Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (15)

1930

Граф Александър Илич Ростов се разбуди в осем и половина от трополенето на дъжд по стрехите. С полуотворени очи той отметна завивките и стана от леглото. Наметна халата и си обу чехлите. Взе тенекиената кутия от бюрото, изсипа една супена лъжица зърна в Апарата и започна да върти манивелата.

Докато въртеше и въртеше малката ръчка, стаята оставаше под недоловимата власт на съня. Все още непрогонената дрямка продължаваше да хвърля сянката си върху гледки и усещания, върху форми и формулировки, върху това, което е казано и което трябва да се направи, придавайки на всяко от тях безплътността на своето царство. Но когато графът отвори малкото дървено чекмедже на мелничката, светът и всичко в него се преобрази от това чудо, на което завиждат и алхимиците — аромата на прясно смляно кафе.

В този миг тъмнината бе отделена от светлината, водите от сушата и небето от земята. Дърветата раждаха плодове, горите шумоляха от движението на птици, зверове и всякакви други пълзящи твари. А нейде по-близо един търпелив гълъб потропваше по медната облицовка.

Като извади малкото чекмедже от Апарата, графът изсипа съдържанието му в кафеника (който той предвидливо бе заредил с вода предната вечер). Запали горелката и духна кибритената клечка. Докато чакаше кафето да кипне, той направи трийсет клякания, трийсет протягания и трийсет дълбоки вдишвания. От малкия шкаф в ъгъла взе каничка сметана, две английски бисквити и плод (днес ябълка). После наля кафето и се отдаде изцяло на утринните усещания.

Хрупкавата свежест на ябълката…

Горещата горчивина на кафето…

Изящната сладост на бисквитата с едва доловим дъх на граниво масло…

Тъй съвършена бе комбинацията, че като свърши, графът се изкуши пак да завърти ръчката, да разреже ябълката, да извади бисквитите, и още веднъж да се наслади на закуската.

Но времето и приливът не чакат никого. Така че след като изля остатъците от кафето, графът изтръска бисквитените трохи от чинията върху перваза на прозореца за своя пернат приятел. След това изпразни каничката сметана в чиния и се обърна към вратата с намерението да я остави в коридора — и точно тогава видя плика на пода.

Навярно някой го бе пъхнал под вратата посред нощ.

Той остави чинията за едноокия си приятел, взе плика и откри, че го чувства някак необичайно, сякаш вътре имаше нещо съвсем различно от писмо. На гърба бе отпечатана тъмносинята емблема на хотела, а отпред вместо име и адрес беше изписан въпросът: В четири следобед?

Графът седна на леглото и отпи последната глътка кафе. После пъхна острието на ножа за хартия под капака на плика, сряза го от ъгъл до ъгъл и надникна вътре.

— Mon Dieu — каза той.