Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (14)

Глава 14

Юджиния седна на стола си, погледна към Уорд и избухна в смях. Очевидно имаше пред себе си мъж, който с радост би се сражавал с цял легион с една ръка, завързана зад гърба, но когато се изправеше пред безцеремонна майка, отчаяно търсеше спасение.

— Ако позволите друга подобна жена да дойде при нас — обърна се Уорд към главния сервитьор, — никога вече няма да престъпя прага ви.

— Много съжалявам, сър — увери го най-искрено господин Суини. — Ако още някоя такава жена се появи в заведението ни, и аз ще последвам примера ви.

— Чудесно. Мисля, че имаме нужда от още чай и малко сладкиши. Как върви подготовката на кошниците?

— Готови сме. Можете да ги вземете по всяко време, господин Рийв — отговори Суини и дискретно се отдалечи.

— Лейди Хайъсинт е невъзможна — обърна се Юджиния към Уорд, когато останаха сами. — Наистина е единствена по рода си.

Един сервитьор се приближи към масата и нареди пред тях асортимент от сладкиши, като измърмори, че били подарък от заведението.

— Чувстват се виновни — отсъди Уорд. — Суини позволи това бедствие да се случи. Постъпката му е равносилна на това да ни помаха за довиждане, докато лодката ни се преобръща.

Юджиния рязко си пое въздух. Нямаше да мисли за Андрю.

Нито за преобръщащи се лодки.

Не и днес.

— Какво казах? — попита Уорд. — Проклет да съм, вие ми писахте, че съпругът ви е умрял при злополука с лодка, нали така?

Очите му станаха напрегнати.

— Съжалявам. Ето, хапнете си торта.

Той набучи едно голямо парче с вилицата и го поднесе към устните на Юджиния.

Не биваше да го яде. И бездруго яде прекалено много.

— И ми опишете вкуса — добави той.

— Шоколадът е всичко, което иска една жена — каза Юджиния и прие хапката. — Това е сладко, горчиво, упадъчно, непоносимо вкусно… чисто удоволствие.

Усмихна се на смаяното му изражение и прокара език по устните си.

— Продължавайте — каза той с дрезгав глас и отново насочи вилицата към устата й.

Юджиния затвори очи и си позволи да се наслади на вкуса.

— Вкусът на шоколада е като всички хубави неща в живота, събрани на едно място — продължи тя и отвори очи. — Той е като щастието.

— Вие сте най-чувствената жена, която съм срещал — изръмжа той.

Юджиния примигва и дойде на себе си.

— Аз ли? — възкликна тя и гласът й прозвуча като изненадано писукане. — Съвсем не! Аз съм много умерен човек. Просто обичам шоколад. Всички го обичат.

— Не така, както вие.

— Давахте ли шоколад на госпожица Карингтън, докато бяхте сгодени?

Той поклати глава.

— Мислите ли, че ако й бях давал, щеше да се откаже от възможността да стане херцогиня?

— Възможно е — усмихна му се тя широко.

— Не съм спал с нея — каза той неочаквано.

— Така и подозирах — и Юджиния безмълвно се поздрави, задето не издаде слисването си при това ненадейно преминаване към тема, която не бе обсъждала с никой мъж.

— Удивен съм, че изобщо сте се замисляли за годежа ми.

Погледът на очите му изпод тежките клепачи събуди у Юджиния тръпка на чисто удоволствие, която премина през тялото й като светкавица. Усещането беше ужасяващо… вълнуващо. Удари я право в главата.

— Ако госпожица Карингтън наистина беше ваша, вие нямаше да я оставите да си отиде — каза тя. — Прекарах много време в изучаване на младите момчета, нали разбирате. Порасналите момчета не са особено различни.

— Така ли?

— Като цяло мъжете са изключително примитивни — уточни Юджиния, наля му чаша чай и втора — за себе си.

— Щяхте ли да очаквате да се тупам по гърдите в знак на притежание при завръщането си от онзи злополучен престой в затвора? Не забравяйте, че когато се върнах, заварих годеницата си щастливо омъжена.

— Ако преди това помежду ви бе имало интимна близост, госпожица Карингтън щеше да ви чака.

По лицето му премина печално изражение.

— Не мога да кажа, че съм очарован от предположението, че единственият начин да задържа годеницата си е бил да я обезчестя.

Юджиния се засмя.

— Има такова нещо като обезчестяване, господин Рийв. А има и…

Тя млъкна, защото някакъв гласец в главата й настояваше да изостави всякакви принципи. Реши да не му обръща внимание.

— А има и шоколад.

Очите му пламнаха. Той протегна ръка над масата и преплете пръсти с нейните. И преди бе забелязала тялото му. Но то никога не й бе изглеждало толкова силно, както сега, когато седяха от двете страни на малка елегантна маса, предназначена за споделяне на тайни.

— Пак се връщаме там, откъдето започнахме — промълви той дрезгаво. Палецът му описа върху дланта й кръг, от който й се прииска да се размърда, но тя не издърпа ръката си.

— Трябвало е да натъпча годеницата си с шоколад.

— Само — реши се да изрече тя — ако сте сигурен, че шоколадът е от най-високо качество.

Уорд вдигна ръката й към устните си и целуна опакото на дланта й — само леко я докосна с устни. А после я обърна и целуна дланта така, че по ръката й пропълзя сладка топлина.

— Моля ви, кажете ми как може да се определи кой шоколад е най-добрият.

— Най-добрият шоколад притежава същите характеристики като най-добрия сладолед — отговори Юджиния и отдръпна ръката си. След пристигането им сладкарницата бавно се бе напълнила и по всяка вероятност от другата страна на папратта седяха нейни клиенти.

— Вие знаете за деликатесите много повече от мен — промълви той. Гласът му беше дрезгав и непоносимо чувствен.

— Най-хубавите сладоледи са сладки и толкова студени, че се усещат като горещи в устата. Толкова сладки, че вкусът им е горчив. Толкова гладки, че се плъзгат по гърлото.

— И твърди — каза той. — Не забравяйте „твърди“.

— Ммм, да — съгласи се тя. — Толкова твърди, че са… завладяващи.

Уорд се приведе напред.

— Какво бихте променили в тази шоколадова торта, която опитахте току-що, Юджиния?

— Какво искате да кажете?

— Точно това, което казах. Ако тази торта беше приготвена не от сладкарницата, а от вашата готвачка, щяхте ли да бъдете напълно удовлетворена?

— Не е въпросът в удовлетворението — въздъхна тя. — Тортата беше прекрасна. Но…

— Какво щяхте да я помолите да направи?

— Щипка кардамон щеше да е добре — отговори тя с готовност. — Съвсем мъничко вкус. А консистенцията можеше да се подобри. Може би с още половин час разбиване или с добавяне на още един жълтък. Или пък би могло да се пробва с поставяне на кипяща вода във фурната по време на печенето.

Уорд се облегна назад и й се ухили.

— Вие сте майстор пекар. Мога да предскажа, че рано или късно ще се откажете от тази фасада на порядъчност.

— Господин Рийв! — изписука Юджиния. — В поведението ми няма нищо лицемерно!

— От това престорено благоразумие — продължи той, без да спира, — което ви спира да ядете храната, която обичате най-много. Може би един ден ще отворите сладкарница. Като тази.

Юджиния се подсмихна пренебрежително.

— Глупости! Уверявам ви, едва успявам да приготвя пандишпанена торта.

— Убеден съм, че с каквото и да се заемете, ще пожънете успех, Юджиния.

Звучеше искрен.

Тя се усмихна, опитвайки се да не обръща внимание на лудешкото препускане на сърцето си, и стана.

— Мисля, че ни стигат толкова сладкиши. Не сте ли съгласен, господин Рийв?

— Надявам се да не шокирам присъстващите дами — каза той и също се изправи. — Може би ще е по-добре да седнем пак и да поговорим за нещо по-прозаично, например за брат ми и сестра ми.

Костваше й огромно усилие да не погледне към панталона му. Вместо това продължиха да се взират един в друг. Желанието виеше във въздуха като дим.

Но споменаването на брат му и сестра му събуди други чувства и ръцете на Юджиния се стрелнаха към устата й.

— Мили боже! — промълви тя. — Забравихме да обсъдим проблема с Лизи и Отис.

— Можем да поговорим за това в каретата — каза Уорд и кимна на господин Суини, който бе донесъл палтото на Юджиния. Взе дрехата и я задържа, за да може тя да я облече. Силните му ръце докоснаха раменете й и се задържаха за миг върху тях като ласка, от която коленете й омекнаха.

Юджиния се почувства променена. По-свободна, сякаш някакви вериги бяха паднали от нея. Това беше абсурдно — но беше истина.

Докато вървяха към вратата, криволичейки между вече претъпканите маси, тя чу как някой изръмжа нещо зад гърба й. Погледна през рамо към Уорд.

— Току-що влезе вдовстващата херцогиня Гилнер — каза той. — Баба ми.

О!

И наистина, пътят на Юджиния към вратата се оказа препречен от възрастна дама с корав поглед и осанка на жена, която някога е била смятана за голяма красавица.

— Добър ден, госпожо Сноу — каза херцогинята.

Юджиния направи реверанс.

— Добър ден, Ваша светлост.

Виолетовият тюрбан на дамата беше украсен с перо — толкова дълго, че помете рамото й, когато тя се обърна към Уорд.

— Господин Рийв.

— Добър ден — каза Уорд и се поклони.

Дамата отпусна ръцете си на пищно украсената месингова топка, увенчаваща бастуна й.

— Много съм стара за уклончиви приказки, господин Рийв. Гувернантка на „Сноу“ няма да е достатъчна, за да направи дома ви подходящо място за отглеждане на деца от аристократично потекло, тъй като вие сте не само неженен, но и незаконороден. Бих предпочела да не оспорвате молбата ми пред Камарата на лордовете — институция, към която не принадлежите, трябва да добавя.

— Баща ми ме отгледа в условия, подобни на тези, при които аз възнамерявам да отгледам Лизи и Отис — отговори Уорд. — Предполагам, че сте одобрявали опекунството му, бабо, тъй като самата вие сте ме оставили на прага му.

Юджиния имаше чувството, че това е първият път, в който Уорд се обръща към нея с „бабо“. Облечените в ръкавици пръсти на Нейна светлост стиснаха бастуна й — единственият явен признак на раздразнение.

— Съжалявам, че ме принуждавате да изрека истината така откровено, господин Рийв, но вие сте копелето на дъщеря ми и очаквах баща ви да ви изпрати в провинцията.

Смисълът на думите й беше ясен. За нея Уорд не струваше нищо, но със законнородени деца бе съвсем различно.

— Ако другата им баба беше жива, щеше да ме умолява аз да ги отгледам — добави херцогинята.

Юджиния си помисли, че покойната лейди Дарси навярно се обръща в гроба при мисълта, че внуците й изобщо имат някакъв контакт със семейството на жената, прелъстила петнайсетгодишния й син.

— Вие сте неподходящ, господин Рийв — завърши дамата и погледът й се премести към Юджиния. — Крайно нередно е да пиете чай с един от клиентите си, госпожо Сноу. В ситуация като вашата репутацията е от жизненоважно значение. Вашата вече е компрометирана от решенията ви.

Херцогиня Гилнер беше част от кликата на деспотичните повелителки на обществото, която смяташе, че Юджиния се е принизила непоправимо до нивото на търговка. Повечето от тези дами не изразяваха мнението си публично, защото осъзнаваха — или снахите им осъзнаваха — колко е важно да не настройват срещу себе си собственичката на „Сноу“.

Вдовстващата херцогиня очевидно не бе способна на подобна дипломатичност.

Юджиния не се интересуваше какво мисли за нея въпросната дама.

— Доколкото разбирам, не желаете внуците ви да бъдат възпитавани от моите гувернантки — каза тя със сладка усмивка. — Ако спечелите и отнемат настойничеството от господин Рийв, с удоволствие ще ви насоча към друга агенция. Не ми се иска да наричам другите агенции по-малки, но съм сигурна, че когато му дойде времето, ще успеят да ви намерят гувернантка, която да отговаря на изискванията ви.

Клепачите на вдовстващата херцогиня потрепнаха. Юджиния се обърна към Уорд и направи великолепен реверанс.

— Много съжалявам, че ще ви разочаровам, господин Рийв, но очевидно Нейна светлост не смята, че внуците й трябва да бъдат обучавани от моя гувернантка. Жалко, тъй като вече са били лишени от много предимства в най-ранните си години.

Сега сладкарницата беше пълна с клиенти и буквално всички маси слушаха жадно разговора им.

Уорд разбра какво се опитва да му каже Юджиния.

— Госпожо Сноу — промълви той с глас, преизпълнен с патос, — умолявам ви да не оттегляте обещанието си да ми изпратите гувернантка заради прибързаните думи на херцогинята. — Той се обърна към херцогинята: — Доколкото разбирам, за бъдещето на моите осиротели повереници е от жизнено значение да разполагат с гувернантка на „Сноу“.

Гласът му стана студен, неумолим и решителен.

— Сигурен съм, че покойният им баща — който изрично ги остави под моята опека — би желал да израснат при възможно най-добрите грижи.

Носът на херцогинята потрепна, сякаш усетила миризма на развалено яйце.

— Разбирам, че се стремите да получите по-добри условия, госпожо Сноу. Макар че не е възпитано да водим такива неприятни преговори на обществено място, ще ви платя два пъти по-висока такса от господин Рийв.

— Това не бяха преговори — поправи я Юджиния. — Цял Лондон знае, че пращам гувернантките си само в най-добрите домове, Ваша светлост. Ако спечелите делото, ще обмисля внимателно предложението ви.

След тези думи тя си тръгна, а Уорд я следваше по петите.