Стефани Майър
Химикът (16)

16

На следващия ден Алекс се събуди, чувствайки се изпълнена с нетърпеливо очакване и едновременно с това много, много глупава.

Честно казано, сякаш не можеше да завърши и една цяла мисъл, без да се върне към някоя частица от лицето на Даниел или тъканта на ръцете му, или чувството от полъха на дъха му по гърлото й. И разбира се, тъкмо оттам идваше чувството на нетърпеливо очакване.

Но имаше толкова много практични въпроси, които просто трябваше да бъдат обмислени. Миналата нощ или по-скоро тази сутрин към момента, когато я беше целунал за лека нощ вече за стотен път най-горе на стълбите, тя беше твърде изтощена, за да обмисли каквото и да е от това. Едва й беше стигнала енергията да зареди защитите си и да си нахлузи противогаза, преди да се унесе.

Това вероятно беше добре; тогава беше твърде объркана, за да проумее в какво безумие се беше забъркала току-що. Дори сега беше трудно да се фокусира върху нещо, освен върху факта, че Даниел вероятно беше буден някъде. Нямаше търпение да го види отново, и въпреки това беше и малко уплашена. Ами ако лудешкият прилив на емоция, който й се беше струвал толкова естествен и неустоим снощи, се бе изпарил? Ами ако внезапно отново се окажеха непознати без нищо, което да си кажат?

Това можеше да е по-лесно, отколкото ако чувството продължеше.

Днес или утре, или навярно вдругиден Кевин щеше да се обади…

Ъх, Кевин. Можеше просто да си представи реакцията му към последното развитие на събитията.

Поклати глава. Това нямаше значение. Защото днес или утре Кевин щеше да се обади, а после тя щеше да изпрати имейла, който щеше да накара плъховете да се разбягат. Кевин щеше да състави списък с имена. Щеше да тръгне да преследва своите плъхове, а ако тя не се задействаше едновременно с него, нейните плъхове щяха да се покрият, щом осъзнаеха опасността. Така че щеше да й се наложи да остави Даниел тук и да се заеме с ответния си удар, знаейки много добре, че имаше голяма вероятност да не се върне. Как щеше да обясни това? Колко време имаше? Два дни най-много? Какъв наистина ужасно неподходящ момент.

Не й се струваше правилно да започне деня, очаквайки всички часове в компанията на Даниел. Беше нечестно. Той беше чул плана, но беше напълно сигурна, че не го беше обмислил достатъчно, за да си даде сметка какво означаваше. Толкова скоро щеше да го остави тук сам. Много по-добре щяха да прекарат времето си, ако го обучаваше в изкуството на укриването. Още малко упражнения на стрелбището също нямаше да навредят.

Чувството на нетърпеливо очакване се превърна в смазващ ужас, когато мислите й стигнаха до заключение. Поведението й снощи беше безотговорно. Ако беше имала някаква представа какво си мисли Даниел, можеше да успее да се справи с всичко това, преди нещата да излязат от контрол. Може би щеше да успее да запази подходящата дистанция между тях. Но той я беше хванал напълно неподготвена.

Опитите да разбере един нормален човек, не бяха най-силната й страна. Макар че всъщност някой, който намираше истинската Алекс за привлекателна, изобщо не беше нормален човек.

Чу лай отвън — изглежда, че кучетата се връщаха от обора. Запита се дали още бе сутрин, или вече беше следобед.

Грабна кат чисти дрехи, премахна защитите на вратата и се вмъкна в банята. Не искаше да вижда Даниел, преди да си е измила зъбите. Което беше глупаво. Недопустимо беше да го целуне отново. Това нямаше да е почтено към никого от двама им.

Антрето беше тъмно, банята — празна. Вратата към стаята на Даниел беше отворена, а стаята оттатък също беше празна. Тя се изми набързо, опитвайки се да не прекарва твърде дълго време пред огледалото: искаше й се заздравяването на пораженията по лицето й да е по-напреднало. Устните й бяха по-зле от вчера, отново подути, но тя сама си беше виновна. Суперлепилото беше паднало в съня й и по-тъмната подутина в средата на долната й устна показваше известни изгледи да промени трайно формата на устата й.

Чу телевизора да работи, така че слезе по стълбите. Когато влезе в голямата предна стая, видя Даниел, приведен над конзолата под телевизора с плосък екран. Входната врата беше отворена, през мрежата полъхваше топъл ветрец. Рошеше къдриците на тила му.

Той си мърмореше недоволно под нос:

— Защо на някого са му притрябвали пет различни варианта за въвеждане на данни? — Прокара ръка през косата, която падаше в очите му. — Това е дивиди. Не се опитвам да изстрелям космическата совалка.

Държанието му, толкова присъщо за него, това, което го правеше да е именно Даниел, я спря и от един прилив на малодушие й се прииска да се обърне и да се промъкне обратно горе. Как щеше да му каже нещата, които трябваше да каже? Мисълта да го направи нещастен, внезапно й се стори по-отблъскваща и отвратителна, отколкото беше подготвена.

Лола изскимтя пред входната врата, гледайки с надежда през мрежата към нея. Даниел се обърна рязко и когато зърна Алекс, широка усмивка освети лицето му. Прекоси стаята с четири дълги крачки, а после я повдигна във възторжена мечешка прегръдка.

— Станала си — каза той развълнувано. — Гладна ли си? Приготвил съм всички продукти за омлети.

— Не — каза тя, опитвайки се да се отскубне. В същия момент стомахът й изръмжа.

Той я пусна долу и се взря в нея с вдигнати вежди.

— Искам да кажа, да — призна тя. — Но първо можем ли да поговорим за секунда, моля те?

Той въздъхна:

— Помислих си, че може да се събудиш в аналитично настроение. Само едно нещо, преди да започнеш…

Искаше й се да се отдръпне. Вината беше много силна. Но не беше толкова силна, колкото необходимостта й да отвърне на целувката му. Не знаеше дали щеше да получи друг шанс. Целувката беше много лека, нежна и бавна. Той бе забелязал състоянието на устните й.

Когато той се отдръпна — той, не тя, Алекс сякаш нямаше никакъв самоконтрол, тя въздъхна на свой ред.

Той опусна ръце, но я хвана за ръка, докато я водеше към дивана. Малки тръпки на електричество пробягаха нагоре по ръката й и тя безмълвно се порица, че е такава глупачка. И какво толкова, ако това беше първият път, в който той я хващаше за ръката? Трябваше да се овладее.

Лола изскимтя отново с надежда, когато видя Алекс да се приближава до вратата. Алекс й хвърли един извинителен поглед. Кан и Айнщайн се бяха свили на кълбо на верандата зад нея; Кан представляваше масивна грамада от козина.

Даниел грабна дистанционното и изключи звука на телевизора, после пусна дистанционното на земята. Дръпна я долу до себе си, без да пуска ръката й. Все още се усмихваше.

— Нека позная. Мислиш, че се държим неблагоразумно — каза той.

— Ами… да.

— Защото няма как наистина да си паснем предвид начина, по който се зароди връзката ни. Ще призная, че не беше точно мило и сладко като в холивудски филм.

— Не е това. — Тя сведе поглед към ръката му. Напълно обгръщаше нейната.

Може би грешеше. Може би целият този план за възмездие бе зле измислен. Нямаше какво да я спре да побегне отново. Можеше да заработи обратно парите, които беше изгубила. Можеше да стигне до Чикаго, да уреди нещо с Джоуи Джанкарди, отново да бъде лекар на мафията. Може би, предвид това, което знаеше сега за плана да я елиминират, Фамилията можеше всъщност да й предложи известна закрила.

Или можеше просто да работи на гишето за поръчки в някоя затънтена закусвалня и да живее без екстрите — като триптамини и опиати, и скрити капани. Кой знае колко дълго можеха да изтраят документите за самоличност, които вече имаше, ако не се набиваше на очи?

— Алекс? — попита той.

— Просто мисля за бъдещето.

— Съвместимостта ни в дългосрочен план? — предположи той.

— Не, не дългосрочен. Мислех си какво ще стане тази вечер. Или утре. — Тя най-сетне вдигна поглед към него. Изражението на меките му сиво-зелени очи беше само малко объркано, не разтревожено. Засега.

— Брат ти ще се обади скоро.

Той направи гримаса:

— Леле. Не се бях сетил за това. — Потръпна. — Предполагам, че е по-добре да спомена това небрежно по телефона — между другото, Кев, влюбих се в Алекс — отколкото на живо, нали?

Никак не й се понравиха гъделичкащите тръпки, които преминаха рязко през нервната й система, когато той направи изявлението си. Това не беше дума, която да се подхвърля небрежно. Не биваше да я използва. Но все пак — тръпките.

— Това не е частта, за която се тревожех. Спомняш си плана.

— Щом той заеме позиция, изпращаме имейла. Той следи кой ще реагира. После се срещаме с него и… — Той млъкна, без да довърши, челото му внезапно се набразди от бръчки. — Тогава двамата с него ще ги — как се казва? — отстраните, нали така? Това ще бъде много опасно, нали? Не можем ли просто да оставим Кевин да се справи с нещата сам? Изглежда, сякаш вероятно няма да има нищо против. Имам чувството, че си е харесвал работата.

— Сделката ни не беше такава. И Даниел…

— Какво? — Сега гласът му беше по-твърд, рязък. Започваше да разбира.

— Нито Кевин, нито аз ще сме в състояние да… ами, да се представим в най-добрата си форма, ако средството, което използват срещу нас, се намира на същото място, където са лошите.

В значението на думите й имаше почти физическа тежест, когато паднаха, като вторичен трус от земетресение в тишината, която последва.

Той се втренчи в нея немигащо за един дълъг миг. Тя чакаше.

— Шегуваш ли се? — попита той най-накрая. Гласът му не беше много по-силен от шепот. — Мислиш ли, че наистина ще ти позволя да ме оставиш тук да си седя безучастно, докато ти си рискуваш живота?

— Не. И да, ще останеш.

— Алекс…

— Умея да се грижа за себе си.

— Знам това, но… Просто не мога да го приема. Как ще го понеса? Да чакам тук, без да знам? Алекс, сериозно говоря!

Гласът му стана нетърпелив накрая. Тя не го гледаше; взираше се право напред в телевизора.

— Алекс?

— Усили звука! Веднага.

Той хвърли поглед към телевизора, застина за една кратка секунда, после скочи и заопипва по пода за дистанционното. В бързината натисна няколко погрешни кончета, преди гласът на телевизионния говорител да прогърми през системата за стереофонично озвучаване.

— … в неизвестност от миналия четвъртък, когато според полицията бил отвлечен от гимназията, където преподава. Предлага се значителна награда за информация, водеща до откриването му. Ако сте виждали този човек, моля, позвънете на номера отдолу.

Върху големия екран лицето на Даниел беше увеличено до четири пъти по-голям от обичайния си размер. Беше по-скоро моментална снимка, а не официална от училищния годишник. Беше навън на някакво слънчево място, усмихвайки се широко, косата му беше разрошена и влажна от пот. Беше преметнал ръце на раменете на други двама по-ниски души, чиито лица бяха изрязани от кадъра. На снимката изглеждаше много хубаво, едновременно привлекателен и мил; изглеждаше като човек, на когото би искал да помогнеш. По цялата дължина в най-долния край на екрана бе отпечатан номер, започващ с 800.

Снимката изчезна, заместена от елегантно застаряващ говорител и много по-млада, наперена руса говорителка.

— Това е много жалко, Брайън. Да се надяваме, че скоро ще го върнат у дома при семейството му. Сега ще погледнем прогнозата за времето с Марселин. Как изглеждат нещата за останалата част от седмицата, Марси?

Картината се измести към знойна брюнетка, застанала пред дигитална карта на цялата страна.

— Това е национална новина — прошепна Алекс. Умът й започна да обмисля сценариите.

Даниел изключи звука.

— Сигурно от училището са се обадили на полицията — каза той.

Тя само го гледаше.

— Какво?

— Даниел, знаеш ли колко души изчезват всеки ден?

— О… но не снимките на всички попадат в новините, нали?

— Особено не и тези на зрели мъже, които са отсъствали само няколко дни. — Тя стана и закрачи насам-натам. — Опитват се да те принудят да излезеш от укритието си. Какво значи това? Какво целят с това? Да не би да мислят, че Кевин ме е убил? Или пък смятат, че съм открила истината и съм побягнала с теб? Защо биха си помислили, че ще те взема с мен? Сигурно става въпрос за Кевин. Това е и неговото лице. Сигурно мислят, че съм изгубила. Нали? За ЦРУ би било по-лесно да уредят излъчването на тази новина, отколкото за моя отдел. Разбира се, ако работят заедно…

— Дали Кевин ще види това? — разтревожи се Даниел. — Той е точно там, в окръг Колумбия.

— Въпреки това Кевин няма да се покаже.

Тя продължи да крачи още минута, после отиде да седне отново при Даниел. Подви крака под себе си и взе ръката му.

— Даниел, с кого говори вчера?

Лицето му почервеня:

— Казах ти. Не съм говорил с никого, освен с хората на касата.

— Знам, но кои бяха те? Мъже, жени, стари, млади?

— Ами, касиерът в бакалията беше мъж, по-възрастен, може би на петдесет. Латиноамериканец.

— Магазинът оживен ли беше?

— Малко. Той беше единственият касиер. На опашката зад мен имаше трима души.

— Това е добре.

— Магазинът „Всичко по долар“ беше малък. Бях единственият клиент. Но жената на гишето беше пуснала телевизора — гледаше някаква телевизионна игра. Не вдигаше често поглед.

— На каква възраст беше?

— По-възрастна от първия касиер. С бяла коса. Защо? По-възрастните хора гледат повече новини, нали?

Тя сви рамене:

— Възможно е. Третият?

— Току-що завършила, предполагам. Помня, че се зачудих дали училищните занятия са свършили, и чак тогава осъзнах, че тя работи там.

Тя внезапно усети как стомахът й натежа.

— Младо момиче? И е била дружелюбна — много дружелюбна. — Не беше въпрос.

— Да. Как се досети?

Тя въздъхна:

— Даниел, ти си много привлекателен мъж.

— Обикновен съм — в най-добрия случай. И съм с цяло десетилетие твърде стар за момиче на тази възраст — протестира той.

— Достатъчно възрастен, за да будиш интерес. Виж, няма значение. Ще направим малкото неща, които можем. От този момент можеш да спреш да се бръснеш и не просто ще се покрием, а ще изчезнем. Отделно от това всичко, което можем да направим, е да се надяваме, че момичето не гледа новини. И да не пуснат някакви новини по каквито там социални медии използват хлапетата точно сега.

— Дали биха го направили?

— Ако се сетят. Какво ли не измислят.

Той отпусна глава в свободната си ръка.

— Толкова съжалявам.

— Няма нищо. Всички допуснахме грешки в това малко начинание.

— Ти не си. Опитваш се да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Допуснах няколко сериозни грешки в изминалите няколко седмици.

Той вдигна поглед, стъписан.

— Първо, преди всичко не ми хрумна просто да пренебрегна имейла на Карстън. Второ, паднах в капана. Трето, не открих веднага проследяващия ти чип. Четвърто, не сложих защити на тавана в обора. А после Кевин допусна грешката да си свали противогаза… Предполагам, че това е единствената негова грешка, за която мога да се сетя, с изключение на това, че не си беше осигурил транспорт. Колкото и да ми е неприятно, предполагам, че той печели този рунд.

— Е, освен това е направил нещо нередно в началото, иначе от ЦРУ щяха да се вържат на твърдението, че е мъртъв.

— Добър довод. Благодаря.

— Арни обаче — каза той тъжно. — Арни все пак е незаменим.

— Не ги ли мразиш направо тези непоносими перфекционисти?

Даниел се засмя:

— Толкова много. — Веселостта изчезна от лицето му. — Но не мисля, че си допуснала толкова много грешки. Искам да кажа, предполагам, че когато става дума за това кое е най-добро за теб, да. Но за мен… Ами, радвам се, че си се хванала.

Тя му отправи язвителен поглед.

— Това вече отива към прекалена романтика, не мислиш ли? — Искаше й се да можеше напълно да изреже спомена за първата им нощ заедно — със скалпел, ако е необходимо. Искаше й се тези образи да не бяха толкова ясни и остри в ума й — изпъкналите сухожилия на шията му, звукът на приглушените му писъци. Потръпна, питайки се колко ли време щеше да е нужно, докато избледнеят.

— Сериозен съм. Ако не беше ти, щяха да изпратят някой друг да ме похити. И ако този човек беше надвил Кевин, щеше да ме убие още там на място, нали?

Тя се вгледа в сериозните му очи, а после потръпна отново:

— Прав си.

В отговор той се взря в нея за един дълъг миг, после въздъхна:

— И така, какво ще правим сега?

Алекс се намръщи:

— Ами вариантите ни са ограничени. Лицето ми още не става за гледане. Но сега е в по-добро състояние от твоето. Така че можем да останем тук и да не се набиваме на очи или можем да отидем на север. Имам едно място. Не е толкова луксозно като това или така добре защитено. Нямам си Пещера на Батман. — Завистта в гласа й при последната реплика бе неприкрита.

— Значи мислиш, че тук е по-безопасно?

— Зависи. Ще ми се да разбера какво мисли Арни за града, преди да решим. Няма да навреди да чуем и мнението на Кевин. Надявам се да се обади скоро. Плановете се промениха малко. Мисля, че желанието му ще се сбъдне. В крайна сметка той ще излезе победител.

* * *

Денят се влачеше бавно. Алекс не искаше да се отдели от телевизора. Знанието колко пъти са излъчили новината и колко източника са я научили, не променяше много нещата, но въпреки това трябваше да гледа. Арни прие новата ситуация със стоицизма, който тя очакваше; единствено напрежението в погледа издаваше тревогата му.

Алекс искаше да изпрати Арни до Пещерата на Батман със списък на всичко, което й трябваше. Много щеше да се радва да вземе за себе си зигито плюс още муниции, а за Даниел — ловната пушка с рязана цев, която беше видяла в запасите на Кевин. Един снайпер не беше от толкова голяма полза на близко разстояние, от каквато щеше да е една ловна пушка. Можеше да извади от строя множество нападатели само с един заряд едри сачми.

Освен това искаше да претършува за противогази — не можеше да зареди капаните с газ в къщата, ако нямаше трети противогаз за Арни. Съмняваше се, че Кевин би пренебрегнал толкова очевидна мярка за безопасност, но пък може би беше очевидно само за някого като нея. В своя свят Кевин вероятно се тревожеше само за куршуми и бомби.

Но макар отчаяно да искаше тези неща, можеше вече да е твърде късно за приготовления. Ако флиртаджийски настроената касиерка се беше обадила след първото излъчване на емисията — което можеше да е показано в ефир по-рано през деня, отколкото онова, което бяха видели, или дори предния ден, на враговете им щеше да им трябва известно време, преди да започнат издирването. Някой трябваше да стигне дотук, после да поразпита из града и накрая да започне да разследва възможни улики. Но после, ако този някой извадеше късмет, щеше да започне наблюдението. А тя нямаше как да разбере дали вече беше започнало.

Макар че тя и Даниел седяха вътре със спуснати щори на прозорците, някой може би наблюдаваше Арни точно сега. Ако Арни прескочеше до Пещерата на Батман за боеприпаси, наблюдателят щеше да го последва. На този етап със същия успех можеха да окачат транспарант с надпис: „Поздравления, открихте правилното място! Заповядайте, вземете си няколко гранатомета!“.

Не можеха да направят нищо, което евентуално би издало съществуването на Пещерата на Батман.

Най-важните й защити бяха леснодостъпни, всичко важно за бързо отстъпление — натоварено в раницата й, спретнато прибрано по категории в херметични найлонови торбички. Беше накарала Арни да премести пикапа зад къщата, достатъчно близо до прозореца на спалнята му, за да могат да се вмъкнат отпред с една добре прикрита крачка.

Искаше й се Кевин да се обади или да им се беше доверил достатъчно, за да даде на Даниел номера на собствения си предплатен телефон за спешни случаи. Може би беше поставил на мястото допълнителни мерки за сигурност, за които Арни не знаеше.

Даниел приготви вечеря за тримата и макар че събитието не беше толкова весело, колкото предната вечер, пак беше вкусно. Каза му да кара по-бавно със запаса си от съставки.

Можеше да мине доста време, преди пазаруването отново да е възможно дори за Арни.

Изненада се до каква степен Даниел сякаш не осъзнаваше присъствието на Арни — е, не че го осъзнаваше, просто то не му влияеше. Не че беше груб към Арни или го пренебрегваше, но не полагаше усилие да крие пред него новата си близост с Алекс. Два пъти хвана ръката й, веднъж я целуна по темето, докато минаваше с чиниите. Арни не реагира на показното поведение на Даниел; това не я изненада, но не можеше да не се запита какво мислеше той за това.

Арни им каза, че ще пуска кучетата да се редуват да тичат около оградата на имота — в продължение на всичките шест мили, докато стане време за гасене на светлините, времето, когато съгледвачите щяха да ги следят с далекогледи. Ако някой се беше настанил достатъчно близо, за да наблюдава къщата, кучетата щяха да го предупредят. След като съобщи това, той се оттегли да си легне рано, придържайки се към обичайната си рутина. Алекс и Даниел останаха да гледат вечерните новини.

Той се уви около нея на софата така естествено, че изобщо не й се стори необичайно. Не си спомняше да се е чувствала така физически удобно с никого през целия си живот. Дори майка й не си падаше по силните прегръдки, беше жена, която рядко показваше привързаност било то с думи или постъпки. Близостта на Алекс с Барнаби беше словесна, никога физическа. Затова си помисли, че би трябвало да се чувства смутена и объркана с крака, преметнати върху скута на друг човек, сгушила глава до рамото на въпросния човек, докато ръцете му бяха обвити около нея, но се чувстваше само странно спокойна и отпусната. Сякаш близостта му някак отнемаше част от стреса на ситуацията.

Отново излъчиха репортажа за Даниел, но го показаха в по-късен момент от емисията, отколкото преди, и тя забеляза, че вечерният говорител беше отегчен. От Управлението можеше и да успеят да задържат случката в новините за кратко, но не можеха да попречат на телевизионните мрежи да реагират на факта колко безинтересна беше историята. Разбира се, налице беше очевидното второ действие.

— Вероятно би трябвало да те предупредя… ако вече не си се сетил за това — каза тя.

Той се опита да прозвучи хладнокръвно, но тя долови бдителността в гласа му.

— Сигурен съм, че не съм.

— Е, ако тази история не донесе бързо резултати, ще им се наложи да вдигнат летвата, за да накарат пресата да продължи да работи за тях.

— Какво значи това „да вдигнат летвата“?

Тя се облегна назад, за да може да вижда лицето му; носът й се сбърчи от отвращение при това, което имаше да каже:

— Ще направят историята по-пикантна по някакъв начин. Ще кажат, че си заподозрян в престъпление. Ще измислят някоя ученичка, която си похитил или насилил. Нещо в този дух вероятно. Може да се окажат и по-изобретателни обаче.

Очите му се изместиха от лицето й обратно към телевизионния екран, макар че говорителят беше преминал към ранни предвиждания за резултатите от първичните избори. Даниел се изчерви, после пребледня. Тя го остави да обмисли бавно представата. Можеше да си представи колко трудно щеше да е за един добър човек да осъзнае, че му предстои да се превърне в злодей.

— Не мога да направя нищо по въпроса — каза той тихо. Не беше точно въпрос.

— Не.

— Поне родителите ми вече ги няма, за да видят това. Може би… не мисля, че всичките ми приятели ще го повярват.

— Аз не бих — съгласи се тя.

Той сведе лице и й се усмихна:

— В един момент в не твърде далечното минало мислеше, че ще убия два милиона души.

— Тогава не те познавах.

— Вярно.

Когато късните новини свършиха, те си пожелаха лека нощ по-унило, после тя се зае с разчистването. Можеше да се наложи да тръгнат бързо. Разглоби и прибра уредите за лабораторията си, после се преоблече в клин и черна тениска — дрехи, в които щеше да се чувства удобно, ако именно тази нощ се наложеше да бягат.

Знаеше, че е уморена, но мозъкът й, изглежда, не можеше да забави темпото. Не искаше да пропусне нищо друго. Даниел можеше да е прав — навярно първите й големи грешки всъщност бяха хубави неща заради това че може би му бяха спасили живота. Но не можеше да си позволи повече грешки. Сега на карта беше заложен не само собственият й живот. Въздъхна едва доловимо. Да имаш отговорност, си имаше и добрите страни, но товарът определено беше много по-тежък.

Тихо почукване прекъсна мислите й.

— Не отваряй вратата — предупреди тя бързо, изправяйки се рязко. Походното легло се разлюля под нея.

След кратка пауза Даниел попита:

— С противогаз ли си?

— Да.

— Така си и помислих. Гласът ти звучи приглушен.

Нова пауза.

— Системата ти за сигурност ужасно трудна ли е за обезвреждане? — зачуди се той.

— Дай ми минута.

Трябваше й по-малко от това, за да подсигури жиците, по които течеше електричество. Бутна противогаза си обратно на темето и отвори вратата. Той се беше облегнал на рамката. Не го виждаше идеално в тъмнината, но й се стори, че изглеждаше уморен… и тъжен.

— Много си разтревожена — намекна той, като посегна да докосне леко противогаза й.

— Всъщност винаги спя с него. Чувствам се странно, ако не го нося. Нещо не е наред ли?

— Имаш предвид, освен всичко? Не. Просто бях… самотен. Не можах да спя. Исках да бъда с теб. — Той се поколеба. — Може ли да вляза?

— Ъм, добре. — Тя отстъпи назад, включвайки лампата.

Той се огледа наоколо; ново изражение превзе лицето му.

— Това ли е стаята, която Кевин ти даде? Защо не каза нещо? Би трябвало да вземеш моята стая!

— Добре съм си тук — увери го тя. — И бездруго не си падам много по леглата. По-безопасно е да спя без големи удобства.

— Не зная какво да кажа. Не мога да спя в огромно легло, като знам, че ти си натикана в някакъв килер.

— Наистина, харесва ми.

Той й отправи изпълнен със съмнение поглед, който внезапно стана смутен.

— Щях да се самопоканя вътре, но едва има място за теб.

— Можем да разместим някоя и друга щайга…

— Имам по-добра идея. Ела с мен. — Той й подаде ръка.

Тя я пое, без да разсъждава какво прави. Той я задърпа надолу по тъмния коридор, покрай вратата на банята, до собствената си стая. Единствената светлина идваше от малка лампа на нощната масичка.

Стаята беше много хубава, повече в тон с обичайното естетическо чувство на Кевин, отколкото килера, в който бе настанена тя. В средата на стаята имаше масивно легло, покрито с бяла кувертюра, с издържан в стил рустик балдахин с четири колони и рамка, изработен от артистично неодялани пънове. Върху долния край на леглото бе преметнато златисто одеяло в тон с цвета на дървото.

— Виждаш ли? — каза той. — Нямаше начин да мога да спя отново тук, след като видях печалното ти положение. Бих се чувствал като някакво жалко подобие на мъж.

— Е, няма да се разменя с теб. Вече съм поставила защити в стаята си.

Останаха да стоят неловко на прага за миг.

— Всъщност нямах предвид никаква конкретна тема за разговор. Просто исках да бъда, където си ти.

— Всичко е наред. И аз не спях.

— Тогава нека не спим заедно — каза той, после се изчерви и се засмя смутено. — Това изобщо не прозвуча както трябва. — Той отново я затегли за ръката към голямото легло. — Виж, обещавам да бъда съвършен джентълмен — каза. — Просто се чувствам по-малко неспокоен, ако мога да те виждам.

Тя се покатери върху дебелата бяла покривка на леглото до Даниел, като се засмя заедно с него на смущението му и се запита тайно дали искаше той да бъде съвършен джентълмен. Напомни си строго, че това не бе подходящото време за такива мисли. Може би някой ден в бъдеще, когато животът им не беше в опасност. Ако този ден дойдеше някога.

Той хвана ръката й, но иначе й даде пространство. Двамата се облегнаха на купчините пухени възглавници. Той пъхна свободната си ръка зад тила й и хвърли поглед към нея.

— Да, виждаш ли, това е по-добре.

И наистина беше. Нямаше логика — тя бе извън обезопасената си стая и по-далече от другите си оръжия, но по силата на някакъв парадокс се чувстваше по-защитена.

— Да — съгласи се тя. Изхлузи противогаза от главата си и го сложи до себе си.

— Ръката ти е студена.

Преди тя да успее да отговори, той седна в леглото и грабна одеялото от долния му край. Тръсна го, после го разстла върху тях. Когато отново легна, беше по-близо до нея. Рамото му докосваше нейното, а ръката му легна върху нейната, когато отново хвана китката й.

Защо толкова живо долавяше неща, които в големия мащаб на оцеляването всъщност нямаха значение?

— Благодаря — каза тя.

— Не го приемай погрешно — казвам го като най-висш комплимент, а не като обида към компанията ти, но мисля, че наистина бих могъл да спя, докато си тук.

— Знам какво имаш предвид. Беше дълъг ден.

— Да — съгласи се той с готовност. — Удобно ли ти е?

— Да. Не приемай това погрешно, но в някакъв момент може да си сложа отново противогаза. Просто чудноват навик за спане.

Той се усмихна:

— Като да прегръщаш плюшено мече.

— Точно като това, само дето не е умилително.

Той се търкулна към нея и облегна чело на слепоочието й. Тя почувства как миглите му леко докосват бузата й, когато той затвори очи. Дясната му ръка се обви като змия около кръста й.

— Мисля, че си възхитителна — промълви. Гласът му звучеше, сякаш вече беше полузаспал. — И ужасяващо смъртоносна, разбира се. — Той се прозя.

— Много сладко — каза тя, но не беше сигурна дали той я чу. Дишаше толкова равномерно, че тя си помисли, че може вече да се е унесъл.

Изчака няколко мига, а после внимателно посегна със свободната си ръка да докосне къдриците му. Бяха толкова меки. Пръстите й проследиха чертите на лицето му, напълно спокойни в безсъзнанието. Беше същото това невинно, спокойно лице, което никога не бе имало място в нейния свят. Не мислеше, че някога е виждала нещо дори наполовина толкова прекрасно.

Заспа така, с ръка, обвита собственически около тила му, с противогаза, забравен зад гърба й.