Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (16)

Глава 16

Юджиния Сноу не беше безразсъдна жена. Открай време живееше в рамките на ясно установени граници. Не се бунтуваше срещу обществените норми, които баща й предпочиташе да пренебрегва, а напротив — харесваше ги.

Но сега, в тъмна карета с мъж, който я бе похитил, у нея се надигна безразсъдна лудост, която стигна чак до върха на пръстите й.

Желаеше Уорд Рийв с цялото си същество. Искаше здравото му тяло, изгарящата жажда в очите му и този кичур непокорна коса, който бе паднал над тях.

Той я целуваше с първичен копнеж, от който тялото й оживяваше. И все пак й се искаше да се разсмее.

Това беше нещо непознато: не си спомняше да се е смяла, когато я целуваше Андрю. Докато се накланяше по-близо до Уорд и се разтапяше до него, докато обвиваше ръка около врата му, осъзна каква е причината.

Това не беше любене.

Това беше забавление.

Удоволствието, опиянението, каквото и да беше, я удари право в главата. Тя разтвори по-широко устните си и забрави всичко, освен чувственото докосване на езика му и коравите пръсти, които стискаха тила й.

Желанието беше по-диво, отколкото си го спомняше, и все пак заедно с него у нея се надигаше и преливаше непозната радост.

Най-накрая Юджиния почувства, че не може да се сдържа повече: от устните й се изтръгна смях. Уорд измърмори нещо, което тя не разбра.

Юджиния наклони глава, за да близне пулсиращата вена на шията му. Ръцете й се преместиха към могъщите му рамене.

— Ти облиза ли ме? — изръмжа той учудено.

— Ммм — измърмори тя и пак го близна. — Според мен близването представлява поздрав в някои части на света… Китай, може би?

Един топъл език се плъзна по извивката на ухото й.

— В някоя далечна част на света двама души се поздравяват… така?

Докосването му събуди гореща вълна между краката й.

— Може би не е чак толкова разпространено измърмори тя.

Каретата се люшна и движението го тласна към нея. Той прокара пръсти през къдриците й и нежно подръпна главата й назад.

— Предполагам, че целувките са поздрав в някоя част на света. Например в Русия.

Тя докосна устните му със своите.

— Такава целувка ли?

Той поклати глава.

— По-страстна, девойче.

— Аз не съм де…

Но той притисна устните й под своите, дивото желание открадна думите от устата й и й даде нещо друго в замяна.

Продължиха да се целуват, докато главата и не започна да се върти — предупреждение, че здравият й разум губи битката с копнежа.

— Уорд!

Името му беше стон, песен, молитва.

Дълбоко в гърлото му се надигна някакъв звук. Устните му се плъзнаха по скулата й. Под ласката му бузите и чертите на лицето й, й се сториха нови, сякаш допирът му ги променяше. Заради самия начин, по който я изследваше и запаметяваше.

Юджиния се отдръпна — трябваше или да се отдръпне, или да се смъкне на седалката и да предложи гърдите си на устните му. Той имаше силна челюст и вежди, които се извиваха точно където трябваше, за да подчертаят скулите му.

Накратко, беше невъзможно красив. Мъжествен, но красив.

— Това, което може да е прилично в Китай или Русия, не е прилично в карета, която пътува към Оксфордшър — успя да изрече тя. Нима току-що бе обещала да се отдаде на неприлично поведение с него по-късно… извън каретата?

Чувствената му усмивка потвърди, че е така.

— Един момент! — обади се припряно тя.

— Готов съм да ви чакам цял живот, Юджиния.

Тя завъртя очи.

— Каквото и да се случи помежду ни, ви моля да ми спестите пороя от празни ласкателства.

— Колкото и да е тревожно, не го казах като плосък комплимент.

Тя сложи ръка на гърдите му и леко го отблъсна. Косата й бе паднала по раменете, а устните й пареха, сякаш ги бяха нажилили пчели. Започна да прибира косата си и да забожда фуркети, където й падне.

Не смееше да вдигне поглед към лицето му, защото ако в очите му все още се четеше онзи пламенен копнеж, щеше да се предаде. Отново.

Когато косата й беше горе-долу прибрана, а сърцето й възвърна нормалния си ритъм, тя каза, все още, без да го поглежда в очите:

— Преди да стигнем до Фокс Хаус, бих искала да разбера как са децата. Страдат ли от заминаването на госпожица Мидж?

Гласът на Уорд беше дълбок и пресипнал, но той все пак отговори:

— Отис май изобщо не забеляза. Почти цялата седмица бе зает с разработването на оня капан за мишки.

— В къщата ви има ли мишки?

— Предполагам, че има. Все пак е стара.

— Ако имаше, щяхте да разберете. Мишките не са от тихите съжители — каза Юджиния. — Цвърчат и тичат вътре в стените; постоянно тормозят кухненската прислуга; ако оставите свещите открити, ще ги изядат.

— Мишките ядат свещи?

Тя кимна.

— Плъховете също.

— Единственият плъх в нашата къща е Джарвис, любимецът на Отис.

Юджиния потръпна.

— Мразя плъхове.

— Не е за вярване, но с времето ужасно се привързах към Джарвис.

— Не говорите сериозно!

— Напротив — увери я Уорд и крайчецът на устата му потръпна.

Юджиния отново неволно потръпна.

— Разбирам нежеланието на една дама да бъде край малки зверчета, но вие изглеждате особено отвратена.

— Израснах в къща, пълна с плъхове.

Тези думи го стъписаха. Беше си представял Юджиния като малко момиченце с яркочервени къдрици, порцеланова кожа и няколко лунички на носа. Това дете… бе израснало в къща с плъхове?

Постоянно забравяше, че не е родена в средите на благородничеството. Все пак беше предположил, че е израснала на границата между света на благородниците и този на простолюдието. Че може би е дъщеря на свещеник.

Къща, пълна с плъхове, означаваше положение далеч под това на дребното дворянство. Той усети, че се е намръщил.

— Не ми е приятно да мисля, че сте живели в подобни условия.

Дали беше гладувала? Мисълта за това разяде стомаха му като киселина.

— И аз бих предпочела да не си спомням подробностите.

Гласът й се отличаваше с безупречна интонация на дама, но това беше част от маската — от ролята, която играеше.

— Когато бях на осем, ме ухапа плъх.

Киселината се разплиска във вените му.

— Имахте ли треска от ухапването?

Тя кимна.

— Тази треска често е фатална.

Започваше да я разбира. Като дете цялата й енергия, пламенната й интелигентност и чистата й жизнерадост навярно се бяха съсредоточили върху това да избяга от живота, който е водела. Нищо чудно, че копнееше да живее като дама.

— Едва не умрях — каза Юджиния. — Моята мащеха — която обожавам — по-късно ми каза, че се научила да се моли, докато бях болна.

Уорд прокара пръсти през косата си. В много къщи в Англия имаше плъхове. Това бе част от живота. Пред очите му изплува мустакатата муцунка на най-добрия приятел на Отис. Все едно дали й харесваше, Юджиния щеше да се запознае с един плъх.

— Колко път остава до къщата ви? — попита тя.

— Приблизително четири часа. След два ще спрем в една странноприемница, за да сменим конете.

— Имате ли нещо против да подремна? От това вино ужасно ми се доспа.

Очевидно искаше да избегне по-нататъшни интимности, но той устоя на импулса да я убеди, че не бива. Една карета не беше мястото, където искаше да люби за пръв път Юджиния Сноу.

— Чудесна идея — кимна той. — И аз ще поспя.

Все пак не възнамеряваше да спи през нощта.

Макар че нямаше да е редно да се нахвърли върху гостенката си в мига, в който тя прекрачеше прага му. Трябваше да я обсипе с… с цветя или нещо подобно. Проклет да е, ако се отнесеше с нея като с куртизанка или весела вдовица!

Добродетелта на Юджиния беше безупречна също толкова, колкото на всяка истинска дама — бе готов да заложи честта си, че е така. И все пак тя го желаеше.

И това бе достатъчно, за да заложи собственото си щастие на тази карта.