Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (25)

Глава 25

Докато слизаше по стълбите, Юджиния видя Гамуотър, който й съобщи, че вечерята ще бъде поднесена в една малка стая до балната зала. Не предложи да я придружи, затова Юджиния тръгна сама през балната зала, заслушана в тракането на токчетата си. В стаята отекваше онова празно, проветриво ехо, което подсказваше, че от седемнайсети век никой не е танцувал тук.

Юджиния влезе в салона и завари Уорд сам. Бе подпрял лакът на лавицата зад камината и се взираше в огъня.

Силните му черти бяха огрени отдолу, сякаш бе средновековен воин, който стои пред лагерния огън и мисли за битката на следващия ден.

Добре че не срещна Уорд, когато беше дебютантка! Андрю беше възторжено, златно момче, но от Уорд просто се излъчваше мъжественост, при това не само защото беше по-як в сравнение с покойния й съпруг.

— За какво мислиш? — попита тя.

Той се изправи.

— За теб.

Юджиния се усмихна широко.

— Ласкателни мисли ли?

Той хвърли поглед към отворената врата.

— Сладострастни.

Двамата се усмихнаха един на друг като котки пред открадната купичка сметана.

— Освен това си мислех, че в края на двете седмици ще съм останал без предпазни мехури — уточни той. — Може ли да ти предложа чаша вино?

Той тръгна към гарафите на бюфета.

— Забраних на Гамуотър да престъпва прага. Не е свикнал с жени в къщата и това го изнервя. Чашка шери?

— Не, благодаря. С удоволствие бих приела чаша червено вино.

От дамите се очакваше да пият шери преди хранене, но Юджиния предпочиташе да смята това за предложение вместо за правило.

— Разбира се.

— Какво ще правиш сега, когато вече не работиш в университета? — попита тя.

— Приспособявам машината си за навиване на хартия, за да работи с пара — отговори той и й подаде чаша вино с рубинен цвят.

— Какво увеличение в производството очакваш?

Той примигна, изненадан.

— Този въпрос не е ли очевиден? — попита тя.

— Ако го задаваше един изобретател на друг, тогава да.

Юджиния отпи от виното и го погледна над ръба на чашата си.

— Ще ми е интересно да разбера и колко голяма ще бъде машината, която ще се задвижва с пара. Печатниците на Флийт Стрийт имат ли място, за да я поберат?

Очите на Уорд светнаха.

— Въпросът за големината на самата машина е само едно от ограниченията, с които се боря…

Но млъкна, когато вратата се отвори и Руби побутна в стаята Лизи и Отис.

Лизи направи дълбок реверанс. Юджиния осъзна, че си е сложила воала, но го е прикрепила така, че да пада назад. Това й придаваше сериозното изражение на монахиня. Юджиния я поздрави и се обърна към Отис, който бе преметнал на едното си рамо кожена торба, поръбена с черен атлаз. Момчето успя да докара що-годе приличен поклон, предвид факта, че торбата видимо мърдаше.

Вместо да поздрави официално братчето и сестричката си, Уорд подръпна една от къдриците на Лизи и смушка Джарвис с пръст.

— Недей! — изписка Отис, но не звучеше обиден.

— Джарвис не може да напуска тази торба, преди да сте се върнали в детската стая — напомни Руби на момчето и се оттегли.

Уорд сложи топлата си ръка на гърба на Юджиния.

— Ето го Гамуотър с вечерята ни.

Слава богу, че щяха да се хранят на кръгла маса, защото щеше да е много странно, ако Уорд седеше в единия край, а Юджиния — в другия. След като икономът излезе, тя се загледа внимателно в Лизи и Отис, за да се увери, че са избрали правилните прибори.

Мосю Марсел очевидно бе приел присъствието на Юджиния като предизвикателство: Гамуотър оповести първото блюдо — la poularde a la Montmorencie^[1], гарнирано с рагу по алемански, и последвано от второ блюдо с три предястия.

Отис като че ли бързо бе усвоил уроците на Юджиния от следобеда. Лизи все забравяше и посягаше към грешната вилица или говореше с пълна уста, най-вече защото бе изпълнена с такова желание да разкаже на Уорд за тортата, че не можеше да спре.

— Мосю Марсел е максимален майстор — измърмори Отис, опитвайки силите си в скоропоговорка.

— Така е — съгласи се Юджиния, — но няма да остане задълго ваш майстор готвач, господин Рийв, ако не наемете готвачка, две кухненски прислужници и две миячки.

Уорд изглеждаше изненадан.

— Казал ли е на Гамуотър, че му трябва помощ?

— Господин Гамуотър отказва да допусне жени в къщата — осведоми го Лизи, без да спира да се друса на стола си. — Руби казва, че тя — и госпожа Сноу и камериерката й, разбира се — са единствените жени, които могат да спят под покрива на господин Гамуотър.

Уорд вдигна вежда.

— Изглежда, покривът ми вече не е мой.

— Освен готвачката и кухненските прислужнички може да помислите за икономка — подсказа му Юджиния. — Тя ще ви помогне да обзаведете къщата. Лизи, не бива да се друсаш, когато седиш на масата.

— Харесва ми — възрази Лизи приглушено.

— Моля те, не говори, когато имаш храна в устата си — продължи търпеливо Юджиния.

Момиченцето присви очи, дръпна воала напред и го спусна над лицето си.

— Няма нужда да ме гледате.

— Една дама никога не носи воал, когато вечеря с други хора — обади се Уорд.

Лизи дръпна воала си на една страна, колкото да изгледа сърдито брат си.

— Лейди Лизет правеше каквото си поиска!

— Нашата майка не беше дама — отсече Уорд. — Но ти си, което означава, че не можеш да се друсаш, да говориш с пълна уста или да носиш воал, докато се храниш.

Юджиния се намеси:

— Питах се какво ли е да живееш в театрален фургон. На вас харесваше ли ви?

— Не — отговори Лизи и отново отметна воала зад главата си.

— Не беше чак толкова лошо — обади се Отис.

— Беше гадно! — изръмжа сестра му — Беше тясно и когато валеше дъжд, миришеше. Нямаше къде да слагаме нито книгите, нито дрехите си. И не можехме да ходим на училище.

Стомахът на Уорд се сви. Колкото повече научаваше за живота на брат си и сестра си, толкова повече презираше майка си — а това го караше да се чувства неудобно.

— Как мислите, какво са обичали родителите ви в театъра? — попита Юджиния.

— Играта — отговори Лизи. — Лейди Лизет обичаше да изпълнява роли.

— Майка ни беше много добра — включи се Отис, който очевидно не се беше трогнал от скастрянето на сестра си.

— Не, не беше! — прекъсна го Лизи. — Обичаше да рецитира монолози и заемаше цялата сцена. Така не се прави. Всички в трупата трябва да работят заедно. Точно затова…

Тя млъкна и изяде хапка спанак със сметана.

— Баща ви беше ли добър актьор? — попита Уорд.

— Беше ужасен — отвърна Отис с ослепителна усмивка, която Уорд бе виждал само няколко пъти. — Затова стана сценичен работник.

— Освен това не искаше някой да го познае — допълни сестра му с напрегнат глас. — Лейди Лизет щеше много да се ядоса.

С крайчеца на окото си Уорд видя, че Отис тайно е измъкнал Джарвис от торбата му, взел го е на коленете си и го гали. Навярно трябваше да каже нещо, но можеше да го разбере. Самото споменаване на лейди Лизет го караше да изпитва желание да дръпне Юджиния в скута си, да започне да я целува и да не спира, докато не забрави за разговора.

— Знаете ли какво правя аз, когато съм сърдита? — попита Юджиния без връзка с темата.

— Какво? — попита Лизи.

— Викам и крещя. Опитвам се да не оставям гнева да се събира в мен.

Уорд се намръщи. Лизи имаше нужда от уроци как да стане дама, а не как да крещи. Това вече го правеше доволно често, предимно по адрес на брат си.

— Може би е време дамите да се оттеглят за чаша чай? — обърна се многозначително той към Юджиния.

Тя дори не го погледна.

— Крещенето може да бъде полезно. Позволяваш на гнева да се излее чрез гласа ти и да се разпръсне във въздуха.

— Брат ми и сестра ми нямат нужда да се учат да крещят — отсече Уорд.

— Не става въпрос за крещенето само по себе си — поясни Юджиния и го погледна. В очите й се четеше състрадание, сякаш мислеше, че брат му и сестра му са окаяни просячета. Сякаш бяха израснали, гладувайки.

Тази мисъл го смрази.

— Винаги ли имахте достатъчно храна?

Отис не погледна към него, но извивката на шията му се скова. Проклятие!

— Да, преди татко да умре — уточни Лизи. — Лейди Лизет все казваше, че практическите страни от живота били досадни.

— Пусто да остане! — изръмжа Уорд.

— Това е разновидността на крещене, която употребяват джентълмените, Лизи — просвети я Юджиния.

— Гневът ти разпръсна ли се във въздуха? — попита Отис с вид на дете, което току-що е научило нова фраза и знае, че при никакви обстоятелства не бива да я повтаря. Но смята да го стори при първа възможност.

— Никога не изричай тези думи пред дами — предупреди го Уорд.

— Ти току-що ги изрече — напомни му Лизи.

— Това беше изключение. Извинявам се, Лизи, и на вас, госпожо Сноу. — Той успя да стисне устни и да ги извие в крайчетата. В нещо като усмивка.

— Ругаенето ми харесва повече от крещенето — съобщи им Лизи. — Вече знам много думи.

— Добре — съгласи се Юджиния за безкраен потрес на Уорд. — Но никога, в никакъв случай пред хората. Обещаваш ли, Лизи?

— Да!

— Аз мога пред хората, стига да поискам! — обади се злорадо Отис.

— Не и преди да навършиш осемнайсет — отсече Юджиния — и никога в изискана компания. А сега, Лизи — и Отис, ако желаеш, — искам да помислите за нещо, което ви е ядосало страшно, страшно много. Нещо, което искате да забравите.

Гръбнакът на Уорд се бе сковал от раздразнение. Ето какво стана, след като запозна децата с жена, която не бе родена и възпитана като дама. Тя не разбираше, че в мига, в който Лизи дори прошепне: „Пусто да остане!“ в някоя бална зала, с нея щеше да бъде свършено.

— Готови ли сте? — попита Юджиния.

— Вие ще го направите ли? — попита Лизи. В очите й се четеше някакво измъчено изражение, сякаш беше кон, нападнат от рояк мухи.

— Аз не съм ядосана — отговори Юджиния. — Твой ред е.

Лизи затвори очи и си пое въздух толкова дълбоко, че тесният й гръден кош видимо се изду.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изсъска Уорд на Юджиния.

Тя насочи ясния си поглед към него.

— Ще се радвам да го обсъдим в някой по-късен момент.

Лизи отвори очи.

— Готова съм!

Юджиния се усмихна.

— Давай, Лизи.

Уорд простена наум. Може и да беше новак в отглеждането на деца, но беше сигурен, че не е редно да учат една млада дама да ругае.

Сестричката му седна с изправен гръб, изпъна рамене, отвори уста и изсипа куп проклятия с писклив, пронизителен и много висок глас. След първите три ушите на Уорд писнаха. След седем или осем Гамуотър се втурна в стаята, запъхтян от бързане.

Юджиния се наведе напред, кимна и Лизи млъкна. Тишината, която последва, бе чиста, кристална, ясна като ранна утрин.

— Заболяха ме ушите! — провикна се Отис. Беше се свил на две, сключил закрилнически ръце около главата на любимеца си. — И Джарвис го заболяха!

Гамуотър измърмори нещо и излезе.

— Чувствам се по-добре — обади се Лизи, изглеждаше учудена.

— Аз се чувствам по-зле — каза Уорд. — Къде си научила всички тези неприлични думички, Лизи?

Тя сякаш не го чу. Погледът й беше прикован в Юджиния.

— Справих ли се?

— Напълно — увери я Юджиния и стана от стола си. — Умееш да се изразяваш находчиво и според мен Гамуотър остана смаян.

Тя хвърли поглед към Уорд.

— Както и по-големият ти брат.

— Взех почти всичко от пиесите на Мидълтън — призна Лизи.

— Джентълмените не остават ли на масата, за да пушат пури с отрязани краища? — обърна се Отис към Уорд, Беше пуснал Джарвис обратно в торбата.

— Не — отговори Уорд. — Много си малък. Ако някой в „Итън“ ти каже нещо друго, не го слушай.

— „Итън“ — прошепна Отис. На лицето му се изписа удивление и Уорд не разбра дали е изпълнен с ужас, или с щастие. Проклятие, думите просто му се изплъзнаха. Смяташе да каже на Отис, след като той свикне повече с новия си живот.

Вече нямаше как да опази тайната.

— След няколко месеца ще те изпратя на училище, в началото на есенния срок — каза Уорд. — Аз съм учил в „Итън“, както и баща ти.

— Баща ми обеща, че ще отида в „Итън“! — извика Отис с писклив от въодушевление глас.

Щастие, а не ужас, слава богу!

— Познавам едно момче на име Мармадюк, лорд Пибъл, което също ще е ново в „Итън“ — каза Юджиния. — Според мен брат ти ще може да уреди да живеете в една стая.

— Мармадюк? — сбърчи нос Отис.

— Залагам цял шилинг, че още преди края на срока двамата ще бъдете най-добри приятели.

„Дамите не се обзалагат“ — помисли си Уорд, но не каза нищо.

— Не е честно, че момичетата не могат да учат в „Итън“! — възкликна Лизи. Уорд с притеснение забеляза, че още е вкопчена в ръката на Юджиния.

Не можеше да допусне сестричката му да се привърже към любовницата му. Това не беше редно.

Наистина не беше.

— Мармадюк си има любима жаба, Фред, която ходи навсякъде с него — обърна се Юджиния към Отис. — Предполагам, че няма да можете да вземате Фред и Джарвис в час, но те ще ви чакат в стаята ви.

— Трябва да науча и двама ви да плувате — каза Уорд. — До училището има река и когато учех там, едно момче се удави.

С крайчеца на окото си зърна тръпката, която премина през тялото на Юджиния. Проклятие, ето че пак забрави за съпруга й!

— Вие можете ли да плувате, госпожо Сноу? — попита Лизи и я погледна.

— Не — отговори Юджиния и добави с немощен глас: — А това е много полезно. Много хора не си дават сметка колко опасни могат да бъдат водните спортове.

— Аз няма да влизам в езерото! — отсече категорично Лизи. — Там вътре има умрели риби и може да ме ухапят.

— Ами! — опроверга я Отис. — Ти постоянно мислиш за смъртта. Ако не се научиш да плуваш, някой ден може да умреш. Мислила ли си за това?

— Ще вляза във водата, ако и госпожа Сноу влезе с мен — заяви Лизи.

— Предпочитам да не влизам — каза Юджиния.

— Аз също — отговори бодро Лизи.

Уорд измери Юджиния с поглед, който целеше да й напомни, че както бе научила от опит, уроците по плуване са нещо много важно.

— Промених си решението — въздъхна тя с явна неохота. — С удоволствие ще се науча да плувам.

— Отлично — каза Уорд. — Утре сутринта ще имаме урок по плуване. Госпожо Сноу, мисля, че трябва да пропуснем чая за дамите. Време е децата да си лягат.

Лизи все още беше вкопчена в ръката й.

— Чувствам се ядосана.

Юджиния се наведе и я целуна по бузата.

— Боли ме главата, миличка, но ти обещавам, че утре ще пием чай и ще можеш да ме научиш на още от находчивите изрази на Мидълтън.

— Знаеш ли защо госпожа Сноу я боли главата? — попита гневно Отис. — Заради крещенето! Имам късмет, че не съм мъртъв.

Лизи пусна ръката на Юджиния и смушка силно брат си в ребрата.

— Ти си най…

Без да обръща внимание на шумотевицата, Уорд отвори вратата.

— Извинявам се за поведението на брат си и сестра си.

Юджиния му се усмихна и Уорд действително наклони глава към нея, преди отново рязко да я вдигне. Искаше тази уста. Искаше да я близне отвътре и да види онзи поглед от предишната нощ, сякаш се нуждае от него като от въздух.

— Това беше една от най-интересните вечери в живота ми — отбеляза тя.

— Трябва да поговорим за новите умения, на които научихте сестра ми.

Усмивката й не трепна.

— Агенция „Сноу“ се гордее, че винаги е на разположение на клиентите си.

Той се наведе малко по-близо. Децата продължаваха да спорят и не им обръщаха внимание.

— Да не се опитвате да ми напомните, че вие, а не аз, сте специалистът в отглеждането на деца?

— Да.

В очите й блещукаше желание.

Уорд можеше да изтъкне, че е специалист в обноските на хората от висшето общество, но установи, че няма желание.

— Искам те — изръмжа той и се наведе още по-наблизо, така че думите му стигнаха само до мястото, където дъхът им се смесваше.

— Ще целунеш ли госпожа Сноу? — поинтересува се Отис.

— Не! — отговори Уорд и се изправи.

— Разбира се, че не се целуват — отбеляза презрително Лизи. — Когато хората се целуват, държат главите си така. — И тя наклони глава на една страна като увяхващ нарцис.

— Това е сценична целувка — каза Юджиния. — В живота е различно, Лизи. Но с брат ти изобщо нямаме желание да се целуваме.

— Нали ти казах! — възкликна Лизи и сръга Отис с лакът. — Те не са женени.

— Внимавай! Щеше да натиснеш Джарвис! — възрази Отис. — Все едно, няма нужда човек да е женен, за да се целува.

— Хората не бива да се целуват, освен ако не са мъж и жена — заяви Лизи.

— Напълно си права — обади се Уорд, който смяташе, че родителското потвърждение по тази точка е задължително.

— Майка целуваше господин Бъргър през цялото време, а те не бяха женени — настоя Отис.

— Това е нещо лично! — рече троснато Лизи. — Никога, никога не биваше да го казваш! — И тя избухна в сълзи.

Уорд успя да не потръпне при разкритието, че майка му очевидно е имала любовник на име Бъргър. Посегна надолу и вдигна разплаканата си сестричка.

— Време е за лягане. Хайде, Отис!

— Искате ли да пожелаете „лека нощ“ на Джарвис? — обърна се Отис към Юджиния.

— Разбира се — отвърна тя, макар да не искаше.

Уорд проследи с поглед как Отис измъкна от торбата Джарвис, който изглеждаше изпълнен с нетърпение да участва във веселбата, и го слага на рамото си.

Джарвис потърка с муцунка бузата на момчето в нещо като целувка и започна да приглажда козинката си.

Юджиния колебливо посегна и го погали с пръст по главичката.

Уорд се обърна, намести разплаканата Лизи на рамото си и се отдалечи.