Стефани Майър
Химикът (13)

13

Кевин поддържаше нещо като стрелбище зад обора, срещу реката. Алекс го огледа подозрително, но трябваше да признае, че в селската част на Тексас имаше по-малка вероятност случайните изстрели да привлекат вниманието, отколкото където и да е другаде по света.

— Кога за последен път си хващал огнестрелно оръжие? — попита той Даниел.

— Хмм… с татко, предполагам.

— Сериозно? — Кевин изпусна тежка въздишка. — Е, подозирам, че всичко, което можем да направим, е да се надяваме, че помниш нещо.

Беше изнесъл всевъзможни оръжия и ги бе подредил върху една бала сено. Други бали сено, всяка извисяваща се колкото човешки ръст и с щампован черен силует, бяха подредени на различни разстояния от тяхната позиция. Някои бяха толкова надалече, че едва можеше да ги различи.

— Бихме могли да започнем с ръчните оръжия, но това, което ми се иска, е да те изпробвам с няколко пушки. Най-добрият начин да останеш в безопасност, е да стреляш от много, много далече. Бих предпочел да те опазя от стрелбата от упор, ако мога.

— Тези не приличат на никои пушки, които съм използвал — каза Даниел.

— Това са снайпери. Този — той потупа „Макмилън“-а, който носеше преметнат на гърба си — държи рекорда за най-дългото разстояние, на което може да убива: повече от една миля.

Очите на Даниел се разшириха невярващо:

— Как изобщо знаеш кого искаш да убиеш от толкова далече?

— С радиолокатори, но не се тревожи за това. Не е нужно да усвояваш умения за стрелба от такова разстояние. Просто искам да можеш да стоиш на наблюдателен пост и да отстраниш някого, ако се стигне до това.

— Не знам дали наистина бих могъл да застрелям човек.

Сега Кевин на свой ред придоби слисано изражение:

— По-добре да си изясниш това. Защото, ако не стреляш, адски сигурно е, че нападателят няма да се поколебае да се възползва.

Даниел, изглежда, се канеше да възрази, но Кевин прекрати назряващия дребен конфликт с махване на ръка:

— Виж, дай просто да проверим дали можеш да си спомниш как да стреляш с пушка.

След като Кевин направи обзор на основните неща, стана очевидно, че Даниел наистина си спомняше много неща. Стрелбата с пушката му се удаде с много по-голяма инстинктивна лекота, отколкото Алекс някога бе изпитвала с огнестрелни оръжия. Явно му идваше отвътре, докато при нея никога не бе ставало така.

След като бяха изстреляни толкова заряди, тя най-сетне преодоля страха си от целия шум и вдигна зигзауера.

— Хей, имаш ли нещо против да изпробвам това на по-близките мишени?

— Давай — каза Кевин, без да вдига поглед от прицела на брат си. — Присъедини се към купона.

Зигито беше по-тежко от нейния РРК и имаше по-силен откат, но в известен смисъл го усещаше добро. Мощно. Трябваха й няколко рунда, за да свикне с мерника, но после беше почти толкова точна с него, колкото и със собствения си пистолет. Помисли си, че с времето щеше да стане по-добра. Може би щеше да успее да вмести малко постоянни тренировки, докато е тук. Това не бе от онези неща, които обикновено успяваше да си позволи.

Когато Кевин прекрати инструкциите по стрелба, слънцето вече се бе спуснало почти напълно зад хоризонта. Оцветяваше цялата жълта трева в наситено червено, сякаш наистина докосваше хоризонта и възпламеняваше всички изсъхнали ниски храсти.

Тя прибра неохотно зигзауера при другите оръжия. Не е като да не знаеше шифъра. Можеше да си натрупа малко запаси, когато купонът на Кевин приключеше.

— Е, Дани, хубаво е да видя, че още те бива… и че талантът ми не е само моментен късмет. Мама и татко са ни предали някои солидни гени — каза Кевин, когато се отправяха обратно към къщата.

— За стрелба по мишени. Все още не мисля, че бих могъл да правя каквото правиш ти.

Кевин изсумтя:

— Нещата се променят, когато някой се опита да те убие.

Даниел гледаше навън през страничния си прозорец, явно неубеден.

— Добре. — Кевин въздъхна. — Мисли си за това така. Представи си, че някой, когото искаш да закриляш — мама например — стои зад теб. Някои новаци имат нужда да си представят определена ситуация, за да възприемат подходящата нагласа на ума.

— Това всъщност не се вписва в стрелбата от снайперистка наблюдателница — изтъкна Даниел.

— Тогава си представи как типът, когото държиш на мушка, натиква мама в багажника на колата си. Използвай въображението си.

Даниел се предаде.

— Добре, добре.

Ясно й беше, че все още не е убеден, но трябваше да се съгласи с Кевин точно по този въпрос. Когато някой идва да те хване, инстинктите ти за оцеляване се задействат. В ситуация, в която въпросът е ти или той, винаги избираш себе си. Даниел нямаше да узнае какво е това чувство, докато преследвачите не го настигнеха. Тя се надяваше никога да не му се наложи да научи какво е чувството.

Е, Кевин щеше да направи каквото можеше, а също и тя. Може би заедно можеха да превърнат света в по-безопасно място за Даниел Бийч.

Обратно в ранчото, обиколката продължи. Кевин ги отведе до лъскава модерна външна постройка, незабележима откъм предния край на къщата и пълна с кучета.

Всяко животно имаше бокс с контролирана температура и достъп до собствен външен изход. Кевин обясни на Даниел графика за упражнения, продажбата на кои кучета вече е уговорена и кои бяха готови да бъдат включени в списъците — обучаваше го за бъдещия му живот в ранчото, предположи тя. На Даниел, изглежда, това му харесваше: да гали всички кучета и да научи имената им. Кучетата бяха възхитени от вниманието и молеха за него; прииска й се да можеше да намали звука на лая и скимтенето. Кучетата, които тичаха свободно, очевидно бяха завършили обучението си в програмата; те следваха Кевин по време на обиколките.

Алекс подозираше, че Кевин я беше оставил да върви с тях само за да я накара да се почувства неудобно. Петнистото куче с размерите на кон — датски дог, научи тя, вървеше постоянно по петите й и тя беше сигурна, че кучето не е решило само да прави това. Кевин сигурно бе дал някаква незабелязана команда. Тя усещаше дъха на гиганта по тила си и предполагаше, че по гърба на тениската й вероятно има петънца от слюнка. Хрътката също я следваше, но си помисли, че сигурно сама си е избрала тази задача. Все още й отправяше жални погледи всеки път, щом Алекс хвърлеше поглед към нея. Другите възпитаници се подредиха в кръг около Даниел и Кевин — с изключение на Айнщайн, който се държеше близо само до Кевин и изглежда, приемаше прегледа на войските много сериозно.

Минаха покрай боксове с немски овчарки, добермани, ротвайлери и няколко други използвани за групова работа кучета, чиято порода не знаеше. Алекс се придържаше към средата на дългата пътека между кучешките колиби и не пипаше нищо. Винаги беше най-добре да сведе до минимум броя на пръстовите отпечатъци, които да трие по-късно.

Имаше две малки хрътки, които деляха един бокс, и Кевин спомена на Даниел, че са потомци на Лола, като посочи към хрътката, която вървеше по петите на Алекс.

— О, Лола, значи? Съжалявам — промърмори Алекс толкова ниско, че да не я чуят мъжете. — Нямаше да предположа.

Лола сякаш разбра, че говореха за нея. Вдигна поглед към Алекс с надежда и опашката й заудря по крака на Алекс. Тя се наведе бързо да я потупа по главата.

Кевин издаде звук на отвращение и когато се изправи, го видя да се взира в нея.

— Лола харесва всички — каза Кевин на Даниел. — Страхотно обоняние, лош вкус. Опитвам се да изкореня пълната липса на дискриминация и в същото време да запазя превъзходното обоняние.

Даниел поклати глава:

— Стига вече.

— Не се шегувам. Очаквам по-добри инстинкти от тези животни.

Алекс приклекна да потърка хълбоците на Лола, както беше видяла да прави Даниел, знаейки, че това ще подлуди Кевин. Лола незабавно се претърколи, излагайки на показ корема си. Огромното куче внезапно легна върху другия хълбок на Алекс и тя беше почти убедена, че то също изглеждаше изпълнено с надежда. Внимателно го потупа с една ръка и то не я отхапа. Опашката му удари два пъти по земята. Тя прие това като насърчение и го почеса между ушите.

— Хайде, стига, Кан, не и ти!

Както Алекс, така и датският дог не му обърнаха внимание. Тя се изви надолу, така че да седне с кръстосани крака, виждайки и двете кучета, и с гръб към братята. Ако щеше да е заобиколена от космати машини за убиване, не беше зле и да опита да привлече няколко от тях на своя страна.

Лола близна опакото на дланта й. Беше отвратително, но също и някак сладко.

— Алекс май си има почитателка — отбеляза Даниел.

— Както и да е. Ето там държим кльопачката. Арни я купува всяка седмица в Лоутън. Имаме по-голямата част от това, което ни трябва за…

Останалото от думите на Кевин се изгуби в джафкането и ръмженето на изоставените кучета.

Тя продължи да гали кучетата още няколко минути, несигурна как щяха да реагират, когато спре. Най-накрая се изправи предпазливо. Както Лола, така и Кан скочиха бързо на четири крака и изглежда, бяха напълно доволни да я последват, когато тръгна обратно към къщата. Придружиха я чак до вратата, а после се настаниха удобно на верандата.

— Добро момиче, добро момче — похвали ги тя, докато влизаше вътре.

Кевин вероятно бе възнамерявал да я сплаши, но на нея й харесваше усещането, че кучетата сякаш всъщност я закриляха, вместо да я държат под око. Предположи, че именно за това бяха обучени. Чувството беше приятно и успокояващо. Ако имаше различен начин на живот, можеше да е хубаво да прибави и куче. Само дето не знаеше откъде щеше да намери противогаз с кучешки размер.

Арни беше на дивана в голямата стая; паркирал се беше пред телевизор с плосък екран, монтиран на отсрещната стена. Държеше на скута си претоплена в микровълновата фурна вечеря, която усърдно опустошаваше; не реагира на влизането й.

От мириса на храна — макарони и стек „Солсбъри“ — устата й се напълни със слюнка. Не беше някакво изискано ястие, но беше много гладна.

— Ъъ, нещо против да си взема някаква храна? — попита тя.

Арни изсумтя, без да откъсва поглед от бейзболния мач.

Тя се надяваше изсумтяването да е било утвърдително, защото вече отиваше към хладилника.

Рафтовете на хладилника — внушителен, двоен, от неръждаема стомана — бяха съкрушително голи. Подправки, няколко спортни напитки и великански буркан туршия. Освен това имаше нужда от почистване. Тя прегледа чекмеджето на фризера и откри истинска златна мина: беше претъпкан с вечери като тази, която Арни ядеше. Затопли в микровълновата една пица със сирене и я изяде, седнала на високо столче, което примъкна до кухненското островче. През цялото време Арни сякаш изобщо не забелязваше присъствието й.

Ако се налагаше да се прибави още един човек към уравнението, Арни всъщност съвсем не беше толкова лош.

Чу мъжете да се връщат, така че се отправи към горния етаж. Всички бяха принудени да се сместят натясно по време на пътуването с колата дотук, но сега, когато имаше стаи, в които да се оттеглят, беше възможно да си дадат един на друг повече пространство. Знаеше, че Даниел и брат му имаха да изясняват помежду си много неща, и нямаше причина да й се налага да чува нещо от това.

В нейния склад нямаше кой знае какво за правене. Напълни отново малките си спринцовки с киселина, макар да не се сещаше за сценарий, при който биха й потрябвали тук. Можеше да поработи по изваждането на ядките от прасковените си костилки, но ги беше оставила в обора. Не си струваше да рискува да се опита да се свърже с интернет просто в случай че се наложеше да остане тук известно време, а нямаше никакъв материал за четене. Имаше един проект, за който мислеше, но част от нея ожесточено отхвърляше идеята да запише нещо от него. Макар че националната сигурност не проявяваше точно приятелско отношение към нея от известно време, все пак не смяташе да излага обществото на опасност. Писането на мемоари не беше вариант.

Но трябваше да премисли системно всичко. Може би просто да запише няколко ключови думи, които да й помогнат да си спомни?

Беше сигурна за един факт: нещо, което беше дочула в шестте години, през които бе работила с д-р Барнаби, се беше оказало причината за нападението в лабораторията и за всеки опит за похищение, който беше последвал. Ако можеше да открие точно свързаната с това информация, щеше да има много по-добра представа кой стоеше зад плана за убийство.

Проблемът беше, че бе чула много неща и всичките бяха невъобразимо секретни и деликатни.

Започна да прави списък. Създаде код, обозначавайки най-важните въпроси, ядрените, с номера от А1 до А4. Четири големи контролирани бомби по време на службата й. Това бяха най-сериозните проекти, по които беше работила. Трябваше да е било нещо от изключително сериозно естество, за да си заслужава унищожаването на нейния отдел.

Надяваше се. Ако беше някаква дребнава прищявка на някой ненадежден адмирал, който мислеше, че може да бъде споменат в евентуално разследване, нямаше никакъв шанс да го открие някога.

Т до Т49 бяха всички неядрени терористични действия, които можеше да си спомни. Знаеше, че има по-маловажни планове — такива, които не бяха довели до кой знае какво и които се изплъзваха от паметта й. Сериозните планове, от Т1 до Т17, варираха от биологични атаки до икономическа дестабилизация и вкарване на бомбени атентатори самоубийци.

Опитваше се да измисли система, която да й помогне да отдели всички различни действия (Първата буква на града, от който идваха, плюс първата буква на града, към който бяха насочени? Щеше ли това да разграничи събитията достатъчно? Дали щеше да забрави какво означават нещата, които си е отбелязала? Но изброяването на пълните имена на местата беше твърде много информация, която да си прави труда да записва.), когато чу Кевин да я вика.

— Хей, Олеандър! Къде се криеш?

Тя затвори рязко компютъра си и тръгна към върха на стълбите.

— Трябваше ли ти нещо?

Той заобиколи зад ъгъла и я погледна. И двамата не помръдваха, оставяйки стълбите помежду си.

— Само предупреждение. Тръгвам. Оставих телефон на Даниел. Ще се обадя, когато съм готов да изпратиш имейла.

— Предплатен, за еднократна употреба?

— Това не е първото ми родео, сестро.

— Е, ами късмет, предполагам.

— Не превръщай къщата ми в някаква смъртоносна лаборатория, докато ме няма.

Твърде късно. Тя потисна едно хилене:

— Ще се опитам да се въздържа.

— Вероятно няма да се видим повече. Бих казал, че за мен е било удоволствие…

Тя се усмихна:

— Но винаги сме били толкова честни един с друг. Защо да започваме да се лъжем сега?

Той се усмихна в отговор, после внезапно стана сериозен.

— Нали ще го наглеждаш?

Тя беше леко стресната от молбата. Бе изненадана, че Кевин бе й поверил така брат си. И още по-шокирана от собствения си отговор.

— Разбира се — обеща незабавно. Щеше да опази Даниел възможно най-добре. Това дори не беше въпрос. Спомни си отново странното чувство, което най-напред бе изплувало на повърхността в палатката й за изтезания — предчувствието й, че залозите се бяха удвоили от един живот на два.

Част от нея се питаше кога щеше да се освободи от това чувство на отговорност. Може би човек винаги се чувстваше така, когато беше разпитвал някой невинен. Или може би се случваше само когато този човек беше… каква беше правилната дума? Честен? Добродетелен? Надежден? Някой толкова добър като Даниел.

Той изсумтя, после й обърна гръб и се отправи към главната стая на къщата. Вече не го виждаше, но все още можеше да го чуе.

— Дани, ела тук. Имаме още едно нещо, което трябва да свършим.

Любопитна — и отлагаща нарочно, списъкът на миналите кошмари започваше да й докарва главоболие — тя тръгна тихо надолу по стълбите да види какво става. Познаваше Кевин достатъчно добре, за да е сигурна, че не вика Даниел при себе си за сърдечно сбогуване, завършващо с прегръдки и гушкане.

Предната стая беше празна — Арни се беше изнесъл, но чу гласове през остъклената врата. Излезе до верандата, където я чакаше Лола. Разсеяно зачеса кучето по главата, докато попиваше с поглед сцената, осветена от лампите на верандата и фаровете на седана.

Айнщайн, Кан и ротвайлерът бяха строени мирно пред Кевин. Той явно ги инструктираше, докато Даниел гледаше.

Кевин започна със звездата сред възпитаниците си:

— Ела, Айнщайн.

Кучето пристъпи напред. Кевин обърна тялото му към Даниел.

— Това е медът ти, Айнщайн. Мед.

Айнщайн изтича до Даниел, размахвайки опашка, и започна да души нагоре-надолу по краката му. Ако се съдеше по изражението на Даниел, той беше също толкова объркан, колкото и Алекс.

— Окей — каза Кевин на другите кучета. — Кан, Гюнтер, пазете.

Обърна се отново към Айнщайн и Даниел, приведе се в стойка на борец и се приближи бавно.

— Ще ти взема меда — подразни кучето с ръмжащ глас.

Айнщайн се завъртя кръгом и застана между Даниел и настъпващия Кевин. Космите около врата му щръкнаха поне на петнайсет сантиметра от горната част на раменете му, а измежду внезапно оголените му зъби се разнесе заплашително ръмжене. Демонът в кучешки образ, който бе срещнала най-напред, се беше завърнал.

Кевин направи лъжливо движение надясно и Айнщайн го блокира. Кевин се хвърли наляво към Даниел и кучето се хвърли към господаря си и го събори със звучно тупване. В същата секунда Айнщайн бе сключил челюсти около врата на Кевин. Картината щеше да е плашеща, ако не беше усмивката върху лицето на Кевин.

— Добро момче! Умно момче!

— Убивай! Убивай! — прошепна Алекс полугласно.

Айнщайн пусна Кевин и отскочи назад отново с размахана опашка. Направи няколко подскока напред-назад, готов да се впусне в нова игра.

— Окей, Кан, твой ред е.

Отново Кевин посочи Даниел на датския дог като неговия мед, а после се престори, че напада. Айнщайн остана с Кан; Алекс предположи, че го надзираваше. Едрото куче просто бутна Кевин в гърдите с едната си масивна лапа, когато той го нападна, и го събори назад. Със същата лапа Кан го прикова към земята, докато Айнщайн се насочи към югуларната вена.

— Убивай! — изрече тя отново, по-високо.

Този път Кевин чу и я стрелна с поглед, който явно казваше: Ако точно сега не учех тези кучета на нещо много важно, щях да ги накарам да те разкъсат на парченца.

Кан проседя в бездействие следващия рунд, докато Айнщайн отново надзираваше. Ротвайлерът с мощния гръден кош събори Кевин още по-силно от Айнщайн. Тя чу как дъхът излиза мощно от гърдите му; това сигурно болеше. Усмихна се.

— Имаш ли нещо против да попитам за какво беше всичко това? — запита Даниел, когато Кевин се изправи тежко на крака и започна да изтупва пръстта от тъмните си джинси и черна тениска.

— Това е основаващо се на команди поведение, което създадох за кучета, използвани за лична охрана. Тези три кучета ще ви пазят с цената на живота си от тук нататък. Освен това вероятно много ще ви се пречкат в краката.

— Защо мед?

— Това е просто дума. Но честно казано, представях си, че ще се използва главно за жени и деца…

— Благодаря — подхвърли рязко Даниел.

— О, я се отпусни. Знаеш, че нямам това предвид. Измисли по-подходяща команда и ще я използваме при следващото поколение.

Настъпи неловка пауза. Кевин погледна към колата, после отново към брат си.

— Виж, тук си в безопасност. Но все пак стой близо до кучетата. И до отровителката. Тя е жилава. Просто не яж никаква храна, която се опита да ти пробута.

— Сигурен съм, че ще се справя.

— Ако нещо се случи, дайте на Айнщайн тази команда. — Той подаде листче хартия с размерите на визитна картичка. Даниел го взе и го пъхна в джоба си, без да го поглежда. На Алекс й се стори странно, че Кевин не изрече командата на глас. Или може би я беше написал просто защото не се доверяваше на паметта на Даниел.

Сега Кевин изглеждаше, сякаш наистина си мислеше за прегръдка въпреки онова, което си беше представила преди, но после позата на Даниел стана леко вдървена и Кевин се извърна. Продължи да говори, докато вървеше към седана.

— Ще говорим още, когато се върна. Дръж телефона у себе си. Ще се обадя, когато нещата бъдат уредени.

— Пази се.

— Дадено.

Кевин влезе в колата и форсира двигателя. Сложи дясната си ръка отзад на облегалката за глава на пасажерската седалка и се загледа навън през задния прозорец, докато маневрираше, за да обърне колата с лице към пътя. Не погледна отново брат си. После червените фарове се изгубиха в далечината.

С потеглянето му от гърдите на Алекс сякаш се вдигна някакво бреме.

Даниел загледа колата за минута: преданите три кучета седяха близо до краката му. После се обърна и тръгна замислено нагоре по стъпалата към верандата. Кучетата се раздвижиха заедно с него. Кевин не се беше шегувал, когато каза, че щели да им се мотаят из краката. Даниел имаше късмет, че Кан стоеше най-отзад, иначе нямаше да може да вижда къде върви.

Спря до Алекс и се обърна с лице в същата посока като нея: и двамата се взираха навън в безличната черна нощ. Кучетата се подредиха около краката им. Ротвайлерът избута Лола със сила и тя изскимтя веднъж в знак на протест. Даниел се хвана с две ръце за парапета на верандата, държейки се здраво, сякаш очакваше промяна в гравитацията.

— Лошо ли е, че изпитвам облекчение, задето той си тръгна? — попита Даниел. — Той е просто… идва ми в повече, нали разбираш? Не мога да осмисля всичко, докато вечно говори.

Дясната му ръка пусна парапета, после се придвижи и се отпусна върху кръста й почти автоматично, сякаш не беше решил съзнателно да я постави там.

Начинът, по който все я докосваше, напомни на Алекс за експериментите, които тя и Барнаби бяха правили с изолационни камери преди години. Това беше ефективен начин да накараш някого да се разприказва, без да оставиш никакви следи, но като цяло отнемаше твърде много време, за да е най-добрият вариант.

Всеки, който влезеше в изолационната камера обаче, независимо от нивото на способността си за съпротива, реагираше по един и същ начин, щом го пуснеха да излезе: копнееше за физически контакт като за дрога. Спомни си за едно паметно преживяване с един армейски ефрейтор доброволец, с когото работеха в началната тестова фаза, и много продължителната и донякъде неуместна прегръдка, която бе получила при излизането му. Беше се наложило да накарат охраната да го отлепи от нея.

Даниел сигурно се чувстваше до голяма степен като онзи войник. Беше лишен от всякакъв досег с каквото и да е от онова, което смяташе за нормален живот. Щеше да се нуждае от успокоението, че до него има друго топло, дишащо човешко същество.

Разбира се, тази диагноза важеше и за самата нея; беше изгубила връзка с нормалния живот от много по-дълго време, отколкото Даниел. Макар това да означаваше, че беше свикнала с липсата, означаваше също и че бе лишавана от човешки контакт много дълго време. Може би именно затова изпитваше такова невероятно чувство за утеха всеки път, когато той я докосваше.

— Не мисля, че е лошо — отговори му. — Естествено е да имаш нужда от известно пространство, за да се справиш с всичко това.

Той се изсмя веднъж — по-мрачен звук от по-ранния му пристъп на истерия.

— Само дето нямам нужда да се отделя от никой друг, освен от него. — Въздъхна. — Кев винаги си е бил такъв дори когато бяхме деца. Все той трябва да е шефът, все трябва да е в светлината на прожекторите.

— Странни отличителни черти за един шпионин.

— Предполагам, че е измислил начин да потиска тези инстинкти, когато работи — а после всичко се излива наведнъж, когато не работи.

— Няма как да знам нещо за това. Единствено дете.

— Късметлийка, късметлийката ти. — Той въздъхна отново.

— Вероятно не е толкова лош. — Защо защитаваше Кевин, зачуди се тя. Може би просто се опитваше да разведри Даниел. — Ако не бяхте заседнали в тази изключително екстремна ситуация, щеше да е по-лесно да се справяш с него.

— Може би. Би трябвало да се опитам да бъда справедлив. Предполагам, че просто съм… ядосан. Толкова ядосан. Знам, че не е имал намерение да го направи, но неговите житейски избори внезапно унищожиха всички мои. Това е толкова… в стила на Кевин.

— Отнема известно време да приемеш това, което ти се е случило — каза Алекс бавно. — Вероятно ще си останеш ядосан, но става по-лесно. През повечето време забравям колко съм ядосана. За мен обаче е различно. Това ми бе причинено от хора, които не познавах много добре. Не от семейството ми.

— Но враговете ти наистина са се опитали да те убият. Това е по-лошо; дори не се опитвай да сравняваш онова, което се е случило на теб, с това, което се случва на мен. Кевин никога не е имал намерение да ме нарани. Просто е тежко, нали знаеш? Чувствам се, сякаш съм умрял, но въпреки това трябва да продължа да живея. Не зная как.

Тя потупа лявата му ръка, отпусната на перилото, спомняйки си как това я беше накарало да се почувства по-добре в колата. Кожата върху кокалчетата му беше изопната.

— Ще се научиш, както аз се научих. Превръща се в рутина. Животът, който си имал преди, става… по-смътен. И започваш да развиваш философска нагласа. Искам да кажа, на хората постоянно им се случват нещастия. Каква е разликата между това и страната ти да бъде прегазена от партизанска война, нали така? Или градът ти да бъде разрушен от цунами? Всичко се променя и нищо не е толкова безопасно и сигурно, колкото е било. Само че тази безопасност и бездруго винаги е била само илюзия… Съжалявам, това сигурно е най-скапаната насърчителна реч на света.

Той се засмя:

— Не най-скапаната. Наистина се чувствам безкрайно по-добре.

— Е, тогава предполагам, че работата ми тук е свършена.

— Как се захвана с всичко това? — Въпросът излезе от устата му безгрижно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем просто.

Тя се поколеба:

— Какво имаш предвид?

— Защо избра тази… професия? Преди да се опитат да те убият, имам предвид. При военните ли работеше? Доброволец ли беше?

Отново въпросът беше изречен леко и спокойно, сякаш я питаше как е станала специалист по финансово планиране или интериорен декоратор. Липсата на емоция беше издайническа сама по себе си. Беше обърнал лице напред, взирайки се в тъмнината.

Този път тя не се опита да бъде уклончива. И тя щеше да иска да знае това, ако съдбата й беше отредила да бъде в компанията на някого от колегите си. Беше нещо, за което бе попитала Барнаби още в първите дни на отношенията им. Отговорът му не беше много различен от нейния.

— Никога не съм го избирала наистина — обясни бавно. — И не, не работех при военните. Бях в медицинския университет, когато ме потърсиха. Отначало бях проявила интерес към патологията, но после фокусът ми се измести. Бях затънала в определен клон от проучвания — би могло да се нарече един вид химически контрол на ума, предполагам. Нямаше много хора, които правеха именно това, което правех аз, а по пътя ми имаше много пречки — финансиране, инструменти, опитни субекти… е, по-голямата част се свеждаше до финансирането. Професорите, под чието ръководство работех, дори не разбираха напълно проучването ми, така че не разполагах с много помощ.

Тези тайнствени правителствени чиновници се появиха и ми предложиха добра възможност. Поеха изцяло погасяването на огромните ми студентски заеми. Получих възможност да завърша обучението си, като насоча проучването си към целите на новите си наставници. Когато се дипломирах, отидох да работя в тяхната лаборатория, където всички технологии, за които можех да си мечтая, бяха на мое разположение, а парите никога не бяха проблем.

Беше очевидно какво ме караха да създавам. Не ме лъжеха. Бях наясно за каква работа допринасям, но така, както я описваха, звучеше благородно. Помагах на страната си…

Той чакаше, все още загледан напред.

— Не мислех, че аз ще съм тази, която всъщност ще използва създадените от мен препарати върху даден субект. Мислех си, че просто ще предоставям инструментите, които са им нужни… — Тя бавно поклати глава напред-назад. — Не се получи така обаче. Антителата, които бях създала, бяха твърде специализирани — лекарят, който ги прилагаше, трябваше да е наясно как действат. Така че при това положение оставаше точно един човек.

Ръката на кръста й не помръдваше — беше твърде неподвижна, застинала на място.

— Единственият, който присъстваше в стаята за разпити с мен, освен субекта, беше Барнаби. Най-напред той се занимаваше със задаването на въпроси. В началото ме плашеше, но се оказа толкова мил човек… През повечето време бяхме в лабораторията, създавахме и разработвахме. Истинските разпити съставляваха само около пет процента от работата ми. — Тя си пое дълбоко въздух. — Но често, когато беше налице някаква криза, трябваше да провеждат множество разпити едновременно; бързината винаги е била от критична важност. Трябваше да мога да работя сама. Не исках да го правя, но разбирах защо трябваше да се прави по този начин.

Не беше толкова трудно, колкото си бях мислила, че ще бъде. Трудната част беше да осъзная колко добра бях в това. Този факт ме плашеше. Всъщност никога не е спирал да ме плаши. — Барнаби бе единственият, на когото беше признала страха си. Той й беше казал да не се тревожи; просто била една от онези, които са добри във всичко, което пробват. Човек със свръхдобри постижения.

Алекс се прокашля, за да прочисти от гърлото си внезапно надигналата се там буца:

— Но постигах резултати. Спасих живота на много хора. И никога не убих никого — не и докато работех за правителството. — Сега тя също се загледа навън в тъмнината. Не искаше да види реакцията му. — Винаги съм се питала дали това е достатъчно, за да ме превърне в не чак такова чудовище.

Беше почти сигурна обаче, че отговорът е „не“.

— Хммм… — Беше просто нисък, заглъхващ гърлен звук.

Тя продължи да се взира в тъмното нищо пред себе си.

Никога не се беше опитвала да обясни този избор — редицата от плочки за домино, които я бяха направили такава, каквато беше — на друго човешко същество. Не мислеше, че се бе справила много добре.

А после той тихо се изкиска.

Сега тя се обърна, за да се втренчи стъписано в него.

Устните му бяха присвити в неохотна полуусмивка.

— Бях се подготвил за нещо истински разстройващо, но всичко прозвуча много по-разумно, отколкото очаквах.

Веждите й се събраха. Той намираше историята й за разумна?

Стомахът му изръмжа. Той се засмя отново и напрежението на момента сякаш изчезна заедно със звука.

— Кевин не ти ли предложи храна? — попита тя. — Предполагам, че тук сме на самообслужване.

— Малко храна ще ми дойде добре — съгласи се той.

Тя го отведе до фризера, опитвайки се да скрие изненадата си, че той, изглежда, не се отнасяше към нея по-различно от преди. Беше й се струвало опасно да изрече всичко това на глас. Но пък предположи, че той вече знаеше най-лошото, след като го бе научил по най-жестокия възможен начин. Обяснението й всъщност не беше нищо особено след това.

Даниел може и да беше гладен, но не беше твърде възторжен от наличните запаси. Без особен ентусиазъм избра една пица, както бе направила тя, мърморейки за недостатъците на Кевин в кухнята, които явно датираха от доста отдавна. Разговорът потръгна непринудено, сякаш за него тя беше просто обикновен човек.

— Не знам откъде взима цялата тази маниакална енергия — отбеляза Даниел. — След като не яде нищо друго, освен това.

— Арни също едва ли е кой знае какъв готвач. Къде отиде той във всеки случай?

— Чупи се още преди Кевин да тръгне. Явно е ранобудник. Мисля, че стаята му е ето натам. — Даниел посочи срещу стълбите.

— Не ти ли се струва малко странен?

— Защото го играе ням ли? Мисля, че това е просто спойката в отношенията му с Кевин. Трябва да можеш да понесеш да слушаш някого да говори нонстоп, ако смяташ да си в приятелски отношения с Кев. Няма място за собствените ти думи.

Тя изсумтя.

— Под пицата имаше сладолед. Искаш ли? — попита той.

Тя искаше, така че започна търсене на лъжици и купички.

Даниел наистина намери лопатка за сладолед и супени лъжици, но се наложи да го сипят в чаши за кафе. Докато го гледаше как изгребва сладоледа от картонената опаковка, й хрумна нещо:

— Левичар ли си?

— Ъъ, да.

— О, мислех си, че Кевин е десничар, но ако сте еднояйчни близнаци, това не означава ли…

— Обикновено — каза Даниел, като й подаде първата чаша. Сладоледът беше стандартен ванилов, не първият й избор, но беше доволна да поеме някакъв вид захар точно сега. — Ние сме специален случай всъщност. Наричат ни „огледални близнаци“^[1]. Около двайсет процента от еднояйчните близнаци — смята се, че е при онези, при които яйцеклетката се разделя по-късно, се развиват като противоположности. Така че лицата ни не са съвсем еднакви, освен ако не гледаш единия като отражение. Няма кой знае какво значение, особено за Кевин. — Той се наслади на първата си хапка сладолед, после се усмихна. — Аз, от друга страна, ще се натъкна на проблем, ако някога имам нужда от органна трансплантация. Всичките ми вътрешности са обърнати, така че е много сложно да се заменят определени неща, освен ако не намерят орган от друг близнак с обратно разположени органи, с който по случайност имаме и генетично съответствие. С други думи, по-добре да се надявам никога да не ми потрябва нов черен дроб. — Той лапна нова хапка.

— Щеше да ми се струва много по-логично, ако Кевин беше този, при когото всичко е обърнато наопаки.

Засмяха се заедно, но много по-тихо, отколкото по-рано през деня. Явно бяха изхвърлили истерията от организмите си.

— Какво пише на листа — онзи с командата за кучето?

Даниел измъкна картончето от джоба на джинсите си, хвърли му един поглед, а после й го подаде.

На него пишеше изцяло с главни букви: „ЗАРЕЖИ ПРОТОКОЛА“.

— Мислиш ли, че ще стане нещо лошо, ако го кажем на глас? — зачуди се тя.

— Предполагам, че е възможно. Готов съм да повярвам на всичко, след като видях тайната му бърлога.

— Кевин наистина трябва да наеме някого, който да измисли по-добри названия за командите му. Не го бива много по тази част.

— Предполагам, че сега това може да е моя задача. — Даниел въздъхна. — Наистина обичам кучета. Може да е забавно.

— Все пак е някакъв вид преподаване, нали?

— Ако Кев ми позволи да го правя изобщо. — Даниел се намръщи. — Питам се дали си ме представя само като чистач на боксовете? Не бих изключил тази вероятност. — А после въздъхна отново. — Поне всички ученици изглеждат доста умни. Мислиш ли, че бих могъл да ги науча да играят волейбол?

— Ами… всъщност да. Май нямат много ограничения.

— Предполагам, че няма да е толкова зле. Нали?

— Правилно — каза тя уверено. А после мислено се нарече лъжкиня.