Стефани Майър
Химикът (14)

14

Когато Алекс се събуди, първият проблем беше болезненото усещане. Безсъзнанието й беше позволило да си отдъхне от болката и този период на облекчение, макар и добре дошъл, направи събуждането за реалността по-лошо.

Стаята бе непрогледно тъмна. Предполагаше, че някъде зад кашоните има прозорец, но сигурно беше покрит с щора за затъмняване. Кевин нямаше да иска твърде много осветени прозорци нощем. По-добре да се старае къщата да изглежда само частично обитавана. Доколкото изобщо някой от местните знаеше, Арни бе единственият обитател.

Тя се изтърколи от походното легло, изпъшквайки, когато лявото й рамо и бедрото й се удариха в дървения ръб, а после опипом си проправи път до ключа за осветлението. Беше разчистила широка пътека от походното легло до вратата, за да не се сдобие с още наранявания, докато се суети опипом в тъмното. Щом лампата светна, тя обезвреди кабелите, а после си свали противогаза. Предвид факта, че тук имаше хора, които не искаше да убие, беше използвала флакон под налягане със зашеметяващ газ.

Коридорът беше пуст, вратата на банята — отворена. На закачалката висеше влажна хавлиена кърпа, значи Даниел трябваше вече да е буден. Това не бе изненада. Беше стояла будна до доста късно със списъка си с точки за запаметяване, отчаяно питайки се дори докато продължаваше да пише, каква е вероятността след седмица още да помни какво означаваха които и да е от шифрованите й бележки. Докато обработваше информацията, отбеляза множество тайни, заради които си струваше да се убие човек, но нищо конкретно, свързано с нея или Барнаби. Щеше да има други жертви, ако някоя от точно тези тайни бе основният проблем. От онова, което бе успяла да проследи в новините, смъртта й и тази на Барнаби не беше последвана от никакви други познати имена. Нищо публично във всеки случай.

Докато слагаше шампоан на косата си, се замисли как би могла да стесни времевата рамка. Най-добрите творчески мисли обикновено й идваха под душа.

Барнаби винаги беше страдал от параноя, но започна да предприема действия, ръководени от тази параноя, едва две години преди смъртта си. Тя си спомни онзи първоначален разговор — първия път, когато беше осъзнала, че е в истинска опасност. Беше късна есен — около Деня на благодарността. Ако това не беше случайна промяна, ако беше имало някакъв катализатор, може би Барнаби бе реагирал на случая, който представляваше конкретния проблем. Не можеше да е сигурна за точното време, но беше напълно сигурна относно разпитите, проведени след промяната — в паметта й всички те бяха натоварени с новия стрес и разсейване. Така че тези можеха да бъдат изключени. И разпозна с лекота всички случаи от първата си година, когато всичко бе ужасяващо ново и смущаващо; те също можеха да бъдат оставени настрана. Така пак й оставаха три години работа, които да прегледа, и две от ядрените заплахи, но беше доволна да има дори най-дребно ограничение.

Огледа одобрително пухкавите хавлиени кърпи, с които бе заредена банята. Кевин очевидно се наслаждаваше на материалните блага. Или може би Арни бе този, който обичаше луксозните неща. Който и да беше, бе заредил банята й с всички тоалетни аксесоари, които един хотел би предоставил, само че във флакони с нормална големина. В душкабината бе имало шампоан и балсам за коса. На плота бяха подредени паста за зъби, лосион и вода за уста. Добро попълнение.

Тя забърса огледалото с хавлиената кърпа и бързо се увери, че още не ставаше за гледане. Сега синините около очите й бяха главно в противно зелен цвят с малко от по-тъмното лилаво във вътрешните ъгълчета. Устната й започваше да спада, но това само правеше суперлепилото по-очебийно. Синините по бузите й едва започваха да пожълтяват по краищата.

Въздъхна. Щеше да мине поне седмица, преди да може да покаже лицето си пред хора дори и с грим.

След като се облече в най-малко мръсните си дрехи, Алекс събра останалите, прибра ги на топка в една тениска като импровизирана чанта за пране и се отправи в търсене на пералнята. На долния етаж беше пусто и тихо. Дочу лай в далечината. Даниел и Арни сигурно бяха навън и се занимаваха с животните.

Откри просторното перално помещение, скрито зад кухнята. Обърна внимание на задната врата — винаги беше добре човек да е запознат с изходите — и голямото пластмасово приспособление, прикрепено към долната й половина. Отне й минута да осъзнае, че това бе кучешка вратичка — грамадна кучешка вратичка, достатъчно голяма през нея да влезе Кан. Досега не беше видяла в къщата никакви кучета, но сигурно невинаги беше недостъпна за тях. Пусна пералнята, после отиде да си намери закуска.

Шкафовете не бяха много по-добре заредени от хладилника. Половината бяха пълни с кутии кучешка храна, а другата половина — най-вече празни. В каната на плота беше останало малко кафе, слава богу. Намери и запас от тарталети, които задигна. Очевидно Кевин и Арни държаха на храната по-малко, отколкото на хавлиените кърпи. Намери керамична чаша от бойскаутски лагер от някъде около 1983 г., нащърбена и избеляла. Периодът от време не се връзваше с никого от двамата мъже, които живееха тук — сигурно се бяха сдобили с нея от старо. Въпреки това вършеше чудесна работа. Когато свърши, сложи чашата в миялната машина от неръждаема стомана, после отиде да види какви са плановете за деня.

Лола и Кан бяха на предната веранда заедно с ротвайлера, чието име не можеше да си спомни. Всички се изправиха, сякаш я бяха чакали, и я последваха, когато се отправи към обора. Потупа Лола няколко пъти, докато вървяха; стори й се вежливо да го направи.

На север от модерната селскостопанска сграда имаше голямо ограждение, пълно с животни: в центъра след всички тях стоеше Арни и подвикваше команди на лудуващите кучета. Не изглеждаше, че кой знае колко от тях го слушат, но няколко бяха приели ролята на „любимеца на учителя“. Не видя Даниел никъде. Влезе навътре в селскостопанската постройка и тръгна по дължината й до склада. Кевин и Арни бяха натрупали много по-добри запаси за кучетата, отколкото за себе си. Даниел не беше и там.

Тя излезе с криволичене до края на двора за упражнения, без да е сигурна какво друго да направи. Беше странно; беше свикнала да е постоянно сама. Но сега Даниел не беше наблизо, за да е пред погледа й, и тя внезапно се обезпокои.

Арни, разбира се, не й обърна и капка внимание, когато тя се приближи до оградата и провря пръсти през брънките. Загледа го как работи с млада немска овчарка — все още цялата само огромни лапи и клепнали уши — дълго отвъд момента, в който собственото й търпение щеше вече отдавна да се е изчерпало. Двете кученца на Лола се приближиха да притиснат тела към оградата и да се примолят на майка си да ги близне. Тя им угоди няколко пъти, после им изджафка — странен звук, който подсети Алекс как нейната майка й напомняше да си научи уроците след вечеря. И наистина двете полупораснали кученца бавно тръгнаха обратно към човека с лакомствата.

Може би Даниел се беше върнал на стрелбището. Кевин беше казал, че някъде тук има пикап, но тя не бе видяла и следа от него. Прииска й се Даниел да я беше изчакал. Искаше да си поиграе със зигито още малко. И честно казано, нямаше да й дойдат зле и малко упражнения с нейния РРК. В миналото животът й никога не беше зависил от прицела й, но беше твърде вероятно това да стане в бъдеще. Не искаше да пропилее неочаквания шанс да подобри уменията си.

Продължи да гледа заниманията на Арни с младите кучета още половин час. Накрая го прекъсна повече от отегчение, отколкото от някаква неотложна нужда да разбере.

— Хей — провикна се над лая на кучетата. — Ъъ, Арни?

Той вдигна поглед: лицето му не издаваше никакъв интерес.

— Даниел да не би да е отишъл с пикапа на стрелбището? Кога тръгна?

Той кимна, после сви рамене. Тя се опита да се досети как да си преведе това, но бързо се отказа. Щеше да й се наложи да опрости въпросите.

— Значи взе пикапа? — поиска да се увери.

Арни отново бе съсредоточил вниманието си върху кучетата, но тя все пак получи отговор.

— Предполагам. Нямаше го последния път, когато ходих в обора.

— Колко път има до стрелбището? — попита тя. Разстоянието й се беше сторило твърде дълго, за да го измине пеша, но не беше зле да попита.

— Към пет мили по права линия.

Не толкова далече, колкото си бе мислила. Даниел беше бегач — не е ли могъл да остави пикапа? Е, и на самата нея нямаше да й се отрази зле едно тичане, но той вероятно вече щеше да е тръгнал да се връща, преди тя да стигне там.

— И не знаеш кога е тръгнал?

— Не го видях. Беше преди девет обаче.

Беше минал повече от час. Несъмнено щеше да се върне скоро. Тя щеше да си изчака реда.

Беше добре, че Даниел проявяваше интерес към упражненията. Може би част от онова, което тя и Кевин се бяха опитвали да му кажат, бе проникнало в съзнанието му поне малко. Тя всъщност не искаше той да е принуден да живее в страх, но това бе най-добрият вариант. Страхът щеше да го опази жив.

Махна за благодарност на Арни, после се отправи обратно към къщата да довърши прането, следвана по петите от косматия си антураж.

Час по-късно беше облечена в чисти дрехи за пръв път от няколко дни и чувството бе фантастично. Сложи в пералнята тези, които бе носила, доволна при мисълта, че всичките й дрехи отново ухаят хубаво. Посвети още трийсет минути на проекта си за запаметяване; поне помнеше бележките си дванайсет часа по-късно. Стараеше се да подрежда нещата хронологично, макар че системата й за номериране се основаваше на сериозността на атаките. Това може би беше направило нещата по-объркващи, отколкото би трябвало, но не искаше да преподрежда всичко сега.

Тази сутрин проучи терористични атаки номер петнайсет и номер три — опит за взривяване на бомба в метрото и отмъкнато биологично оръжие, опитвайки се да се сети за някои имена, изникнали в контекста. Терористът и руските спекуланти в номер петнайсет бяха обезвредени, така че вероятно това нямаше нищо общо с тях. Все пак си го отбеляза. Съкращението НЙ беше твърде очевидно, така че използва МБ за „Манхатън-Бронкс“; мишената беше влакът по линия 1. Отбеляза с ТТ фракцията, която стоеше зад него, с КВ „Калаша Велис“, с ВР — руснака, който им продаде материалите. Няколко външни хора, които ги бяха подпомагали и насърчавали, бяха означени със съкращенията РП, ФД, ББ.

Номер три имаше няколко неясни елемента, доколкото си спомняше, но те бяха прехвърлени на ЦРУ. Погледна буквите: Дж, Дж-П за Джаму, Индия, на границата с Пакистан. ЧТ за Чумата от Такома; така я бяха нарекли. Беше разработена от известна терористична клетка по бележките на американски учен, задигнати от лаборатория недалеч от Сиатъл. Оперативната група, ФА, беше замесена и в събития Т10 и Т13. Отделът все още бе помагал на ЦРУ да осигури информация за останките от групата по времето, когато тя бе „уволнена“. Запита се дали ЦРУ изобщо бе приключило напълно случая. Кевин е бил достатъчно зает в Мексико и вероятно не можеше да й даде отговора. Отбеляза си инициалите на няколко свързани имена. ДХ беше американският учен, от когото бяха откраднали формулата, а ОМ беше член на терористичната клетка, когото беше разпитвала. Мислеше си, че по някакъв начин има замесен и друг американец — не участник в събитието. Или това име беше свързано с номер четири? Спомняше си само, че името беше кратко, с рязко звучене… не започваше ли с П?

Никога не й бяха позволявали да си води бележки, разбира се, така че нямаше нищо, до което да се допита. Беше вбесяващо. Достатъчно, че да се предаде и да реши да си потърси обяд. Плодовата тарталета не беше особено засищаща.

На влизане в голямата стая чу приглушеното бучене на двигател от спираща навън кола, после стържещия звук от тежки гуми по чакъла. Най-сетне.

Навикът я накара да погледне през вратата, за да се увери, че това е Даниел. Точно когато надзърташе навън, шумът на мотора спря рязко. Прашен бял пикап „Тойота“ от някакъв по-стар модел със също толкова старо и прашно брезентово ремарке беше паркиран там, където бяха оставили седана снощи, и Даниел се измъкваше от шофьорското място. Айнщайн изскочи през вратата на колата след него.

Още докато се възхищаваше на обикновената външност на превозното средство — идеална за сливане с пейзажа, бавно тревожно усещане започна да се прокрадва нагоре по гърба й и накара кожата й да настръхне, докато се движеше. Застина с разширени очи, стрелкащи се наоколо като на уплашен заек, опитващ се да прецени от коя посока идва опасността. Какво бе забелязало подсъзнанието й, което бе убягнало на нея?

Съсредоточи вниманието си върху хартиената торба, която Даниел крепеше в сгъвката на лявата си ръка. Докато гледаше, той изтегли предната седалка напред и грабна друга торба. Айнщайн танцуваше щастливо около краката му. Кан и ротвайлерът слязоха тичешком по стъпалата на верандата, за да се присъединят.

Почувства как кръвта се оттича от лицето й, оставяйки след себе си усещане за замайване.

А после секундата шок отмина и тя се задвижи. Хукна след кучетата, чувствайки как кръвта се връща с пулсиране в посинените й бузи.

— Здрасти, Алекс — провикна се весело Даниел. — Отзад има още няколко торби, ако нямаш нищо против да… — Млъкна рязко, когато проумя изражението й. — Какво е станало? Кевин…

— Къде си ходил? — Тя процеди думите през зъби.

Той примигна веднъж:

— Просто изтичах до онзи град, покрай който минахме на идване, Чилдрес.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Взех кучето — обади се той. — Нищо не е станало.

Тя притисна единия юмрук към устата си, трепна и се опита да се успокои. Вината не беше негова. Той просто не разбираше. Тя и Кевин трябваше да му разяснят нещата по-добре. Пропускът беше неин, защото бе приела, че част от инструктажа се е провел, докато спеше в колата. Но ако Кевин не беше подготвял Даниел за новия му живот, тогава за какво бяха говорили през всичките онези часове?

— Някой видя ли… разбира се, че да. Пазарувал си. Колко души те видяха?

Той примигна отново:

— Сбъркал ли съм нещо?

— В града ли беше? — Зад нея избоботи плътен глас.

Даниел премести поглед към някаква точка над главата й.

— Да — искам да кажа, доста ви бяха намалели продуктите. Просто исках да взема някаква незамразена храна, нали се сещате? Видяхте ми се заети…

Тя се обърна да погледне Арни. Лицето му беше непроницаемо, но вече го познаваше достатъчно добре, за да види малки пропуквания във фасадата — леки бръчки от тревога около очите му, една малко по-изпъкнала вена на челото му.

— Имаш ли как да се свържеш с Кевин? — попита го тя.

— Имаш предвид Джо?

— Вероятно. Братът на Даниел.

— Не.

— Какво съм направил? — попита умолително Даниел.

Тя въздъхна, докато се обръщаше обратно към него:

— Помниш ли, когато Кевин каза, че никой по тези места не е виждал лицето му? Е… вече са.

Руменината започна да се отдръпва от лицето на Даниел, когато проумя това.

— Но… аз използвах фалшиво име. Аз… казах, че само минавам оттук.

— С колко души говори?

— Само касиера в бакалията и онзи на…

— На колко места влезе?

— Три…

Тя и Арни си размениха поглед — изпълнен с ужас от нейна страна, по-непроницаем от негова.

— Кевин ми остави пари за неща, които може да ми потрябват — предположих, че има предвид неща от рода на яйца и мляко — обади се Даниел.

— Имал е предвид фалшиви документи за самоличност — процеди Алекс.

Останалият цвят изчезна от лицето на Даниел и той зяпна.

Те се втренчиха в него за един дълъг миг.

Даниел си пое дълбоко дъх, видимо съсредоточавайки се.

— Добре — каза той. — Издъних се. Може ли да внесем покупките, преди да ми кажете колко лошо? Грешката ми само става още по-голяма, ако нетрайните продукти се развалят в пикапа.

С устни, стиснати в тънка линия — без да обръща внимание на дразнещото топче суперлепило, Алекс кимна веднъж и заобиколи отзад до пикапа, за да помогне да разтоварят покупките. Видя всички торби в ремаркето и отново почувства кръвта зад синините си.

Разбира се, не стига че беше отишъл в най-близкия град, а и беше донесъл храна, достатъчна за изхранването на цяла армия. И ако имаше само още едно нещо, което би го направило по-лесен за запомняне, вероятно бе направил и това.

В злокобно мълчание Алекс и Арни внесоха торбите и ги сложиха на плота. Даниел сновеше напред-назад между шкафовете и хладилника, подреждайки всички неща на правилните места. Алекс може и да си беше мислила, че той не приема това достатъчно сериозно с изключение на факта, че лицето му продължаваше да сменя цвета си; макар изражението му да бе овладяно, бузите и вратът му внезапно се обливаха в руменина, а после той отново побеляваше.

Краткият период за „изпускане на парата“ вероятно беше добра идея. Той даде на Алекс шанс да премисли всичко и да погледне реалистично на надвисналата опасност. Беше почти готова да отмъкне пикапа на Арни и да изчезне, но знаеше, че това щеше да е пресилена реакция. Понякога пресилените реакции спасяваха живота на човек; понякога просто го поставяха в по-голяма опасност. Не трябваше да забравя за лицето си; побегнеше ли сега, това щеше само да й причини още проблеми.

Даниел прибра последната покупка — някакъв зелен зеленчук с много листа — в хладилника и затвори вратата. Не се обърна, просто стоеше там с глава, леко наведена към неръждаемата стомана.

— Колко е зле? — попита тихо.

Тя погледна Арни. Той не изглеждаше склонен да говори.

— Кажи ми, че си платил в брой — започна тя.

— Да.

— Е, това поне е нещо.

— Но не всичко — предположи Даниел.

— Не. Чилдрес е много малък град.

— Само малко над шест хиляди жители — избоботи Арни.

Беше по-лошо, отколкото си бе мислила; знаеше за гимназии с по-голям брой ученици от това.

— Значи един непознат в града е лесен за запомняне — каза тя. — Сигурно са те забелязали.

Даниел се обърна към нея. Лицето му бе овладяно, но в очите му имаше тревога.

— Да, разбирам това — съгласи се той.

— Бил си в пикапа на Арни, с кучето на Арни — каза Алекс. — Някой би могъл да направи връзката между теб и Арни.

— Айнщайн остана в пикапа — каза Даниел. — Не мисля, че някой ме е следил как влизам или излизам.

— В града има сто подобни пикапа. Пет, които са точно в същия цвят, от същата година и модел; два от тях имат кемпери — каза Арни не на Даниел, а на Алекс. — Сигурно половината хора водят със себе си кучета.

— Това е от помощ — каза тя на Арни. — Добре сте се справили тук.

— До каква степен те засяга това? — попита го Даниел.

Арни сви рамене:

— Няма начин да знам. Хората забравят разни неща твърде бързо, когато нямат истинска причина да помнят. Ще се покрием; вероятно няма да има последици.

— Както и да е, стореното — сторено — каза замислено Алекс. — Просто ще трябва да внимаваме още повече.

— Кевин ще побеснее — въздъхна Даниел.

— Кога не е бесен? — попита Алекс и Арни наистина се изкиска късо. — Както и да е, сам си е виновен, задето не ти е обяснил нищо. Грешка, която няма да повторя. — Тя посочи към дивана.

Арни кимна мълчаливо, после излезе с тежки стъпки през входната врата, залавяйки се отново за работа. Кевин си беше избрал добър партньор. Тя се хвана, че й се иска Арни, а не Кевин да беше брат на Даниел. Толкова по-лесно беше да се сработи с него.

— Какво ще кажеш аз да приготвя обяд, докато ти ми четеш конско? — предложи Даниел. — Направо ми се присвива стомахът от глад. Не знам как оцелява Арни тук.

— Разбира се — каза тя. Взе едно високо столче и се настани върху него.

— Наистина си мислех, че помагам — промърмори Даниел, като се върна при хладилника.

— Знам, Даниел, знам. И също съм гладна — призна тя.

— Следващия път първо ще питам — обеща той.

Тя въздъхна:

— Това е някакво начало.

* * *

Макар че не искаше да го признае, големият сандвич, който Даниел й направи, до голяма степен смекчи начина, по който гледаше на инцидента. Изложи му основното, докато се хранеха — щяха да разполагат с време за повече подробности, когато имаха пред себе си конкретна задача, и той слушаше внимателно.

— Не умея да виждам света по този начин — призна той. — Всичко ми се струва толкова параноично.

— Да! Параноята е точно това, към което се стремим. Параноята е полезна.

— Това малко противоречи на нещата, на които ни учат в истинския свят, но ще се постарая да преобърна перспективата си. Знам, че мога да направя поне това — от сега нататък ще се допитвам до теб за всичко. Преди да дишам.

— Ще започнеш да го усвояваш. След известно време става навик. Но не мисли за онова, което си познавал, като за истинския свят. Нещата, които се случват в този свят, са много по-реални и много по-трайни. Примитивно е — инстинкти за оцеляване. Знам, че ги имаш; роден си с тях. Просто трябва да се свържеш с тази част от себе си.

— Трябва да мисля като преследваните. — Той се опита да запази оптимистично изражение, но тя виждаше колко много го съкрушава тази идея.

— Да. Ти си преследваният. А също и аз. А също и брат ти. А, по дяволите, явно и Арни. Това е много популярно състояние тук.

— Но ти — каза той бавно — и брат ми, а вероятно дори Арни, все пак сте хищници. Аз съм само плячка.

Тя поклати глава:

— Аз започнах като плячка. Учех се. Ти имаш предимства, които аз никога не съм имала. Споделяш точно един и същ генетичен код с брат си, върховния хищник. Видях те долу на стрелбището — веднъж щом онези инстинкти се задействат, определено ще си способен да се грижиш за себе си.

— Казваш това само за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Казвам това, защото ти завиждам. Ако можех да съм висока и силна, и с вродено умение за стрелба, това щеше да промени тази игра, която играя.

— Ако можех да бъда умен или параноичен, нямаше да изложа всички ни на риск.

Тя се усмихна:

— Не може да се прави сравнение. Ти можеш да учиш; аз никога няма да мога да стана по-висока.

Той се ухили в отговор:

— Но така си много по-потайна и безшумна.

— Ъх — изпъшка тя. — Хайде да отидем да свършим нещо полезно и да постреляме по бали сено.

— Добре, но трябва да се върна до — той хвърли поглед към часовника на печката — най-късно до шест часа.

Алекс беше объркана:

— Да ни би тогава да е любимото ти телевизионно предаване или нещо подобно?

— Не. Дължа ти вечеря, а едва ли мога да те изведа в града. — Той се усмихна извинително. — Това, ако не броим заплахата от гладна смърт, е една от причините, поради които отидох да пазарувам.

— А…?

— Поканих те на вечеря. Нима не помниш?

— О, спомням си. Просто мисля, че вероятно сме приключили с всичко, което може би щеше да предложиш, преди да те отвлека.

— Няма да се чувствам правилно, ако не си изпълня обещанието. Така или иначе, някой трябва да готви, а аз не се справям чак толкова зле с това. Вече знам, че Кевин и Арни са безполезни по тази част.

Алекс въздъхна:

— Аз вероятно се справям също толкова зле.

— Значи въпросът е решен. Сега да вървим да си подобрим прицела.

* * *

Даниел схващаше нещата толкова бързо, та не бе чудно, че Кевин е бил вербуван. Докато се упражняваха, Даниел разказа на Алекс за успехите на Кевин в спортовете и за особената му дарба за стрелба. Очевидно момчетата и баща им бяха участвали в множество състезания и Кевин почти винаги си беше тръгвал с трофея за първото място.

— Допуснах грешката да го победя веднъж, когато бяхме на девет. Не си заслужаваше. От тогава нататък продължих да се старая татко да е доволен, но всъщност не се състезавах. Намерих си собствени интереси, неща, с които Кевин не искаше да се занимава. Като например книгите. Включване в обществени дейности. Бягане на дълги разстояния. Курсове по готварство. Занимания за момичета, както той често ме уведомяваше.

Алекс зареди нов пълнител. Наистина изразходваха бързо мунициите на Кевин, но не й пукаше особено. Той можеше да си позволи нови.

Днес беше направила щателно претърсване на обора и беше открила няколко от скривалищата му за пари. Изглежда, че бе донесъл у дома със себе си част от парите от дрогата. Като цяло тя избягваше да краде, освен ако не й се бяха изчерпали другите варианти, но сега много се изкушаваше да награби колкото можеше да носи. В края на краищата отчасти Кевин беше виновен, че сега беше много по-бедна, отколкото миналия месец.

— Питам се какво ли щеше да стане с мен, ако имах брат или сестра, по-добри от мен по химия и биология в гимназията? — попита тя. — Дали щях да се откажа? Да стана счетоводителка?

Тя стреля, после се усмихна. Право в сърцето.

— Може би си по-амбициозна от мен. Може би щеше да се пребориш за короната.

Той се наклони небрежно в позицията си за стрелба и изстреля един заряд по една бала на сто ярда по-далече от нейната.

Тя стреля отново:

— Може би като счетоводителка щях да съм по-щастлива.

Даниел въздъхна:

— Вероятно си права. Аз бях напълно доволен като учител. Не е бляскава кариера, но баналното може да бъде съвсем удовлетворяващо. Всъщност това да бъдеш обикновен като цяло, е силно подценено.

— Нямаше да се сетя. Но звучи хубаво.

— Ти никога не си била обикновена. — Не беше въпрос.

— Не — съгласи се тя. — Не и наистина. За нещастие, както се оказа. — Винаги по-умна, отколкото беше добре за нея, макар че й беше отнело известно време да види нещата по този начин. Простреля мишената си в главата два пъти в бърза последователност.

Даниел се изправи и облегна дългата пушка на рамото си. Айнщайн се изправи на крака и изпъна гръб.

— Е, и аз имах няколко области, в които прекрачих отвъд баналното — каза той и Алекс се досети от тона му, че умишлено разведряваше настроението. — А ти, късметлийката — продължи той, — тази вечер имаш шанс да ме видиш да работя в любимата си област.

Алекс остави зигито и се протегна, до голяма степен по същия начин като кучето. Заради нараняванията мускулите й се схващаха по-бързо. Не се движеше по същия начин, както обикновено; щадеше пострадалите части от тялото си. Трябваше да се застави да използва крайниците си еднакво.

— Звучи вълнуващо. И съм гладна, така че наистина се надявам областта, за която говориш, да е кухнята.

— Тя е всъщност. Ще тръгваме ли? — Той направи широк жест със свободната си ръка към пикапа.

— Веднага щом си съберем играчките.

* * *

Даниел наистина сякаш беше съвсем в свои води, тананикайки си, докато режеше на кубчета разни неща и ръсеше подправки по други, а трети слагаше в тенджери. Разбира се, тя нямаше как да не забележи, че много от инструментите изглеждаха чисто нови и не ги беше имало в шкафовете, когато ги бе претършувала по-рано. Щеше да отложи засега лекцията по въпроса как хората, които просто минаваха през града, рядко купуваха разни неща за кухните си. Започваше да се разнася невероятно ухание и не искаше да провали нищо.

Седна странично на софата с подвити под тялото крака, гледайки едновременно новините и Даниел. Нищо интересно по телевизията — само множество местни вести и малко за първичните избори, до които все още оставаха около девет месеца. Целият изборен процес беше дразнещ за Алекс. Вероятно щеше да се наложи да спре изцяло да гледа новините, когато започнеше истинската кампания. Като човек, който познаваше по-добре от повечето хора тъмните неща, които се случваха зад кулисите, и колко малко имаха общо които и да било от важните решения с фигуративния говорител, когото хората избираха, й беше трудно да проявява особен интерес към лявата или дясната политика.

Арни беше изял поредната замразена вечеря и се беше оттеглил около седем и трийсет, както, изглежда, му беше навик. Алекс се беше опитала да го убеди, че едно домашно приготвено ядене си заслужава чакането, но той дори не си бе направил труда да реагира на увещанията й. Беше изненадана, че Даниел не опита, но може би той се съсредоточаваше твърде усилено върху храната, за да забележи. Един-два пъти предложи да му помогне, но той само й даде да разбере недвусмислено, че й беше позволено единствено да яде.

Даниел си мърмореше под нос, докато подреждаше нееднаквите чинии, разнородните прибори за хранене и чашите за кафе. Щеше да се наложи да му напомни, че не му се полага да тръгне на ново лудешко пазаруване за порцеланови съдове с монограм. Той премести цялата храна на масата и тя се изправи нетърпеливо, прегладняла и почти подлудена от най-различните ухания, носещи се из стаята. Той й подаде стол и това й напомни за неща, които беше виждала в стари филми. Така ли правеха нормалните хора? Не беше сигурна, но не вярваше. Поне не и на местата, където тя излизаше да се храни.

С елегантен жест той извади запалка и запали свещ на сини и розови точки с форма на числото 1, която беше забол в едно хлебче.

— Това беше най-близкото нещо до висока свещ, което успях да намеря — обясни, когато видя изражението й. — А това беше най-доброто, което можах да направя по въпроса с виното — продължи, посочвайки с жест към бутилката, която стоеше отворена до чашата й за кафе. Думите върху етикета до една й бяха непознати. — Това е най-отбраното вино, което „Юнайтед Супермаркет“ предлага.

Той посегна, сякаш за да й налее, и тя автоматично покри с длан горната част на чашата си.

— Не пия.

Той се поколеба, после наля малко за себе си.

— Взех малко ябълков сок тази сутрин. Или бих могъл да ти донеса вода?

— Ябълков сок звучи страхотно.

Той стана и се отправи към хладилника.

— Може ли да попитам? Анонимните алкохолици или религиозно предпочитание?

— Безопасност. Не съм докосвала нищо, което може да замъгли възприятията ми, от четири години.

Той се върна и й наля пълна кафена чаша сок, преди да седне срещу нея. Върху лицето му имаше грижливо отработено небрежно изражение.

— Не започна ли да бягаш само преди три години?

— Да. Но щом наистина проумях, че някой може всеки момент да се опита да ме убие, беше трудно да мисля за кой знае какво друго. Не можех да си позволя да се разсейвам. Можеше да пропусна нещо. Предполагам, че наистина пропуснах нещо. Ако наистина бях нащрек, Барнаби можеше още да е жив. Не биваше да чакаме.

— Значи не се чувстваш в безопасност тук?

Тя вдигна поглед към него, изненадана от въпроса. Отговорът беше толкова очевиден.

— Не.

— Защото аз направих глупост тази сутрин ли?

Тя поклати глава:

— Не, ни най-малко. Никога не се чувствам в безопасност никъде.

Чу колко натъртено прозвучаха думите й, начина, по който думите_ разбира се_ сякаш бяха въплътени в отговора й, и забеляза как лицето му посърна леко в отговор.

— Но вероятно страдам от посттравматично стресово разстройство. Не е задължително да бъде така. Сигурна съм, че някой друг би могъл да се справи с нещата по-добре.

Той повдигна вежда:

— Да, Кевин изглежда напълно нормален.

Засмяха се отново. Не се беше смяла толкова много в изминалите три години, взети заедно.

Той повдигна вилицата си:

— Ще започваме ли?