Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (22)

Нагаждане

Никога звън на камбана не е бил тъй желан. Нито в Москва. Нито в Европа. Нито където и да било по света. Когато французинът Карпентие застана срещу американеца Демпси, той едва ли бе почувствал по-силно облекчение, чувайки дрънченето за края на третия рунд, отколкото графът, след като чу собствения си часовник да бие дванайсет. Нито пък гражданите на Прага, след като чули църковните камбани, които възвестявали края на обсадата им от Фридрих Велики.

Какво имаше в това дете, та караше един възрастен мъж да брои тъй внимателно минутите до обяд? Глупости ли дрънкаше непрестанно? Кикотеше ли се до припадък? Избухваше ли в сълзи или изпадаше в истерия при най-малката провокация?

Напротив. Беше тиха.

Обезпокоително тиха.

След като се събуди, тя стана, облече се и си оправи леглото, без да каже нито дума. Когато графът поднесе закуска, тя загриза бисквитите си като монах, дал обет за мълчание. После тихичко отмести чинията, изкатери се на графския стол до бюрото, седна върху ръцете си и го загледа мълчаливо. И с какъв поглед само! С тия ириси, тъмни и страховити като океанската бездна, той определено беше изнервящ. Без срамежливост или нетърпение, сякаш простичко казваше: А сега какво, чичо Александър?

Да, какво сега? Защото след като си оправиха леглата и изгризаха бисквитите, двамата имаха пред себе си целия ден. 16 часа. 960 минути. 57,600 секунди!

Безспорно идеята беше стряскаща.

Но нима Александър Ростов не беше врял и кипял майстор на разговорите? На сватби и именни дни от Москва до Санкт Петербург неминуемо го настаняваха до най-нежеланите гости. Благочестивите лели и помпозните чичовци. Безрадостните, язвителните и срамежливите. Защо? Понеже можеха да разчитат, че Александър Ростов ще увлече сътрапезниците си в оживен разговор, независимо от техния нрав.

Ако му се бе случило да седи до София на вечеря, или пък в купето на влак, пътуващ някъде из страната, какво би направил? Естествено, би попитал за живота ѝ: Откъде си, приятелко? Иваново, казваш. Никога не съм бил там, но отдавна искам да отида. Кой е най-добрият сезон за посещение? И какво трябва да види човек, докато е там?

— Е, кажи ми… — започна графът с усмивка, а София широко разтвори очи.

Но точно когато думите напускаха устните му, графът се разколеба. Защото определено не беше седнал до София на вечеря или в железопътно купе. Тя беше дете, изтръгнато без обяснения от дома си. Да я разпитва за забележителностите и сезоните на Иваново или ежедневието с родителите ѝ почти сигурно щеше да събуди множество тъжни асоциации, пораждащи чувства на копнеж и загуба.

— Е, кажи ми… — повтори той, усещайки първите пристъпи на главозамайване, докато очите ѝ се отваряха все по-широко. Но точно навреме му дойде вдъхновение: — Как се казва куклата ти?

Сигурна крачка, помисли си графът с мислено потупване по рамото.

— Куклата няма име.

— Как така? Няма име? Но куклата ти със сигурност трябва да има име.

София се втренчи в графа за миг, после наклони глава като гарван.

— Защо?

— Защо? — повтори графът. — Ами за да разговаряме с нея. За да можем да я каним на чай; да я викаме от другия край на стаята; да я обсъждаме в разговор, когато отсъства; и да я споменаваш в молитвите си. Тоест по всички причини, поради които и ти имаш полза от името си.

Докато София обмисляше това, графът се наведе напред, готов да развие темата до най-малки подробности. Но момиченцето кимна веднъж и рече:

— Ще я наричам Куки.

После погледна графа с големите си сини очи, сякаш за да каже: Е, след като това е решено, какво следва?

Графът се облегна назад и започна да рови из обширния си каталог от небрежни въпроси, отхвърляйки един след друг. Но за късмет забеляза, че погледът на София почти потайно се е насочил към нещо зад него.

Графът дискретно погледна назад.

Абаносовият слон, разбра той с усмивка. Отглеждано през целия си живот в земеделска провинция, детето вероятно не си бе и представяло, че съществува такова животно. Що за фантастичен звяр е това? — сигурно се чудеше тя. Бозайник ли е или влечуго? Факт или приказка?

— Виждала ли си някога такова нещо? — попита графът с усмивка и посочи назад.

— Слон? — попита тя. — Или лампа?

Графът се закашля.

— Имах предвид слон.

— Само в книгите — призна тя малко тъжно.

— А. Добре. Това е великолепно животно. Чудо на творението.

След като бе разпалил интереса на София, графът започна да описва животното, придружавайки всяка от неговите характеристики с илюстративен замах на ръцете.

— Родом от Черния континент, зрелият екземпляр може тежи над четири тона и половина. Краката му са дебели като дървесни стволове и се къпе, като набира вода в хобота си и я пръска във въздуха…

— Значи сте го виждали? — прекъсна го развълнувано тя. — На Черния континент?

Графът се завъртя притеснено.

— Не точно на Черния континент…

— Тогава къде?

— В разни книги…

— О — каза София, затваряйки темата с ефективността на гилотина.

…

…

Графът се замисли за момент какво друго чудо може да завладее въображението ѝ, но да го е виждал лично.

— Искаш ли да чуеш история за принцеса? — предложи той.

София бързо надигна глава.

— Епохата на аристократите отстъпи място на епохата на обикновения човек — съобщи тя с гордостта на човек, който правилно е изрецитирал таблицата за умножение. — Това е исторически неизбежно.

— Да — съгласи се графът. — Така ми казаха.

…

— Харесваш ли картинки? — попита той, като вдигна илюстрования пътеводител за Лувъра, който бе взел назаем от мазето. — Тия тук ще ти стигнат за цял живот. Докато се измия, защо не се разровиш из тях?

София се поразмърда, за да остави Куки настрани и прие книгата с готовност и решителност.

Оттегляйки се на сигурно място в тоалетната, графът съблече ризата, изми се до кръста, насапуниса си бузите и през цялото време мърмореше главната гатанка за деня:

— Тя е не повече от петнайсет кила; няма и метър на ръст; торбата с цялото ѝ имущество може да се помести в едно чекмедже; рядко продумва, ако не я заговорят; а сърцето ѝ бие тихо като на птичка. Тогава как заема толкова място?!

През годините графът бе свикнал да смята стаите си за предостатъчни. Сутрин те спокойно му позволяваха двайсет клякания и двайсет протягания, приятна закуска и четене на роман върху наклонен стол. Вечер след работа пораждаха полети на фантазията, спомени от пътешествия и размисли над историята, увенчани с добър сън. Ала по някакъв странен начин тази малка посетителка с брезентова торба и парцалена кукла бе променила всяко измерение на стаята. Едновременно бе изместила тавана надолу, пода нагоре, а стените навътре, така че накъдето и да помръднеше графът, тя вече беше там. Когато след неспокойния сън на пода понечи да си направи сутрешната гимнастика, тя стоеше на мястото за упражнения. На закуска изяде повече ягоди, отколкото ѝ се полагаха; после, когато графът се канеше да натопи втората си бисквита във втората чаша кафе, тя я загледа с такъв копнеж, че той нямаше друг избор, освен да попита дали я иска. А когато най-сетне беше готов да се облегне назад в стола си с книга в ръката, тя вече седеше там и го гледаше настоятелно.

Но след като се засече, че енергично размахва четката за бръснене срещу собственото си отражение, графът рязко спря.

Мили Боже, помисли си той. Възможно ли е?

Вече?

На четирийсет и осем години?

— Александър Ростов, възможно ли е да си закостенял в навиците си?

На младини графът никога не би се притеснил от друго човешко същество. Той търсеше приятна компания още щом се събуждаше.

Когато четеше на стола си, не смяташе никое прекъсване за безпокойство. Всъщност дори предпочиташе да чете с малко шум в далечината. Например виковете на улични търговци; гамите на пиано в съседния апартамент; или най-хубавото от всичко — стъпки по стълбището; стъпки, които бързо изкачват два етажа, после внезапно спират, раздава се думкане по вратата му и задъхано обяснение, че двама приятели и карета с четворка коне чакат долу на улицата. (В края на краищата нали затова книгите имат номерирани страници? За да ги намираме по-лесно след някое наложително прекъсване.)

Що се отнася до вещите, той не даваше пет пари за тях. Пръв беше готов да услужи на познат с книга или чадър (без значение, че откакто свят светува никой познат не е върнал книга или чадър).

Ами рутината? Някога се гордееше, че никога няма да има такава. Един ден закусваше в десет сутринта, на другия в два следобед. В любимите си ресторанти никога не поръчваше едно и също ястие два пъти за сезона. Вместо това пътешестваше из менютата им както господин Ливингстън е бродил из Африка и Магелан из седемте морета.

Не, на двайсет и две години граф Александър Ростов не можеше да бъде притеснен, прекъснат или обезпокоен. Защото всяка неочаквана поява, забележка или обрат на събитията се приветстваше като взрив на фойерверки в лятно небе — като нещо, на което трябва да се чудиш и възхищаваш.

Но очевидно вече не беше така…

Неочакваното пристигане на петнайсеткилограмовата пратка бе смъкнало завесата от очите му. Без дори да забележи — без негово съгласие, участие или разрешение — рутината се бе утвърдила в ежедневието му. Явно вече закусваше в определен час. Явно трябваше да си пие кафето и да похапва бисквити без прекъсване. Трябваше да чете на определен стол, наклонен под определен ъгъл, без да го разсейва друго, освен потропването на гълъба. Трябваше да избръсне първо дясната си буза, после лявата и чак тогава да премине към долната част на брадичката.

За тази цел сега графът отметна глава и вдигна бръснача, но промяната на зрителния ъгъл му разкри две бездънни очи, които се взираха в него от отражението в огледалото.

— Божичко!

— Разгледах картинките — каза тя.

— Кои?

— Всичките.

— Всичките! — Този път се разшириха очите на графа. — Е, това е чудесно, нали?

— Мисля, че това е за теб — каза тя и му подаде малък плик.

— Откъде го взе?

— Беше пъхнато под вратата ти…

Като взе плика в ръка, графът разбра, че е празен; но вместо адреса, отпред бе изписан с върбов почерк въпросът: Три следобед?

— А, да — каза графът и го пъхна в джоба си. — По работа е, нищо особено.

После благодари на София по начин, подсказващ, че сега може да се оттегли.

Тя отговори: „Моля“ по начин, подсказващ, че няма намерение да ходи никъде.

Ето защо още щом часовникът почна да бие дванайсет, графът скочи от леглото и плесна с ръце.

— Добре — каза той. — Какво ще речеш за обяд? Сигурно си прегладняла. Мисля, че Пиацата определено ще ти се стори възхитителна. Тя не е просто ресторант, създадена е, за да бъде продължение на града — на неговите градини, пазари и улици.

Но докато продължаваше да описва предимствата на Пиацата, графът забеляза, че София гледа часовника на баща му с изненадано изражение. А когато прекрачиха прага, за да слязат долу, тя отново погледна назад и се поколеба — сякаш се канеше да попита как едно толкова деликатно устройство може да издава тъй прекрасен звук.

Е, помисли си графът, като посегна да затвори вратата, ако иска да узнае тайните на музикалния часовник, беше попаднала на точното място. Защото той не само знаеше доста неща за часовникарското дело, но и абсолютно всичко, което можеше да се знае за този конкретен…

— Чичо Александър — изрече София с нежния тон на човек, който трябва да съобщи печална вест. — Боя се, че часовникът ти е счупен.

Изненадан, графът пусна дръжката на вратата.

— Счупен? Не, не, уверявам те, София, моят часовник идеално отмерва времето. Всъщност създаден е от занаятчии, известни по цял свят със стремежа си към точност.

— Не е счупено отмерването на времето — обясни тя. — Камбанките са развалени.

— Но нали току-що звъняха прекрасно.

— Да. Звъняха по пладне. Но не звъняха в девет, десет и единайсет.

— А — усмихна се графът. — В друг случай щеше да бъдеш напълно права, скъпа. Но разбираш ли, този часовник бие само два пъти в денонощието. Така го е поръчал баща ми преди много години.

— Но защо?

— Защо наистина, приятелко, защо? Знаеш ли какво. Нека да се оттеглим в Пиацата, където — след като дадем поръчката и се настаним удобно — ще проучим всяко „защо“ и „как“ за часовника на баща ми. Защото за удоволствието от един цивилизован обяд няма нищо по-важно от хубава тема за разговор.

 

 

В 12:10 Пиацата още не гъмжеше от народ; но навярно така бе по-добре, тъй като графът и София получиха отлична маса и незабавното внимание на Мартин — способен нов сервитьор, който дръпна стола на София с възхитително чувство за учтивост.

— Моя племенница — обясни графът, докато София оглеждаше смаяно залата.

— И аз си имам една шестгодишна — отвърна Мартин с усмивка. — Ще ви изчакам.

Вярно, София не беше толкова изостанала, че да не знае за слоновете, но никога не бе виждала нещо подобно на Пиацата. Изумяваха я не само мащабите и елегантността на залата, но и всеки от отделните елементи, които сякаш преобръщаха здравия разум с главата надолу: таван от стъкло. Тропическа градина на закрито. Фонтан по средата на залата!

Когато завърши проучването си на парадоксите на Пиацата, София сякаш инстинктивно разбра, че подобна обстановка заслужава повишен стандарт на поведение. Защото изведнъж взе куклата си от масата и я сложи на празния стол отдясно; когато графът извади салфетката изпод приборите, за да я постави в скута си, София последва примера му, като много внимаваше да не звънне с вилицата и ножа; а когато, след като дадоха поръчката си на Мартин, графът каза: Много благодаря, добри ми човече, София повтори репликата дума по дума. После погледна графа с очакване.

— А сега? — попита тя.

— Какво сега, скъпа?

— Сега ли ще ми разкажеш за часовника?

— О, да. Точно така.

Но откъде да започне?

Естествено, от началото.

Музикалният часовник, обясни графът, беше поръчан от баща му на достопочтената фирма Бреге. След като отворила работилница в Париж през 1775 г., фамилията Бреге бързо се прочула по света не само заради прецизността на своите хронометри (тоест точността на часовниците им), но и заради изисканите средства, с които часовниците им сигнализирали за отминалото време. Имали часовници, които свирели няколко такта от Моцарт на всеки час. Имали часовници, които биели не само на кръгъл час, но и на половинките и четвъртинките. Имали часовници, които показвали фазите на луната, смяната на сезоните и цикъла на приливите. Но когато бащата на графа посетил работилницата им през 1882 г., той поставил пред фирмата много различно предизвикателство: часовник, който бие само два пъти на ден.

— Защо го е направил? — попита графът (изпреварвайки неизбежния въпрос на младата си слушателка).

Много просто, бащата на графа вярваше, че човек трябва да е близо до живота, но не прекалено близо до часовника. Последовател както на стоиците, така и на Монтен, той вярваше, че нашият Създател е определил сутрешните часове за труд. Тоест ако човек се събуди не по-късно от шест, закуси леко и после се захване с труд без прекъсване, до пладне би трябвало да е отметнал цялата работа за деня.

Така, според баща му, сигналът в дванайсет беше момент на равносметка. Когато камбанките звъннат по пладне, усърдният мъж може да се гордее, че е използвал утрото както трябва и да седне на обяд с чиста съвест. Но когато сигналът звучи за лекомисления човек — човек, който е пропилял утрото си в леглото, или на закуска с три вестника, или в празни приказки във всекидневната, — той няма друг избор, освен да помоли своя Господ за прошка.

Според бащата на графа следобед човек трябваше да внимава да не живее според часовника в джобчето на жилетката си — да не отмята минутите, като че ли събитията от живота му са железопътни гари. Напротив, след като преди обяд е бил уместно трудолюбив, трябва да прекара следобеда си в разумна свобода. Тоест да се разхожда под върбите, да чете вечните автори, да разговаря с приятел под перголата, или да размишлява пред огнището — да се занимава с онези усилия, които нямат определен час и сами налагат своето начало и край.

А вторият звън?

Бащата на графа беше на мнение, че човек не бива никога да го чува. Ако е изживял деня си добре — в служба на трудолюбието, свободата и Бога, — би трябвало да е заспал много преди дванайсет. Така че вторият звън на часовника трябваше да е най-строг упрек. Какво правиш? — трябваше да казва той. — Дотолкова ли прахоса дневната светлина, та трябва да дириш какво да правиш по тъмно?

— Телешкото ви.

— А. Благодаря, Мартин.

Както бе редно, Мартин постави първото блюдо пред София, а второто пред графа. После остана малко по-близо до масата, отколкото бе необходимо.

— Благодаря — каза графът отново с любезен знак, че е свободен. Но когато графът пое приборите и започна да разказва на София как той и сестра му седяха до часовника в последната нощ на декември и го чакаха да обяви Нова година, Мартин пристъпи дори още по-близо.

— Да? — попита графът малко раздразнено.

Мартин се поколеба.

— Дали… да нарежа месото на младата дама?

Графът погледна през масата към София, която с вилица в ръка зяпаше чинията си.

Mon Dieu, помисли си графът.

— Няма нужда, приятелю. Аз ще се погрижа.

Когато Мартин се оттегли с поклон, графът заобиколи масата и с няколко бързи движения наряза месото на осем парчета. После понечи да остави приборите, но се поколеба и наряза осемте парчета на шестнайсет. Докато се върне на мястото си, тя вече беше изяла четири.

След като възстанови енергията си чрез подхранване, София отприщи нов порой от въпроси. Защо е по-добре да общуваш с работата сутрин, а с природата следобед? Защо човек ще чете три вестника? Защо трябва да се разхожда под върбите, а не под други дървета? И какво е пергола? Което на свой ред доведе до допълнителни питания относно „Спокоен час“, графинята и Елена.

По принцип графът обикновено смяташе изобилието от въпросителни за неуместно. Оставени сами на себе си, думите кой, какво, защо, кога и къде не спомагат за разговора. Но когато започна да отговаря на неспирните въпроси на София, като начерта с вилица върху покривката схемата на имението, обрисува личностите на семейните членове и спомена за някои традиции, той забеляза, че София е изцяло, абсолютно и напълно увлечена. Онова, което не успяха да постигнат слоновете и принцесите, явно го постигна животът в „Спокоен час“. И неусетно телешкото ѝ беше изчезнало.

Когато чиниите бяха отнесени, Мартин отново се появи да попита дали ще желаят десерт. Графът погледна София с усмивка, предполагайки, че няма да изпусне такава възможност. Но тя прехапа долната си устна и поклати глава.

— Сигурна ли си? — попита графът. — Сладолед? Бисквитки? Парче торта?

Но тя само се поразмърда на стола и отново поклати глава.

Виж го ти новото поколение, помисли си графът и сви рамене, връщайки десертното меню на Мартин.

— Очевидно сме готови.

Мартин прие менюто, но пак се забави. След това леко се завъртя с гръб към масата и се приведе с явното намерение да прошепне нещо в ухото на графа.

За Бога, помисли си графът. Сега пък какво?

— Граф Ростов, мисля, че вашата племенница… може би трябва да отиде.

— Да отиде? Къде да отиде?

Мартин се поколеба.

— Да се… уедини…

Графът вдигна очи към сервитьора, после погледна София.

— Не казвай повече, Мартин.

Сервитьорът се поклони и отстъпи.

— София — предположи колебливо графът, — да посетим ли дамската тоалетна?

Продължавайки да хапе устни, София кимна.

— Имаш ли нужда… да те придружа вътре? — попита той, след като я отведе по коридора.

София поклати глава и изчезна зад вратата на тоалетната.

Докато чакаше, графът се упрекна за мудното мислене. Не само бе пропуснал да ѝ нареже месото и да я заведе в дамската тоалетна, но явно и не бе помислил да ѝ разопакова багажа, защото беше облечена със същите дрехи както предния ден.

— И ти се наричаш сервитьор… — каза си той.

След миг София се появи, видимо облекчена. Но после, въпреки очевидната си любов към въпросите, тя се поколеба като човек, който се чуди дали да попита нещо.

— Какво има, скъпа? Тревожи ли те нещо?

София се поколеба още миг, после събра кураж:

— Още ли можем да си вземем десерт, чичо Александър?

Този път облекченият беше графът.

— Без съмнение, скъпа. Без съмнение.