Стефани Майър
Химикът (25)

25

— Защото няма причина да отиваш — възрази Кевин.

Той стоеше пред вратите на асансьора, блокирайки копчето за повикване, с ръце, скръстени на гърдите.

— Защо не? — запита Даниел.

— Няма да бъдеш част от офанзивата, Дани, следователно не е нужно да участваш в подготовката.

Даниел силно стисна устни в намръщено изражение.

— С нищо няма да навреди, ако той… — поде меко Алекс.

— Само дето някой може да види лицето му — изръмжа Кевин.

— Искаш да кажеш твоето лице? — контрира тя.

— Аз съм достатъчно умен да не се набивам на очи.

Даниел завъртя очи:

— Ще се возя в багажника, ако искаш.

Кевин измери двамата с преценяващ поглед за една дълга секунда:

— Ще ме оставите ли да се съсредоточа?

— Какво имаш предвид? — попита Алекс.

Кевин затвори очи; изглежда, се заставяше да се успокои. Вдиша през носа, после погледна Даниел.

— Ето изискванията ми, за да се присъединиш към нас на тази много скучна, стандартна разузнавателна мисия. Никой няма да говори за случилото се тази сутрин. Няма да бъда принуждаван да си спомням отвратителните неща, на които станах свидетел. Няма да има никакво обсъждане, което би могло да доведе до намеци за гореспоменатите отвратителни неща. Това е бизнес и ще се държите подобаващо. Разбрано?

Вратът на Даниел започна да се облива в червенина. Алекс бе сигурна, че той се канеше да спомене факта, че ако Кевин не беше проникнал с взлом в заключена стая посред нощ, нямаше да види нищо. Преди Даниел да успее да възрази, Алекс каза:

— Разбрано. Подобаващо делово поведение.

Кевин хвърли поглед напред-назад между тях, преценявайки отново. След секунда се обърна и натисна бутона за повикване на асансьора.

Даниел я изгледа с изражение, което казваше: Ама наистина ли? Алекс сви рамене.

— Да ги нямаме такива! — нареди Кевин, макар че още беше с гръб към тях.

— Какво? — възропта Даниел.

— Чувствам как двамата си общувате безмълвно. Престанете.

* * *

Пътуването с безличния черен седан мина в мълчание. Не знаеше дали това бе колата на Вал, или нещо, с което Кевин се беше сдобил. Не изглеждаше да е в стила на Вал, но може би тя обичаше понякога да бъде инкогнито. Алекс оцени по достойнство силно затъмнените прозорци. Чувстваше се по-малко изложена на показ, докато седеше с бейзболната си шапка, смъкната ниско над лицето, и се взираше навън към града, по-голямата част от който все още спеше. Бяха подранили достатъчно, за да изпреварят сутрешния пиков час.

Кевин подкара през една по-западнала част на града — по-съвпадаща с представата й за квартала, в който би очаквала да се намира скривалището му. Той спря пред склад, който сякаш се състоеше главно от грамадни товарни контейнери. Нямаше пазач, само табло с клавиатура и тежка метална порта с намотани кълба остра като бръснач бодлива тел отгоре. Кевин ги откара до едно място близо до оградения участък и паркира зад мръсния оранжев контейнер.

Паркингът изглеждаше празен, но Алекс се стараеше да не се набива на очи и вървеше с неженствена походка, докато отиваха към широките двойни врати, които образуваха предната стена на контейнера. Кевин въведе сложна последователност от цифри в тежката правоъгълна ключалка, после я издърпа. Отвори една врата само на няколко стъпки широчина и им махна да влязат.

Цареше черна тъмнина, когато Кевин затвори вратата след себе си. После се чу приглушено щракване и блеснаха ярки насочващи светлини, обточващи тавана и пода.

— Точно колко Пещери на Батман имаш? — попита Алекс.

— Само няколко тук-там, където може да ми потрябват — каза Кевин. — Тази е подвижна, така че това помага.

Вътрешността на товарния контейнер на Кевин беше претъпкана, но маниакално добре подредена. Както и в обора в Тексас, имаше място за всичко.

Метални релси със закачалки за дрехи костюми всъщност — бяха притиснати до стените край двойните врати. Беше сигурна, че е нарочно — ако някой успееше да зърне вътрешността, докато вратите бяха отворени, щеше да види единствено дрехи. Един случаен наблюдател нямаше да си помисли нищо нередно. На някого по-внимателен можеше да му се стори странно, че униформи за всички родове войски висяха заедно редом с работни комбинезони на механици и униформи на няколко фирми за комунални услуги, да не споменаваме парцаливите части от облекло на бездомник, които висяха през няколко стъпки от редица тъмни костюми, вариращи от конфекция до висша дизайнерска мода. Човек можеше да се слее с обстановката в много ситуации благодарение на тези облекла.

В кошове над закачалките с дрехи бе нахвърлян реквизитът — дипломатически куфарчета и клипбордове, кутии за инструменти и куфари. Обувките бяха в прозрачни пластмасови кутии отдолу.

Зад костюмите бяха инсталирани дълбоки високи от пода до тавана метални шкафове. Кевин я преведе през всичките; тя си отбеляза нещата, които можеха да й потрябват. Както и в обора, имаше отделено място за оръжия, за муниции, за бронирано облекло, за експлозиви, за ножове. Имаше и други неща, каквито не бе имало в Тексас или, ако ги бе имало, бяха по-добре скрити от останалото. Кевин имаше шкаф, пълен с всевъзможни технически прибори — миниатюрни камери и подслушвателни устройства, проследяващи чипове, очила за нощно виждане, бинокли и телескопични мерници, електромагнитни пулсиращи генератори с различна големина, няколко лаптопа и десетки джаджи, които тя не разпозна. Той посочи устройствата за разбиване на шифри, радиочестотните четци, устройствата за заглушаване на сигнала, устройствата за хакване на системата, минидроновете… След известно време тя вече не можеше да следи всичко. Нямаше вероятност да поиска да използва нещо, с което не бе запозната.

В следващия шкаф имаше химически съставки.

— Да — изсъска тя, като затършува покрай предния ред да види какво има отзад. — Това може да ми влезе в работа.

— Помислих си, че ще го оцениш.

— Имаш ли нещо против? — попита тя, като вдигна запечатан цилиндър с катализаторно вещество, за което знаеше, че почти го е изразходила.

— Вземи каквото искаш. Не мисля, че някога съм използвал нещо от това.

Тя се приведе към най-ниския рафт и натрупа още няколко стъкленици и пакети в раницата си. Ах, ето това наистина й трябваше.

— Тогава защо го имаш?

Кевин сви рамене:

— Имах достъп. — На харизан кон…

— Ха! — Тя се взря тържествуващо в него.

— Какво?

— Ти ми каза, че това е глупава поговорка.

Кевин вдигна очи към тавана:

— Понякога наистина ми е трудно да не те ритна.

— Знам точно как се чувстваш.

Даниел се приближи и застана между нея и Кевин. Тя поклати глава към него. Това беше просто обичайно заяждане. След като кратката лекция по уместно поведение бе приключила, Кевин се бе върнал към обичайната си същност — нещо средно между сериен убиец и най-противния голям брат на света. Алекс започваше да свиква с това: вече не й се струваше чак толкова отблъскващ.

Мърморейки нещо за безмълвно общуване, Кевин бавно отиде обратно до шкафа с муниции и започна да пълни с резервни припаси една голяма черна торба.

— Материали за първа помощ? — попита тя.

— В шкафчето с ножовете, горния рафт.

Над ножовете имаше няколко затворени с цип черни торби, някои от тях — с големината на раница, други — по-малки, като несесери за бръснене. Не можеше да достигне нито една, затова Даниел ги смъкна долу и тя затършува из тях на пода.

В първата по-малка торба, която отвори, нямаше медицински консумативи — вместо това имаше пакетчета с документи, спретнато пристегнати с гумен ластик, за да се сортират лесно. Тя бързо издърпа един канадски паспорт и хвърли поглед на страницата, удостоверяваща самоличността. Както беше очаквала, там имаше снимка на Кевин с различно име — Тери Уилямс. Хвърли поглед нагоре. Кевин беше с гръб към нея. Тя грабна два от пакетите и ги натъпка на дъното на раницата си, после затвори ципа на чантата.

Точно тези неща нямаше да са й от особена помощ, но трябваше да е подготвена за други изходи. Надзърна към Даниел; той също не й обръщаше внимание. Гледаше към многобройните ножове със стъписано изражение. Това я накара да се запита колко време можеше да оцелее сам с онова, което беше научил дотук.

Алекс отвори една от по-големите чанти, но не беше особено развълнувана от онова, което намери. Комплектът беше доста елементарен: вътре нямаше нищо, с което да не разполага вече. Провери следващата чанта, след това последната. Нищо, което да не се намираше и в първата.

— Какво липсва? — попита Кевин.

Тя подскочи леко; не го беше чула да се приближава. Сигурно беше разтълкувал разочарованото й изражение.

— Иска ми се да имам достъп до някои прилични запаси за лечение на травми просто за всеки случай…

— Добре. Грабвай каквото друго искаш оттук и после ще отидем да вземем.

— Просто толкова лесно? — попита тя скептично.

— Разбира се.

Тя повдигна вежда:

— Ще влезем в някое медицинско заведение и ще помолим да купим малко от излишъците им?

— Не! — Той направи гримаса, намекваща колко глупаво е предположението й. — Не си ли чувала израза просто ми падна в ръцете? В момента имаш ли у себе си от онова упойващо вещество?

— Да.

— Побързай тогава, за да можем да стигнем там, преди всички камиони да са приключили с доставките.

* * *

Сега раницата на Алекс беше заредена с муниции за различните оръжия, с които се бе сдобила — зигзауера, глока, който не бе изоставила, ловното оръжие, снайпера на Даниел — и собствения си РРК. Беше взела две допълнителни ръчни оръжия от запасите, защото човек никога не знаеше, и муниции за тях. От шкафа с техниката бе грабнала два чифта очила за нощно виждане, няколко проследяващи устройства и два различно големи генератора с електромагнитно захранване. Не беше сигурна за какво щеше да използва който и да е от тях, но можеше да няма време да се върне тук, ако възникнеше нещо спешно. Докато тя подбираше оборудването, Кевин нагласи отново шифъра на катинара, за да може тя да влезе обратно, използвайки обичайния шифър с рождената дата.

Тя — или Даниел, ако нещата наистина тръгнеха на зле.

— Е, какви са вариантите ми да извадя от строя друго човешко същество, като използвам химически средства? — попита Кевин, когато бяха вече отново на път. Сега шофираше Алекс.

— Да видим… какво ти трябва — вещество, пренасяно по въздуха, или контактно?

Кевин я погледна косо:

— Кое препоръчваш?

— Зависи от подхода ти. Мишената в затворено пространство ли ще бъде?

— Откъде да знам? Ще импровизирам.

Тя изпусна пухтящ дъх:

— Добре. Вземи и двете. Даниел, може ли да вземеш флакона с парфюм от външния джоб на раницата ми? В херметична найлонова торбичка е.

— Намерих го — каза Даниел след минута. — Ето. — Подаде го на Кевин. Той го завъртя в ръцете си.

— Изглежда празен.

— Мм-хм — съгласи се Алекс. — Газ под налягане. Сега — каза тя, като изпъна лявата си ръка напряко на тялото и поднесе дланта си към него — вземи сребърния.

Той изхлузи пръстена от средния й пръст, а после веждите му се присвиха от изненада, когато миниатюрната прозрачна тръбичка и прикрепената гумена пръскалка се показаха една след друга като две кърпички от ръкава на посредствен фокусник. Изражението му стана скептично.

— Как би трябвало да действа това?

— Виждаш ли капачето от вътрешната страна? Завърти го да се отвори. Внимавай.

Кевин огледа миниатюрния кух шип, после погледна малката кръгла гумена торбичка. Беше толкова тихо, че се чуваше слабият звук от плискаща се вътре течност.

— Задръж торбичката в дланта си — напътстваше го тя, показвайки с мимики, докато обясняваше. — Притисни силно ръка върху набелязаната мишена. — Тя посочи към Даниел, който покорно протегна ръка. Тя улови китката му — не грубо, просто настоятелно. — Субектът ще почувства убождането и автоматично ще се опита да се отдръпне. Не пускай. Ако го правиш както трябва, течността в кесийката ще изтече през шипа. — Пусна Даниел, когато свърши.

— И какво става после? — попита Кевин.

— Мишената ти изкарва една дрямка — за час, може би два, зависи от теглото и ръста си.

— Това нещо е миниатюрно — оплака се той, като държеше пръстена между палеца и показалеца си и се взираше през дупката.

— Съжалявам. Другия път ще се опитам да имам по-големи ръце заради теб. Сложи си го на кутрето.

— Кой носи пръстен на кутрето?

Тя се усмихна:

— Мисля, че ще ти подхожда идеално.

Даниел се изкиска.

Кевин избута пръстена по малкия си пръст, но той стигна само до първото му кокалче. Кесийката едва стигаше до дланта му. Щеше да му трябва по-дълга тръбичка, ако изобщо искаше да я скрие в ръкава си. Погледна намръщено апарата за момент, после внезапно се ухили:

— Спретната работа.

Даниел се надвеси напред и посочи другите два пръстена, които Алекс все още носеше.

— Какво правят другите два?

Тя повдигна дясната си ръка и размърда безименния си пръст със златната халка:

— Убива безболезнено. — Вдигна средния пръст на лявата си ръка с халката от розово злато. — Убива мъчително.

— О! — възкликна Кевин с внезапно осъзнаване. — Затова ли беше онова момичешко изпълнение в Западна Вирджиния?

— Да.

— Мътните го взели. Ти си опасен малък паяк, Оли.

Тя кимна в знак на съгласие:

— Ако бях по-висока или ти беше по-нисък, нямаше да водим този разговор.

— Е, предполагам, че онова беше късметлийският ти ден.

Тя завъртя очи.

— С кой се опита да ме удариш?

Тя отново вдигна средния пръст на лявата си ръка.

— Жестока работа — отбеляза Кевин. — Защо няма такива допълнения за всички пръстени? — Той размаха ръка, така че тръбичката и кесийката се разлюляха отдолу.

— Внимавай — предупреди тя. — Може да се откачи.

Кевин хвана торбичката и я обгърна с дланта си.

— Вярно.

— Другите ми пръстени са намазани със слой отрова. Малко количество върши голяма работа. Само една капка отрова от конусовиден охлюв е достатъчна да убие мъж с твоите килограми и ръст.

— Нека позная: държиш си конусовидни охлюви и паяци „Черна вдовица“ като домашни любимци вкъщи?

— Нямам време за домашни любимци, а всъщност отровата на черните вдовици може да нанесе много слаби поражения. Не, имах достъп до много неща. За кратко изучавах отровата на конусовидните охлюви заради начина, по който се стреми да порази определени класове рецептори. Никога не съм била човек, който пропилява добри възможности. Запазих каквото можах и сега внимавам със запасите си.

Кевин отново сведе поглед към пръстена, който носеше, със замислено изражение. Така поне си мълчеше, докато Алекс преценяваше възможностите.

Тя избра „Хауърд Юнивърсити Хоспитал“, защото беше първокласен травматологичен център и знаеше как да се ориентира там — освен ако в последните десет години не се бяха променили много неща.

Описа бавен лупинг около постройките, оглеждайки за поставени камери и полицейско присъствие. Още нямаше и седем сутринта, но наоколо сновяха много хора.

— Какво ще кажеш за този? — попита Кевин и посочи.

— Не, в този сигурно има главно чаршафи и хартиени изделия — промърмори тя.

— Отдъхни си, преди да направиш друга обиколка; не искаме да ни забележат.

— Знам как става — излъга тя.

Подкара няколко улици на запад и спря при малък зелен участък. Няколко души, излезли на сутрешен джогинг, правеха обиколките си, но иначе беше почти пусто. Чакаха в мълчание десет минути, после тя се изтегли и подкара в по-широк кръг, оставайки на две пресечки извън пътищата около болницата. Накрая забеляза нещо обещаващо — бял камион с надпис „консумативи «Халбърт & Сауърби»“. Бе запозната с компанията и беше напълно сигурна, че щяха да превозват неща, които биха й влезли в работа.

Последва камиона в една зона за разтоварване зад главната сграда на болницата. Кевин беше готов, вече обвил пръсти около дръжката на вратата.

— Само ме остави зад тях, после изчакай една пряка по-нагоре — каза й.

С кимване тя забави и спря за миг точно зад камиона, толкова близо, че оттам не можеха да видят Кевин в огледалата. Щом той излезе, тя подкара на заден ход и се върна с няколко фута, а после потегли точно с позволената скорост. Хвърли поглед в камиона изпод шапката си, докато минаваше; имаше само шофьор, без никакви пътници. Въпреки това на тротоара имаше много хора в хирургични дрехи и униформи на служители от поддръжката. Надяваше се, че Кевин няма да се набива на очи.

Натисна спирачки на знака „Стоп“ на ъгъла, питайки се как се предполагаше да чака тук, когато нямаше паркинг. Преди да успее да реши, видя белия камион да се задава зад нея: между тях имаше една кола. Тя подкара бавно напред, подтиквайки колата между тях да мине, а после пусна и Кевин да мине. Видя шофьора — много млад на вид чернокож мъж — облегнат със затворени очи на прозореца откъм страната на пасажера.

— Е, не го следват ченгета… все още — промърмори тя, когато потегли след Кевин.

— Ще му причини ли болка? — попита Даниел. — Онова, с което Кевин го зашемети?

— Всъщност не. Ще има ужасен махмурлук, когато дойде на себе си, но нищо трайно.

Кевин шофира в продължение на двайсетина минути, като първо остави известно разстояние между тях и болницата, после потърси подходящото място за прехвърлянето на нещата. Спря се на тиха индустриална зона и се изтегли назад, където имаше няколко празни участъка за разтоварване близо до затворени, ролетни врати за достъп. Влезе на заден ход в един от тях, а тя паркира до него, на завет, където щеше да е незабележима за всекиго, влязъл там.

Нахлузи чифт латексови ръкавици, подаде друг чифт на Даниел, а трети натика в джоба си.

Кевин вече беше отворил задната врата на камиона. Тя му подаде допълнителните ръкавици, после се покачи върху капака на товарния отсек. Всичко вътре беше прибрано в непрозрачни бели, пластмасови кошчета, натрупани на високи купчини и прикрепени към стените с червени найлонови връзки.

— Помогни ми да отворя тези — нареди тя. Кевин започна да смъква кутиите и да сваля капаците. Даниел се покатери вътре и последва примера му. Алекс отиде зад тях да огледа вариантите си.

Главната й тревога беше да не я прострелят. Това изглеждаше като най-вероятният неблагоприятен изход от една офанзива. Разбира се, не можеше да изключи вероятността от намушкване с нож или пребиване с тъп предмет. Въпреки това много се зарадва, когато откри кутия с комплекти за спешни случаи: всеки съдържаше турникети, марля, импрегнирана с кръвоспиращ прах, и различни превръзки за рани в гърдите. Започна да трупа купчина, добавяйки различни видове лепенки и пакети с марля, превръзки и компресивни бинтове, пакети за химическо затопляне и охлаждане, комплекти за обдишване, няколко апарата за ръчно обдишване, мокри кърпички с алкохол и йод, шини и медицински яки, превръзки за рани от изгаряне, интравенозни катетри и тръбички, банки с физиологичен разтвор и цели шепи със запечатани спринцовки.

— Собствена полева болница ли мислиш да отваряш? — попита Кевин.

— Никога не знаеш какво може да ти потрябва — контрира тя, после добави наум: Може ти да си този, на когото тези неща да потрябват, идиот такъв.

— Ето — предложи Даниел, като обърна една от полуизпразнените кутии с дъното надолу и изсипа каквото беше останало в друга. Взе изпразнената кутия и започна да подрежда купчината й вътре.

— Благодаря. Мисля, че имам всичко, каквото ми трябва.

Кевин прикрепи пластмасовите контейнери към стената, после избърса вратата. Тя го последва отново, докато той намери място да остави камиона и шофьора — зад малка редица от магазини. Бързо почисти отпечатъците си от кабината и потеглиха.

Когато се върнаха в апартамента, икономът Раул беше идвал и си бе отишъл, а Вал лежеше напряко върху ниска софа и гледаше широкоекранен телевизор, за който Алекс можеше да се закълне, че не беше там вчера. На екрана вървеше черно-бял филм.

Днес Вал носеше бледосин гащеризон с къси крачоли и много дълбоко деколте. Айнщайн лежеше на софата до нея с муцуна върху ръката й. Тя го галеше ритмично и той не стана да ги поздрави, когато влязоха през вратата. Само удари няколко пъти силно с опашка по софата, когато видя Кевин.

— Е, как мина шпионирането? — попита тя лениво.

— Само досадна подготвителна работа — каза Кевин.

— О, не ми разправяй тогава. И не оставяй тук нищо от новите неща. Не искам да ми задръстват къщата.

— Да, мадам — съгласи се Кевин послушно и се отправи обратно към стаята на Алекс и Даниел да допълни купчината със запасите.

— Ще те свържа с моя компютър, Оли — каза той, докато трупаше нещата. — Можеш да гледаш записите от камерите, с които разполагам относно Карстън. И можеш да слушаш — в колата има подслушвателно устройство и микрофон, който записва ставащото в офиса. Колата също е снабдена с проследяващо устройство, така че можеш да проследиш движенията му за последните няколко дни.

Алекс издиша шумно, изтощена от количеството сведения, които трябваше да прецени.

— Благодаря.

— Умирам от глад — каза Даниел. — Някой друг да иска закуска?

— Да, моля — каза Алекс в същото време, когато Кевин отговори:

— По дяволите, да.

Даниел се усмихна и се отправи към вратата.

Алекс го проследи как се отдалечава, после осъзна, че Кевин я гледаше как гледа Даниел.

— Какво?

Кевин присви устни, сякаш търсеше правилния начин да се изрази. Автоматично хвърли поглед към леглото — все още разхвърляно; на Раул не му бе позволено да влиза тук — и потръпна.

Алекс му обърна гръб и отиде да вземе собствения си компютър. Щеше да иска да прехвърли върху него важните файлове.

— Оли…

Тя не вдигна поглед от работата си.

— Какво?

— Мога ли…

Тя притисна компютъра към гърдите си и се обърна с лице към Кевин, чакайки го да довърши. Несъзнателно изправи рамене.

Той се поколеба отново, после попита:

— Мога ли да ти задам няколко въпроса, без да получа конкретни или твърде натуралистични отговори?

— Например какви?

— Това нещо с Дани… не искам да пострада.

— Това не е въпрос.

Той я изгледа на кръв, после си пое дълбоко въздух, заставяйки се да се отпусне.

— Когато приключим тук, къде отиваш?

Сега тя на свой ред се поколеба:

— Това… ами, някак ми се струва, че не е на хубаво да приемам, че ще оцелея. Честно казано, не съм мислила какво следва.

— Хайде де, не е толкова трудно — каза той пренебрежително.

— Аз не действам така. Ти се справяй по твоя си начин, аз ще се справям по моя.

— Искаш да се погрижа и за Карстън?

— Не — изръмжа тя, макар че ако тонът му не беше толкова снизходителен, щеше да се изкуши. — Сама ще се погрижа за проблемите си.

Той направи пауза, после попита:

— Така че… какво? Мислиш ли, че просто ще се присламчиш към нас след това?

— Това не би било първият ми избор, не. Разбира се, ако приемем теорията, че тогава ще съм още жива.

— Истинска песимистка си.

— Това е част от начина, по който правя планове. Очаквай най-лошото.

— Както и да е. Да се върнем към това, което имах предвид — ако си тръгнеш по пътя, какво ще стане с Дани? Просто Сбогом и благодаря за забавлението?

Тя извърна поглед към вратата.

— Не знам. Зависи какво иска той. Не мога да говоря от негово име.

Кевин мълча толкова дълго, че накрая тя трябваше да погледне назад. Изражението му бе нетипично уязвимо. Както винаги, когато позволеше на чертите си да се отпуснат, приликата му с Даниел се забелязваше много по-ясно.

— Мислиш ли, че би избрал да те последва? — попита Кевин много тихо. — Искам да кажа, той току-що те срещна. Едва те познава. Но… предполагам, че на този етап вероятно има чувството, че едва познава и мен.

— Не знам какво ще иска — каза тя. — Никога не бих поискала от него да направи този избор.

Кевин впери поглед във въздуха на няколко сантиметра над главата й.

— Наистина исках да имам шанс да му се реванширам. Да му уредя живот, какъвто би могъл да приеме. Надявах се, че след известно време можем отново да бъдем братя.

Тя изпита причудлив порив да прекоси пространството между тях и да сложи ръка на рамото му. Вероятно просто защото той все още изглеждаше като Даниел.

— Няма да попреча на това — обеща тя. Беше искрена. Най-важното бе онова, което беше най-добро за Даниел.

Кевин се взря в нея за минута: изражението му стана твърдо и се върна към обичайния си вид. Изпусна шумна въздишка:

— Е, по дяволите, Оли, ще ми се просто да не се бях замесвал в онази история в Такома. Милиони спасени животи — наистина какво значение има това пред факта, че брат ми спи с Лукреция Борджия?

Алекс застина:

— Какво каза?

Той се ухили:

— Изненадана си, че знам подходящата историческа аналогия? Справях се доста добре в училище всъщност. Имам точно толкова мозъчни клетки, колкото и брат ми.

— Не, за Такома. Какво имаш предвид?

Хиленето му се смени с объркване:

— Знаеш всичко за това — дали са ти досието. Разпитала си Дани…

Тя се наведе към него, несъзнателно притискайки компютъра по-силно към ребрата си:

— Значи става дума за работата, която си вършил с Де ла Фуентес? Буквата „Т“ в ТСХ-1 Такома ли означава?

— Никога не съм чувал за ТСХ-1. Онази работа с Де ла Фуентес се отнасяше за вируса в Такома.

— Чумата „Такома“?

— Никога не съм чувал да го наричат така. Какво става, Оли?

Алекс отвори рязко лаптопа си, докато се покатерваше върху долния край на леглото. Изкара най-скорошния файл, по който беше работила — шифрованите си записки по случая. Прехвърли набързо списъка от числа и инициали, усещайки как леглото се раздвижи, когато Кевин опря едното си коляно на него, надвесвайки се да чете през рамото й.

Струваше й се, че бе минало много време, откакто беше записала тези бележки. Бяха се случили толкова много неща и мислите, които бе свързвала с тези кратки редове, бяха избледнели.

Ето го — терористична атака номер три, ЧТ, Чумата на Такома. Буквите танцуваха пред очите й, в паметта й само няколко от тях се събраха в думи. Дж, И-П, това беше градът в Индия, на границата с Пакистан. Не можеше да си спомни какво беше името на терористичната клетка, помнеше единствено, че произлизаха от Фатех Джанг. Погледна инициалите, за да види свързаните с тях имена. ДХ — това беше ученият, Хауген; ОМ беше Мирвани, терористът, а после П… Другият американец, когото не можеше да си спомни. Притисна юмрук към челото си, опитвайки се да се застави да си спомни.

— Оли? — попита отново Кевин.

— Работих по този случай — преди години, когато формулата току-що беше открадната от Съединените щати. Дълго преди Де ла Фуентес да се добере до нея.

— Открадната от Съединените щати? Фуентес от Египет ли я е измъкнал?

— Не, беше разработена в лаборатория в покрайнините на Такома. По идея трябваше да е теоретично, само проучване. Хауген… Доминик Хауген, това беше ученият. — Историята възкръсна в паметта й, когато се съсредоточи. — Той беше на наша страна, но с кражбата ситуацията стана твърде деликатна и той не можеше да продължи там, където се намираше. Националната агенция по сигурността го скри някъде в лаборатория под техен контрол. В ръцете ни беше вторият човек в йерархията на терористичната клетка. Той издаде местонахождението на лабораторията в Джаму, която успешно създаваше вируса от откраднатите генетични кодове. Агенти под прикритие сринаха лабораторията до основи. Мислеха, че са изолирали аспекта с биологичното оръжие, но някои членове на терористичната клетка се измъкнаха. Доколкото знам, отделът още работеше с ЦРУ по проследяването им две години по-късно… когато Барнаби загина.

Вдигна поглед към Кевин: колелцата в ума й се въртяха толкова бързо, че почувства физическо замайване.

— Когато от ЦРУ са ти се обадили, когато са те заблудили — каза, че имало проблеми, които си се опитвал да проследиш. Какви бяха?

Той примигна бързо и това отново й напомни за Даниел.

— Опаковките на ваксините — надписите върху външната бяха на арабски, но вътрешната опаковка, оригиналните етикети — всичко беше на английски. Също и името: Такома. Нямаше логика. Ако Де ла Фуентес е искал да са преведени, щеше да промени надписите от арабски на испански. Исках да проследя вируса. Бях сигурен, че не произхожда от Египет. Предположих, че някъде трябва да има американец или британец, работещ със създателите. Исках да го намеря. Казваше, че това нещо е започнало в щата Вашингтон?

— Трябва да е същото. Посоченото време съвпада. В мига, щом получаваме някаква информация за този вирус, внезапно започват да следят мен и Барнаби. Две години по-късно — горе-долу по времето, когато Де ла Фуентес се докопва до него — убиват Барнаби. Това трябва да е катализаторът. Именно затова го убиха и се опитаха да убият мен. Защото вирусът отново е бил пуснат и ако обществеността разбереше, че сме знаели нещо, което е могло да го свърже с…

Барнаби никога не й беше казвал какво е отключило параноята му, защо беше решил, че трябва да са готови да бягат. Тя погледна буквите на екрана си: ДХ, Доминик Хауген. Не беше вероятно лошите типове да оставят Хауген жив, ако бяха сметнали за нужно да ликвидират нея и Барнаби. Хауген ли беше умрял пръв? Вероятно по някакъв напълно нормален, очакван начин. Автомобилна катастрофа. Сърдечен пристъп. Имаше толкова много методи, с които смъртта да се направи да изглежда „невинна“. Дали Барнаби бе видял някакво предизвестие за смъртта на Хауген? Това ли го беше накарало да е нащрек?

Искаше да предприеме едно бързо търсене онлайн, но ако беше права за това, тогава името Хауген със сигурност щеше да е заличено. Всеки, разследващ смъртта му — независимо колко анонимен бе методът — щеше да бъде забелязан.

Кой беше П? Не можеше дори да е напълно сигурна, че помни правилно буквата. Беше спомената мимолетно. Нещо кратко, помисли си тя, нещо бързо…

— Оли, опаковката… изглеждаше… професионална? Това ли е подходящата дума? Не беше нещо, скалъпено в импровизирана лаборатория някъде в Близкия изток.

Взряха се един в друг за миг.

— Винаги съм мислила, че е твърде пресилено — промърмори тя. — Твърдението, че някой би могъл наистина да изфабрикува вируса само с теоретичния замисъл на Хауген. Струваше ми се като терористичния еквивалент на печалба от лотарията.

— Мислиш, че са отмъкнали нещо повече, не само бележки?

— Хауген трябва да го е направил — да го е създал наистина. Ако е имало толкова голям запас, ако ваксината е била опакована толкова старателно… сигурно са я произвеждали. Така че разработването на превръщани в биологично оръжие вируси не е било просто хобито на Хауген за уикендите. Било е военен проект. Имаше намеци за това… нещо за участието на някакъв генерал-лейтенант. Никой не искаше да проследи американската страна на нещата. Принуждаваха ни да се фокусираме върху клетката. Обикновено ни позволяваха да задаваме естествено произтичащите от работата въпроси… но си спомням, че това беше различно. Карстън ми диктуваше въпросите, които искаше.

— Значи сме били отстранени от работата по един и същ случай — каза Кевин мрачно.

— Не вярвам в чак толкова голямо съвпадение.

— Нито пък аз.

— Кого пазят? — зачуди се Алекс. — Който и да е, сигурно той командва парада. Което значи, че знае и за двама ни.

— Което значи, че трябва да се доберем и до него.

Отново се втренчиха един в друг.

— Алекс? Кев? Не ме ли чувате? Това място да не е звукоизолирано?

Алекс бавно вдигна поглед, без напълно да фокусира очите си върху Даниел, който влизаше през вратата.

— Нещо не е наред ли? — попита Даниел с по-тих тон, когато обхвана с поглед сцената. Забърза към леглото и сложи ръка на рамото на Алекс.

— Просто уточняваме няколко неща — каза Кевин мрачно.

Даниел погледна Алекс.

— Трябва да добавим към списъка си още едно име — каза му тя.

— Кого?

— Това е проблемът — отвърна Кевин.

— Нека помисля — каза Алекс. — Ако не знаех отговора на този въпрос, нямаше да се опитват да ме убият. — Вдигна поглед към Кевин. — Знам, че въпросът е неописуемо неясен, но някога чувал ли си име, започващо с буквата П, свързано с твоята част от случая?

— С „П“? Ще трябва да помисля за това, но не се сещам веднага. Ще прегледам отново разговорите с Дивърс да видя дали мога да открия нещо.

— Ще поработя по това, докато оглеждам материалите, свързани с Карстън.

Кевин кимна, после погледна Даниел:

— Надявам се, че си влязъл тук, защото има готова храна. Трябва да нахраним големия мозък на Оли, за да може да се справи с това.

* * *

Поставиха лаптопите си на кухненския плот и се взираха в него, докато се хранеха. Вал и Айнщайн не бяха помръднали, но сега гледаха канала за пазаруване. Даниел придърпа едно високо столче до Алекс и започна да я наблюдава, докато тя преглеждаше видеозаписа, заснет пред внушителната на вид голяма градска къща на Карстън. Тя превъртя на бързи обороти моментите, когато в къщата нямаше никого, като едновременно с това слушаше телефонните разговори на Карстън в миниатюрните си слушалки. Карстън действаше внимателно — служебните му разговори бяха неясни, уклончиви, никога не назоваваха конкретно който и да е човек или проект, а тъй като обажданията в офиса се записваха на външен микрофон, тя чуваше само неговите реплики. Той използваше толкова много местоимения, че беше невъзможно да следва нишката на мисълта му. Разбра единствено, че имаше няколко души, назовавани с той и него, които сериозно лазеха по нервите на Карстън, и че поне един проект не вървеше добре. Звучеше стресиран. Това можеше да е заради случилото се в Тексас и имейла до Дивърс. Дали Карстън се чувстваше в опасност? Дали мислеше, че Кевин знае за него? Щеше да е принуден да играе на сигурно просто за всеки случай. Карстън не беше стигнал до сегашното си положение, като не се бе държал достатъчно параноично.

Къщата му имаше алармена инсталация, декоративни решетки на прозорците на първия етаж и външни камери. Някои от заснетите кадри, които Кевин й даде, изглежда, бяха от тези камери — сигурно беше проникнал в системата. Улицата не беше идеална — множество близки съседи, голямо оживление по улицата както сутрин, така и вечер. Изобилие от свидетели.

— Трябва да проникнеш с взлом в това? — промърмори Даниел, когато тя показа още един кадър от зарешетените прозорци.

— Надявам се, че не.

Алекс посочи към дребната жена, която се качваше по предните стълби. Беше се привела под тежестта на няколко торби с продукти, докато пъхаше ключа си в ключалката и отключваше резето. От този ъгъл Алекс я видя как спря на прага и набра кода за алармата. Ръката й прикриваше таблото с бутоните; нямаше как да се разчете последователността от числа.

— Икономка? — попита Даниел.

— Така изглежда. И пазарува вместо него.

— Това добре ли е?

— Може и да е. Де да можех да се сдобия с ново лице, за да успея да я проследя донякъде.

— Ами аз? — попита Даниел. — Не съм се появявал по новините от доста време.

— Даниел, не сме гледали новините от доста време — изтъкна тя.

— О. Мислиш, че сега разиграват версията за лошия тип?

— Възможно е. Не е зле да проверим.

— Новините ли искате? — обади се Вал от софата в съседната стая.

— О, не и ако използваш телевизора в момента — каза вежливо Даниел.

— Има още един в шкафчето вляво от хладилника, през две вратички — каза им тя.

Даниел отиде до посочения шкаф и когато дръпна вратичката и я отвори, там се показа телевизионен екран, поставен в нишата. Вратата се вдигна и се прибра встрани.

— Колко сладко — промърмори Кевин, като вдигна поглед от компютъра си за половин секунда.

Алекс се върна към проучването си, докато Даниел започна да прехвърля каналите и откри един, който предаваше новини двайсет и четири часа в денонощието. Той намали звука, после се върна да седне при нея.

Алекс не чу Вал да става, но изведнъж блондинката вече се беше навела над рамото й.

— Това изглежда доста скучно — отбеляза тя.

— Е, като добавим към уравнението факта, че съм смъртна, това прави нещата по-пикантни — каза й Алекс.

— Ново лице ли каза, че ти трябва?

— Нещо такова. Разбираш ли, синините и превръзките ме правят твърде лесна за запомняне.

— А в твоя случай не е добре да си лесна за запомняне?

— Не.

— Бих могла да го направя.

— А, какво? — попита Алекс.

— Да ти осигуря ново лице.

Алекс се обърна и насочи към Вал цялото си внимание:

— Какво имаш предвид?