Стефани Майър
Химикът (6)

6

Към три и трийсет сутринта тя вече беше станала, беше се облякла и се бе нахранила, все още изтощена, но готова да започне. Даниел продължаваше да спи безпаметно и спокойно. Когато се събудеше, щеше да се чувства добре отпочинал, но дезориентиран. Нямаше да има представа кое време е или дори кой ден е. Притеснението беше важен инструмент в нейната професия.

Отнесе възглавницата и одеялото му, забелязвайки съжалението, което това я накара да изпита. Но това беше важно; независимо от обучението всеки субект изпитваше силно неудобство да бъде гол и безпомощен пред врага. Съжалението щеше да е последното чувство, което щеше да си позволява в продължение на няколко дни. Изолира останалото. Бяха минали повече от три години, но чувстваше как нещата се изключват вътре в нея. Тялото й помнеше как да прави това. Знаеше, че има силата, която щеше да й е нужна.

Косата й беше още мокра от бързото боядисване и усещаше грима плътен и дебел върху лицето си, макар че всъщност носеше много малко. Не знаеше как да направи нещо сложно, така че просто бе размазала малко тъмни сенки, плътна спирала и кървавочервено червило. Не беше планирала да сменя цвета на косата си толкова скоро, но черната коса и „камуфлажът“ на лицето й бяха част от новата стратегия. Бялата къса лабораторна престилка и бледосините хирургически дрехи, които бе купила, лежаха безупречно сгънати в чантата й. Вместо тях пак носеше впитата черна тениска и черни джинси.

Добре, че във фермата имаше пералня и сушилня. Тениската скоро щеше да има нужда от пране. Е, всъщност имаше нужда от него вчера.

Странно беше как малко цветна пудра и сенки можеха да променят възприятието на един наблюдател за човека. Погледна се в огледалото в банята и остана доволна колко сурово изглеждаше лицето й, колко студено. Прокара гребен през косата си, приглаждайки я право назад, после мина през обора и влезе в стаята си за разпити.

Беше инсталирала прожектори, които висяха от ПВЦ тръбите отгоре, но сега ги остави изгасени, като включи само две портативни работни лампи, поставени на височината на кръста й. Черният скоч и сивата пяна изглеждаха еднакви на цвят в тъмното. С напредването на нощта температурата на въздуха беше паднала. Кожата по корема и ръцете на субекта беше настръхнала. Отново прокара термометъра по челото му. Все още в нормални граници.

Накрая включи компютъра си и се зае с протоколите. След двайсет минути бездействие щеше да превключи на скрийнсейвър. От другата страна на компютъра й имаше малка черна кутия с клавиатура отгоре и миниатюрна червена лампичка отстрани, но сега тя не й обърна внимание и се залови за работа.

Някакво чувство се бореше да пробие на повърхността, докато вкарваше в интравенозната система химикала, който щеше да върне субекта в съзнание, но лесно го потисна. Даниел Бийч имаше две страни, и тя също. Сега тя беше другото си „аз“, онова, което отделът наричаше Химикът, а Химикът беше машина. Безжалостна и неумолима. Нейното чудовище беше свободно сега.

Надяваше се, че неговото ще излезе да си поиграят.

Новият наркотик закапа във вените му и дишането му стана не толкова равномерно. Едната му ръка с дълги пръсти се сви в юмрук и задърпа ремъка. Макар че все още беше до голяма степен в безсъзнание, на лицето му се появи едва доловима намръщена гримаса, докато се опитваше да се претърколи настрана. Коленете му се усукаха, докато опъваше ремъците, пристягащи глезените му, и внезапно очите му се отвориха.

Тя стоеше тихо в горния край на масата и го гледаше как изпада в паника: дишането му стана остро и накъсано, сърцето му заби по-учестено, тялото му се замята срещу ремъците. Взираше се диво в тъмнината, опитвайки се да разбере къде се намира, да открие нещо познато. Внезапно спря, напрегнат и заслушан.

— Ехо? — прошепна.

Тя стоеше неподвижно в очакване на подходящия момент.

В продължение на десет минути той редуваше буйното дърпане на ремъците с опитите да чуе нещо друго, освен дрезгавия звук от дишането си.

— Помощ! — провикна се високо най-сетне. — Има ли някой?

— Здравей, Даниел — отговори тя с тих глас.

Той извърна рязко глава назад, изпружвайки шия, докато търсеше откъде идва гласът. Не беше инстинктивна реакция на професионален войник, забеляза тя, да оставя гърлото си незащитено по този начин.

— Кой е там? Кой е това?

— Всъщност няма значение коя съм, Даниел.

— Къде съм?

— Това също не е важно.

— Какво искаш? — почти изкрещя той.

— Ето това е — уцели. Това е въпросът, който има значение.

Тя заобиколи масата, за да може той да се фокусира върху нея, макар че все още бе осветена в гръб и по-голямата част от лицето й щеше да е обгърната в сенки.

— Нямам нищо — оплака се той. — Нито пари, нито наркотици. Не мога да ти помогна.

— Не искам материални неща, Даниел. Искам — не, нуждая се от — информация. И единственият начин да излезеш оттук, е да ми я дадеш.

— Не зная нищо — нищо важно! Моля…

— Престани — изсъска тя високо и той стреснато си пое въздух през зъби. — Сега слушаш ли ме, Даниел? Тази част е наистина съществено важна.

Той кимна, примигвайки бързо.

— Трябва да получа тази информация. Няма друг вариант. И ако се налага, Даниел, ще ти причинявам болка, докато ми кажеш каквото трябва да узная. Ще те нараня лошо. Не искам непременно да правя това, но и не се притеснявам да го направя. Казвам ти това, за да можеш да решиш сега, преди да започна. Кажи ми каквото искам да знам и ще те освободя. Съвсем просто е. Обещавам, че няма да ти сторя зло. Това ще спести на мен време, а на теб — много страдания. Зная, че не искаш да ми кажеш, но моля те, осъзнай, че така или иначе ще ми кажеш. Може да отнеме известно време, но в крайна сметка няма да можеш да се спреш. Всеки се пречупва. Така че направи лесния избор сега. Ще съжаляваш, ако не го направиш. Разбираш ли?

Беше държала същата тази реч пред много, много субекти в кариерата си и тя обикновено беше доста резултатна. В около 40 процента от времето това беше моментът, когато субектът започваше да прави признания. Не често свършваше да прави признания, разбира се, и винаги имаше проучвания за вършене, но имаше приличен шанс първото признание на вина и известна частична информация да бъдат изречени сега. Статистиката варираше в зависимост от това пред кого изнасяше речта; през приблизително половината време при повечето военни първото разкритие идваше, преди да им причини каквато и да е болка. Само 5 до 10 процента от истинските шпиони казваха каквото и да е, без известно физическо неудобство. Същите цифри важаха и за религиозните фанатици. При дребните риби от най-ниските нива речта сработваше през 100 процента от времето. Онези, които ръководеха нещата, никога не биха признали дори една-единствена подробност без болка.

Наистина се надяваше, че Даниел е просто обвеяна със слава дребна риба.

Той отвърна на погледа й, докато тя говореше: лицето му бе замръзнало от страх. Но после, докато тя довършваше, объркването го накара да присвие очи и да сключи вежди. Не беше изражение, което бе очаквала.

— Разбираш ли ме, Даниел?

В гласа му се долавяше объркване:

— Алекс? Алекс, ти ли си?

Точно затова човек не осъществяваше предварително никакъв контакт с набелязания субект. Сега се отклоняваше от сценария.

— Разбира се, че това не е истинското ми име, Даниел. Знаеш това.

— Какво?

— Не се казвам Алекс.

— Но… ти си лекар. Помогна ми.

— Не съм такъв лекар, Даниел. И не съм ти помогнала. Дрогирах те и те отвлякох.

Изражението му бе трезво и сериозно:

— Беше мила с мен.

Наложи й се да овладее една въздишка.

— Направих каквото трябваше, за да те доведа тук. Сега ми е необходимо да се съсредоточиш, Даниел. Необходимо ми е да отговориш на въпроса ми. Ще ми кажеш ли каквото искам да знам?

Отново видя съмнение в изражението му. Недоверие, че наистина би го наранила, че това действително се случваше.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но както казах, не знам нищо важно. Не разполагам с никакви номера на банкови сметки или, не знам, карти на съкровища, или нещо такова. Със сигурност не е нещо, което да си струва всичко това.

Опита се да посочи с овързаната си ръка. Поглеждайки се, докато го правеше, осъзна за пръв път, че е гол. Гореща руменина обля кожата му — лицето, врата и една линия надолу в средата на гърдите — и той автоматично подръпна ремъците, сякаш се опитваше да се прикрие. Дишането и сърдечният му ритъм отново станаха накъсани и учестени.

Голотата; без значение дали бяха агенти под прикритие, или просто второразрядни начинаещи терористи, всички я мразеха.

— Не искам карта на заровено съкровище. Не правя това за лична изгода, Даниел. Правя го, за да опазя невинни животи. Да си поговорим за това.

— Не разбирам. Как мога да помогна с това? Защо не бих го сторил?

Не й харесваше как се развива ситуацията. Пречупването на онези, които се придържаха към твърдението за незнание и невинност, често отнемаше по-дълго време, отколкото онова на онези, които признаваха вината си, но бяха твърдо решени да не предадат правителството си или своя джихад, или другарите си.

Тя отиде до бюрото и вдигна първата снимка. Беше един от много ясните образи на Де ла Фуентес, заснети от охранителната камера, кадър в близък план.

— Да започнем с този човек — каза тя, като вдигна фотографията на нивото на очите му и използва една от работните лампи като прожектор.

Напълно безизразно лице, абсолютно никаква реакция. Лош знак.

— Кой е това?

Този път тя остави въздишката си да се чуе.

— Правиш погрешния избор, Даниел. Моля те, помисли за това, което правиш.

— Но аз не знам кой е това!

Тя го фиксира с примирен поглед.

— Напълно честен съм, Алекс. Не познавам този човек.

Тя въздъхна отново:

— Тогава предполагам, че ще започваме.

Съмнението отново се появи. Никога не си беше имала работа с това по време на разпит преди. Всички други, които бяха попадали на масата й, знаеха за какво са там. Беше се сблъсквала с ужас и умоляване и понякога — стоическо упорство, но никога с това странно, доверчиво, почти граничещо с предизвикателство държание: Няма да ме нараниш.

— Ъъ, това някаква фетишистка фантазия ли е? — попита той с нисък глас, някак намирайки начин да звучи смутен въпреки странността на положението си. — Не съм наистина запознат с правилата за такива неща…

Тя се извърна да скрие една неуместна усмивка. Вземи се в ръце, нареди си. Опитвайки се да запази плавността на движението, сякаш наистина бе смятала да се отдръпне точно в този момент, отиде до бюрото си. Включи компютъра си, за да е в готовност. После взе таблата с реквизита си. Беше тежка и някои от инструментите звъннаха при допира един в друг, когато я премести. Отнесе таблата до него, подпря ръба й до спринцовките и насочи светлината така, че металическите инструменти блеснаха ярко.

— Съжалявам, ако намираш това объркващо — каза с равен тон. — Убийствено сериозна съм, уверявам те. Искам да погледнеш инструментите ми.

Той го направи и очите му се разтвориха много широко. Тя зачака да се появи някакъв намек за другата му страна, Тъмния Даниел, но нямаше нищо. Очите му бяха някак все още добри и кротки дори и в ужасния страх. Невинни. През ума й светкавично пробягаха реплики, изречени от героя на Хичкок, Норман Бейтс: Мисля, че сигурно имам едно от онези лица, на които не можеш да не повярваш.

Потръпна, но той не забеляза: очите му бяха приковани върху реквизита й.

— Не ми се налага да ги използвам много често — каза му тя, като докосна леко клещите, после прокара пръст по необичайно дългия скалпел. — Викат ме, когато биха искали субектът да остане в общи линии… невредим. — При твърдата сричка на последната дума докосна клещите за рязане на болтове. — Но и бездруго всъщност не се нуждая от тези инструменти. — Леко перна с пръст корпуса на горелката, при което се чу остър свистящ звук. — Можеш ли да се досетиш защо?

Той не отвърна, застинал в ужас. Сега започваше да проумява. Да, това беше реално.

Само че Тъмния Даниел трябваше вече да е разбрал това. Така че защо не се появяваше на повърхността? Дали си мислеше, че тя може да бъде заблудена? Или че чарът му във влака бе разтопил слабото й, женско сърце?

— Ще ти кажа защо — изрече с глас, толкова нисък, че бе почти шепот. Приведе се заговорнически навътре към него и остави лицето си присвито в мила, изпълнена с разкаяние полуусмивка, която не стигаше до очите й. — Защото това, което правя, е… много… по… болезнено.

Очите му имаха вид, сякаш щяха да изскочат от главата. Това поне беше позната реакция.

Тя махна подноса, за да се измести вниманието му към дългата редица спринцовки, оставени на заден план, проблясващи на светлината.

— Първия път ще продължи само десет минути — каза му, все още гледайки встрани, докато поставяше инструментите обратно на бюрото. Извъртя се рязко. — Но ще ти се струва много по-продължително. Това ще бъде само вкусване — можеш да го приемеш като предупредителен изстрел. Когато свърши, ще опитаме да поговорим пак.

Взе спринцовката в далечния край на подноса, натисна буталото, докато на върха се появи капка течност като роса, после я тръсна театрално като медицинска сестра в някой филм.

— Моля те — прошепна той. — Моля те, не знам за какво е това. Не мога да ти помогна. Кълна се, че щях, ако можех.

— Ще го направиш — обеща тя и заби иглата в триглавия мускул на лявата му ръка.

Реакцията беше почти мигновена. Лявата му ръка се присви в спазъм и рязко дръпна ремъка. Докато той се взираше ужасено в разтърсваните от конвулсии мускули, тя тихо избра друга спринцовка и отиде от дясната му страна. Той я видя да се приближава.

— Алекс, моля те! — изкрещя.

Тя пренебрегна него и усилието му някак да й се изплъзне, сякаш беше достатъчно силен да се освободи от оковите си, и инжектира дозата млечна киселина в десния му четириглав мускул. Коляното му рязко се изпъна, мускулите накараха стъпалото му да се отдели от масата. Той ахна, а после изстена.

Тя действаше обмислено, без да прибързва, но не и бавно. Още една спринцовка. Лявата му ръка вече беше твърде омаломощена, за да се опитва да й се съпротивлява. Този път инжектира киселината в бицепса на лявата му ръка. Незабавно противостоящата трицепсова мускулна група започна да дърпа бицепса, борейки се за надмощие при свиването на мускулите.

Въздухът изригна от устата му, сякаш току-що го бяха ударили с юмрук в корема, но тя знаеше, че болката е много, много по-ужасна от всеки удар.

Още една инжекция, този път в десния му бедрен мускул. Същата ожесточена борба, която се водеше в ръката му, започна в крака му. А с нея — и писъците.

Застана до главата му, наблюдаваше го безстрастно, докато сухожилията на шията му се изопваха, превръщайки се в бели въжета. Когато той отвори уста да изпищи отново, тя натика вътре парцал, за да я запуши. Ако си отхапеше езика, нямаше да може да й каже нищо.

Отиде бавно до стола пред бюрото си, докато двойният слой пяна погълна писъците му, седна и кръстоса крака. Погледна мониторите — всички показатели бяха завишени, но нито един — до опасно ниво. Едно здраво тяло можеше да изпита много повече болка, отколкото повечето хора биха помислили, преди важните му органи да бъдат наистина сериозно застрашени. Докосна тъч пада на компютъра си, поддържайки екрана ярко осветен. После измъкна ръчния си часовник от джоба и го положи на коляното си. Това целеше по-скоро драматичен ефект; също толкова лесно можеше да следи часовника на компютъра си или мониторите.

Докато чакаше, се обърна към него: лицето й бе овладяно, а сребристият часовник сияеше ярко на фона на черното й облекло. Обикновено субектите намираха това за разстройващо — факта, че можеше да гледа резултата от работата си толкова безстрастно. Така че се вгледа в него с вежливо изражение като зрителка на посредствена пиеса, докато тялото му се мяташе и гърчеше на масата, а писъците му излизаха приглушено покрай парцала. Понякога очите му бяха приковани върху нея, умоляващи и изпълнени с агония, а друг път се въртяха с обезумял поглед из стаята.

Десет минути можеха да бъдат много дълго време. Мускулите му започнаха да се присвиват от спазми независимо един от друг: някои се стягаха на възел, а други сякаш искаха да се изтръгнат от костта. От лицето му се стичаше пот и правеше косата му по-тъмна. Кожата над скулите му изглеждаше готова да се разцепи. Писъците отслабнаха, станаха дрезгави, звучащи по-скоро животински, отколкото човешки.

Още шест минути.

А това дори не бяха качествените наркотици.

Всеки, който бе достатъчно побъркан, за да поиска, можеше да удвои болката, която тя причиняваше сега. Киселината, която използваше, не беше контролирана субстанция; относително лесно беше да се набави онлайн дори ако човек случайно бягаше от тъмните уязвими недра на правителството на Съединените щати. Едно време, в разцвета си като специалист по разпитите, когато бе разполагала с прекрасната си лаборатория и прекрасния си бюджет, обратния си кондензатор и реактивите си, можеше да създаде някои наистина уникални и изключително специфични препарати.

„Химикът“ всъщност изобщо не беше подходящото кодово име за нея. „Молекулярната биоложка“ вероятно бе твърде дълго и тромаво. Барнаби беше експертът по химия и нещата, на които я беше научил, я опазиха жива, след като изгуби лабораторията си; накрая се беше превърнала в олицетворение на кодовото си име. В началото обаче теоретичното й проучване с моноклоналните антитела бе това, което беше насочило към нея вниманието на отдела. Жалко, че не можеше да рискува да отведе Даниел в лабораторията. Тази операция щеше да доведе до резултати много по-бързо.

А се беше намирала толкова близо до пълното изключване на болката от уравнението. Това бе нейният Свещен граал, макар че, изглежда, никой друг не гореше от желание да се добере до него. Сигурна беше, че ако бе работила в лабораторията през изминалите три години, вместо да бяга, за да спаси живота си, досега щеше вече да е създала разковничето, което щеше да отключи каквото там му трябваше на някого от човешкия ум. Никакви изтезания, никакъв ужас. Просто бързи отговори, давани с любезен и приятен тон, а след това — също толкова приятно пътуване или до затворническа килия, или до стената за разстрел.

Трябваше да я оставят да работи.

Все още оставаха четири минути.

Тя и Барнаби бяха обсъждали различни стратегии за справяне с тези етапи от разпита. Барнаби си беше разказвал истории. Спомняше си вълшебните приказки от детството си и измисляше съвременни варианти или алтернативни завършеци, или какво би станало, ако героите си разменят местата. Бе казал, че някои от идеите, които му хрумнали, били доста добри и когато имал време, щял да ги запише. Тя обаче имаше чувството, че си пилее времето, ако не прави нещо практично. Планираше нещата. В началото планираше нови версии на моноклоналното антитяло, които щяха да контролират реакцията на мозъка и да блокират нервните рецептори. По-късно планираше живота си като бегълка, мислейки за всичко, което можеше евентуално да се обърка, всяко най-лошо стечение на обстоятелствата и какво можеше да направи, за да се предпази от падането в капана. После — как да се измъкне от капана, когато е наполовина в него. После — след като беше щракнал. Опитваше се да си представи всяка възможност.

Барнаби казваше, че тя трябва да си взима умствен отдих от време на време. Да се позабавлява, иначе какъв беше смисълът да се живее?

Просто да живее, беше решила тя. Просто да живее, беше всичко, което искаше. И затова влагаше умственото усилие, нужно, за да направи това възможно.

Днес мислеше за следващата стъпка. Довечера, утре вечерта или, небето да му е на помощ, вдругиден вечерта Даниел щеше да й каже всичко. Всички се пречупваха. Беше прост факт, че едно човешко същество може да се съпротивлява на болката само ограничено време. Някои хора успяваха да се справят по-добре с един или друг вид, но това означаваше, че просто щеше да превключи на друг тип болка. В някакъв момент, ако Даниел не проговореше, тя щеше да го претърколи по корем — за да не се задуши със собствения си бълвоч, и да приложи онова, което наричаше „зелената игла“, макар че серумът всъщност беше прозрачен точно като всички други. Ако това не подействаше, щеше да пробва един от халюциногените. Винаги имаше нов начин да изпиташ болка. Тялото разполагаше с толкова многобройни различни начини да изпитва въздействието на стимули.

Щом получеше каквото й беше нужно, щеше да спре болката му, да го упои, а после да изпрати имейл на Карстън от този IP адрес и да му съобщи всичко, което беше научила. След това щеше да подкара колата и да продължи без спиране много дълго време. Може би Карстън и компания нямаше да тръгнат да я преследват. Може би щяха. А тя можеше и никога да не узнае, защото най-вероятно щеше да продължи да се крие, докато умреше — от естествена смърт, надяваше се.

Преди да изтекат девет минути, въздействието на дозата започна да отминава. При всички беше различно, а Даниел беше по-едър. Писъците му се превърнаха в стонове, докато тялото му бавно се стопяваше на масата — купчинка изтощена плът, а после притихна. Тя измъкна парцала, с който бе запушила устата му, и той жадно си пое въздух. Взря се в нея с примесен със страхопочитание ужас за един дълъг миг, а после започна да плаче.

— Ще ти дам няколко минути — каза тя. — Събери си мислите.

Излезе през изхода, който той не можеше да види, после седна тихо на походното легло и го заслуша как сподавя риданията си.

Плачът бе обичаен и обикновено бе добро предвещание. Но беше очевидно, че този, който плачеше сега, бе Даниел Учителя. Все още нямаше и следа от Тъмния Даниел, нито един многозначителен поглед или отбранителен тик. Какво щеше да достигне до него? Ако това действително беше дисоциативно личностно разстройство, дали можеше насила да предизвика появата на личността, която искаше? Днес имаше нужда от истински психиатър в екипа си. Ако беше отишла покорно в лабораторията, както бяха искали, вероятно щяха да успеят да й намерят такъв почти в мига, щом помолеше. Е, сега не можеше да направи нищо по въпроса.

Тихо изяде едно омекнало енергийно блокче, докато чакаше дишането му да стане равномерно, а после изяде второ. Прокара го с кутия ябълков сок от минихладилника.

Когато влезе отново в палатката, Даниел се взираше отчаяно в звукоизолирания таван. Тя отиде тихо до компютъра и докосна един клавиш.

— Съжалявам, че трябваше да изтърпиш това, Даниел.

Не беше я чул да влиза. Отдръпна се възможно най-далече от звука на гласа й.

— Нека да не го правим отново, става ли? — каза тя. Настани се обратно в стола си. — И аз искам да си отида вкъщи. — Донякъде лъжа, но също и до голяма степен вярно, макар и невъзможно. — И макар че може да не ми повярваш, всъщност не съм садистка. Не ми доставя наслада да те гледам как страдаш. Просто нямам друг избор. Няма да допусна всички онези хора да умрат.

Гласът му бе дрезгав:

— Не знам… за какво… говориш.

— Ще се изненадаш колко много хора казват това — и продължават да го казват след безброй повторения на това, което изтърпя току-що, и по-лошо! А после на десетия рунд при едни, на седемнайсетия при други внезапно истината се излива като порой. А аз успявам да съобщя на добрите къде да открият бойната глава или химическата бомба, или смъртоносния вирус. И хората оцеляват, Даниел.

— Не съм убил никого — изрече дрезгаво той.

— Но планираш да го направиш, а аз смятам да променя решението ти.

— Никога не бих направил това.

Тя въздъхна:

— Това ще отнеме дълго време, нали?

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам. Заловила си погрешния човек.

— И това съм го чувала много — каза тя ведро, но казаното засегна чувствително място. Ако не успееше да накара Другия Даниел да се появи, тогава не изтезаваше ли наистина не когото трябва?

Рязко взе решение да се отклони отново от сценария, макар че не беше в свои води, когато ставаше дума за психически заболявания.

— Даниел, губиш ли понякога съзнание?

Продължителна пауза.

— Какво?

— Случвало ли ти се е например да се събудиш някъде и да не си спомняш как си попаднал там? Някой казвал ли ти е някога, че си направил или казал нещо, което не помниш да си правил или казвал?

— Ъм. Не. Е, днес. Искам да кажа, за това говориш, нали? Че планирам да направя нещо ужасно, но не зная какво е?

— Някога бил ли си диагностициран с дисоциативно личностно разстройство?

— Не! Алекс, не съм аз лудият в тази стая.

Това изобщо не помагаше.

— Разкажи ми за Египет.

Той обърна глава към нея. Изражението му показа думите, които си мислеше, така ясно, сякаш ги беше изрекъл на глас. Ти будалкаш ли ме, госпожо?

Тя просто чакаше.

Той издаде лека, задъхана, болезнена въздишка.

— И така, Египет има една от най-дългите истории от всички съвременни цивилизации. Съществуват доказателства, че египтяните са живели по поречието на Нил още през десетото хилядолетие преди Христа. Някъде около шестото хилядолетие преди Христа…

— Това е нелепо, Даниел. Може ли сега да бъдем сериозни?

— Не знам какво искаш! Да не би да ме пробваш, за да се увериш дали наистина съм учител по история? Дори не мога да разбера!

Тя чу как силата се върна в гласа му. Хубавото в нейните наркотици беше, че ефектът им отминаваше бързо. Между прилагането на дозите можеше да води съсредоточен разговор. И беше открила, че субектите се страхуваха повече от болката, когато не изпитваха такава. Върховната приповдигнатост и крайната потиснатост, изглежда, ускоряваха нещата.

Докосна един клавиш на компютъра си.

— Разкажи ми за пътуването си до Египет.

— Никога не съм бил в Египет.

— Не беше ли там с „Подслон за човечеството“ преди две години?

— Не. Ходех в Мексико през изминалите три лета.

— Известно ти е, че хората следят тези неща, нали? Че номерът на паспорта ти е вкаран в компютър и има документирана информация къде си ходил?

— Което именно е причината, поради която би трябвало да знаеш, че съм бил в Мексико!

— Където се срещна с Енрике де ла Фуентес.

— С кого?

Тя примигна бавно, с много отегчено изражение.

— Чакай малко — каза той, вперил поглед нагоре, сякаш на тавана можеше да е изписано някакво обяснение. — Знам това име. Появи се в новините преди известно време… с онези служители от Американската агенция за борба с наркотиците, същите, които изчезнаха. Той е наркодилър, нали?

Тя отново вдигна снимката на Де ла Фуентес.

— Това той ли е?

Тя кимна.

— Защо мислиш, че го познавам?

Тя отговори бавно:

— Защото имам и снимки на двама ви заедно. И защото ти е дал десет милиона долара в изминалите три години.

Устата му увисна отворена и думата излезе като задъхано ахване:

— Каа… кво?

— Десет милиона долара на твое име, разпръснати из Каймановите острови и в швейцарски банки.

Той продължи да се взира в нея още секунда, а после гневът внезапно разкриви лицето му и тонът му стана рязък и суров:

— Ако имам десет милиона долара, тогава защо живея в гъмжащо от хлебарки едностайно жилище без асансьор в Кълъмбия Хайтс? Защо използваме все същите кърпени волейболни екипи, които училището има от 1973 г.? Защо пътувам с метрото, докато новият съпруг на бившата ми жена се разкарва из града в мерцедес? И защо съм напът да се разболея от рахит, понеже карам на постоянна диета от полуфабрикати?

Тя го остави да си излее гнева. Желанието да говори, беше малка стъпка в правилната посока. За нещастие, този гневен Даниел все още бе учителската версия, само че не на много щастлив учител.

— Чакай малко — какво искаш да кажеш с това, че имаш мои снимки заедно с тоя тип с наркотиците?

Тя отиде до бюрото си и измъкна снимката, която й трябваше.

— В Ел Миня, Египет, с Де ла Фуентес — обяви тя, докато вдигаше снимката пред лицето му.

Най-сетне реакция.

Главата му се отметна рязко назад; очите му се присвиха, после се отвориха широко. Почти можеше да проследи как мислите му се движат, докато пробягваха през мозъка му и се наместваха в изражението му. Анализираше това, което гледаше, и съставяше план.

Все още никаква следа от Другия Даниел, но поне, изглежда, разпозна онази друга част от себе си.

— Искаш ли да ми разкажеш за Египет сега, Даниел?

Стиснати устни.

— Никога не съм бил там. Това не съм аз.

— Не ти вярвам. — Тя въздъхна. — Което наистина е много лошо, защото трябва да придвижим това забавление към следващия етап.

Страхът се върна, бърз и силен.

— Алекс, моля те, кълна се, че не съм аз. Моля те, недей.

— Това ми е работата, Даниел. Трябва да разбера как да спася онези хора.

Цялата сдържаност изчезна.

— Не искам да нараня никого. Аз също искам да ги спасиш.

Сега беше по-трудно да не повярва на искреността му.

— Тази снимка означаваше нещо за теб.

Той поклати глава веднъж, изражението му стана непроницаемо.

— Не бях аз.

Трябваше да признае, че беше почти омаяна. Това наистина бе нещо ново. Как й се искаше Барнаби да бе тук, за да може да се допита до него! О, добре, имаше работа за вършене. Нямаше време за желания. Подреди спринцовките една по една върху лявата си длан. Осем този път.

Той се взираше в нея с ужас и… тъга. Понечи да каже нещо, но от устата му не излезе звук. Тя спря с първата спринцовка, готова в дясната й ръка.

— Даниел, ако искаш да кажеш нещо, направи го бързо.

Унило:

— Няма да помогне.

Тя изчака още секунда и той погледна право към нея.

— Просто лицето ти — каза той. — Същото е като преди… съвсем същото.

Тя трепна, после рязко се извъртя и се премести по масата, така че да е до главата му. Той се опита да се дръпне от нея, изпъвайки ремъците, но това само разкри по-добре стерноклеидомастоидния му мускул. Обикновено запазваше този конкретен мускул за по-късен етап в разпита; това беше едно от най-болезнените неща, които можеше да причини на един субект при ограничените си възможности в момента. Но искаше да си тръгне бързо; така че заби иглата отстрани във врата му и натисна буталото надолу. Без да го гледа наистина, отново напъха парцала в мига, щом устата му се отвори. После пусна другите спринцовки и избяга от стаята.