Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (30)

Глава 30

Събота, 13 юни 1801

Четиримата плуваха всяка сутрин. Юджиния се научи да се носи по гръб без чужда помощ, макар че все още не смееше да потопи лицето си под водата. Играеха крокет толкова често и дълго, че Отис и Лизи проумяха, че измамата просто кара играчите от противниковия отбор да се обърнат и да си тръгнат.

Нощем — всяка нощ — Уорд любеше Юджиния с умението, страстта и издръжливостта на езически бог — не този, когото почитаха в енорийската църква. Със сигурност не и този, в когото вярваше свещеникът Хаусън.

След като Хаусън замина за чужбина, жилището на свещеника стоя празно около седмица, преди в него да се нанесе млад мъж с руса коса и сини като метличина очи. И тогава всички забравиха за кметската огърлица на месаря и в селото се заговори единствено за очите на новодошлия.

Дойде писмо от Сузан. Новата гувернантка щеше да пристигне в сряда. С одобрението на Юджиния Руби, която бе запленена от Лизи и Отис, реши да остане като бавачка.

— Те не са като другите деца — каза тя на Юджиния.

— Знам — съгласи се Юджиния. — Знам.

Двете седмици изминаха като трескав сън.

Една вечер Гамуотър нареди масата като за кралски пир и Юджиния преведе децата през цялата вечеря. Измисляше проблематични ситуации и ги препитваше какво е правилното поведение във всяка от тях.

— Ако домакинята ви разлее вода на масата, какво ще направите? Ако човекът от дясната ви страна се напие и започне да пее?

Присъствието на Уорд като безмълвен свидетел бе единственото, което я накара да осъзнае колко много от обществените правила повеляват гостите да не обръщат внимание на истината или да се преструват, че не са видели нищо, ако някой мъж уринира срещу стената, ако някой повърне или раздразнителен гост сгълчи жена си пред всички.

Между Уорд и адвокатите му летяха безброй писма, докато се подготвяха за жестока битка за настойничеството над Отис. От време на време Уорд споменаваше за тях, но никога не й ги показваше. Разбира се, нямаше причина да й позволи да ги чете.

Юджиния не беше сигурна защо или как, но блажената й увереност, че Уорд се е влюбил в нея, бързо се топеше.

Тя беше влюбена. Уорд? Вече не й се струваше така.

Един ден на вечеря той спомена мимоходом за завръщането й в Лондон, сякаш това не означаваше нищо за него. Предишния ден тя го чу да казва на Отис, че с Лизи ще го придружат до „Итън“ през есента.

Не спомена нищо за нея. Дори не я погледна. Не й отправи никакво безмълвно послание, че до есента двамата може да са узаконили своята affaire.

Всеки път щом усетеше изгаряща болка в сърцето си, Юджиния търсеше спасение в кухнята. С мосю Марсел бяха усъвършенствали сладкиша й за чай. Това й донесе огромно удовлетворение, но имаше и нещо още по-важно: тя беше открила какво ще бъде следващото й предизвикателство. Възнамеряваше да отвори сладкарница.

В нейната сладкарница щяха да пускат деца и това щеше да я направи единствена по рода си. Щяха да предлагат деликатеси в малки порции. Момче с апетита на Отис можеше да изяде пет или шест. Или дванайсет.

След като Уорд й описа колко гладен е бил постоянно в „Итън“, тя реши да предлага специални кошници, които да се изпращат директно в пансионите. Естествено, в тях щеше да има сладки и сладкиши, но също така и засищащи месни пайове.

Прекарваше часове наред в кухнята и с помощта на мосю Марсел изпробваше рецепта след рецепта. Често се случваше и Лизи да остане целия следобед — отмъкваше стафиди и оценяваше деликатесите. Вечерта Юджиния си водеше бележки и измисляше нови комбинации от вкусове.

— Може би утре трябва да стоиш далеч от кухнята — каза Уорд една вечер, след като Гамуотър донесе поднос с пет различни сладкарски изделия.

— Знам — призна Юджиния със съжаление. — Просто една торта води до друга… На мен или на мосю Марсел ни хрумва някоя идея, променяме количеството масло или някоя друга съставка и преди да се усетя, вече имаме четири вариации.

— Какво му е забавното, за бога? — попита Уорд недоумяващо. — Звучи много горещо и уморително.

— Печенето е като математиката — обясни Юджиния. — Обичам математическите задачи, а печенето изисква прецизност. Обещавам, че няма да похабим нищо — утре, например, можем да си направим пикник и Отис ще омете всичко, до последната трохичка.

Устроиха си този пикник на ленен плат, опънат под една върба близо до водата. След като обядваха, легнаха на тревата и се зачетоха, а Лизи заспа, подпряла глава на свития си на вързоп воал. Отис строеше колиба от клони за Джарвис.

Юджиния сънено наблюдаваше плаващите облаци изпод сянката на бонето си, когато един дълъг стрък трева я погъделичка по носа.

— Добро утро, госпожо Сноу — прошепна Уорд. Пред децата се обръщаха официално един към друг, дори докато плуваха.

— Господин Рийв — измърмори тя.

— Вие сте безумно красива.

Стръкът трева се плъзгаше надолу, нагоре и пак надолу по долната й устна.

— Благодаря — отговори Юджиния, обзета от ненадейна срамежливост. Двамата рядко бяха заедно през деня — обикновено Уорд беше в библиотеката и работеше по парната си машина, а тя обучаваше Лизи и Отис или се занимаваше в кухнята.

— Иска ми се да разполагахме с повече време заедно — каза тихо Уорд.

Юджиния не смееше да отговори — страхуваше се, че няма да успее да скрие болезнената любов, която я изпълваше.

— Вчера получих писмо от вдовстващата херцогиня.

Стомахът й се сви от страх.

— Съобщава ми, че смята да ни посети — продължи Уорд. Очите му бяха потъмнели от очевидно съжаление. — Подозирам, че ще търси оръжия, с които да подсили аргументите си.

Юджиния инстинктивно погледна към децата, за да се увери, че не ги слушат.

— Кога я очаквате?

— Във вторник.

— След три дни — промълви Юджиния и остана стъписана от това, колко спокойно прозвуча гласът й.

— Ще липсвате на децата — каза той. — И на мен ще ми липсвате. Проклятие, аз…

Той млъкна. Сърцето на Юджиния бучеше в ушите й. Беше сигурна, че Уорд ще каже нещо, ще я помоли да остане, ще обещае да я ухажва след една година, след няколко години, ако трябва. Докато нощем лежеше будна до него, бе измислила безброй възможности.

— Утре има панаир в селото — каза внезапно той.

Не това очакваше да чуе.

— Бихме могли да заведем децата.

— Разбира се — съгласи се Юджиния. Сърцето й биеше бавно в ритъма на погребална мелодия, защото Уорд нямаше да каже нищо. Нямаше да я помоли да остане, нямаше дори да обещае, че ще я ухажва, след като получи законно попечителство над децата.

Възнамеряваше да й каже „сбогом“.

Годините самоконтрол я накараха да отговори съвсем невъзмутимо:

— Обичам селските панаири.

В очите му припламна някакво чувство и Юджиния осъзна нещо ужасно: той бе повдигнал темата за панаира, защото очакваше тя да си тръгне веднага след това.

Точно когато тишината стана непоносима, над моравата отекна писък:

— Как смееш!

Юджиния седна и лицето на Уорд изчезна от погледа й. Лизи гонеше Отис с книга в ръка.

— Какво става? — провикна се Уорд.

— Той позволи на Джарвис да изгризе книгата ми!

— Не съм! — защити се Отис.

Лизи спря, сложи ръце на хълбоците си и обезпокоително заприлича на миниатюрно копие на вдовстващата херцогиня Гилнер. Семейната прилика бе неоспорима.

— Съмнявам се, че друг плъх е дошъл и я е изгризал!

— Да хапнем сладкиш — предложи Уорд. — Пак ще подвържем книгата ти, Лизи, може би със специална подвързия, на която е гравирано името ти.

Юджиния избърса една нежелана сълза и си намери занимание — извади от кошницата асортимента от деликатеси, които им бе опаковал Марсел. Отис се просна на земята и се хвърли към парче торта с подправки, но Лизи само въздъхна.

— Сладките вече не ме вълнуват — промълви тя с обречен глас.

— И защо? — попита Уорд и прие чиния с парче шоколадова торта, парче портокалова торта (не съвсем сполучлива) и една сладка кифличка.

— Гледах как правят тази торта с подправки. Отне им часове — обясни Лизи. — А сега просто ще я изядем.

— Не е възможно да е било толкова дълго, колкото пандишпанената торта — намеси се Отис. — Помислих си, че ръцете на мосю Марсел ще паднат — толкова дълго разбива яйцата.

Също като Лизи, и Уорд не искаше торта. Всъщност спокойно можеше да мине без десерт до края на живота си, макар че никога не би казал подобно нещо пред Юджиния.

Скоро тя нямаше да бъде тук, за да й го каже.

Тази мисъл събуди в гърдите му прилив на чувства, които бяха толкова силни, че той едва не скочи на крака. Искаше да отведе Юджиния в стаята си и да я люби толкова много пъти, че тя никога да…

Не. Усещаше, че ако й даде и най-малката надежда, тя може би щеше да го чака години наред, докато Отис навърши пълнолетие. Това беше невъзможно и нечестно.

Тя заслужаваше да има свои деца, а не да бъде любовница на мъж, който не може да се ожени за нея, преди брат му и сестра му да пораснат.

— Мислех, че гувернантките на „Сноу“ учат децата да пекат пандишпанена торта, а не торта с подправки — каза той, овладявайки хаотичните си чувства.

— Не само пандишпанена — обади се важно Лизи и започна да брои на пръсти. — Мога да правя пандишпанена, портокалова, руло със сладко, сладки кифлички и лимонова пита.

Уорд се обърна към Юджиния и се намръщи.

— Накарахте ме да повярвам, че от децата се изисква да се научат да правят само една торта.

— Аз мога една — обади се Отис с пълна уста.

Юджиния погледна към него, той преглътна и каза с неясен глас:

— Извинявайте.

— Ходя в кухнята почти всеки ден — каза Лизи. — Помолих госпожа Сноу да нарече сладкарницата си „Чаят на Лизи“, но тя отказа. Когато порасна, ще открия магазин и ще го кръстя „Емпорият на Лизи“.

— Каква сладкарница? — попита властно Уорд.

— Мисля да отворя сладкарница — каза Юджиния. — Не ви ли казах, господин Рийв?

Не, по дяволите, със сигурност не беше! Лично ли смяташе да сервира чая? Да съпровожда лейди Хайъсинт до масата й?

Постара се да говори спокойно.

— Госпожо Сноу, чудех се дали ще искате да се поразходим към езерото.

— Джарвис трябва да се прибере, да си легне в кутията и да поспи — каза Отис. Беше изял три парчета торта и изглеждаше сънен.

— Предполагам, че е изтощен, след като погълна историята на Пуническите войни — подметна язвително Лизи.

— Деца, защо не си отидете в стаята? — попита Юджиния и стана. — Съобщете на господин Гамуотър, че пикникът ни приключи, ако обичате.

Притежаваше онова типично за гувернантките умение да задава въпроси, които всъщност представляваха непреки заповеди, затова Отис веднага се обърна и понечи да си тръгне.

— Отис — каза Юджиния.

Той се спря.

— О!

Върна се и направи съвсем приличен поклон.

— Благодаря ви за хубавия пикник, госпожо Сноу.

Тя кимна.

— Удоволствието е мое, господин Дарси.

Лизи направи величествен реверанс.

— О, каква сладка, сладка скръб е да се разделим след тази прелестна интерлюдия!

— Преиграваш — отговори Юджиния, но се усмихна и я докосна по косата, преди Лизи да побегне.

Под погледа на Уорд Юджиния коленичи, започна да събира остатъците от обяда и да ги слага в кошницата. Никоя дама не би се заела с такава слугинска задача.

— Моля те, спри! — обади се той по-остро, отколкото искаше. — Това е отговорност на прислугата и трябва да го направи някой лакей, не ти.

Тя стана и го погледна в очите.

— Мога ли да предположа, че си сърдит, защото смяташ, че Лизи е прекарала прекалено много време в кухнята?

— Ти ми каза, че децата на „Сноу“ никога не докосват отново приборите за готвене. И все пак очевидно си внушила на Лизи амбицията да открие емпорий, сякаш е дете на някой хлебар, което вероятно ще прекара целия си живот в кухнята. — Не повиши глас, но не се опита и да прикрие раздразнението си. — Обясних ти колко е важно специално Лизи да бъде възпитана като дама. Доверих ти се, а ти вместо това си я научила на занаят.

За миг помежду им се възцари мрачно мълчание.

— Извинявам се — каза най-накрая Юджиния. — Не исках да подривам усилията ти. Уверявам те, че Лизи е и ще бъде дама.

— Не и ако каже „проклятие“ в някоя бална зала и оповести плановете си да отвори магазин. Проклятие, Юджиния! Според мен това, че си открила агенция, е чудесно. Сигурен съм, че сладкарницата ти ще надмине „Гънтър“ и ще бъде най-посещаваната в Лондон. Но Лизи няма да води живот като твоя, не разбираш ли?

Юджиния разбираше.

Уорд никога не бе казвал точно какво мисли за професията й, но всъщност не би могъл, нали така? Той имаше нужда от нея. Две гувернантки се бяха провалили; трябваше му някой, който да обучава Лизи и Отис.

Не, не беше вярно. Тези горчиви думи не отразяваха действителността.

Уорд наистина я уважаваше. Тя просто не бе проумяла колко дълбоко вярва той, че фактът, че ръководи агенция за гувернантки, е по-важен от произхода й. Всъщност той бе съгласен с херцогиня Гилнер, която смяташе, че Юджиния вече не е дама.

— Ами ако Лизи разкаже на баба ни за амбициите си? — попита Уорд, сякаш бе прочел мислите й. — Камарата на лордовете няма да прояви разбиране към факта, че съм позволил на любовницата си да заведе сестра ми в кухнята и да я учи как да стане patissier!

Юджиния усети пареща болка в областта на сърцето.

— Аз не съм ти любовница — успя да изрече едва-едва.

— Любима, ако предпочиташ — поправи се Уорд.

Очевидно за него нямаше разлика. За Юджиния обаче имаше. Влюбените бяха равнопоставени и никога не ставаше въпрос за пари. Любовницата, от друга страна, зависеше от мъжа.

Юджиния никога нямаше да стане нечия държанка!

— Можем да накараме Лизи да разбере колко е важно да бъде дискретна — каза тя, успявайки да овладее гласа си. — Освен това държа да отбележа, че сестра ти сякаш вярва, че присъствието й в кухнята, докато нещо се приготвя, е равносилно на това да знае как да го приготвя. Уверявам те, че никой не я е обучавал да пече торти.

— Тази разлика е без значение! — изръмжа Уорд и прокара ръка през косата си.

Мили боже, каква глупачка се оказа! Смяташе, че като му отдаде тялото си, ще докаже, че не принадлежи на никой мъж, но той очевидно не смяташе така.

Тя се изправи и го погледна в очите. Никой не можеше да я накара да изпита срам, ако тя не му позволеше. Научи този суров урок, когато някои от аристократичните вдовици — например херцогинята — се отнесоха с насмешка, когато откри „Сноу“.

— Няма нищо по-недостойно за една дама от това да се притеснява за общественото си положение. Няма да е зле да го запомниш, докато учиш Лизи какво може или не може да казва пред херцогинята.

Мускулите на челюстта му потръпнаха.

— Една дама може да изпече торта просто защото иска и това е една от причините гувернантките на „Сноу“ да преподават подобно умение. Една дама може да подреди кошницата за пикник, ако знае, че икономът е ленив и няма да дойде, преди чиниите да се покрият с мравки. Една истинска дама може да прави буквално всичко, което пожелае, без това изобщо да се отрази на общественото й положение — освен може би да има affaire с някой абсолютен глупак!

Отново настъпи кратко мълчание, нарушавано само от спорадичното чирикане на едно врабче.

— Съгласен съм — каза Уорд. — Като цяло си права, но правилата са по-стриктни за хората, които живеят на границата на обществото, Юджиния, и ти навярно го знаеш.

Тя присви очи.

— Доколкото разбирам, фактът, че притежавам „Сноу“, ме поставя на границата.

— Не — поправи я той с непреклонно изражение. — Казвам, че ако се разчуе, че госпожица Лизи Дарси е прекарала първите години от живота си в пътуващ фургон с лейди Лизет, хората ще я наблюдават като ястреби и ще търсят доказателства, че поведението й не съответства на общественото й положение.

Юджиния се мъчеше да овладее гнева си. По душа Уорд беше закрилник, бореше се за хората, които обичаше. Представите му бяха грешни и се дължаха на факта, че е бил презиран от прислужниците, както и от момчетата в „Итън“.

Тяхното презрение нямаше значение за него, защото мнението на другите никога не го беше интересувало.

Тази незаинтересованост беше разковничето и за Лизи. Ако при дебюта си проявеше непоклатима самоувереност и спокойствие, тя щеше да определя правилата, а не да ги спазва. Но ако създадеше впечатление за нервност, лешоядите щяха да закръжат около нея в очакване да сбърка.

Тя, Юджиния, просто трябваше да направлява този дебют. Дори ако тогава връзката й с Уорд се окажеше отдавна приключила.

Той направи крачка към нея, пое ръката й и целуна дланта.

— Не искам да си тръгваш.

Тя отдръпна ръката си.

— Напротив, искаш, защото си прав: ако херцогинята разбере за връзката ни, ще се възползва от тази информация, за да ти отнеме попечителството.

— Гамуотър ми е напълно предан. Няма да каже на никого, а той контролира прислугата.

Дано беше вярно!

— Утре сутринта си тръгвам — каза Юджиния.

Той видимо потръпна.

— Не искам днес да е последната ни вечер заедно.

— Получил си писмото на херцогинята вчера, така че вече си го знаел — напомни му Юджиния с високо вдигната глава. — Мисля, че ще се чувствам по-удобно, ако си тръгна възможно най-скоро.

Той стисна зъби.

— Бяхме се разбрали да заведем децата на панаира.

Юджиния прехапа устна и заповяда на сълзите да не се отронват. Част от нея искаше да избяга, но друга, по-голяма част, не можеше да понесе мисълта да си тръгне. Да се раздели не само с Уорд, а и с Лизи и Отис.

— В такъв случай ще си тръгна на следващата сутрин — каза тя и някак си успя да не позволи на гласа си да издаде болката, която изпитваше.

Тази вечер заспа, без да чака тихото отваряне на вратата, шумоленето на вдигнатите завивки, докосването на загрубели пръсти до бузата си. През нощта се събуди задъхана, разтреперана от желание.

— Може ли?

В мрака гласът на Уорд беше тих — толкова нежен, та можеше да се заблуди, че това, което чува в него, е любов.

Вместо отговор тя го целуна по устните. Ноктите й се забиха в коравите му хълбоци, а той я задържа на място, стиснал нейните, докато нахлуваше в нея, тласкаше я към еуфорията, оставяше я да си почине за миг, преди отново да я поведе към върха, и пак, и пак.

Стигна до върха още един път с отчаян стон. Очите му поглъщаха лицето й на бледата светлина на ранното утро.

После си тръгна, без да каже нищо. Може би нямаше какво да се каже? Чувствата й към него нямаха значение.

Сутринта четиримата отидоха да плуват, сякаш нищо не се беше променило, а след обяда потеглиха към панаира в Уийтли. Само секунди след пристигането им за ужас на Юджиния се разделиха на групи. Лизи искаше да види животните, а Отис се интересуваше — и се засягаше — от една игра на име „Да ударим плъха“.

Юджиния би предпочела всички да останат заедно. Мисълта за предстоящото й заминаване я изпълваше с болка. Уорд обаче просто се поклони и се отдалечи заедно с братчето си.

Юджиния и Лизи огледаха всички кокошки, които се предлагаха, и момиченцето отбеляза, че кръвта им слиза право в краката. Очевидно при някои породи вените бяха видими.

— Някои хора ядат пилешки крачета — каза Юджиния. — Или ги смятат за талисмани за късмет. Баща ми има голяма колекция от любопитни предмети и един от тях е огърлица от пилешки крачета на племенен вожд от американската пустош.

— Бих искала да я видя — каза Лизи, докато я дърпаше към следващата палатка.

Юджиния едва не каза: „Някой ден ще я видиш“, но се спря.

— Да отидем на тази лекция! — провикна се Лизи и посочи с ръка.

Пред една палатка имаше плакат: „ДИСКУСИЯ ПО ХИМИЯ КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА НАЙ-ВИСШЕТО В НАУКАТА, ПРЕДЛАГАНА ОТ ПРОЧУТ УЧЕН И РАЗПРЪСКВАЧ НА НАУЧНИ ЗНАНИЯ.“

— Разпръсквач ли? — попита със съмнение Юджиния.

— Хайде! — подкани я Лизи и я задърпа за ръката. — Вече е започнала!

Юджиния се огледа за Уорд, но не го видя никъде.

Палатката беше тясна и претъпкана с мъже, които им се намръщиха, но най-властният поглед на Юджиния бързо ги накара да освободят две места на последния ред.

Десетина реда столове бяха подредени в тесен полукръг, пред който стоеше мъж с рунтави черни вежди.

— Това е господин Гамуотър! — изписка Лизи.

Неприятният иконом на Уорд изглежда водеше таен живот, в който разпръскваше полезни знания срещу внушителната сума от две пенита на човек. Какъв прочут учен само!

— Каквото и да има да каже, мога да го науча без пари вкъщи — изсъска Лизи. — Да си тръгваме!

— Ще бъде грубо, защото ще предизвикаме смущение — прошепна в отговор Юджиния. — Ако е възможно, една дама никога не бива да наранява чувствата на другите само заради малко неудобство.

Лизи въздъхна и се намести на мястото си.

— Да си дама е уморително. И не мога да виждам.

Юджиния я взе в скута си.

— Така как е?

— По-добре — отговори Лизи и се облегна на рамото й. Руби бе пришила воала й на раменете като наметало и го бе навила под жакетчето й, така че сега дребната й фигурка беше особено кокалеста на допир.

В последно време воалът, също като Джарвис, придружаваше собственичката си навсякъде, но като цяло не се виждаше.

Гамуотър дърдореше за състава на водата — нещо за това как кислородът имал афинитет към други елементи, а не само към водорода.

Юджиния остави мислите си да се понесат в друга посока. Опитваше се да реши дали с Уорд трябва да поговорят отново, по-откровено, преди да напусне Фокс Хаус.

Но какво можеше да каже? „Защо не искаш да остана?“ звучеше жално и унизително. Това не беше подходящият въпрос.

Уорд я искаше. Ако това изобщо беше възможно, начинът, по който я любеше, беше станал само още по-страстен. Двамата почти не спяха; предишната нощ Юджиния се събуди и установи, че той я гали, а съненото й тяло вече се е устремило към екстаза.

Въпросът беше дали я обича.

Ненадейно Лизи се разтресе от смях. Всъщност цялата публика се смееше. Юджиния се намръщи и се опита да се съсредоточи, но съзнанието й отказваше да се посвети на фактите за разлагането на водата.

Още по-малко можеше да разбере кое му е смешното. Беше пропуснала шегата, а сега Гамуотър се насочи към загадките на химическия афинитет.

Очевидно нейните чувства бяха по-силни от тези на Уорд. Тази мисъл накара кожата й да настръхне от неудобство.

Ако наистина беше така, не искаше да чуе как той го изрича на глас. Унижението щеше да я смаже.

Сега Лизи отново се смееше. Юджиния я прегърна още по-силно. Изпита почти непоносима тъга при мисълта, че на сутринта ще си тръгне. Стига само да бе получила тази възможност, щеше да бъде добра майка на Лизи и Отис. Те я харесваха и й вярваха.

Юджиния по-добре от всеки друг можеше да се справи с трудностите и несигурността около дебюта на Лизи, да организира сезона на госпожица Дарси така, че обстоятелствата около раждането й да бъдат сметнати за несъществени — далеч по-маловажни от красотата, поведението и богатството й.

Тя подпря брадичка на косата на Лизи и се запита дали „Сноу“ е главната причина, поради която Уорд я отпращаше. Ако той не повдигнеше темата, тя трябваше да каже нещо, дори само за да го увери, че ще се откаже от идеята за сладкарница, ако той наистина вярва, че това ще застраши бъдещето на Лизи.

Ако не кажеше нищо, щеше да съжалява до края на живота си.