, докато в повърхността на среброто можеше да се види ясно обърнатото изображение на салона.

Склонни сме да отбележим, че точно така трябва да е изглеждал Наполеон, когато в часа преди зазоряване обикалял бойните редици, преглеждайки всичко — от запасите боеприпаси до мундирите на пехотата, — защото е научил от опит, че победата на бойното поле започва с блясъка на ботушите.

Но много от най-големите битки на Наполеон са траяли само ден и никога не са се повтаряли…

При това положение по-подходящото сравнение може да е с Горски в Болшой. След като е изучил намерението на композитора, тясно е сътрудничил със своя диригент, обучил е танцьорите, наглеждал е изработката на костюмите и декорите, Горски също обикаля бойните редици в минутите преди битката. Но щом завесата падне и публиката си тръгне, няма да има парад по Шанз-Елизе. Защото след по-малко от двайсет и четири часа неговите балерини, музиканти и техници ще се съберат отново, за да изпълнят същото представление със същата степен на съвършенство. Ето, това беше животът на Боярски — битка, която трябва да се води с безкомпромисна точност, създавайки впечатление за елегантност и лекота, през всяка вечер в годината.

Убеден, че всичко в залата е наред, в шест без пет графът насочи, макар и за кратко, вниманието си към кухнята на Емил. Поглеждайки през малкото кръгло прозорче на вратата, той видя асистентите на главния готвач да стоят по местата си с прясно избелени униформи; видя сосовете да къкрят на печката и готовите гарнитури да чакат сервирането. Но какво правеше главният готвач, този прочут мизантроп? Докато оставаха само броени минути до отварянето на вратите на Боярски, не роптаеше ли срещу персонала, клиентите и цялото човечество?

В действителност Емил Жуковски започваше дните си в състояние на най-черен песимизъм. Още в мига, когато надникваше изпод завивките, той посрещаше битието си с мрачна гримаса, знаейки, че то е студено и безмилостно състояние. След като утринните вестници потвърждаваха най-лошите му подозрения, в единайсет часа той чакаше на бордюра претъпканият трамвай да го изтътрузи до хотела и си мърмореше: „Какъв свят.“

Но с напредъка на деня, час подир час, песимизмът на Емил бавно отстъпваше място на предположението, че не всичко е загубено. Тази по-розова перспектива започваше да се изгражда тихичко около пладне, когато влизаше в кухнята си и виждаше своите медни тенджери. Закачени по куките, все още блестящи от снощното търкане, те сякаш излъчваха безспорно усещане за възможност. Прекрачвайки в хладилника, той вдигаше на рамо четвъртинка агне и когато го пускаше на тезгяха с приятно тупване, неговият светоглед грейваше с още сто лумена. Така че към три следобед, когато чуваше шума от кълцане на кореноплодни и вдъхваше аромата на задушен чесън, Емил можеше неохотно да признае, че битието си има и добри страни. После, към пет и половина, ако всичко изглеждаше в ред, можеше да си позволи да опита виното, с което готвеше — просто за да довърши бутилката, нали разбирате; не е хубаво да се похабява; както е рекъл поетът, недей да даваш и да вземаш заем. А към шест и двайсет и пет мрачното настроение, което призори изглеждаше като самата основа на неговата душа, ставаше безвъзвратно жизнерадостно, когато първата поръчка пристигаше в кухнята му.

И тъй, какво видя графът, когато погледна през прозорчето в шест без пет? Видя как Емил натопи лъжица в купа с шоколадов мус и я облиза до блясък. Успокоен, графът се обърна към Андрей и кимна. После зае мястото си между първа и втора маса, докато салонният управител дръпваше резетата, за да отвори вратите на Боярски.

Около девет вечерта графът огледа ресторанта от ъгъл до ъгъл, доволен, че първата смяна е минала гладко. Менютата се поднасяха и поръчките се приемаха според плана. Четири предпочитания към препечено агнешко бяха предотвратени на косъм, над пет бутилки Латур бяха разлети и двамата членове на Политбюро бяха еднакво настанени и еднакво обслужени. Но тогава Андрей (който току-що бе отвел комисаря по транспорта колкото се може по-далече от американските журналисти) направи на графа знак да се приближи и по лицето му бе изписана явна тревога.

— Какво се е случило? — попита графът, когато стигна до салонния управител.

— Току-що ме уведомиха, че все пак ще има частно събиране в Жълтата стая.

— Колко души?

— Не бяха конкретни, казаха само, че ще са малко.

— Тогава можем да пратим Васенка. Аз ще поема пета и шеста маса; Максим може да поеме седма и осма.

— Но не е само това — каза Андрей. — Не можем да пратим Васенка.

— Защо не?

— Защото поискаха точно вас.

 

 

Пред Жълтата стая стоеше изпънат мирно един Голиат, пред който всеки Давид би си помислил два пъти, преди да му посегне. Докато графът се приближаваше, гигантът сякаш почти не забелязваше обкръжението си; после без никакъв знак на осъзнаване внезапно се дръпна настрани и сръчно отвори вратата.

За графа не беше особено изненадващо да срещне гигант пред вратата на частна сбирка в Метропол; изненадваща беше обаче вътрешната подредба на стаята. Защото повечето мебели бяха изместени до стените, оставяйки само една маса за двама под полилея — на която седеше самотен мъж на средна възраст в тъмносив костюм.

Макар и много по-дребен от телохранителя на вратата и значително по-добре облечен, мъжът на масата създаваше впечатление на човек, комуто не е чужда употребата на груба сила. Вратът и китките му бяха масивни като на борец, а късо подстриганата му коса разкриваше белег над лявото ухо, навярно резултат от страничен удар, нанесен с надеждата да му разцепи черепа. Очевидно не бързаше и си играеше с лъжицата.

— Добър вечер — каза графът с поклон.

— Добър вечер — отвърна мъжът с усмивка и остави лъжицата си на масата.

— Да ви донеса ли нещо за пиене, докато чакате?

— Никой друг няма да идва.

— А — каза графът и посегна да прибере вторите прибори.

— Не е нужно да ги прибирате.

— Съжалявам. Мислех, че не чакате никого.

— Вече не чакам никого. Чаках вас, Александър Илич.

Двамата се спогледаха за момент.

— Моля ви — каза мъжът. — Седнете.

Графът се поколеба дали да заеме предложения стол.

При тези обстоятелства някой би могъл да направи прибързания извод, че графът се поколеба поради подозрение или дори страх от този непознат. Но той се поколеба главно защото от гледна точка на благоприличието изглеждаше крайно неуместно човек да седне на масата, когато е облечен, за да я обслужва.

— Хайде де — каза непознатият. — Вие не бихте лишили един самотен клиент от удоволствието на своята компания.

— Разбира се — отговори графът.

Но след като прие стола, той не постави салфетка в скута си.

След почукване вратата се отвори и влезе Голиат. Без да поглежда към графа, той пристъпи до масата и поднесе една бутилка за оглед от непознатия.

Домакинът се приведе напред и огледа етикета с присвити очи.

— Отлично — каза той. — Благодаря, Владимир.

Вероятно Владимир можеше просто да отчупи гърлото на бутилката, но с изненадваща пъргавина той извади от джоба си тирбушон, завъртя го в ръка и извади тапата. После, след като получи кимване от своя началник, той сложи отворената бутилка на масата и се оттегли в коридора. Непознатият наля чаша за себе си. След това, с бутилка наклонена над масата под ъгъл четирийсет и пет градуса, той погледна графа.

— Няма ли да ми направите компания?

— С удоволствие.

След като непознатият наля, двамата вдигнаха чашите си и отпиха.

— Граф Александър Илич Ростов — каза той, след като остави чашата си на масата. — Носител на ордена „Свети Андрей“, член на Жокейския клуб, Майстор на лова…

— Поставяте ме в неравностойно положение.

— Не знаете ли кой съм?

— Знам, че сте човек, който може да си осигури сепаре в Боярски, където да вечеря сам, докато навън пази горила.

Непознатият се засмя.

— Много добре — каза той и се облегна назад. — Какво друго виждате?

Графът огледа домакина си по-недискретно, после сви рамене.

— Бих казал, че сте на около четирийсет години и някога сте били войник. Подозирам, че сте постъпили в пехотата, но към края на войната сте били полковник.

— Откъде знаете, че съм станал полковник?

— Един аристократ е длъжен да разпознава военните чинове.

— Един аристократ е длъжен… — повтори полковникът с усмивка, сякаш оценяваше фразата. — А можете ли да кажете откъде съм?

Графът отхвърли въпроса с махване на ръката.

— Най-сигурният начин да обидиш един валонец е да го сбъркаш с французин, макар че живеят на няколко километра един от друг и споделят един и същ език.

— Сигурно сте прав — съгласи се полковникът. — Но все пак ме интересуват вашите предположения и обещавам, че няма да се обидя.

Графът отпи от виното си и върна чашата на масата.

— Почти сигурно сте от Източна Грузия.

Полковникът се надигна с възторжено изражение.

— Изключително. Имам ли акцент?

— Не е забележим. Но пък акцентите най-често се губят в армиите и в университетите.

— Тогава защо Източна Грузия?

Графът посочи виното.

— Само източен грузинец би започнал вечерята с бутилка ркацители.

— Защото е селяк?

— Защото тъгува за дома.

Полковникът пак се засмя.

— Ама че сте хитрец.

На вратата пак се почука и гигантът влезе, бутайки сервитьорска количка.

— А. Чудесно. Готови сме.

Когато Владимир докара количката до масата, графът понечи да избута стола си назад, но домакинът му направи знак да остане на място. Владимир вдигна капака и постави платото в средата на масата. Докато той напускаше стаята, полковникът взе вилица и нож за сервиране.

— Да видим. Какво имаме тук? А, печена патица. Казаха ми, че Боярски е несравним.

— Правилно са ви информирали. Непременно си вземете няколко вишни и малко от кожата.

Полковникът си отряза порция, включително вишни и кожа, след това обслужи графа.

— Невероятно вкусно — каза той, когато лапна първата хапка.

Графът леко сведе глава, за да приеме комплимента от името на Емил.

Полковникът посочи към графа с вилицата.

— Имате много интересно досие, Александър Илич.

— Досие ли имам?

— Съжалявам. Професионална деформация на речта. Исках да кажа, че имате интересно минало.

— А, да. Добре. Животът ми беше щедър в разнообразието си.

Полковникът се усмихна. После започна с тона на човек, който се опитва да се придържа към фактите.

— Роден сте в Ленинград…

— Роден съм в Санкт Петербург.

— А, да, разбира се. В Санкт Петербург. Тъй като родителите ви са починали, когато сте бил още дете, отгледала ви е баба ви. Учили сте в академията, после в Имперския университет в… Санкт Петербург.

— Напълно вярно.

— И вие сте пътували много, предполагам.

Графът сви рамене.

— Париж. Лондон. Флоренция.

— Но когато за последен път напуснахте страната през 1914 г., отидохте във Франция?

— На шестнайсети май.

— Вярно. Няколко дни след инцидента с лейтенант Пулонов. Кажете ми, защо застреляхте човека? Не беше ли той аристократ като вас?

Графът леко се изненада.

— Застрелях го, защото беше аристократ.

Полковникът се засмя и пак махна с вилицата.

— Не бях мислил за това по този начин. Но да, това е идея, която ние, болшевиките, трябва да разберем. Значи бяхте в Париж по време на революцията, и скоро след това се върнахте у дома.

— Точно така.

— Вижте, мисля, че разбирам защо сте побързали да се върнете: за да помогнете на баба си безопасно да напусне страната. Но след като уредихте нейното бягство, защо избрахте да останете?

— Заради кухнята.

— Не, сериозно.

…

— Дните ми на бягство от Русия бяха отминали.

— Но не се вдигнахте на оръжие заедно с белите.

— Не.

— А не ми изглеждате страхливец…

— Надявам се.

— Тогава защо не се включихте в патакламата?

Графът замълча, после сви рамене.

— Когато заминах за Париж през 1914 година, аз се заклех, че вече никога няма да стрелям по сънародник.

— И смятате болшевиките за свои сънародници.

— Да, разбира се.

— Смятате ли ги за аристократи?

— Това е съвсем друго. Но със сигурност някои от тях са.

— Разбирам. Но дори и от начина, по който го казвате, мога да разбера, че не смятате мен за аристократ. Защо така?

Графът отвърна с лекичък смях, колкото да покаже, че никой аристократ не би отговорил на подобен въпрос.

— Е, хайде — настоя полковникът. — Ето двамата вечеряме заедно в Боярски с печена патица и бутилка грузинско вино, което на практика ни прави стари приятели. И наистина се интересувам. Какво в мен ви прави толкова сигурен, че не съм аристократ?

В знак на насърчение полковникът се приведе през масата да напълни чашата на графа.

— Не е нещо отделно — каза след малко графът. — Това е сбор от дребни детайли.

— Както в мозайка.

— Да. Както в мозайка.

— Тогава дайте ми пример за един от тези дребни детайли.

Графът отпи от чашата си и я върна на масата в позиция един часа.

— Като домакин беше напълно уместно да поемете приборите за сервиране. Но един аристократ щеше да сервира на госта, преди да обслужи себе си.

Полковникът, който току-що бе отхапал от патицата, се усмихна на първия пример и махна с вилицата.

— Продължавайте — каза той.

— Един аристократ няма да сочи някого с вилицата си — каза графът, — или да говори с пълна уста. Но може би най-важното е, че би се представил в началото на разговора — особено ако има предимство пред госта си.

Полковникът остави приборите си.

— И поръчах грешното вино — добави той с усмивка.

Графът вдигна пръст.

— Не. Има много причини да поръчате определена бутилка вино. И спомените за дома са сред най-добрите.

— Тогава позволете ми да се представя: Аз съм Осип Иванович Глебников, бивш полковник от Червената армия и партиен служител, който като момче в Източна Грузия мечтаеше за Москва, а като мъж на трийсет и девет години в Москва мечтае за Източна Грузия.

— Приятно ми е да се запознаем — каза графът, като протегна ръка през масата. Двамата се ръкуваха, после продължиха да се хранят. След малко графът подхвърли:

— Ако ми позволите дързостта, Осип Иванович: какво точно правите като партиен служител?

— Да кажем, че съм натоварен да следя някои интересни хора.

— А. Е, предполагам, че това се постига доста по-лесно, като ги поставите под домашен арест.

— Всъщност — поправи го Глебников — по-лесно се постига, като ги поставиш под земята…

Графът призна логиката му.

— Но по всичко личи — продължи Глебников, — че вие сте се помирили с вашето положение.

— Като любител на историята и същевременно като човек, обречен да живее в настоящето, признавам, че не отделям много време да си фантазирам как биха могли да се развият нещата. Но ми се иска да мисля, че има разлика между това да се помириш с положението и да се примириш с него.

Глебников се разсмя и леко тупна с длан по масата.

— Ето. Това е точно един от онези нюанси, които ме доведоха да прося на вашата врата.

Оставяйки сребърните си прибори, графът погледна домакина си с интерес.

— Като народ, Александър Илич, ние сме в много интересна ситуация. Вече седем години имаме дипломатически отношения с французите и британците, и се говори, че скоро ще ги имаме с американците. От времето на Петър Велики сме се държали като беден роднина на Запада — възхищаваме се на техните идеи, както се възхищаваме и на дрехите им. Но сега сме на път да поемем много различна роля. След броени години ще изнасяме повече зърно и ще произвеждаме повече стомана от всяка друга държава в Европа. И сме на цели обиколки пред всички тях в идеологията. В резултат от това за пръв път ние сме на прага да заемем заслуженото си място на световната сцена. И когато го направим, ще подобава да слушаме внимателно и да говорим ясно.

— Бихте искали да научите френски и английски език.

Осип вдигна чашата си за потвърждение.

— Да, господине. Но не искам просто да науча езиците. Искам да разбера тези, които ги говорят. И най-вече, бих искал да разбера техните привилегировани класи — защото те остават на кормилото. Бих искал да разбера как виждат света; какво най-вероятно биха сметнали за морален императив; какво биха били склонни да ценят и какво да пренебрегват. Това е въпрос на развитие на някои дипломатически умения, ако щете. Но за човек в моето положение е най-добре да развива уменията си… дискретно.

— Как предлагате да помогна?

— Просто. Вечеряйте с мен веднъж месечно в тази стая. Говорете ми на френски и английски език. Споделете с мен вашите впечатления от западните общества. А в замяна…

Глебников остави изречението недовършено не за да подскаже, че няма какво да направи за графа, а за да намекне за нещо голямо.

Но графът вдигна ръка, за да отхвърли всякакви приказки за сделка.

— Щом сте клиент на Боярски, Осип Иванович, то аз съм изцяло на ваше разположение.