Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (16)

Изкуството на Арахна

Работата на историка е да определя разни епохални събития, както е седнал удобно на стола. От дистанцията на времето, той поглежда назад и посочва една дата, точно както някой беловлас фелдмаршал посочва някой речен завой върху картата: Там е било, казва той. Повратната точка. Решаващият фактор. Съдбовният ден, променил из основи всичко, което ще последва.

Там, на трети януари 1928 г., казват ни историците, е началото на първия петгодишен план — онази инициатива, която ще започне преобразяването на Русия от аграрно общество на деветнайсети век в индустриална сила на двайсети век. Там, на седемнайсети ноември 1929 г. Николай Бухарин, основател на държавата, редактор на „Правда“ и последен верен приятел на селянина, е надхитрен от Сталин и изгонен от Политбюро — разчиствайки пътя за завръщане към самодържавието във всяко едно отношение, освен по име. И там, на двайсет и пети февруари 1927 г., е съставен член 58 от Наказателния кодекс — мрежата, която в крайна сметка ще оплете всички ни.

Там, на двайсет и седми май, или там, на шести декември; в осем или девет сутринта.

Там е било, казват те. Сякаш — досущ като в операта — завесата е паднала, едни декори са вдигнати към тавана и други слизат на сцената, тъй че когато завесата се отваря след миг, публиката ще се окаже пренесена от богато украсена бална зала на бреговете на горски поток…

Но събитията, станали на тези различни дати, не хвърлиха град Москва в суматоха. Когато се откъсна листът от календара, прозорците на спалните не грейнаха изведнъж с блясъка на милион електрически крушки; онзи Бащински поглед не увисна изведнъж над всяко бюро и не се появи във всеки сън; нито пък шофьорите на сто черни камионетки завъртяха внезапно ключовете и се пръснаха по нощните улици. За пускането на първия петгодишен план, свалянето на Бухарин и разширяването на Наказателния кодекс, за да позволи арестуването на всеки при най-малкия намек за несъгласие, имаше само слухове, поличби, предположения. И щеше да мине цяло десетилетие, преди тяхното въздействие да се усети напълно.

Не. За повечето от нас краят на 20-те години не се характеризираше с поредица от епохални събития. Преминаването на тези години беше по-скоро като завъртане на калейдоскоп.

В дъното на калейдоскопа лежат случайно съчетани парченца цветно стъкло; но благодарение на слънчевия блясък, взаимодействието на огледалата и магията на симетрията, когато човек надниква вътре, открива тъй колоритна, тъй съвършено съставена шарка, че сякаш е проектирана най-грижливо. После с леко завъртане на китката частите почват да се изместват и заемат нова конфигурация — конфигурация със своя собствена симетрия на формите, своя собствена плетеница от цветове, свои собствени намеци за нечий замисъл.

Така беше в град Москва към края на 20-те години.

И така беше в хотел Метропол.

Всъщност ако някой кореняк московчанин прекосеше Театралния площад през последния пролетен ден на 1930 г., би открил хотела точно както го помни.

Там, на предните стъпала, все още стои Павел Иванович с униформеното палто и изглежда непоклатим както винаги (макар че напоследък бедрото го тормози в мъгливите дни). От другата страна на въртящите се врати чакат същите нетърпеливи момчета със същите сини каскети, готови да помъкнат куфарите по стълбището (макар че сега се казват Гриша и Геня, а не Паша и Петя). Василий, с неговото свръхестествено усещане за всичко наоколо продължава да стои зад портиерското бюро, точно срещу Аркадий, който е все така готов да завърти регистъра и да ви предложи писалка. А в кабинета на управителя господин Халецки все още седи зад безупречното си бюро (макар че един нов заместник-управител с благочестива усмивка е склонен да прекъсва унеса му при най-малкото нарушение на хотелския правилник).

В Пиацата руснаци от всяка черга (или поне тези с достъп до чуждестранна валута) идват да поседят на кафе и да се срещнат с приятели. А в балната зала солидните забележки и майсторите на закъсненията, които някога характеризираха Събранията, сега характеризират Държавните вечери (макар че от балкона вече не ги шпионират наблюдатели със склонност към жълтото).

Ами Боярски?

В два часа кухнята вече е в разгара си. По дървените маси младшите готвачи кълцат моркови и лук, докато заместник-главният готвач Станислав сръчно обезкостява гълъби и си подсвирква. На огромните печки върху осем горелки къкрят сосове, супи и яхнии. Майстор сладкарят, който изглежда обсипан с брашно като някоя от своите кифлички, отваря вратата на фурната, за да извади две тави козунаци. А в центъра на цялата тази дейност, с поглед към всеки помощник и пръст във всяка тенджера, стои Емил Жуковски с нож за кълцане в ръка.

Ако кухнята на Боярски е оркестър, а Емил негов диригент, то ножът за кълцане е диригентската палка. С острие широко пет сантиметра в основата и дълго двайсет и пет сантиметра до върха, той рядко е извън ръката му и никога извън обхват. Макар кухнята да е оборудвана с ножове за филетиране, ножове за обезкостяване, ножове за белене и сатъри, Емил може да изпълни всяка от различните задачи, за които създадени тези ножове, със своя двайсет и пет сантиметров секач. С него може да одере заек. Може да нареже лимон. Може да обели и раздели на четири гроздово зърно. Може да го използва, за да обърне палачинка или да разбърка супа, а с острия край може да измери чаена лъжичка захар или щипка сол. Но най-вече го използва за посочване.

— Ти — казва той на сосиера, размахвайки ножа си. — Колко още ще го вариш това нещо? За какво ще го използваш, а? За павиране на пътища? За рисуване на икони?

— Ти — казва той на старателния нов чирак в края на тезгяха. — Какво правиш там? На тоя магданоз му е трябвало по-малко време да порасне, отколкото на теб да го нарежеш!

А през последния пролетен ден? Този път Станислав е на върха на ножа. Защото както подрязва мазнината от агнешкото, Емил внезапно спира и поглежда свирепо през масата.

— Ти! — казва той, сочейки с ножа носа на Станислав. — Какво е това?

Станислав, мършав естонец, който усърдно е изучавал всеки ход на майстора си, стреснато вдига очи от гълъбите.

— За кое питате, господине?

— Какво си подсвиркваш?

Естествено, в главата на Станислав има мелодия — нещо дребно, което е чул предната вечер на минаване покрай входа на бара, — но той дори не е усещал, че си подсвирква. И сега, изправен срещу ножа за кълцане, за нищо на света не може да си спомни каква е мелодията.

— Не съм сигурен — признава той.

— Не бил сигурен! Подсвиркваше ли си, или не?

— Да, господине. Сигурно съм си подсвирквал. Но ви уверявам, че беше просто някакво парче.

— Просто някакво парче?

— Малка песничка.

— Знам какво е парче! Но с какво право го подсвиркваш? А? Централният комитет ли те е направил комисар на Парчесвиренето? Великия Орден на Парчетосването ли виждам закачен на гърдите ти?

Без да поглежда надолу, Емил стоварва ножа си върху тезгяха, отцепвайки един агнешки котлет тъй прецизно, сякаш отсича мелодията от паметта на Станислав веднъж завинаги. Главният готвач отново вдига секача и насочва върха, но преди да заговори, вратата отделяща кухнята на Емил от останалата част на света се отваря широко. Това е Андрей, енергичен както винаги, с Книгата в ръка и с очила вдигнати над челото. Като разбойник след схватка Емил пъхва ножа под пояса на престилката си и после поглежда с очакване към вратата, която след миг пак се отваря.

При най-леко завъртане на китката късчетата стъкло се подреждат в нова шарка. Синият каскет на носач се връчва от едно момче на следващото, канарено жълтата рокля се прибира в куфара, малкият червен пътеводител се актуализира с новите имена на улиците, а през люлеещите се врати на Емил влиза граф Александър Илич Ростов — преметнал през лакът бялото униформено сако на Боярски.

Една минута по-късно на масата в малкия кабинет до кухнята седяха Емил, Андрей и графът — този Триумвират, който се събираше всеки ден в 2:15, за да реши съдбата на персонала на ресторанта, неговите клиенти, пилетата и доматите.

Както обикновено, Андрей откри съвещанието, като закрепи очилата за четене на върха на носа си и отвори Книгата.

— Тази вечер в частните сепарета няма празненства — започна той, — но всяка маса в салона е запазена за двама.

— А — каза Емил с мрачната усмивка на командир, който предпочита неравната битка. — Но няма да ги пришпорвате, нали?

— В никакъв случай — увери го графът. — Просто ще се погрижим менютата да се доставят бързо и поръчките да се приемат директно.

Емил кимна одобрително.

— Има ли някакви усложнения? — обърна се графът към салонния управител.

— Нищо необичайно.

Андрей завъртя Книгата така, че неговият оберкелнер да види сам.

Графът плъзна пръст по списъка с резервации. Както бе казал Андрей, нямаше нищо необичайно. Комисарят по транспорта ненавиждаше американските журналисти; германският посланик ненавиждаше комисаря по транспорта; а заместник-председателят на ОГПУ бе ненавиждан от всички.^[1] Най-деликатният проблем беше, че двама различни членове на Политбюро бяха запазили маси за второто настаняване. Тъй како и двамата бяха сравнително нови на постовете си, не бе задължително да получат най-добрите маси в заведението. Същественото обаче беше отношението към тях да е идентично във всяко отношение. Те трябваше да бъдат обслужвани с еднакво внимание на маси с еднакъв размер, еднакво отдалечени от вратата на кухнята. И в идеалния случай да са от противоположни страни на централната цветна аранжировка (тази вечер от ириси).

— Какво мислите? — попита Андрей с писалка в ръката.

Докато графът даваше предложения кой къде да седне, откъм вратата долетя деликатно почукване. Влезе Станислав, носейки супник и дълбока чиния.

— Добър ден, господа — каза заместник-главният готвач на Андрей и графа с приятелска усмивка. — В допълнение към обичайното ни меню, тази вечер имаме супа от краставици и…

— Да, да — навъси се Емил. — Знаем, знаем.

Станислав извинително сложи супника и чинията на масата, докато Емил му махаше с ръка да изчезва. Щом той излезе, главният готвач посочи към приношението.

— В допълнение към обичайното ни меню, тази вечер имаме супа от краставици и агнешко бутче с червено вино.

На масата имаше три чаени чаши. Емил гребна от супата в две от тях и изчака колегите му да я опитат.

— Превъзходно — каза Андрей.

Емил кимна, после се обърна към графа с вдигнати вежди.

Пюре от обелена краставица, помисли графът. Кисело мляко, разбира се. Малко сол. Не толкова копър, колкото може да се очаква. Всъщност нещо съвсем друго… Нещо, което говори за идващото лято също толкова красноречиво, но с малко повече усет…

— Мента? — попита той.

Главният готвач отговори с усмивката на достойно победен.

— Bravo, monsieur.

— … за да се съчетае с агнешкото — добави одобрително графът.

Емил леко кимна, после изтегли секача от пояса си, отряза четири парченца от бутчето и сложи по две върху чиниите на колегите си.

Агнешкото, покрито с розмарин и галета, беше пикантно и крехко. Салонният управител и оберкелнерът въздъхнаха с възхищение.

Благодарение на един член на Централния комитет, който през 1927 г. неуспешно се опита да поръча бутилка бордо за новия френски посланик, в избата на Метропол вече пак можеха да се намерят вина с етикети (в края на краищата знае се, че въпреки значителния си размер шията на дракона се подмята насам-натам също като тази на змията). Затова Андрей се обърна към графа и го попита какво смята, че би трябвало да препоръчват с агнешкото.

— За тези, които могат да си го позволят, „Шато Латур“’99.

Главният готвач и салонният управител кимнаха.

— А за тези, които не могат?

Графът се замисли.

— Може би бутилка „Кот дю Рон“.

— Отлично — каза Андрей.

Емил вдигна ножа си, посочи останалата част от бутчето и предупреди графа:

— Кажете на момчетата, че моето агнешко се сервира алангле. Който го иска препечено, да ходи на закусвалня.

Графът изрази своето разбиране и готовност да се съобрази. После Андрей затвори Книгата и Емил избърса секача си. Но докато те започваха да избутват столовете си назад, графът остана на място.

— Господа — каза той. — Само още нещо, преди да се оттеглим…

Виждайки изражението му, главният готвач и салонният управител отново придърпаха столовете си към масата.

Графът погледна през прозореца към кухнята, за да се увери, че персоналът е потънал в работа. После извади от джоба на сакото си плика, който бяха пъхнали под вратата му. Когато го преобърна над неизползваната чаена чаша на Емил, отвътре се изсипаха нишки с червен и златист оттенък.

Тримата млъкнаха за момент.

Емил се облегна назад.

— Bravo — каза отново той.

— Може ли? — попита Андрей.

— Разбира се.

Андрей вдигна чаената чаша и я разклати напред-назад. После я върна толкова леко върху чинийката, че порцеланът не издаде звук.

— Достатъчно ли е?

След като видя нишките да се изсипват от плика, главният готвач не се нуждаеше от повторен поглед.

— Без съмнение.

— Имаме ли още финокио^[2]?

— Има няколко глави в дъното на килера. Ще трябва да изхвърлим външните листа, но иначе са добре.

— Обадиха ли се за портокалите? — попита графът.

Главният готвач мрачно поклати глава.

— Колко ще ни трябват? — попита Андрей.

— Два. Може би три.

— Мисля, че знам къде могат да се намерят…

— Дали може да стане днес? — попита готвачът.

Андрей извади часовника си от джобчето на жилетката и го погледна върху дланта си.

— Ако извадим късмет.

Откъде би могъл Андрей да се сдобие с три портокала в толкова кратък срок? Друг ресторант? Някой от специалните магазини с твърда валута? Покровител в горните етажи на партията? Е, ако ще го правим на въпрос, откъде графът се бе сдобил с четирийсет грама шафран? Такива въпроси не се задаваха от години. Достатъчно е да кажем, че шафранът бе налице, а портокалите на една ръка разстояние.

Тримата конспиратори си размениха доволни погледи, после избутаха столовете си назад. Андрей върна очилата си на челото, а Емил се обърна към графа.

— Ще връчвате менютата право в ръцете им и ще приемате поръчките бързо, нали? Без хитруване?

— Без хитруване.

— Добре тогава — заключи главният готвач. — Ще се видим пак тук в дванайсет и половина.

 

 

Когато графът напусна Боярски с бялото сако, преметнато на лакътя, на устните му имаше усмивка, а в стъпките му пружинираща енергия. Всъщност от цялото му поведение лъхаше бодрост.

— Привет, Гриша — каза той, докато се разминаваше с носача (който мъкнеше нагоре по стълбището ваза с грамадни лилиуми).

— Guten tag — каза той на прекрасната млада фройлайн с лавандулова блуза (която чакаше до вратата на асансьора).

Без съмнение доброто настроение на графа се дължеше отчасти на показанията на термометъра. През последните три седмици температурата се бе изкачила с около три градуса, задвижвайки хода на природните и човешките събития, стигащи до върха си с привкуси на мента в краставичната супа, лавандулови блузи до вратите на асансьора и обедни доставки на грамадни лилиуми. Бодрата му стъпка идваше и от перспективата за следобедна задача и полунощна среща. Но факторът, който най-пряко допринасяше за доброто настроение на графа, беше двойното bravo от Емил. За четири години такова нещо се беше случвало само един или два пъти.

Минавайки през фоайето, графът отвърна на дружеското помахване на новия служител от пощенското гише и поздрави Василий, който стоеше плътно до телефона (след като несъмнено беше осигурил още два билета за някое напълно разпродадено представление).

— Добър ден, приятелю. Трудиш се, както виждам.

Портиерът утвърдително размаха ръка към фоайето, което изглеждаше оживено почти както в предвоенните времена. Сякаш за да го подкрепи, телефонът на бюрото му почна да звъни, издрънча звънчето за носачите и някой извика:

— Другарю! Другарю!

А, другарю, помисли си графът. Това беше думата на новото време…

Когато графът беше момче в Санкт Петербург, човек рядко се сблъскваше с нея. Тя вечно се мотаеше зад мелниците и фабриките, или под кръчмарските маси, оставяйки от време на време следи от лапите си върху прясно отпечатаните брошури, проснати за сушене в мазето. Сега, трийсет години по-късно, тя беше най-често срещаната дума на руски език.

Като истинско чудо на семантичната ефективност, думата другар можеше да се използва за поздрав или за раздяла. За поздрав или за предупреждение. Като призив за действие или като протест. Или пък просто като начин да се привлече нечие внимание в оживеното фоайе на голям хотел. И благодарение на универсалността на думата руският народ най-сетне успя да се отърве от досадните формалности, овехтелите титли, тромавите идиоми — и дори от имената! Къде другаде в цяла Европа човек би могъл с една-единствена дума да повика всеки свой сънародник, бил той мъж или жена, млад или стар, приятел или враг?

— Другарю! — извика отново някой, този път малко по-настоятелно. И после дръпна ръкава на графа.

Изненадан, графът се обърна и видя до себе си новия служител от пощенското гише.

— Е, здрасти. С какво мога да ви бъда полезен, младежо?

Човекът се пообърка от въпроса на графа, тъй като явно смяташе, че е негова работа да служи на другите.

— Има писмо за вас — обясни той.

— За мен?

— Да, другарю. Вчера дойде.

Младежът посочи гишето, за да покаже къде е писмото.

— Е, в такъв случай, следвам ви — каза графът.

Гражданският служител и клиентът се насочиха към съответните си позиции от двете страни на въпросното малко гише, който разделя написаното от прочетеното.

— Ето го — каза той, след като се порови за малко.

— Благодаря, добри ми човече.

Като пое плика в ръка, графът почти очакваше да е адресиран До другаря, но там (под две пощенски марки с образа на Ленин) бе изписано пълното име на графа — със скромно спретнат, леко наклонен и тук-там увеличен почерк.

Когато слезе от Боярски във фоайето, графът се беше упътил към ателието на срамежливата хубавица, където се надяваше да намери парче бял конец за падналото копче от сакото си. Но той не бе виждал Мишка почти половин година; и още в мига щом разпозна почерка на стария си приятел, една дама с кученце стана от любимото му кресло между саксиите с палми. Винаги внимателен към знаците на Съдбата, графът отложи посещението си при шивачката, зае креслото и отвори писмото.

Ленинград

14 юни 1930 г.

Драги Саша,

В четири часа тази сутрин, след като не можах да заспя, аз излязох из стария град. Почитателите на белите нощи вече се бяха затътрили по домовете, а трамвайджиите още не си бяха сложили фуражките, тъй че можех да се разхождам по Невски проспект сред пролетна тишина, която изглеждаше открадната от друга губерния, ако не и друго време.

Невски, също като самия град, вече носи ново име: Проспект 25 октомври — достоен ден с основателни претенции за една внушителна улица. Но в онзи час той беше точно както го помниш, приятелю. И без определена цел, аз прекосих каналите Мойка и Фонтанка, минах покрай магазините и розовите фасади на величавите стари къщи, додето накрая стигнах до Тихвинското гробище, където телата на Достоевски и Чайковски дремят на няколко крачки едно от друго. (Помниш ли как късно през нощта обсъждахме гениалността на единия и другия?)

И изведнъж осъзнах, че да вървиш по Невски проспект е като да крачиш през руската литература. Точно там в началото — малко след крайбрежния булевард на Мойка — е къщата, в която приключил животът на Пушкин. Няколко крачки по-нататък са стаите, където Гогол започнал „Мъртви души“. После Националната библиотека, където Толстой се ровил из архивите. А тук, зад гробищните стени, лежи брат Фьодор, нашият неспокоен свидетел на човешката душа, погребан под черешовите дървета.

Докато стоях унесен в мисли, слънцето се издигна над гробищните стени, огря проспекта и почти зашеметен, аз си спомних онова велико твърдение, онази прокламация, онова обещание:

Да светя винаги,

да светя всякъде,

на сетни дни до дънцето…

Преди да премине към втората страница от писмото на стария си приятел, графът неволно вдигна очи, дълбоко трогнат.

Не спомените за Санкт Петербург го вълнуваха толкова — нито пък някаква носталгия по младостта сред фасадите с розов оттенък или по годините с Мишка в квартирата над обущаря. Нито беше и заради сантименталните напомняния на Мишка за литературното величие на Русия. Графът бе трогнат от мисълта, че старият му приятел се е осмелил да прекрачи в тази открадната пролет, почти без да знае накъде отива. Защото още от първия ред на писмото графът знаеше точно накъде е тръгнал Мишка.

Бяха минали четири години, откакто Мишка се премести в Киев при Катерина; една година, откакто тя го напусна заради друг мъж; и шест месеца, откакто той се завърна в Санкт Петербург, за да се барикадира отново зад книгите. И ето че през една пролетна нощ в четири сутринта, неспособен да заспи, той се озовава на Невски проспект, следвайки точно същия път, по който е вървял с Катерина в деня, когато за пръв път го е хванала за ръката. И там, когато слънцето започва да изгрява, той е обзет от мисли за твърдение, прокламация, обещание — обещание да грее навсякъде и винаги до самото дъно на последните дни: а това в края на краищата е всичко, което някой някога е искал от любовта.

Докато тези мисли минаваха през ума на графа, беше ли разтревожен, че Мишка все още си пада по Катерина? Беше ли разтревожен, че старият му приятел болезнено се завръща по стъпките на една провалена връзка?

Разтревожен ли? Мишка щеше да копнее за Катерина до края на живота си! Вече никога нямаше пак да върви по Невски проспект, както и да го преименуват, без да изпитва непоносимо чувство на загуба. И точно така трябваше да бъде. Именно това чувство за загуба трябва да очакваме, да се подготвяме за него и да го лелеем до последните си дни; защото в крайна сметка само разбитото сърце оборва всичко нетрайно в любовта.

Графът вдигна писмото на Мишка с намерението да чете по-нататък, но когато обърна страницата, ненадейно трима младежи, излизащи от Пиацата, спряха от другата страна на палмите, за да продължат някакъв тежък разговор.

Триото се състоеше от миловиден комсомолски тип малко над двайсетте и две по-млади жени — едната блондинка, другата брюнетка. Тримата явно заминаваха за област Иваново по някаква официална задача и младият мъж, който беше техен водач, сега предупреждаваше спътничките си за лишенията, с които неизбежно ще се сблъскат, като същевременно ги уверяваше в историческата значимост на тяхната работа.

Когато свърши, брюнетката попита колко голяма е областта, но преди той да успее да отговори, блондинката се намеси:

— Над седемстотин и петдесет квадратни километра с население от половин милион. И макар че областта е предимно земеделска, има само осем машинно-тракторни станции и шест модерни мелници.

Хубавият водач не изглеждаше ни най-малко притеснен, че по-младата му другарка отговаря от негово име. Напротив, по изражението му личеше, че я цени най-високо.

Докато блондинката завършваше урока по география, четвърти член на групата дотърча откъм Пиацата. По-нисък и по-млад от водача, той носеше моряшка шапка, както бе станало модно сред сухоземната младеж след филма „Броненосецът Потьомкин“. В ръката си държеше платнено яке, което подаде на блондинката.

— Позволих си да ти взема якето — побърза да обясни той, — докато взимах моето.

Блондинката прие якето с кимване и без да благодари.

Без да благодари…?

Графът се изправи.

— Нина?

И четиримата младежи се завъртяха към палмата.

Като остави върху креслото бялото си сако и писмото на Мишка, графът се показа иззад листата.

— Нина Куликова! — възкликна той. — Каква чудесна изненада.

И точно това беше за Графа: чудесна изненада. Защото не беше виждал Нина повече от две години; и много пъти бе прекосявал салона за карти или балната зала, питайки се къде е и какво прави.

Но след миг графът видя, че за Нина внезапната му поява съвсем не е уместна. Може би не желаеше да обяснява на другарите си за познанството с една бивша личност. Може би не бе споменавала, че като дете е живяла в толкова хубав хотел. Или може би просто искаше да продължи този целенасочен разговор със своите целенасочени приятели.

— Връщам се след минутка — каза тя, после пристъпи към графа.

Естествено, след толкова дълга раздяла, инстинктът на графа бе да грабне Нина в мечешка прегръдка; но тя сякаш отблъскваше неговия импулс със самата си стойка.

— Радвам се да те видя, Нина.

— И аз вас, Александър Илич.

Старите приятели се спогледаха за момент; после Нина посочи бялото сако, преметнато върху подлакътника на креслото.

— Виждам, че все още се грижите за масите в Боярски.

— Да — каза той с усмивка, макар че от деловия ѝ тон не можеше да е сигурен дали трябва да приеме забележката като комплимент или като критика… Изкушаваше се на свой ред да попита (с шеговит блясък в очите) дали е поръчала „ордьоври“ в Пиацата, но предпочете да се въздържи.

— Доколкото разбирам, стоиш на прага на приключение — каза той.

— Предполагам, че ще има приключенски аспекти — отвърна тя. — Но най-вече ще има много работа.

Четиримата, обясни тя, тръгвали на следващата сутрин заедно с още десет кадри на местната комсомолска младеж за района Кади — древен земеделски център в сърцето на област Иваново — за да помогнат на ударниците в колективизацията на областта. Към края на 1928 г. само 10 процента от стопанствата в Иваново работели като колективи. До края на 1931 г. почти всички щели бъдат обединени.

— От поколения кулаците са обработвали земята за себе си, организирайки местния селски труд за свои цели. Но е дошло време общата земя да служи на общото благо. Това е историческа необходимост — добави небрежно тя, — неизбежно е. В края на краищата нима учителят учи само собствените си деца? Нима лекарят се грижи само за себе си и своите родители?

Докато Нина подхващаше тази малка реч, графът се изненада за момент от нейния тон и терминология — от нейната категорична оценка на кулаците и „неизбежната“ необходимост от колективизация. Но когато тя отметна кичур коса зад ушите си, той осъзна, че не би трябвало да се изненадва от нейната страст. Тя просто внасяше в комсомола същия непоклатим ентусиазъм и точно внимание към детайлите, които прилагаше към математиката на професор Лисицки. Нина Куликова открай време беше и щеше да бъде сериозна душа, търсеща сериозни идеи, към които да бъде сериозна.

Нина бе казала на другарите си, че ще отсъства само минута, но когато взе да описва предстоящата работа, тя сякаш забрави, че те все още стоят от другата страна на палмата.

С вътрешна усмивка графът забеляза през рамото ѝ, че хубавият водач е останал да изчака Нина и отпраща другите да вървят — разумен гамбит при всяка идеология.

— Трябва да тръгвам — каза тя, след като приключи със забележките си.

— Да. Абсолютно — отвърна графът. — Сигурно имаш много работа.

В знак на трезво признание тя стисна ръката му; а когато се обърна, сякаш почти не забеляза, че двама от нейните другари вече са излезли — като че да я чака един красив момък беше нещо, с което отдавна е свикнала.

Докато двамата млади идеалисти напускаха хотела, графът ги наблюдаваше през въртящите се врати. Видя как младежът заговори на Павел и Павел повика такси. Но когато таксито се появи и младежът отвори вратата, Нина махна с ръка отвъд Театралния площад, показвайки, че отива в друга посока. Хубавият водач направи подобен жест, вероятно предлагаше да я придружи, но Нина се ръкува с него също толкова трезво, колкото с графа, а после тръгна през площада по генералната линия на историческата необходимост.

 

 

— Това не е ли по-скоро кремаво, отколкото перлено?

Графът и Марина се вглеждаха заедно в макарата, която току-що бяха взели от чекмеджето, пълно с конци във всички възможни нюанси на бялото.

— Съжалявам, ваше превъзходителство — отвърна Марина — Сега като ми го казахте, наистина изглежда по-скоро кремаво, отколкото перлено.

Графът вдигна очи от макарата и срещна неподвижното око на Марина, което беше изпълнено със загриженост; но блуждаещото ѝ око сякаш преливаше от веселие. После тя се засмя като ученичка.

— О, дай ми го — каза той.

— Ето — каза тя с примирителен тон. — Дайте на мен.

— В никакъв случай.

— Стига де.

— Напълно съм способен да го направя сам, благодаря ти.

За чест на графа трябва да кажем, че той не се преструваше. Наистина беше напълно способен да го направи сам.

Логично е, че ако искате да сте добър сервитьор, трябва да владеете собствения си външен вид. Трябва да сте чист, добре поддържан и изящен. Но трябва и да бъдете елегантно облечен. Със сигурност не може да се разхождате из ресторанта с оръфана яка или маншети. А пази Боже да ви хрумне да сервирате с висящо копче — което като нищо може да се озове в супата на клиента. Тъй че три седмици след като се присъедини към персонала на Боярски, графът помоли Марина да го научи на изкуството на Арахна. За да не претупват работата, той отдели цял час за урока. В крайна сметка му трябваха осем часа в продължение на четири седмици.

Кой да знае, че има толкова много шевове? Обратен шев, кръстосан шев, подплъзващ шев, горен шев, външен шев. Аристотел, Ларус и Дидро — тези велики енциклопедисти, прекарали живота си в разчленяване, каталогизиране и дефиниране на всички явления — никога не биха си представили, че има толкова много, и всеки от тях е подходящ за отделна цел!

С кремавия конец в ръка графът се настани на един стол; и когато Марина му подаде игленика, той огледа иглите както дете оглежда шоколадови бонбони в кутия.

— Тази — каза той.

Като облиза конеца и затвори едното око (точно както го беше научила Марина), графът вдяна иглата по-бързо, отколкото светиите влизат в небесните порти. Направи двойна примка, завърза възел, отряза конеца от макарата, после изправи глава и се замисли за работата си, докато Марина започваше своята (поправка на калъфка за възглавница).

Както във всяка шивашка задруга от незапомнени времена, двамата бяха свикнали да споделят наблюдения от деня си, докато шият. Повечето от тези наблюдения се посрещаха с „Хммм“, или „Така ли?“ без прекъсване на работния ритъм; но сегиз-тогиз някоя подробност, заслужаваща по-голямо внимание, водеше до спиране на шиенето. Точно така, след като размениха забележки за времето и красивото ново палто на Павел, иглата на Марина внезапно замръзна насред шев, когато графът спомена, че е видял Нина.

— Нина Куликова? — попита тя с изненада.

— Самата тя.

— Къде?

— Във фоайето. Беше обядвала с трима другари.

— Говорихте ли?

— Поприказвахме си.

— Какво каза за себе си?

— Доколкото разбрах, отиват в Иваново да разкулачват кулаци, да колективизират трактори и тем подобни.

— Оставете това, Александър. Как беше тя?

Този път графът спря шиенето.

— Все същата във всяко едно отношение — каза той след малко. — Все още пълна с любопитство, страст и самоувереност.

— Чудесно — каза Марина с усмивка.

Графът я гледаше как отново подхваща шиенето.

— И все пак…

Марина пак спря и го погледна в очите.

— И все пак?

…

— Няма нищо.

— Александър. Ясно е, че имате нещо на ум.

— Просто като чуеш Нина да говори за предстоящото си пътуване, тя е толкова страстна, толкова самоуверена и може би толкова целенасочена, че изглежда почти безчувствена. Като някой безстрашен изследовател изглежда готова да забие знамето си в полярния кръг и да го завладее в името на историческата неизбежност. Но аз неволно подозирам, че през цялото време щастието ѝ може да чака на съвсем друга географска ширина.

— Стига де, Александър. Малката Нина трябва да е почти на осемнайсет. На тази възраст сигурно вие и приятелите ви сте говорили със страст и самоувереност.

— Естествено — каза графът. — Седяхме в кафенетата и спорехме за идеи, докато почнат да метат и загасят лампите.

— Ето, виждате.

— Вярно е, че спорехме за идеи, Марина; но никога не сме имали намерение да ги осъществим.

Марина извъртя едно око.

— Опазил ви Господ да осъществите някоя идея.

— Не, говоря сериозно. Нина е толкова решителна, че се боя да не би силата на нейните убеждения да ѝ отнеме радостите на младостта.

Марина отпусна ръкоделието в скута си.

— Вие винаги сте обичали малката Нина.

— Разбира се, че я обичах.

— Отчасти защото е толкова независим дух.

— Точно така.

— Тогава трябва да ѝ се доверите. И дори ако е безкрайно целенасочена, трябва да вярвате, че след време животът ще я намери. Защото в крайна сметка той намира всички ни.

Графът кимна за миг, размишлявайки над позицията на Марина. После се върна към работата си и прокара няколко пъти иглата през дупките на копчето, усука конеца, завърза възел и прехапа конеца със зъби. Докато връщаше иглата на Марина в игленика, той отбеляза, че вече е 4:05, факт потвърждаващ за пореден път колко бързо лети времето, когато си се унесъл в приятна задача, придружена с приятен разговор.

Я чакай малко…, помисли си графът.

Вече 4:05?

— Мили Боже!

Като благодари на Марина, графът грабна сакото си, хукна към фоайето и се втурна нагоре по стълбището, прескачайки през две стъпала. Когато стигна до апартамент 311, завари вратата открехната. Озърна се наляво-надясно, вмъкна се вътре и затвори вратата.

На страничната масичка пред орнаментираното огледало стърчаха грамадните лилиуми, с които се беше разминал по-рано през деня. След като се огледа наоколо, графът прекоси празната стая и влезе в спалнята, където една върбова фигура се очертаваше като силует пред един от големите прозорци. При звука на стъпките му тя се обърна и пусна роклята си да се плъзне на пода с деликатен шепот…