Стефани Майър
Химикът (24)

24

Огромният двоен хладилник на Вал беше много по-добре зареден от онзи на Арни. Всъщност беше много по-добре зареден от този на един средностатистически ресторант. Изглеждаше, сякаш тя възнамерява да изхранва още дузина гости, освен онези, които вече обитаваха дома й — макар очевидно да бе уведомена за съществуването на Алекс и Даниел едва броени мигове преди пристигането им.

Това несъответствие тревожеше Алекс донякъде, но не достатъчно, за да я спре да посегне към купата с грозде. Имаше чувството, че не беше яла нищо от седмици, макар всъщност да не беше минало чак толкова време. Струваше й се, че е била в ранчото преди цели месеци. Почти не можеше да повярва колко кратко всъщност бе времето.

Алекс седна на едно от чисто белите, ултрамодерни високи столчета. Не беше върхът на удобството.

Даниел си тананикаше с наслада, докато оглеждаше обзавеждането и уредите.

— Е, на това вече му се казва истинска кухня — промърмори. Започна да проучва по-ниските чекмеджета, оглеждайки преценяващо тенджерите и тиганите.

— Направо се разполагаме като у дома си, а?

Даниел стреснато се изправи. Алекс застина с едно гроздово зърно на половината път до устата си.

Вал влезе в стаята със смях, все още облечена в късото кимоно.

— Спокойно. Всичко това е тук заради вас. Аз всъщност не използвам тази стая.

— Ъм, благодаря — каза Даниел.

Тя сви рамене:

— Кевин плати за това. Значи, обичаш да готвиш?

— Бива ме да забъркам това-онова.

— Прави се на скромен — каза й Алекс. — Първокласен готвач е.

Вал се усмихна топло на Даниел, докато протягаше целия си торс през плота към него, така че брадичката й почти докосна мрамора.

— Е, това е хубаво. Никога преди не съм държала готвач вкъщи. Звучи… забавно.

Алекс се запита как Вал успяваше да вложи толкова много различни намеци в една обикновена дума.

— Ъъ, предполагам — каза Даниел, като се изчерви леко. — Къде е Кевин?

— Разхожда кучето.

Вал обърна лице към Алекс и Алекс се напрегна в очакване на още агресия.

— Питах Кевин за теб. Каза, че си изтезавала него. — Вал посочи рязко с глава към Даниел.

— А, ами, технически погледнато, е вярно. Въпреки че ставаше въпрос за сгрешена самоличност.

Очите на Вал светнаха заинтригувано:

— Какво направи? Гори ли го?

— Какво? Не, не… Използвах химически препарати, вкарвани в организма чрез инжектиране. Намирам ги за по-ефективни и не оставят белези.

— Хмм. — Вал извъртя тялото си странично по мрамора, за да се обърне отново към Даниел, после облегна глава върху ръката си като върху възглавница. При тази маневра кимоното се размести донякъде и Алекс си представи, че гледката сигурно бе твърде интересна. Даниел стоеше смутено, подпирайки се с една ръка на вратата на хладилника.

— Много болезнено ли беше? — попита настойчиво Вал.

— Повече от всичко, което някога съм си представял — призна Даниел.

Вал изглеждаше опиянена:

— Ти пищя ли? Умолява ли? Гърчи ли се?

Даниел не можа да сдържи усмивката си при въодушевлението й.

— Всичко гореспоменато, мисля. О, и освен това плаках като бебе. — Все още усмихнат, той сякаш внезапно се почувства спокоен; обърна се отново към хладилника и започна да тършува.

Вал въздъхна:

— Наистина ми се иска да можех да видя това.

— Падаш си по изтезания? — попита Алекс, криейки безпокойството си. Типично за Кевин: да ги настани при истинска садистка.

— Не изтезанията сами по себе си, но е толкова опияняващо, нали? Такава власт?

— Предполагам, че никога не съм гледала на това точно по този начин…

Вал наклони глава и погледна Алекс с неприкрит интерес:

— Не се ли свежда всичко до властта?

Алекс обмисли това за момент:

— Не и в моя опит. Навремето, когато това ми беше работата, честно казано — сега дори на мен ми звучи наивно — наистина просто се опитвах да спасявам хора. Винаги толкова много неща висяха на косъм. Беше ужасно напрегнато.

Вал обмисли това, присвивайки устни:

— Наистина звучи наивно.

Алекс сви рамене.

— Това никога ли не ти действаше донякъде възбуждащо? Да имаш контрол над нещата? — Широко разтворените лазурносини очи на Вал се забиваха в нея като свредели.

Алекс се зачуди дали хората изпитваха същото в кабинета на психиатър — този подтик да говорят. Или може би беше като да е прикована към собствената си маса за изтезания.

— Искам да кажа… може би. На пръв поглед не съм много опасен човек. Предполагам, че е имало времена, когато съм ценяла… респекта.

Вал кимна:

— Разбира се, че си го ценяла. Кажи ми, някога измъчвала ли си жена?

— Два пъти… е, всъщност един път и половина.

— Обясни.

Даниел бе наклонил глава назад, докато нагласяваше пламъка под грила на печката; слушаше внимателно. На Алекс никак не й беше приятно да говори за това пред него.

— Всъщност не се наложи да причинявам нищо на първото момиче. Вече бълваше признания още преди да я завържат за масата. Така или иначе мястото й не беше в моята лаборатория — всеки нормален разпит щеше да доведе до същите резултати. Горкото хлапе.

— Какви признания правеше тя?

— Една терористична клетка се опитваше да принуди няколко атентатори самоубийци да дойдат в Ню Йорк. Щяха да похитят нечие семейство в Иран — в случая родителите й — и да убият заложниците, ако тя не направи каквото й наредят. От НАСА бяха овладели положението, преди някоя от бомбите да бъде детонирана, но изгубиха няколко заложници. — Тя въздъхна. — С терористите винаги е ужасно.

— А втората?

— Това беше изцяло различна ситуация. Пласьорка на оръжие.

— Трудна ли беше за пречупване?

— Един от най-трудните случаи в кариерата ми.

Вал се усмихна, сякаш отговорът й достави огромна наслада.

— Винаги съм мислила, че жените са много по-издръжливи на болка от така наречения по-силен пол. Всички мъже всъщност са твърде едри деца. — После тя въздъхна. — Принуждавала съм мъже да умоляват и съм ги карала да се гърчат, а тук-там може да е имало и сълзи, но никой досега не е плакал като бебе. — Пълната й долна устна се издаде напред в нацупена гримаса.

— Напълно сигурна съм, че биха го сторили, ако ги помолиш — каза насърчително Алекс.

Вал се усмихна с бляскавата си усмивка.

— Вероятно си права.

Сега Даниел кълцаше нещо на ситно. Алекс реши, че е добре да се позабави с хапването на гроздето. Вечерята със сигурност щеше да си струва чакането. Вал отново се претърколи на хълбок, за да гледа Даниел, и Алекс изпита внезапен порив да й отвлече вниманието.

— Прекрасно жилище.

— Да, хубаво е, нали? Един приятел ми го подари.

— О, той отсяда ли често тук? — Колко души щяха да узнаят за тях? Вече бе проявила глупава и странна откровеност пред тази непозната жена. Със сигурност по-късно щеше да си изпати заради това.

— Не, не, със Занг скъсахме преди цяла вечност. Беше прекалено задръстен.

— И ти позволи да задържиш жилището?

Вал се втренчи стъписано в Алекс:

— Да ми позволи? Що за подарък е това, ако нотариалният акт не е на мое име?

— Добър довод — съгласи се Алекс бързо.

— Какво беше това, дето казваше по-рано — че ще приспиш Кевин?

— О, може ли аз да разкажа историята, моля? — намеси се Даниел. — Тази ми е любимата.

Даниел нарочно разтегли историята, успявайки да изцеди от нея всички интересни моменти, за да накара Вал да се смее и да гука възпитано. Правеше Алекс да звучи по-способна да контролира положението, отколкото всъщност беше, и украси с измислици онези части, които бе прекарал в безсъзнание. Алекс трябваше да признае, че в неговата версия историята бе по-добра. Изражението на Вал, докато преценяваше Алекс сега, беше коренно различно от онова при първата им среща.

После храната беше готова и Алекс вече не се интересуваше от почти нищо друго. От доста време не беше хапвала червено месо и скритата й месоядна природа взе връх. Когато се съвзе от еуфорията, видя, че Вал я наблюдаваше отново, смаяна.

Алекс погледна надолу — Даниел беше дал чиния и на Вал, но тя беше хапнала само няколко тънки ивички месо отстрани на пържолата си.

— Винаги ли ядеш толкова много? — попита Вал.

— Когато има храна, предполагам. Когато Даниел готви, определено.

Очите на Вал се присвиха:

— Бас държа, че никога не наддаваш дори грам, нали?

— Не знам. Вероятно все пак ми се случва понякога, нали?

— Имаш ли изобщо кантар? — настоя Вал.

— Имам един, който отмерва милиграми — отговори Алекс объркана.

Вал раздразнено изпусна облаче дъх, което разроши вълнистата й коса и я развя над челото.

— Хората с естествено висок метаболизъм ме вбесяват.

— Сериозно? — попита Алекс, оглеждайки я от глава до пети. — Смяташ да се оплакваш на мен заради свързаното ни генетично наследство?

Вал се взря в нея за няколко секунди, после се усмихна и тръсна глава:

— Е, предполагам, че едно момиче не може да има всичко.

— И ти си просто изключението, което доказва правилото?

— Мисля, че те харесвам, Оли.

— Благодаря, Вал. Името ми обаче е Алекс всъщност.

— Както и да е. Знаеш ли, имаш голям неразработен потенциал. С прилична прическа, малко грим и едно средно уголемяване на циците можеш да се справиш добре.

— Ъъ, справям се чудесно и така, благодаря. Имам по-ниски очаквания от живота. Това улеснява нещата.

— Сериозно, сама се подстригваш, нали?

— Нямам друг вариант.

— Повярвай ми, винаги има друг вариант за това. — Тя се пресегна през плота и се опита да докосне косата, която падаше в очите на Алекс, но Алекс трепна и се отдръпна. Вярно беше, че бе време за ново подстригване.

Вал се обърна към Даниел, който се опитваше да не се натрапва, облегнат на плота точно зад нея, докато довършваше храната си, почти сякаш се криеше от нея. Е, Алекс разбираше това. И напълно разбираше защо Даниел бе сметнал Вал за плашеща при първата им среща.

— Подкрепи ме, Даниел. Не мислиш ли, че Оли би могла да бъде хубава, ако се опита?

Даниел примигна по същия начин, както правеше винаги, когато го хванеха неподготвен.

— Но Алекс си е красива и сега.

— Какъв джентълмен. Все едно си Бизаро Кевин^[1].

— Ще приема това като комплимент.

— Наистина е комплимент. Може би най-хубавият, който съм правила — съгласи се Вал.

— Откога го познаваш? — зачуди се Даниел.

— От твърде отдавна. Не знам защо продължавам да отварям вратата, когато идва да ми се моли. Предполагам, че е заради онова чувство за власт. — Тя сви рамене и копринената й роба се плъзна от едното рамо надолу по ръката й. Не я оправи. — Харесва ми да гледам как някой толкова силен е принуден да прави каквото кажа.

Във входната врата издрънча ключ. Алекс се плъзна от столчето и стъпи на крака: мускулите й автоматично се напрегнаха. Вал проследи как Даниел погледна Алекс и също се напрегна, готов да последва примера й.

* * *

— Вие двамата сте странни птици — промърмори тя.

Айнщайн се втурна запъхтян в кухнята и Алекс се отпусна.

Вал измери с поглед кучето, чийто език висеше от устата, а очите му бяха изпълнени с нетърпеливо очакване.

— Иска ли нещо?

— Вероятно е жаден — каза й Алекс.

— О. — Вал хвърли поглед из кухнята, после грабна декоративна кристална купа от средата на плота и я напълни на мивката. Айнщайн близна признателно ръката й, а после започна да лочи водата.

— Ухае хубаво — отбеляза Кевин, когато се зададе иззад ъгъла.

— Можеш да довършиш моето — каза Вал, без да го поглежда. — Приключих. — Предпазливо, само за опит, погали едно от ушите на Айнщайн.

Кевин се облегна удобно на плота с вид, сякаш се чувстваше съвсем като у дома си, когато се зае с храната на Вал.

— Всички спогаждате ли се?

— Беше прав — отговори Вал.

Кевин се ухили тържествуващо:

— Казах ти, че няма да скучаеш с нея.

Вал се изправи и се усмихна в отговор:

— Всеки, който те е приковал към пода, няма как да не се разбира с мен.

Доволната усмивка на Кевин изчезна:

— Свършихме наравно.

Вал отметна брадичка назад и се засмя: дългата й шия изглеждаше още по-лебедова от преди.

Даниел пусна крана на чешмата и започна да търси препарат за миене на съдове. Алекс се присъедини автоматично към него, намирайки утеха дори само в началните акорди на обичайната им рутина. Отново се намираше на непознато място, съвсем извън онова, с което бе свикнала, несигурна и незащитена, но щом Даниел беше там, можеше да се справи. Той беше като противогаз — нещо, което й даваше сигурност. Усмихна се тайно, мислейки си как той изобщо нямаше да хареса това сравнение. Е, не тя беше романтичката.

— О, не си прави труд да се занимаваш с това, сладурче — обърна се Вал към Даниел. — Икономът идва всяка сутрин.

Алекс стрелна Кевин с многозначителен поглед, който Вал забеляза.

— Ще оставя бележка на плота и той няма да влиза в спалните — увери я Вал. — Знам, че всичко това е много тайно. Не се тревожете, няма да ви разкрият по моя вина.

— Нямам нищо против — каза Даниел. — Миенето на съдове ми действа отпускащо.

— Какъв е този твой брат? — обърна се Вал към Кевин. — Може ли да го задържа?

Алекс се усмихна, когато видя очите на Даниел да се разширяват от паника, но той продължи да държи лицето си сведено над мивката, за да не го види Вал. Подаде на Алекс чисти щипци и тя ги подсуши с кърпа за съдове, която на допир беше като коприна и вероятно беше само за украса. Имаше усещането, че Вал не държи на такива неща.

— Не е твой тип — отговори Кевин.

— Аз обаче имам много типове, нали?

— Съвсем честно, но не мисля, че ще задържи интереса ти задълго.

Тя въздъхна:

— Толкова рядко успяват.

— Та, значи, ъъ, да се върнем към този иконом — кога ще пристигне, ще си тръгне и така нататък? — попита Алекс.

Вал се засмя:

— Приемаш нещата много сериозно.

— Много често разни хора се опитват да ме убият.

— Това сигурно става дразнещо — подхвърли Вал небрежно. — Когато съм тук, Раул идва рано и си тръгва бързо. Няма дори да ви събуди. Добър е.

— Тогава просто ще заключа вратата.

— Ако искаш.

— Утре няма да спим до късно, Оли — вметна Кевин. — Има много неща за уреждане, преди да действаме, и не искам да губя повече време.

— Дай й една свободна сутрин — настоя Даниел. — От една седмица шофира по цяла нощ, спи на задните седалки в колите. Има нужда от почивка.

Кевин направи гримаса на отвращение:

— Тя не е дете, Дани. Големите деца имат работа за вършене.

— Не е проблем — каза Алекс бързо. Хвърли поглед към часовника на фурната; беше едва седем. — Сега и бездруго си лягам, затова съм сигурна, че ще съм станала дълго преди Раул да пристигне.

— Ще ти покажа с какво разполагам, после можеш да ми кажеш какво друго ти трябва. Имам видеозапис на субекта ти, който, сигурен съм, ще искаш да прегледаш, а после…

— Утре, Кевин — прекъсна го Алекс. — Сега лягаме да спим.

Кевин вдиша шумно през носа и завъртя очи към тавана.

Алекс едва не посегна към ръката на Даниел, докато излизаше от кухнята. Наложи се да свие пръстите си в юмрук и да се надява, че Кевин не е забелязал. Струваше й се неестествено и знаеше, че и Даниел изпитва същото усещане. Той вървеше плътно зад нея, почти сякаш мислеше да направи нещо, за да предизвика разговора — или евентуалния спор, който тя се опитваше да избегне. Не сега, опита се да му внуши телепатично, без да се обръща. Тръгна по-бързо, но усилието беше напразно. Краката на Даниел бяха твърде дълги и тя не можеше да вземе каквато и да е преднина.

Почувства се много по-добре, когато го чу да затваря вратата след себе си и да щраква резето.

— Благодаря — каза тя и се обърна да обвие ръце около кръста му.

— Само защото сме изтощени — напомни й той. — Утре ще бъда много по-настойчив.

Тя наистина беше капнала от умора, затова изпълни само най-важната част от обичайните неща. Не искаше да си прави труда да сменя превръзките на лицето си, затова реши да остави кожата си да диша тази нощ. Раната още беше яркочервена и изпръхнала, а шевовете в ухото й — макар да бе използвала конец с телесен цвят — трудно щяха да останат незабелязани. Изглеждаше обаче, че двете половини от долната част на ухото й щяха да се съединят отново. Щеше да има противен белег, но не искаше да мисли за това сега.

Понечи да разпъне демонстративно походното легло в дрешника, но реши да изчака до сутринта. Кевин едва ли щеше да прави оглед на стаите. Помисли си и да опъне около вратата защитна линия с флакон с газ. Не смяташе, че има достатъчно енергия за това, а и във всеки случай един евентуален натрапник щеше да провери първо голямата спалня, ако успееше да се промъкне покрай Айнщайн. Задоволи се да остави зигито и колана си на нощната масичка.

Даниел беше в леглото преди нея, но още беше буден.

— Дали да си оставя пушката, как мислиш? — попита той.

— Стаята е голяма, но може би малко тясна за пушката. Може да отида да взема ловната.

Отправи й раздразнен поглед:

— Шегувах се.

— О. Ясно.

Той разтвори обятия за нея. Тя изключи лампата и се покатери на вече обичайното си място. Леглото беше абсурдно — нещо като мек, удобен облак, някак успяващ да издържи тежестта й, вероятно направен от златни нишки или грива на еднорог.

* * *

Събуди се, докато навън бе още тъмно; слабата светлина, сияеща иззад краищата на сенките, беше в неестествения жълто-зелен цвят на градското осветление. Не виждаше часовник, но би предположила, че е някъде около четири. Солидна нощна почивка и още часове отгоре. Радваше се; днешният ден щеше да е дълъг. Вече от години всичко, което правеше, беше да бяга и да оцелява. Сега трябваше да превключи на по-деен режим и се ужасяваше от това. В Тексас бе имало една нетипична авантюра, но тя я приписваше на адреналина на момента и непознатата отговорност да има някого, на когото да държи. Не беше нещо, което някога би планирала да прави.

Затова, когато Даниел, събуден от движенията й, започна да я целува по шията, тя нямаше нищо против умишлено да отложи ставането за малко.

Запита се какво ли би било да е нормален човек. Възможността да очакваш сутрините така — да се събуждаш с някого, когото си избрала — щеше да се повтаря отново и отново. Да изкараш деня, сигурна, че в края му ще се отпуснеш в същото легло, със същия човек до теб. Съмняваше се дали много хора оценяваха тази сигурност, когато я имаха. За тях тя сигурно до твърде голяма степен беше част от всекидневния живот, приемана като даденост, а не нещо, за което би им хрумнало да бъдат признателни.

Е, не можеше да е сигурна, че ще има друга сутрин като тази, но можеше да бъде благодарна за нея сега.

Подръпна тениската на Даниел, а той измъкна ръце от косата й за достатъчно дълго, за да я свали. Алекс изхлузи собствената си тениска, за да не пречи, жадуваща за усещането от допира на кожата му до нейната. Целувките му, които бяха започнали толкова нежно, сега започнаха да стават по-невъздържани, макар че почти можеше да го чуе как си напомня да бъде внимателен с нея. Тя не искаше нищо подобно. Целуна го така, че да му напомни да не обмисля никакви подобни намерения.

Нямаше звук, нямаше предупреждение. Не чу ключа да се завърта или вратата да се отваря. А после внезапно металическото щракване от вдигане на предпазителя на пистолет само на сантиметри от главата й. Застина и почувства как Даниел направи същото. Не беше сигурна дали бе разпознал тихото щракване както тя, или просто реагираше на нейното поведение.

От звука разбра, че натрапникът беше по-близо до пистолета на нощната масичка, отколкото тя. Изруга се, че е пренебрегнала елементарната безопасност, и се опита да се сети за някой възможен ход, който евентуално й беше останал. Може би ако се опиташе да се извърти и да изрита пистолета, тона щеше да даде време на Даниел да се промъкне покрай онзи.

А после натрапникът проговори.

— Отдръпни се от цивилния гражданин, отровна малка змия такава.

Тя изпусна шумно огромния дъх, който бе затаила:

— Хаха! Добре. Смях! Да оставим сега пистолета, психопат такъв.

— Не и докато не оставиш на мира брат ми.

— Това е толкова недопустимо, до такава степен прехвърля границата, че дори не знам как да го нарека — каза Даниел рязко. — Да не би да си отворил ключалката с шперц?

— Дани, слушай ме, тя те е дрогирала отново. Ето това става тук.

— Сякаш бих си прахосвала ограничения запас за възстановителен сън — промърмори тя. Претърколи се, издърпвайки чаршафа нагоре, за да се покрие, и посегна към лампата. Почувства как студеното дуло на пистолета се притиска към челото й.

— Държиш се нелепо — каза му, като включваше лампата.

Кевин отстъпи назад, примигвайки в светлината. Дългият му пистолет със заглушител още бе насочен в лицето й.

Леглото се разлюля, когато Даниел ловко се метна със скок над тялото й и се изпречи между нея и Кевин.

— Какво правиш? Не насочвай това към нея!

— Дани, не знам с какво те е натъпкала, но ще го изкараме от организма ти, обещавам. Ела с мен.

— Ако знаеш какво е добро за теб, ще се обърнеш и ще си тръгнеш на минутата.

— В момента те спасявам.

— Благодаря, но няма нужда. Бях напълно доволен от това, което правех, преди да се натресеш тук така грубо, и бих искал да се върна към въпросното занимание. Затвори вратата след себе си.

— Какво е станало? — попита Алекс, като нахлузваше припряно тениската си. Нямаше време за тази препирня. Кевин беше само по долнище на пижама, така че каквото и да бе подбудило ситуацията, той не бе имал време да се подготви. Не беше типично за Кевин да позволи нещо — дори нещо толкова дразнещо за него — да отвлече вниманието му от наличието на някакъв проблем. Наведе се покрай Даниел да вземе колана си, а после го уви около кръста си, докато говореше. — Трябва ли да се размърдаме? — После посегна за зигито и го напъха отзад в колана си.

Кевин бавно наведе пистолета и започна да изглежда вече по-малко уверен, когато се сблъска с практичността й.

— Не й повярвах, затова дойдох да проверя — призна той, внезапно смутен. — Не планирах Дани изобщо да узнава, че съм тук.

— На нея? — попита Даниел.

— Вал… тя каза, че вие двамата сте заедно. Беше толкова убедена. Казах, че няма начин, по дяволите. — Към края в гласа му отново прозвуча възмущение.

Даниел издиша шумно, подразнен:

— Е, надявам се да си сключил някакъв облог. С много унизителни последици в случай на загуба.

— Това е достатъчно наказание — промърмори Кевин.

— Съвсем сериозно — каза Даниел, — омитай се, Кевин.

— Не мога да повярвам, Дани. Какво си мислиш? След онова, което тя ти причини?

Даниел все още беше между Алекс и Кевин, затова тя не можеше да види лицето му, но внезапно долови усмивка в гласа му.

— Предполага се, че си толкова корав, толкова опасен. И въпреки това казваш, че си допуснал малко болка да се изпречи между теб и жената, която си искал? Сериозно?

Кевин се олюля една крачка назад и му трябваха няколко секунди да отговори.

— Но защо? Защо искаш нея? — Гневът се бе изпарил; когато погледна към Алекс, в изражението му имаше само недоумение.

— Ще ти обясня, като пораснеш. Сега, за последен път, разкарай се или… — и той посегна с едната си дълга ръка покрай тялото на Алекс и измъкна пистолета от задната част на колана й — ще те застрелям.

Насочи пистолета в торса на Кевин.

— Ъм, предпазителят е вдигнат — промърмори Алекс.

— На това разчитам — отвърна Даниел.

Кевин се втренчи в тях — Даниел, който държеше стабилно пистолета, Алекс — наблюдаваща зад ръката му — а после раменете му решително се изопнаха.

Посочи към Алекс със свободната си ръка.

— Ти. Просто… спри… — Махна с ръка в широк, обобщаващ жест, който обхващаше тях двамата и леглото. — Всичко това. Тръгваме след петнайсет минути. Бъдете готови.

Ръката му се измести към Дани:

— Аз… — Издиша шумно и дълбоко, поклати глава, а после се обърна и излезе през вратата. Не си направи труда да я затвори. — По дяволите, Вал! — изкрещя, докато се отправяше през тъмния коридор, сякаш по някакъв начин тя беше виновна за всичко това. Айнщайн излая от горния етаж.

Алекс въздъхна и се протегна.

— Е, мина точно както предполагах. Без нито един изстрел — допускам, че това беше най-добрият сценарий.

— Къде отиваш? — попита Даниел.

— Да взема душ. Нали го чу. Петнайсет минути.

— Среднощ е!

— Толкова по-добре, за да скрия лицето си. Не си уморен, нали? Мисля, че спахме поне девет часа.

Даниел се навъси:

— Не, ни най-малко не съм уморен.

— Е, тогава… — Тя се отправи към вратата на банята.

— Чакай.

Даниел скочи, разрошвайки косата си, докато вървеше към вратата на спалнята. Затвори я, а после я заключи отново.

— Какъв е смисълът на това всъщност? — попита Алекс.

Даниел сви рамене:

— Туше.

Отиде до нея и обви длани около ръцете й над лактите, прегръщайки я здраво.

— Не бях готов да се измъкна от леглото.

— Кевин няма да почука — напомни му тя. — Вероятно няма дори да ми отпусне пълни петнайсет минути.

— Не ми харесва той да командва парада. Не само че не бях готов да се измъкна от леглото, а не бях готов и ти да се измъкнеш от него.

Той наведе глава да я целуне, ръцете му пробягаха бавно нагоре по раменете й, докато обгърнаха лицето й. Тя знаеше, че при нормални обстоятелства щеше да е нужно много малко убеждаване от негова страна, за да я накара да се съгласи. Но това не бяха нормални обстоятелства, а представата, че Кевин можеше да влезе в стаята всеки момент — вероятно отново с пистолет в ръка — направи реакцията й по-умерена.

Дръпна се назад:

— Какво ще кажеш за компромис?

Погледът, който й отправи, никак не беше въодушевен.

— Категорично отказвам да правя компромиси в каквото и да е отношение заради Кевин.

— Ако обичаш, мога ли поне да изложа доводите си, преди да ги отхвърлиш?

Той запази сурово изражение, но тя усети, че му се искаше да се усмихне.

— Направи каквото трябва, но няма да допусна да бъда разубеден.

— Разполагаме с ограничено време, а и двамата трябва да се приготвим. Онази кръстоска от душкабина и басейн там лесно ще побере двама души — е, всъщност, може да побере дванайсет — и си помислих, че можем да преминем към „режим на многозадачност“.

Суровото изражение изчезна.

— Незабавно оттеглям възраженията си и предлагам пълното си съдействие.

— Помислих си, че може да погледнеш на положението по този начин.