Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (7)

Глава 7

На другия ден

Фокс Хаус

Уийтли

Икономът на Уорд, Сайръс Гамуотър, не беше властният, величествен иконом, когото човек очакваше да срещне в голямо имение. Не, той беше неуспял изобретател, почти петдесетгодишен и извънредно кисел. Беше дългурест, с рошави черни вежди, които сякаш растяха напред и настрани и донякъде хармонираха с косата му.

Уорд се натъкна на проекта на Гамуотър за „летяща въздушна машина, приспособена за арктическите региони“ и смяташе, че му е спасил живота, като го убеди, че задълженията на иконом са за предпочитане пред това да се приземи по лице в купчина сняг.

Сега Гамуотър прекарваше свободното си време в майсторене на разни неща за къщата, като например подобрена вилица за туршия или преносима поставка за многобройни чадъри, макар че Уорд имаше само един.

Ако изобщо имаше.

Като се изключеше страстта му към изобретенията, Гамуотър беше добър иконом и под неговото ръководство Фокс Хаус функционираше като точен часовник. Уорд купи тази къща за Миа, защото от един джентълмен се очакваше след годежа да купи огромна купчина камъни и да обзаведе детска стая. Какъв късметлия беше: ако все пак се оженеше, вече разполагаше с къща, а детската стая си имаше обитатели.

— Госпожица Мидж пристигна — каза Гамуотър.

— Покани я — отговори Уорд, като вдигна поглед от една схема на парен двигател.

Госпожа Сноу бе удържала на обещанието си и незабавно му бе изпратила новата гувернантка. Уорд имаше чувството, че тя никога не нарушава думата си.

За разлика от Миа.

Това всъщност нямаше значение. Никакво.

— Госпожица Мидж се освежава след пътуването.

Думите бяха последвани от многозначителна пауза, затова Уорд остави перото си.

— Тя е от онези жени — оповести Гамуотър.

Уорд вдигна вежда.

— От онези, дето обичат да се налагат. Поиска прясно козе мляко за закуска всеки ден.

— Сигурно ще можете да й намерите? Мисля, че ако се наложи, може да купим коза.

Когато купи къщата, Уорд се сдоби с цели акри земя. Спокойно можеха да сместят цяло стадо кози. Можеха дори да ги настанят в картинната галерия — какво се очакваше от него да окачи там? Портрет на покойната си майка, сгушена до петнайсетгодишния си любовник? Или на бабата, която в момента го съдеше и изтъкваше като основание неморалност?

Гамуотър се намръщи и веждите му се сляха и заприличаха на живия плет край градината с билки.

— Не е въпросът в козето мляко. Тя попита къде се намира тенис кортът и когато й казах, че състоянието му не е много добро, отсече, че до утре или най-късно до вдругиден трябвало да е на нужната висота.

— Мисля, че госпожа Сноу спомена нещо за тенис — каза Уорд.

Изненадваше се колко често мисли за госпожа Сноу. Да, наистина беше хубава. Дори красива. И чувствена. Само при мисълта как роклята прилепваше към бедрата й той…

Ситуацията беше направо нелепа. Трябваше да отиде в Лондон и да направи това, което правеха всички други неженени джентълмени: да си избере танцьорка от операта и да я настани в някоя къща в Найтсбридж.

Нямаше да избере танцьорка с непокорни червени къдрици, защото това би било…

Не.

Гамуотър продължаваше да дърдори за тенис корта, а Уорд започваше да схваща общия смисъл на оплакването му. За разлика от госпожица Лъмли, която през сълзи се подчини на установената структура в домакинството, госпожица Мидж възнамеряваше да я предизвика. Вече беше влязла в схватка с Гамуотър и той беше загубил.

Какво странно име — Алития Мидж!

Тази мисъл го накара да се зачуди какво е малкото име на госпожа Сноу. Сигурно нещо превзето — от опит знаеше, че хората, израснали в покрайнините на изисканото общество, често имат претенциозни имена.

Може би Джорджет. Маргьорит. Уилхелмина.

Розамънд. Това би й подхождало — щеше да върви идеално с цвета на косата й. Щеше да й отива някое екстравагантно име. Нещо по-екзотично от имената, които даваха на дамите от благородно потекло.

„Миа“, например, беше късо и изискано, досущ като бившата му годеница. Още една причина да се смята за щастливец, че избегна този брак. Щеше да му се схване вратът, докато целува жена си.

Джорджет Маргьорит Уилхелмина Сноу — или както и да се казваше — беше висока за жена. Напомняше му на диво цвете с леко назъбени кадифени цветчета и опияняващ аромат.

— Гамуотър — каза той, прекъсвайки тирадата, която можеше да се обобщи като: „В наше време жените не си знаят мястото“.

— Да, господине?

— Какво знаете за госпожа Сноу и за агенцията й?

— Нищо, господине — отговори бързо икономът. — Агенция, ръководена от жена. Това е единственото, което ще кажа по тази тема.

— Имате вид на човек, изял зелена слива — отбеляза Уорд.

Вратата се отвори. Влезе висока слаба жена с тъмносиня рокля и дискретен сребърен кръст на врата. Изглеждаше безстрастна и извънредно компетентна.

Един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че госпожа Сноу е права: госпожица Мидж нямаше да пролее и една сълза.

Всъщност, ако трябваше да се обзаложи как ще реагира точно тази гувернантка на събитията, описани в Книгата Откровение, би се спрял на невъзмутима вежливост към всички конници, които можеха да се изсипят от небето и да оповестят края на света.

Уорд стана и тя стисна ръката му бързо и енергично.

— Осведомиха ме за всичко — оповести госпожица Мидж, сякаш говореше за служба във военноморския флот.

— Така ли? — измърмори слисан Уорд.

— Залаганията трябва да се прекратят. Един джентълмен не може да се облагодетелства, като взема дребни монети от по-нисшестоящите. Това е проява на лош вкус.

Очевидно всяка склонност към вулгарност щеше да бъде изкоренена като глухарчета от изравнена морава.

Уорд успя да си наложи да не потръпне. Макар че познаваше Лизи и Отис съвсем отскоро, беше сигурен, че инстинктите им не са от изисканите, също като неговите.

Самият той като момче смени поне осем гувернантки и нито една от тях не успя да изкорени просташкия му интерес към трупане на пари — интерес, който братчето му, изглежда, също беше наследило.

Никога не бе срещал момче, което да е толкова съсредоточено върху печалбите и загубите. Всъщност дори повечето мъже не притежаваха страстната амбиция на Отис.

— Майка ми носеше воал след смъртта на баща ми — казваше госпожица Мидж. — Съчувствам на желанието на човек да си покрие лицето, когато има нужда да скърби. Ще й позволя да носи воала, но не и по време на енергични упражнения.

Уорд безуспешно се опита да си представи как сестричката му подскача по тенис корта.

— Почти сигурен съм, че нито Лизи, нито Отис могат да играят тенис.

— Ще положа всички усилия — увери го госпожица Мидж, като неочаквано посегна към ръката му и отново я стисна. — Смятам, че мога да правя чудеса, макар че така и не ми се е налагало и не знам със сигурност. Господ Бог ни изпитва, за да ни направи по-силни.

Уорд нямаше мнение по този теологичен въпрос, но за щастие госпожица Мидж не направи пауза, за да му даде възможност да изрази съгласие.

— Трябва да изберете някаква здравословна дейност, в която да участвате заедно с децата — каза тя. — Чистият въздух подпомага семейната хармония.

Имаха ли нужда от подпомагане? Струваше му се, че Лизи и Отис винаги са живели с него, макар че бяха минали едва две седмици.

Баща му и мащехата му бяха избрали много неудобно време да се нагърбят с дипломатическа мисия в Швеция. Крал Густав беше лекомислен глупак и Уорд не смяташе, че дипломатическите умения на баща му ще успеят да променят този факт.

— Не и тенис — заяви той. — Не мога да си представя как търча след някаква малка топка. Предполагам, че бих могъл да ги науча да ловят риба.

Той отправи към иконома поглед, при който Гамуотър незабавно пристъпи напред.

— А сега бих искала да се запозная с поверениците си — каза госпожица Мидж. Изглежда, много обичаше да прави изявления. — Гамуотър, ще съм ви благодарна, ако ме представите.

Икономът се поклони на Уорд, а сковаността му изразяваше мълчалив укор.

— Знаете ли, Гамуотър, бих могла да ви препоръчам тоник за коса — каза госпожица Мидж с ясен глас, докато двамата излизаха от стаята. — Така няма да приличате толкова на Самсон — преди срещата с Далила, разбира се.

Когато вратата се затвори след тях, Уорд леко ритна масивното дървено писалище, което бе най-голямата мебел в стаята.

— Излез оттам, Отис, и ми кажи какво мислиш.

Отис изпълзя от скривалището си и се изправи.

— Вижте какво направих, сър.

Уорд видя нещо като мръсна дървена кутия.

— Какво е това?

— Капан за мишки — отговори Отис. — Мишката ще се качи по този наклон, нали разбирате, и ще падне през тази дупка. Няма да я види, защото няма да знае, че този тензух няма да издържи тежестта й.

— Защо ще се качи по наклона?

— Защото в кутията има сирене!

Отис вдигна тензуха.

— Виждате ли?

— Не ми прилича на сирене.

— Monsieur^[1] Марсел е ужасно стиснат, затова използвам парченце от гъбата си за баня. По-добре да го натрия с миризливо сирене, отколкото да харча пари за храна за мишки.

— Това беше новата ти гувернантка.

— Да, чух — отвърна Отис. Никак не изглеждаше притеснен. — Ще поискам шест пенса за този капан, сър. Какво мислите? Сигурно ще спечеля много пари от него.

— Ти би ли платил тази сума?

— Не, но на мен не ми пречи да живея с мишки.

— Не мисля, че ще излъжеш някоя мишка с тензух, защото тя ще усети, че е нестабилен — изтъкна Уорд. — Какво мисли Джарвис?

Една от причините, поради които се наложи да се разделят с госпожица Лъмли, бе упоритото й настояване, че Джарвис — дебел плъх с дълги мустаци и блестящи черни очички — трябва да отиде в конюшните.

— Джарвис спи — отговори Отис, след като надникна в платнената торбичка, преметната на рамото му. — Но разбирам какво имате предвид.

Той прокара мръсния си пръст по рампата и го задържа върху тензуха.

— Мърда.

— По-добре се качи горе и се запознай с госпожица Мидж — каза Уорд. — Тя очаква да те намери в детската стая.

— След малко се качвам. Ако сложа вътре рампа, закрепена върху камък, мишката ще стъпи отгоре й и рампата ще падне. Мишката ще се озове в кутията, без да може да излезе.

— Възможно е — измърмори Уорд неопределено. Някоя сляпа мишка можеше да се излъже, макар че трябваше да е ужасно гладна, за да сбърка парче от гъба за баня със сирене.

— Ще ми трябва още дърво за рампата, затова ще го продавам за седем пенса — каза Отис на път към вратата.

— Искаш ли да се научиш да ловиш риба? — попита Уорд.

Отис спря и поклати глава.

— Не особено. Предполагам, че на Лизи ще й е интересно да направи дисекция на някоя риба, но не би искала да я види как умира.

— Можем да я държим във ведро с вода — предложи Уорд.

— Те се мъчат да си поемат въздух и накрая умират. Не мисля, че се чувстват добре. На Лизи няма да й хареса. — И той се шмугна през вратата.

Отис никога не бе казал и дума за смъртта на майка им. Нито една дума. Това нормално ли беше? Уорд нямаше представа.

Не бе възможно брат му да е присъствал на смъртта на майка им. Или по онова време са живеели в едностаен фургон? Дори и това не знаеше. И не знаеше дали трябва да попита.

Как щеше да е по-добре — да се разрови в трагедия от такъв характер или просто да остави спомените да избледнеят?

На този въпрос можеше да отговори само някой експерт.