Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (3)

Англичанин на сушата

Когато започна да се размърдва около девет и половина, в онези безформени моменти преди завръщане към реалността, граф Александър Илич Ростов се наслади на вкуса на идващия ден.

След един час щеше да крачи в топлата пролет по улица Тверская, разпънал мустаци като корабни платна. Попътно щеше да си купи „Хералд“ от павилиончето на „Газетний переулок“, да мине покрай сладкарницата на Филипов (спирайки само за кратко да огледа сладкишите на витрината) и след това да продължи за среща с банкерите си.

Но спирайки на бордюра (за да изчака движението), графът щеше да си припомни, че обядът му в Жокейския клуб е насрочен за два часа, и че макар банкерите му да го очакваха в десет и половина, те така или иначе бяха на разположение на вложителите, тъй че вероятно можеше да ги остави да чакат… С тези мисли щеше да завие обратно, да свали цилиндъра от главата си и да отвори вратата на Филипов.

Мигновено сетивата му щяха да бъдат възнаградени от безспорните доказателства за майсторството на пекаря. Из въздуха щяха да се реят нежните аромати на прясно изпечени гевречета, сладки кифли и погачи хляб — тъй несравними, че ежедневно ги доставяха в Ермитажа с влак, — а зад стъклото на предната витрина щяха да блестят в идеални редици торти с глазура, пъстра като лалетата на Амстердам. Пристъпвайки до тезгяха, графът щеше да поръча на младата дама със светлосиня престилка един сладкиш от хилядолистно тесто (колко точно название) и да я гледа с възхищение как използва чаена лъжичка, за да избута внимателно деликатеса от сребърната лопатка върху порцелановата чинийка.

С почерпката в ръка графът щеше да седне колкото се може по-близо до масичката в ъгъла, където модерни млади момичета се срещаха всяка сутрин, за да обсъдят клюките от предната вечер. Изпървом трите госпожици се съобразяваха с обстановката и разговаряха с тихи, благовъзпитани гласове; но понесени от потока на собствените си емоции, те неизбежно повишаваха тон, така че към единайсет и четвърт дори и най-дискретният любител на сладкиши нямаше друг избор, освен да подслушва хилядолистните им сърдечни премеждия.

Към дванайсет без четвърт, след като е приключил с чинийката, той щеше да изтръска трохите от мустаците си, да махне за благодарност на момичето зад щанда, да вдигне шапка към трите млади дами, с които веднъж бе побъбрил за кратко, да излезе пак на улица Тверская и да се замисли: А сега какво? Може би да отскочи до галерия „Бертран“, за да види най-новите платна от Париж, или да се вмъкне в залата на Консерваторията, където някой младежки квартет се опитва да овладее нещичко от Бетовен; може би просто щеше да завие обратно към Александровската градина, където да намери свободна пейка и да се възхищава на люляците, докато гълъбът гука и тропа по медната облицовка на перваза.

По медната облицовка на перваза…

— А, да — осъзна графът. — Май няма да има нищо такова.

Ако затвореше очи и се извърнеше към стената, дали бе възможно да се върне на пейката точно навреме, за да отбележи: Какво прекрасно съвпадение, когато край него минат трите млади дами от Филипов?

Без съмнение. Но да си фантазира какво би могло да се случи, ако обстоятелствата бяха различни, беше единственият сигурен път към лудостта.

Графът седна, отпусна решително ходила върху голия под и засука острите връхчета на мустаците си.

На бюрото на великия княз стърчеше висока чаша за шампанско и до нея тумбеста чаша за бренди. Високомерната стройност на първата гледаше отвисоко тантурестата заобленост на втората, тъй че нямаше как да не си помислиш за Дон Кихот и Санчо Панса в равнините на Сиера Морена. Или за Робин Худ и Отец Тък в сенките на Шерудската гора. Или за принц Хал и Фалстаф пред портите на…

Но на вратата се почука.

Графът се изправи и удари глава в тавана.

— Един момент — извика той, като разтриваше теме и ровеше из сандъка за халат. Вече прилично облечен, той отвори вратата и видя в коридора да чака един усърден младеж с всекидневната закуска на графа — каничка кафе, два сухара и плод (днес слива).

— Браво, Юри! Влизай, влизай. Остави го там, да, там.

Докато Юри подреждаше закуската върху капака на сандъка, графът седна зад писалището на великия княз и написа кратка бележка до някой си Константин Константинович, живеещ на улица Дурновски.

— Ще бъдеш ли така любезен да доставиш това, момчето ми?

Юри, който никога не бягаше от работа, радостно взе бележката, обеща да я предаде и прие бакшиша с поклон. Но на прага се спря.

— Дали… да оставя вратата открехната?

Разумен въпрос. Защото стаята беше доста задушна, а на шестия етаж едва ли имаше риск някой да наруши уединението на наемателя.

— Да, моля.

Докато стъпките на Юри заглъхваха надолу по витото стълбище, графът разпъна салфетката в скута си, наля чаша кафе и добави няколко капки сметана. Отпивайки първата глътка, той отбеляза със задоволство, че младият Юри трябва да бе взел на бегом трите допълнителни етажа, защото кафето не бе и с един градус по-хладно от обикновено.

Но докато отделяше с ножа резенче слива от костилката, графът зърна зад сандъка да се плъзга някаква сребриста сянка, привидно безплътна като облаче дим. Като се приведе настрана, за да надникне покрай високия стол, графът откри, че това блуждаещо духче не е нищо друго, освен котарака от фоайето на Метропол. Едноок, от породата руска синя, той не допускаше да му убегне нищо от ставащото в хотела, а сега явно идваше на тавана, за да инспектира лично новата квартира на графа. Излизайки от сенките, котаракът скочи от пода върху Амбасадор, от Амбасадор на нощното шкафче и от нощното шкафче върху трикракото писалище, без да издаде нито звук. От тази изгодна позиция той строго огледа стаята, после поклати глава с котешко разочарование.

— Да — каза графът, след като се озърна на свой ред. — Напълно те разбирам.

От хаотичното струпване на мебели малкото царство на графа бе станало досущ като антикварен магазин на Арбат. В стая с такива размери спокойно биха му стигнали един стол, едно нощно шкафче и една лампа. Можеше да живее и без лиможкия порцелан на баба си.

Ами книгите? С каква самонадеяност бе заявил: Всичките! Но в трезвата светлина на утрото трябваше да признае, че това нареждане бе дадено не толкова от здрав разум, колкото от чисто детински импулс да впечатли носачите и да натрие носа на войниците. Защото книгите дори не бяха по вкуса на графа. Неговата лична библиотека от величествени повествования на автори като Балзак, Дикенс и Толстой бе останала в Париж. Книгите, които носачите премъкнаха до тавана, принадлежаха на баща му и тъй като бяха посветени на рационалната философия и науката за модерното земеделие, всяка от тях предлагаше единствено тежко и трудно смилаемо четиво.

Без съмнение се налагаше още едно разчистване.

И тъй, след като похапна, изкъпа се и се облече, графът се хвана на работа. Най-напред провери вратата на съседната стая. Сигурно бе затисната отвътре с нещо доста тежко, защото от ударите с рамо само едва помръдваше. Следващите три стаи се оказаха претъпкани с вехтории от пода до тавана. Но в последната стая, сред купища керемиди и тенекиени ленти, бе разчистено широко пространство около очукан стар самовар, където някога при ремонта на покрива майсторите бяха пили чай.

Като се върна в стаята си, графът закачи няколко сака в гардероба. Разопакова няколко панталона и ризи и ги пъхна в задния десен ъгъл на писалището (за да не позволи на трикракия звяр да се катурне). Извлече по коридора сандъка, половината мебели и всички книги на баща си — освен една. Така в рамките на един час успя да сведе обзавеждането до най-основното: писалище и стол, легло и нощно шкафче, стол с висока облегалка за гостите и триметров проход между мебелите, широк точно колкото един замислен аристократ да крачи напред-назад.

Удовлетворен, графът погледна към котарака (който бе зает да си ближе лапите, настанен уютно върху удобния стол).

— Какво ще кажеш сега, стари разбойнико?

После седна на бюрото си и вдигна единствения том, който бе задържал. Трябва да бе минало цяло десетилетие, откакто графът за пръв път си обеща да прочете тази световно призната творба, която баща му обичаше толкова много. И все пак, колчем посочеше с пръст календара и заявеше: През този месец ще се посветя на есетата на Мишел дьо Монтен!, някакъв дяволит аспект от живота надникваше през вратата. От неочаквано кътче изникваше чувство на романтичен интерес, което не можеше да се пренебрегне с чиста съвест. Или пък банкерът му се обаждаше. Или в града идваше цирк.

В края на краищата животът е изкушение.

Но тук най-сетне обстоятелствата бяха решили да не разсейват графа, а да му представят необходимото време и самота, за да отдаде дължимото на знаменитата книга. И тъй, стиснал здраво тома в ръка, той вдигна крак върху ъгъла на писалището, избута стола назад докато се килна само на двата задни крака и започна да чете:

Една и съща цел може да се постигне с различни средства.

Най-обикновеният начин да смекчим сърцата на тези, които сме разгневили и които, разполагайки със средство да ни отмъстят, ни държат в своя власт, е да ги трогнем с покорство и да предизвикаме у тях състрадание и милост. Понякога обаче храбростта и твърдостта — средства съвсем противоположни, могат да окажат същото въздействие.^[1]

За пръв път графът бе свикнал да чете на килнат стол в имението „Спокоен час“.

През онези разкошни пролетни дни, когато овощните градини цъфтяха и дивите жита се полюшваха над тревата, той и Елена търсеха приятно кътче за убиване на времето. Един ден то можеше да е под перголата на горния двор, на следващия до високия бряст, надвиснал над завоя на реката. Докато Елена бродираше, графът килваше стола си назад — опирайки леко крак върху ръба на фонтана или върху дънера на дървото, за да запази равновесие — и четеше на глас любимите ѝ творби на Пушкин. И час по час, стих по стих, игличката се въртеше неуморно.

— За къде са предназначени тия шевове? — питаше понякога той в края на поредната страница. — Със сигурност вече всяка възглавница в домакинството е украсена с пеперуда и всяка кърпичка с монограм.

А когато я обвиняваше, че нощем разплита шевовете си като Пенелопа, само за да го накара да ѝ прочете още едно томче стихове, тя се усмихваше загадъчно.

Надигайки глава от страниците на Монтен, графът спря поглед върху портрета на Елена, подпрян на стената. Нарисуван в „Спокоен час“ през август, той изобразяваше сестра му на масата в трапезарията пред фруктиера с праскови. Колко добре бе схванал образа ѝ Серов — с гарвановочерна коса, леко зачервени бузи и благо, всеопрощаващо изражение. Може би имаше нещо в тези шевове, помисли си графът, някаква нежна мъдрост, която тя овладяваше чрез завършването на всяка мъничка бримка. Да, с толкова мило сърце на четиринайсетгодишна възраст човек можеше само да си представи какво изящество би излъчвала на двайсет и пет години…

Деликатно почукване го изтръгна от унеса. Затваряйки книгата на баща си, той се озърна и видя на прага един шейсетгодишен грък.

— Константин Константинович!

Като отпусна шумно предните крака на стола, графът пристъпи към прага и стисна ръката на посетителя.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете. Срещали сме се само един-два пъти, тъй че може би не си спомняте, но аз съм Александър Ростов.

Старият грък се поклони в знак, че не е необходимо напомняне.

— Заповядайте, влезте. Седнете.

Замахвайки с шедьовъра на Монтен срещу едноокия котарак (които скочи на пода със съскане), графът предложи на госта си стола с високата облегалка, а сам той се настани зад писалището.

В последвалите мигове старият грък отвърна на графския поглед с израз на умерено любопитство — което навярно трябваше да се очаква, тъй като никога не се бяха срещали по делови въпроси. В края на краищата графът нямаше навика да губи на карти. Затова сега пое инициативата.

— Както виждате, Константин, положението ми се промени.

Гостът си позволи да прояви изненада.

— Не, наистина — каза графът. — Промени се, и то сериозно.

Старият грък огледа набързо стаята и вдигна ръце в знак, че признава скръбното непостоянство на положението.

— Може би търсите достъп до… капитал? — попита той.

При това предложение старият грък замълча едва доловимо преди думата „капитал“. И според експертното мнение на графа това беше перфектна пауза — овладяна през десетилетия деликатни разговори. Пауза, с която той изразяваше известно съчувствие към събеседника, без дори и за миг да допусне, че има промяна в техните взаимоотношения.

— Не, не — увери го графът, като поклати глава, за да подчертае, че Ростови нямат навик да взимат заеми. — Напротив, Константин, имам нещо, което мисля, че ще ви заинтересува.

След това графът измъкна сякаш от въздуха една от монетите, скрити в писалището на великия княз, и я задържа изправена между палеца и показалеца.

Старият грък се вгледа в монетата за секунда, после бавно въздъхна в знак на възхищение. Защото макар Константин Константинович да бе лихвар по професия, неговото изкуство беше да види една вещ за минута, да я подържи за момент и да узнае истинската ѝ стойност.

— Може ли…? — попита той.

— Разбира се.

Той взе монетата, завъртя я веднъж и я върна с благоговение. Тя не само бе чиста в металургичен смисъл, но и двуглавият орел на обратната страна потвърждаваше за опитното око, че това е една от петте хиляди монети, изсечени в чест на коронацията на Екатерина Велика. Такава монета, закупена от нуждаещ се аристократ, можеше да се продаде с разумна печалба на най-предпазливите банкови къщи в най-добри времена. Но в период на катаклизъм? Макар че търсенето на обикновени луксозни вещи се сриваше, стойността на такова съкровище щеше да нараства.

— Извинете любопитството ми, ваше превъзходителство, но дали това е… самотна монета?

— Самотна? О, не — поклати глава графът. — Тя живее като войник в казарма. Като роб в кухнята. Уви, нито за миг за не е сама.

Старият грък отново въздъхна.

— Добре тогава…

И в рамките на броени минути двамата уговориха идеално споразумение. Нещо повече, старият грък заяви, че ще му бъде приятно лично да достави три бележки, които графът написа веднага. После се ръкуваха като добри познати и си уговориха среща след три месеца.

Но точно когато се канеше да прекрачи прага, старият грък спря.

— Ваше превъзходителство… Може ли да задам един личен въпрос?

— Разбира се.

Старецът почти плахо посочи писалището на великия княз.

— Можем ли да очакваме от вас нови стихове?

Графът се усмихна с благодарност.

— За жалост, Константин, поетичните ми дни са отминали.

— Ако вашите поетични дни са отминали, граф Ростов, не вие, а ние трябва да съжаляваме.

 

 

В североизточния ъгъл на втория хотелски етаж бе закътан дискретно Боярски — най-добрият ресторант в Москва, ако не и в цяла Русия. Със своите сводести тавани и тъмночервени стени, напомнящи за болярска обител, Боярски можеше да се похвали с най-елегантната обстановка в града, най-изискания персонал и най-изтънчения главен готвач.

Да се храниш в Боярски представляваше тъй знаменито преживяване, че в която и да било вечер се налагаше да си пробиваш пътя с лакти през тълпа от чакащи — само за да привлечеш погледа на Андрей, възправен над голямата черна книга, в която се вписваха имената на щастливците; а когато салонният управител ти направеше знак да влезеш, можеше да очакваш да те спрат пет пъти на четири различни езика, докато вървиш към ъгловата маса, където ще бъдеш обслужен безупречно от сервитьор с бял смокинг.

Или по-точно, можеше да очакваш това до 1920 г., когато, след като затвориха границите, болшевиките решиха да забранят използването на рубли в изисканите ресторанти — с което на практика ги закриха за 99 процента от населението. И затова тази вечер, докато графът се заемаше с ордьовъра, наоколо водни чаши звънкаха в приборите, двойки си шушукаха притеснено и дори най-добрите сервитьори извиваха очи към тавана.

Но всеки период има своите добродетели, дори смутното време…

Когато през 1912 г. бе привлечен в Метропол като главен готвач, Емил Жуковски пое командването на опитен персонал и внушителна кухня. Освен това разполагаше с най-знаменития килер на изток от Виена. Рафтовете му за подправки представляваха истинска енциклопедия за предпочитанията на света, а в хладилника му висеше на куки невероятно разнообразие от птици и зверове. При това положение човек естествено би могъл да предположи, че 1912 е била идеална година, в която да се измери талантът на готвача. Но по време на изобилие всеки малоумник с черпак може да залъже езика. За да изпробва истински изобретателността на готвача, човек трябва да погледне към период на недоимък. А кое осигурява недоимък по-добре от войната?

В този следреволюционен период — с неговите икономически спадове, провалени реколти и блокирана търговия — изтънчените продукти станаха в Москва тъй оскъдни, като пеперуди насред морето. Килерът на Метропол бе изчерпан крина по крина, килограм по килограм, щипка по щипка и готвачът трябваше да задоволи очакванията на своята публика с царевично брашно, карфиол и зеле — тоест с всичко, което успее да докопа.

Да, някои твърдяха, че Емил Жуковски е темерут, други го наричаха избухлив. Трети казваха, че е дребосък с великански темперамент. Но никой не можеше да оспори неговата гениалност. Само погледнете блюдото, което графът довършваше в този момент: салтимбока, изработена по неволя. Вместо телешки котлет Емил бе начукал пилешки гърди. Вместо прошуто де Парма бе нарязал на тънко украинска шунка. А вместо салвия, тази деликатна подправка, която обвързва другите вкусове? Беше избрал билка, също тъй мека и ароматна като салвията, но по-горчива на вкус… Не беше босилек или риган, графът бе сигурен в това, но определено я беше срещал някъде и преди…

— Как ви се струва тази вечер, ваше превъзходителство?

— А, Андрей. Всичко е превъзходно както винаги.

— А салтимбоката?

— Вдъхновяваща. Но имам един въпрос: билката, която Емил е сложил под шунката… знам, че не е салвия. Дали случайно не е коприва?

— Коприва? Не вярвам. Но ще попитам.

След това салонният управител се оттегли с поклон.

Без съмнение Емил Жуковски е гений, помисли си графът, но човекът, който осигуряваше превъзходната репутация на Боярски, гарантирайки всичко между стените му да върви гладко, беше Андрей Дюрас.

Родом от Южна Франция, Андрей беше красив, висок и с прошарени слепоочия, но най-характерната му черта не бе външността, ръстът или косата му, а ръцете. Бледи с добре поддържани нокти, пръстите му бяха със сантиметър по-дълги от пръстите на повечето мъже с неговата височина. Ако беше пианист, Андрей би могъл с лекота да изкара дванайсет гами. Ако беше кукловод, би могъл да разиграе битката с мечове между Макбет и Макдъф пред очите на трите вещици. Но Андрей не бе нито пианист, нито кукловод, или поне не в традиционния смисъл. Той беше капитанът на Боярски и човек гледаше смаяно как ръцете му изпълняват задълженията си във всеки един момент.

След като току-що бе отвел група жени до масата им например, Андрей сякаш дръпна назад столовете едновременно. Когато една от дамите извади цигара, той вече държеше запалка в едната ръка и пазеше пламъчето с другата (като че ли някой някога бе усещал течение между стените на Боярски!). А когато жената, която държеше винената листа, помоли за препоръка, той не посочи бордо от 1900 г. — поне не в тевтонския смисъл. Само лекичко изпъна показалец с движение, напомнящо онзи жест от тавана на Сикстинската капела, с който Първотворецът предава искрата на живота. После се оттегли с поклон, прекоси залата и изчезна през кухненската врата.

Но преди да мине и минута, вратата пак се отвори — и на прага застана Емил.

Висок сто шейсет и три сантиметра и тежък деветдесет килограма, готвачът набързо огледа залата, после се отправи към графа, следван по петите от Андрей. Попътно готвачът блъсна стола на един клиент и едва не събори един помощник-келнер заедно с таблата му. Спирайки рязко пред масата на графа, той го изгледа от глава до пети, сякаш се канеше да го предизвика на дуел.

— Bravo, monsieur — изрече той с възмущение. — Bravo!

После се завъртя на пети и изчезна в кухнята си.

Андрей, леко задъхан, се поклони в израз както на извинение, така и на поздравление.

— Наистина е било коприва, ваше превъзходителство. Вкусът ви си остава ненадминат.

Макар да не бе склонен към злорадство, графът не успя да се удържи от доволна усмивка.

Тъй като знаеше, че графът си пада по сладкото, Андрей посочи към десертната количка.

— Може ли да ви донеса резенче сливова торта с комплиментите на заведението…?

— Благодаря за идеята, Андрей. Обикновено не бих пропуснал. Но тази вечер имам други ангажименти.

 

 

След като призна, че човек трябва да овладее положението си, или да бъде завладян от него, графът сметна за необходимо да се замисли как най-вероятно може да се постигне тази цел, когато човек е осъден на доживотен затвор.

Мислите за отмъщение бяха запазили разсъдъка на Едмон Дантес в замъка Иф. Несправедливо затворен, той се крепял като планирал систематичното унищожение на личните си агенти на злото. За Сервантес, поробен от пирати в Алжир, стимулът бил в надеждата за все още ненаписани страници. А за Наполеон на Елба, докато се разхождал сред кокошките, пъдейки мухите и заобикаляйки калните локви, виденията за триумфално завръщане в Париж разпалвали волята му да упорства.

Но графът не бе склонен към отмъщение; нямаше въображението за епос; и определено не притежаваше фантазьорското его да мечтае за възстановяване на империи. Не. Неговият образец за овладяване на положението щеше да бъде съвсем различен затворник: англичанин, изхвърлен на сушата. Също като Робинзон Крузо, попаднал на Острова на отчаянието, графът щеше да поддържа своята решимост, като се посвети на практичните дела. След като изтрезнеят от мечтите за бързо спасение, световните Робинзоновци търсят подслон и източник на прясна вода; научават се да палят огъня с кремък; опознават топографията на острова, климата, флората и фауната, като през цялото време си отварят очите на четири за платна на хоризонта и стъпки по пясъка.

Именно с тази цел графът бе помолил стария грък да достави трите бележки. В рамките на няколко часа го посетиха двама пратеници: едно момче от „Муър енд Мирилийс“ донесе луксозно спално бельо и удобна възглавница; друго дотича от Петровски безистен с четири калъпа от любимия сапун на графа.

А третият получател? Тя навярно беше пристигнала, докато графът бе на вечеря. Защото на леглото го чакаше светлосиня кутия с един-единствен хилядолистен сладкиш.