Стефани Майър
Химикът (22)

22

Алекс избра бензиностанцията в покрайнините на Батън Руж заради възрастта на касиера. Беше най-малко осемдесетгодишен и тя хранеше големи надежди, че зрението и слухът му отдавна са отминали разцвета си.

Щом се увери, че той не й обръща абсолютно никакво внимание въпреки факта, че дебело нанесеният й грим далеч не бе убедителен, тя напазарува доста щателно. Още вода, много ядки и сушено месо — всякакви достатъчно трайни продукти с високо съдържание на протеин, които успя да намери. Няколко метални кутии със смес от витаминозни зеленчукови сокове, макар да не им бе почитателка, тъй като в денонощния супермаркет нямаше отдел за пресни продукти. Призна пред себе си, че в някакъв момент щеше да й се наложи да отиде в истинска бакалия, но се надяваше, че ще могат да изчакат малко по-дълго. Всеки ден синините й избледняваха още малко.

Посещението в денонощното интернет кафене също мина без драматични събития. Беше близо до университета, така че не липсваха късни нощни посетители. Тя остави качулката си вдигната, а лицето си — сведено, седна в един уединен ъгъл и поиска обикновено черно кафе, без да поглежда баристата, който дойде да приеме поръчката й. Искаше й се да имаше време да направи това от някое място, което не беше по пътя към крайната им цел, но най-важната им задача трябваше да бъде заменянето на батмобила. В момента той бе най-голямата й пречка.

Създаде чисто нов имейл акаунт, регистриран на име, което не бе нищо повече от случайна комбинация от букви и числа. После се опита да напише съобщение, имитирайки Кевин.

Трябваше да се откажеш от това, Дивърс. Не биваше да въвличаш цивилен гражданин. Не съм тук да ти върша мръсната работа, но се погрижих за малката инквизиторка вместо теб. Тексас беше хубав начин за посрещане. Стига толкова.

Не конкретна заплаха, но с доста солиден намек. Тя се поколеба за секунда с пръст върху мишката: малката стрелка сочеше бутона „Изпрати“. Дали им даваше нещо, с което не разполагаха? Досега сигурно вече знаеха, че Даниел не е сред мъртвите в ранчото. Не можеше да се опита да заблуди Дивърс по този въпрос. Дали имаше някакъв начин, който й убягваше, тази новина да стигне до тях? Можеше ли това да влоши нещата?

Натисна бутона. Във всеки случай положението не можеше да стане чак толкова по-зле.

Веднага щом имейлът беше изпратен, тя вече бе на крака. Хъмвито беше паркирано в уличката отзад зад два контейнера за смет. Тя тръгна бързо с наведена глава и вдигната качулка, и спринцовка в ръка. Страничната улица бе до голяма степен пуста, само малка групичка хора се гушеха скупчени заедно в тъмнината на закътан авариен изход. Огледа изучаващо триото за секунда, преди да се качи в тъмния джип.

Айнщайн допря нос до рамото й. Даниел взе ръката й.

— Знаеш ли къде са очилата за нощно виждане? — промърмори тя.

Той пусна ръката й.

— Нещо не е наред ли? — прошепна в отговор. Обърна се и затършува между седалките.

— Нищо ново — увери го тя. — Може би нещо, което ще е от помощ.

Той й подаде очилата. Алекс ги включи и огледа по-добре малката група.

Тя тъкмо се разделяше. Този район от града не беше особено опасен и всичките трима участници в групата бяха скъпи облечени, макар и с всекидневни дрехи. Тъмнокос мъж държеше за ръка русо момиче: по различните части от облеклото й имаше толкова много биещи на очи етикети, че приличаше повече на пилот от NASCAR, спонсориран от второкласни модни марки. Сега двамата се отдалечаваха; пътят им се отклоняваше от хъмвито. Блондинката бъбреше безсмислици и залиташе, докато вървеше. Мъжът с нея тъпчеше нещо в джоба на суитшърта си.

Третият човек остана в рамката на тъмната врата, облягайки се небрежно на нея, сякаш скоро очакваше още гости. Облеклото му бе като на човек, когото би описала като заможен член на студентско братство.

Помисли си за онова, което бе чувствала току-що в кафенето, преди да натисне „Изпрати“ — че нещата не можеха да станат кой знае колко по-лоши. Предполагаше, че има начини тази нейна спонтанна идея да се обърка, но не можеше да се сети за никаква, с която нямаше да успее да се справи тихо. И щеше да е от голяма помощ, ако онова момче от студентското братство беше това, което си мислеше Алекс.

Тя смъкна очилата.

— Къде са парите? — прошепна.

Трийсет секунди по-късно, със спринцовка в едната ръка и руло петдесетачки в другата, тя се измъкна от хъмвито и тръгна към мъжа, който още бе отпуснат до стената, сякаш нямаше място, където би предпочел да бъде. Не можеше да вижда много ясно без очилата, но й се стори, че долови почти неуловимата му реакция, когато разбра, че се обръща към него. Тялото му настръхна съвсем леко, но той не помръдна.

— Здравейте — каза тя, когато се приближи достатъчно, за да може да говори тихо и въпреки това да е сигурна, че той я чува.

— Добър вечер — отвърна той с ленив провлечен южняшки тон.

— Питах се дали бихте могли да ми помогнете. Търся… специфичен продукт. — В края на изречението интонацията й се повиши, сякаш задаваше въпрос. Не знаеше как да купува наркотици от улицата. Никога преди не й се беше налагало да го прави. Това беше първият път, в който запасът, който бе успяла да натрупа през времето, прекарано в Чикаго, бе пресъхнал. Джоуи Джи никога не възразяваше да плаща в натура.

Очакваше, че изтупаният младеж ще я обвини, че е ченге, както правеха винаги дилърите по телевизията, но той просто кимна.

— Може би мога да помогна. Какво търсиш?

Не беше вероятно той да е ченге, освен ако продажбата, на която бе станала свидетел току-що, не беше инсценирана, за да подмами истински клиент. Ако се опиташе да я арестува, щеше да го нокаутира и да избяга. Едно преследване в Батън Руж едва ли щеше да е най-големият й проблем, а знаеше, че той не може да види добре лицето й — не беше реагирал при вида на нараняванията й.

— Упойващи вещества — опиум или хероин, или морфин.

Настъпи пауза, докато той надничаше в тъмнината под качулката й. Не мислеше, че е успял да види много.

— Е — това е екзотичен списък. Опиум? Ха. Представа си нямам къде по тези места можете да се доберете до него.

— Хероинът ще свърши също толкова добра работа. Бих го предпочела на прах, ако е възможно. Предполагам, че вероятно не ви се намира ненарязан продукт? — Беше почти невъзможно той да има чист хероин. Каквото и да имаше, сигурно беше променяно два-три пъти, преди да попадне в ръцете му. Не че щеше да й каже истината. Пречистването беше доста досадна работа, но тя щеше да намери нужното време.

Той се засмя веднъж и тя предположи, че стилът й на пазаруване вероятно не бе обичаен.

— Имам доста качествена стока. Не е евтина обаче.

— Качеството струва пари — каза Алекс. — Не търся евтина сделка.

— Двеста за грам. Чист бял прах.

Друг път, помисли си тя. Но хероин с примеси беше по добре от никакъв.

— Три грама, моля.

Той се поколеба. Макар че беше твърде тъмно, за да разчете наистина изражението му, Алекс се досети какво иска от начина, по който наклони глава настрани. Тя измъкна парите от джоба си и отброи дванайсет банкноти. Запита се за секунда дали щеше да се опита да й отмъкне останалото. Но той, изглежда, беше бизнесмен. Сигурно би искал очевидно състоятелен купувач като нея да му стане редовен клиент.

Взе парите, които тя му подаде, огледа ги бързо, после ги прибра в задния джоб на късия си панталон с многобройни джобове. Тя трепна, когато той се приведе, но мъжът просто измъкваше раница иззад купчина чували с боклук, стоварени до стената. Не му се наложи да търси каквото му трябваше. Секунда по-късно отново стоеше прав, протягайки три найлонови пакетчета. В тъмното не можеше да е напълно сигурна за цвета, но изглеждаше близък до белия. Протегна ръка и той сложи пакетчетата върху дланта й.

— Благодаря — каза тя.

— Удоволствието е мое, м’дам. — Той отвърна със смешно леко кимване, почти поклон.

Алекс забърза обратно към хъмвито, доволна, че беше трудно забележимо от този ъгъл. Дилърът щеше да види голямо превозно средство в тъмен цвят и не много повече от това.

Айнщайн изскимтя тихо, когато тя се покатери на пасажерското място.

— Да вървим — каза.

Даниел включи двигателя.

— Завий наляво по тази странична улица, така че онзи тип да не види добре хъмвито.

— Какво стана току-що? — прошепна Даниел, докато следваше указанията й. Въпреки шепота напрежението се долавяше лесно. Нищо чудно, че кучето бе неспокойно.

— Просто събирам някои съставки, от които имах нужда.

— Съставки?

— Бяха ми свършили опиатите.

Докато излизаха на по-широк път, Алекс почувства как напрежението на Даниел отслабва вероятно благодарение на нейното небрежно държание.

— В такъв случай това пласиране на наркотици ли беше?

— Да. Помниш ли какво казах за химическите опити в домашни условия? Намирането на суровини е малко по-сложно, отколкото беше едно време. Не исках да пропускам шанса.

За момент цареше тишина.

— Надявам се, че това беше правилният ход — промърмори тя.

— Мислиш ли, че ще каже на някого за нас?

Тя примигна за секунда:

— Какво? О, не. Не се тревожа за дилъра. Просто си мислех за изпращането на онзи имейл.

— Имейлът беше работа на Кевин — отвърна Даниел.

Тя кимна:

— А той има по-голям брой успешно приключени случаи от мен.

— Не, просто исках да кажа, че ако това се оплеска, той носи отговорност.

Тя се изсмя веднъж. Звукът беше напрегнат.

— Не ти харесва ли?

— Не знам. Искам да довърша това… но съм уморена, Даниел. Освен това искам да избягам и да се скрия.

— Това не звучи толкова зле — съгласи се той. — Така де, ако съм поканен?

Тя хвърли поглед към него, изненадана:

— Разбира се.

— Хубаво.

Ето го пак онова автоматично разбира се. Безумното предположение, че той щеше да е там, за каквото бъдеще й се полагаше.

Не знаеше дали се дължи на изтощителното напрежение, или на нещо повече, но през остатъка от нощта я преследваше някакво дразнещо предчувствие. Може би беше просто от нервната възбуда, задето най-сетне се беше добрала до кафе за пръв път от два дни.

Беше почти шокирана, когато седем часа по-късно и когато слънцето вече се беше издигнало доста над хоризонта, стигнаха до усамотеното бунгало без произшествия.

Даниел беше направил само два погрешни завоя — впечатляващо предвид факта, че не беше ходил в бунгалото от десетгодишен — а всички пътища, по които бяха пътували след изгрев-слънце, бяха пусти. Това означаваше, че никой не можеше да съобщи, че е виждал брониран джип в близката околност.

Засега паркира хъмвито в гаража встрани от бунгалото. Даниел подритна няколко камъка в подножието на стълбите, докато намери изкуствения. Измъкна скрития ключ, а после се качи по стъпалата на верандата с Айнщайн по петите.

Тя застана пред бунгалото от дървени трупи — беше постройка от червен кедър с островръх покрив, очарователна въпреки някои доказателства, че е била построена през седемдесетте. Алекс беше толкова уморена, че не можеше да измине онези последни няколко стъпки. Макар нощта да бе благословено лишена от особени събития, все пак бяха прекарали доста време на път. С Даниел си бяха разменили местата в покрайнините на Батън Руж, а после тя бе твърде пренапрегната от чувството на безпокойство, което я измъчваше, откакто изпрати имейла, и не можеше отново да отслаби контрола. Даниел беше задрямвал на пресекулки и сега изглеждаше почти бодър. Мина покрай нея, за да вземе Лола от задната част на хъмвито.

— Имаш вид, сякаш може да се наложи да нося и теб — подхвърли, когато мина отново покрай нея, този път с кучето. Остави Лола до вратата и после се върна за Алекс.

— Дай ми секунда — измънка тя. — Мозъкът ми спи.

— Само няколко стъпки още — окуражи я той. Обви ръка около талията й и я задърпа леко напред.

Щом започна да се движи, вече беше по-лесно. Инерцията й помогна да се изкачи по стълбите и да мине през входната врата. Само отчасти забеляза висока стена от триъгълни прозорци, от които се разкриваше гледка към мочурлива гора, овехтели, но удобни на вид канапета, старовремска печка на дърва и късо открито стълбище, докато той я превеждаше покрай всичко това и надолу по тесен коридор.

— Голямата спалня е ето тук… струва ми се — нас с Кев винаги ни настаняваха на тавана. Ще разтоваря багажа и ще настаня кучетата, после и аз си лягам.

Тя кимна, докато той я въвеждаше в сумрачна стая с голямо желязно легло. Това беше всичко, което забеляза, преди главата й да докосне възглавницата.

— Бедничката — чу да се засмива Даниел, докато тя потъваше в тъмнината.

* * *

Върна се в съзнание бавно, носейки се нагоре през пластове от сънна нереалност. Чувстваше се удобно и беше спокойна; нищо не я бе стреснало, за да я събуди, и още преди съзнанието й да се проясни напълно, усети до себе си топлината на тялото на Даниел. Ниско, идващо някъде отблизо туптене привлече вниманието й, но преди звукът да успее да я уплаши, почувства как полъхът от работещия вентилатор преминава леко надолу по дължината на тялото й. Отвори очи.

Все още беше сумрачно, но цветът на светлината беше по-различен, отколкото когато рухна в леглото. Просмукваше се около подравнените флорални завеси, които покриваха големия прозорец на отсрещната стена. Ранна вечер, не толкова гореща като преди. Сигурно се бе изпотила по-рано, но сега потта беше засъхнала: тънък прозрачен слой, който сякаш се бе втвърдил по кожата на лицето й.

Стаята беше построена от дълги червени дървени трупи точно като външната част. Иззад нея идваше още светлина. Претърколи се и видя капандурата над отворената тоалетка. Раницата й, противогазът и комплектът за първа помощ бяха до мивката.

Даниел може и да не беше беглец по природа, но беше по-грижлив от всекиго, когото някога беше познавала.

Излезе на пръсти до коридора и направи бърз оглед. Останалата част от бунгалото беше малка, само кухня с долепен до нея кът за трапезария, дневната с всички прозорци, отвореното таванско помещение над нея и малка втора спалня с баня. Влезе в нея, за да си вземе бърз, много необходим душ. В малкото синьо помещение с душ и вана имаше шампоан и балсам, но не и сапун, затова изми тялото си с шампоана. Радваше се, че сапунът липсва, също както се радваше и че хладилникът беше празен и че всички плотове бяха покрити с тънък слой прах. От доста време никой не бе влизал в тези стаи.

След като бързо постави нови превръзки на лицето си и огледа ръцете си, които изглеждаха много по-добре, отколкото си бе мислила, тя надникна през дългите прозорци до входната врата да нагледа кучетата. Дремеха доволно на верандата. Започваше да свиква с удобството да има ранна предупредителна система.

Беше малко гладна, но се чувстваше твърде ленива, за да направи веднага нещо по въпроса. Спомняше си как се бе почувствала вчера, когато се събуди сама, и не искаше Даниел да изживее същата паника. Всъщност вече не й се спеше, но бе уморена, а леглото още изглеждаше доста привлекателно. Вероятно ставаше дума просто за отбягване. Стига да си държеше очите затворени, а главата — на възглавницата, не се налагаше да започва да планира какво трябваше да стане нататък.

Зае отново по-ранната си поза — свита на кълбо до гърдите на Даниел — и си позволи да се отпусне. Нямаше нищо неотложно за правене. Не беше прекалено да иска двайсет минути почивка без мислене. Или дори час. Беше довела двама им дотук живи; беше си заслужила почивката.

За нещастие, по-лесно бе да каже, че няма да мисли, отколкото наистина да не мисли. Откри, че размишлява върху обещанието, което бе дала на Даниел — че няма да тръгне без него. От една страна, знаеше, че никога нямаше да е удовлетворена от някакво уреждане на безопасността му, което го отдалечаваше от нея. Дори да можеше да натрупа запаси от храна за цяла година, дори и ако можеше да е напълно сигурна, че собствениците нямаше да се върнат, дори да можеше да постави на това място защити, които да изпарят всеки натрапник, и дори и да успееше да заключи Даниел вътре като затворник, за да не може да се залута нанякъде и да си намери белята, пак нямаше да е удовлетворена. Защото какво, ако? Преследвачите го бяха открили преди, а тя беше оставила следа, макар и слаба, водеща до това място. Можеше да го отведе на север в наетата си къща, но от отдела се бяха свързали с нея, докато живееше там. Не мислеше, че знаят адреса й, но ако все пак…? Стига Даниел да останеше близо до нея, можеше да направи каквото бе нужно, за да го предпази, неща, за които не би се сетил сам. Можеше да види капаните, които той не би видял.

От друга страна, дали тези мисли не бяха плод на собствените й желания? Искаше да бъде с Даниел. Дали умът й предоставяше доказателства за тази необходимост? Дали логиката й бе погрешна — изопачена, за да пасне на личните й желания? Как можеше да е сигурна? Когато преди му бе казала, че не е добра идея човекът, за когото носи отговорност, да е близо до нея, докато тя напада, знаеше, че това бе разумна логика. Разбира се, ако се доберяха до него, докато я нямаше, това разстояние нямаше да премахне влиянието, което щяха да имат върху нея.

Въздъхна. Как можеше да вижда ясно? Емоциите й бяха заплели тази ситуация, правейки я сложна като истински гордиев възел.

Все още в унес, Даниел посегна да обвие ръка около нея. Знаеше какво би казал той за дилемата й, а знаеше също и че перспективата му нямаше да й помогне да вижда по-ясно.

Той въздъхна, започвайки да се пробужда. Пръстите му проследиха цялата дължина на гръбнака й, после бавно тръгнаха обратно нагоре. Заиграха се с мокрите кичури коса на тила й.

Той се протегна и изпъшка, а после отново зарови ръце в косата й.

— Ставала си — промърмори.

Очите му се отвориха бавно, примигвайки, докато се опитваха да се фокусират. В здрачната стая бяха тъмносиви.

— Не задълго — отговори тя.

Той се засмя, когато очите му бавно се затвориха отново. Гушна я по-плътно до гърдите си.

— Хубаво. Колко е часът?

— Около четири, мисля.

— Някакъв повод за безпокойство?

— Не. Поне не за момента.

— Това е хубаво.

— Да, наистина.

— Ето това е хубаво — каза той.

Ръката му отново започна да обхожда горната част на гръбнака й, после премина по дясното й рамо, проследи леко очертанията на ключицата й и накрая се изви около здравата страна на лицето й. Наклони го нагоре, докато носовете им се докоснаха.

— Да, и това също — съгласи се Алекс.

— Повече от хубаво — промърмори той и тя щеше да се съгласи, но той я целуваше. Допирът на ръката му върху лицето й беше мек, устните му — меки, но ръката около кръста й я притискаше здраво към гърдите му. Тя обви ръце около шията му и се притисна още по-плътно.

Не беше като в колата, където пулсът на преследването туптеше силно в ушите им, когато все още бяха в шок и паника. Нямаше ужас. Само ритъмът на нейното и неговото сърце, биещи бързо без страх.

Предположи, че беше неизбежно: нещата между тях напоследък взимаха такъв обрат, че ако имаха спокойно място, някъде далече, за момента далече от всякаква опасност, само двамата и без каквото и да ги прекъсва, вече нищо нямаше да може да ги задържи разделени.

Странното тогава беше как изобщо не й се струваше неизбежно. По някакъв начин това бе най-голямата изненада на живота й. Всичко представляваше хаос от противоположности, сблъскващи се по начин, който я оставяше безпомощна да анализира която и да било от тях. Удобно, познато… но също наелектризиращо и ново. Нежно и едновременно изключително, успокояващо и възбуждащо. Сякаш всяко нервно окончание в тялото й бе връхлетяно от десетки противоречащи си стимула накуп.

Всичко, в което беше наистина сигурна, бе онова, което го превръщаше именно в Даниел, онази същина на нещо чисто, нещо по-добро от всичко, което бе познавала преди. Той принадлежеше към по-съвършен свят от онзи, който обитаваше тя, и макар да бяха част един от друг, й се струваше, сякаш е получила позволение да бъде там с него.

Знаеше, че миналият й опит с връзките беше доста ограничен по стандартите на повечето хора, така че не разполагаше с особено голяма база за сравнение. Винаги бе възприемала секса като единично събитие, което има определен край, като стремеж към физическо удовлетворение, който понякога беше задоволяващ, а друг път — не.

Това преживяване не се вписваше в същата категория на каквото и да е ниво. Беше в по-малка степен събитие и повече — трайно взаимно изследване, задоволяване на любопитство, опиянение от всяка откривана дребна подробност. Удовлетворението не беше крайната цел, но не оставаше потребност, която да не е задоволена, без значение дали бе физическа, или нещо не така ясно определимо.

Затърси правилната дума, докато лежаха и се целуваха тихо, вече търпеливо сега, докато светлината започваше да червенее покрай ръбовете на завесата. Не беше сигурна как да назове тази емоция, която я изпълваше така изцяло, че сякаш щеше да разтегне кожата й. Приличаше малко на онова възбуждащо радостно чувство, което я бе накарало да се усмихва при мисълта за него, но умножено по хиляди, милиони, а после разгоряло се неудържимо, докато всяка нечистота, всяко по-маловажно усещане бе изтляло, оставяйки след себе си само това. Не знаеше как да го назове. Най-близката дума, за която можеше да се сети, бе радост.

— Обичам те — прошепна той до устните й. — Обичам те.

Може би това беше думата. Просто никога не беше мислила, че определението й може да бъде толкова… огромно.

— Даниел — промърмори тя.

— Не е нужно да отговаряш нищо. Просто имах нужда да кажа това на глас. Можеше да експлодирам, ако се бях опитал да го удържа в себе си. Вероятно скоро ще трябва да го кажа отново. Предупредена си. — Той се засмя.

Тя се усмихна.

— Никога не искам да се връщам към положението, в което нямам нищо за губене. Радвам се, че отговарям за теб. Признателна съм. Бих те приела като каквото и да е.

Положи глава на гърдите му и се заслуша в дъха му, който влизаше и излизаше. Вече от толкова време дишането бе неин приоритет. Знаеше, че ако можеше да говори с жената, каквато беше дори само преди месец, онази жена щеше да е ужасена при мисълта да допусне този приоритет да включва още един чифт бели дробове. Онази жена щеше да отбягва нуждата да има нещо повече от собствения си живот. Но какво щеше да пропусне! Алекс не можеше дори да си спомни на какво се беше уповавала тогава. Това беше животът, който си струваше да се бори да задържи.

— Мисля, че бях вероятно на дванайсет, може би на тринайсет, когато един вид се отказах да водя необикновен живот — отбеляза той замислено, като прокарваше пръсти напосоки през косата й. — Това е вероятно приблизителната възраст, когато всеки започва да пораства и да зарязва фантазиите. Осъзнаваш как никога няма да откриеш, че всъщност си извънземен, осиновен от онези прозаични родители от човешката раса, с удивителни суперсили, които ще спасят света. — Той се изкиска. — Искам да кажа, знаеш това много по-рано, но не можеш напълно да се откажеш от тази мисъл с години. А после светът те поочуква и животът става донякъде безцветен, и се задоволяваш с реалността… Мисля, че се справих прилично с това. Открих много щастие в скучния, безцветен, банален свят. Но искам да знаеш — това време с теб беше изключително. Имаше ужас, да, но заедно с него имаше и радост, каквато не знаех, че съществува. И това е, защото ти си необикновена. Толкова се радвам, че ме намери. Изглежда, че е било писано животът ми да се промени драстично по един или друг начин. Просто съм толкова признателен, че имам шанс да мина през тази промяна с теб.

Гърлото й се беше стегнало и тя бе удивена, когато запримигва ожесточено, за да попречи на влагата в очите си да се разлее. Беше плакала от скръб, от болка, от самота и даже от страх, но сега за първи път в живота си имаше в очите си сълзи на радост. Това й се струваше странна реакция, нещо, което никога не бе приемала за чиста монета, когато четеше за него. Това беше първият път, в който разбра, че радостта може да е дори по-жестока от болката.

С радост би останала в леглото и не би мръднала изобщо оттам, но в крайна сметка трябваше да хапнат. Даниел не се оплака, но тя бе наясно, че щеше да е доволен, когато отново имаше достъп до истинска храна. Докато седяха на малката маса в нишата и ядяха пастърма, фъстъци и бисквити с парченца шоколад, като се смееха и почесваха кучетата зад ушите — разбира се, бяха капитулирали бързо и бяха въвели Айнщайн и Лола вътре; ако човек ще влиза с взлом, по-добре поне да го направи както трябва — бе странно да си помислят, че не се налагаше да се качват обратно в батмобила и отново да шофират напрегнато през нощта. Предстояха им десетки незаети часове, които можеха да запълнят по всеки начин, по който пожелаят. Тя имаше доста добра представа какво вероятно биха избрали да правят, но важното бе свободата. Струваше й се твърде хубаво, за да е вярно.

Така че, естествено, Кевин трябваше да се обади точно сега.

— Хей, Дани, добре ли я карате? — чу го да казва. Гласът му както винаги бе пронизителен.

— Чувствам се отлично — каза Даниел. Алекс поклати глава към него. Нямаше нужда да се задълбочава.

— Ъъ, супер. Предполагам, че сте се добрали до бунгалото на Маккинли.

— Да. Мястото не се е променило.

— Хубаво. Това значи, че още е тяхно. Починахте ли си достатъчно?

— Ъъ, да. Благодаря, че попита.

Алекс въздъхна: знаеше, че Кевин никога не би попитал просто от вежливост. Твърде хубаво, за да е вярно наистина. Тя протегна ръка в същия момент, когато чу Кевин да казва:

— Дай да говоря с Олеандър.

Даниел придоби объркан вид, явно неуспял да проследи мисълта му, но й подаде телефона.

— Нека позная — каза Алекс. — Трябва да дойдем при теб възможно най-скоро.

— Да.

Ъгълчетата на устата на Даниел се извиха надолу.

— Какво е направил Дивърс? — попита Алекс.

— Нищо… и това не ми харесва. Защото, разбира се, прави нещо, но сега е по-предпазлив. Не допуска да видя нищо, защото предполага, че наблюдавам. Сигурно се обажда от кабинетите на други хора, за да не чуя. Какво пишеше в имейла?

Тя му го издекламира дума по дума; знаеше, че ще иска подробностите, затова го беше запаметила.

— Не е зле, Оли, не е зле. Може би малко остроумно като за мен, но не е проблем.

— В такъв случай какво мислиш?

— Искам да нанеса удар, преди да е изтекла седмицата, което значи, че трябва да стигнеш тук и да се приготвиш да действаш по същото време.

Тя въздъхна тежко:

— Разбрано.

— Събърбанът още ли е там?

— Ъм, още не съм проверила.

— Защо не? — запита настойчиво той.

— Успах се.

— Трябва да се стегнеш, скъпа. Сънят за разкрасяване може да почака няколко седмици.

— Ще ми се да съм във върхова форма за това.

— Да, да. Кога можете да потеглите?

— Къде точно отиваме?

— Подготвил съм място, където да се скрием. Имаш ли нещо за писане?

Продиктува й адрес. Намираше се в част от окръг Колумбия, която не й беше позната. Помисли си, че районът, в който ги изпращаше, се намира в доста изискана част на града, но това не си пасваше с представата й за скривалище. Сигурно си представяше погрешен квартал. Беше отсъствала от града доста време.

— Окей, нека събера багажа ни. Ще тръгнем веднага щом можем… ако разполагаме с друг вариант за превоз.

— Ще трябва да спрете в покрайнините на Атланта по някое време след девет сутринта. Намерих място за Лола.

— Какво им каза? За дупката от куршум в крака й имам предвид?

— Попаднали сте в автомобилен грабеж. И двете с кучето сте пострадали. Потеглила си към Атланта да отседнеш за известно време при майка си, но тя е алергична. Много си травматизирана и не бива да питат за станалото. Казваш се Анди Уелс и знаят, че ще платиш в брой. В този сценарий аз съм загриженият ти брат, между другото.

— Колко мило.

— Разбира се. Сега иди да провериш гаража и пак ми се обади.

— Слушам, сър — отвърна тя саркастично.

Той й затвори телефона.

— Наистина ли ще откраднем колата на семейство Маккинли? — попита Даниел.

— Ако имаме късмет, да.

Той въздъхна.

— Виж, ще оставим хъмвито в гаража. Сигурно струва поне колкото четири-пет събърбъна. Ако не успеем да им върнем колата, няма да загубят, ясно?

— Предполагам. На Кевин няма да му хареса любимата му играчка да бъде предложена като залог.

— Това е само лесната част.

Ключът от къщата ставаше за вратата на гаража. Даниел я увери, че вътре и точно вдясно от вратата, до ключа за осветлението, ще има кукичка с два комплекта ключове за кола, висящи от нея. Той щракна ключа.

Алекс ахна:

— Умряла съм и съм отишла в рая.

— Ха, имат нова кола — отбеляза Даниел, не толкова развълнуван. — Предполагам, че старият събърбън най-накрая е сдал багажа.

Алекс заобиколи покрай колата, като я погали отстрани с върховете на пръстите си.

— Погледни това, Даниел! Някога изобщо виждал ли си нещо по-красиво?

— Ъм, да? Това е просто един сребрист джип, Алекс. Изглежда точно като всяка трета кола на пътя.

— Знам! Не е ли фантастично? И погледни това! — Тя го затегли покрай колата и посочи малка хромирана табелка до фара.

Той се взря в нея, напълно объркан.

— Хибрид е. Е, и какво?

— Хибрид е! — почти пропя тя, като се хвърли на врата му. — Имам чувството, че Коледа е подранила!

— Представа си нямах, че толкова си падаш по екологията.

— Пф, глупости. Знаеш ли колко пъти ще трябва да спираме за бензин с това нещо? Два пъти! Може би три най-много по целия път до окръг Колумбия. И погледни — само погледни тези великолепни регистрационни номера! — Тя посочи с двете си ръце: една частица от нея отбеляза, че сигурно изглеждаше като водеща на телевизионна игра.

— Да, регистрационни номера от Вирджиния. Семейство Маккинли живеят в Александрия през по-голямата част от годината, Алекс. Това не е чак такава огромна изненада.

— Тази кола ще е направо невидима в окръг Колумбия! Направо като бомбардировач „Стелт“. Ако някой е успял да проследи дирята, която оставихме до батмобила в Тексас, сега ще стигне до задънена улица. Тази кола е просто прелест, Даниел, и не мисля, че оценяваш напълно какъв невероятен късмет е това.

— Не ми харесва да крада от приятели — промърмори той.

— Значи семейство Маккинли са свестни хора?

— Много свестни. Държаха се прекрасно със семейството ми.

— И вероятно не биха искали да умреш, нали?

Той я погледна мрачно:

— Не, вероятно не.

— Сигурна съм, че ако знаеха цялата история, щяха да искат да вземеш назаем тази кола.

— Вземаме назаем намеква, че ще я върнем.

— Което, разбира се, ще направим. Освен в случай че сме мъртви. Мислиш ли, че нещо, освен смъртта би възпряло Кевин да си върне любимото возило?

Даниел рязко стана много по-сериозен. Скръсти ръце на гърдите си и се обърна така, че да е с лице към колата, а не към Алекс.

— Не се шегувай за това.

Алекс бе малко объркана от промяната на настроението му.

— Всъщност не се шегувам — поясни тя. — Опитвах се да те накарам да не изпитваш угризения, че вземаш колата. Ще я върнем, ако можем, обещавам.

— Просто… недей да говориш за умиране. Не и така. Толкова… небрежно.

— О. Извинявай. Просто, нали знаеш, това се посреща или със смях, или с плач, това е единственият избор. Бих предпочела да се смея, докато мога.

Той сведе поглед към нея с крайчето на окото си: за миг позата му беше все още скована. После внезапно омекна и освободи едната си ръка, за да я положи на бузата й.

— Може би няма да направим каквото иска Кевин. Може би просто ще си останем тук.

Тя покри ръката му със своята.

— Бихме го направили, ако можехме. Накрая ще ни намерят.

Той кимна почти сякаш в отговор на някакви свои мисли.

— Добре тогава. Ще започваме ли да товарим багажа?

— Разбира се; нека първо се обадя на Кевин.

Даниел започна да мести торби от хъмвито в тойотата, докато Алекс въодушевено разказваше на Кевин за колата. Кевин не беше кой знае колко по-развълнуван от Даниел, но схвана незабавно.

— Това е страхотно, хлапе. Сега побързайте. Часовникът тиктака.

— Трябва да стигнем в Атланта чак в девет, така че не е нужно да тръгваме преди — колко — два сутринта?

— Добре. Значи ще ви очаквам тук около пет следобед.

— Вече отброявам секундите — откликна тя закачливо. Колата — или следобедът с Даниел — бе породила у нея истински ентусиазъм.

— Радвам се, че ще шофираш цяла нощ — каза Кевин. — Мисля, че повече те харесвам недоспала. — С тези думи отново й затвори телефона.

— Вероятно е добре да разходя Айнщайн — каза замислено Алекс. — Да сменя превръзките на Лола. Да опаковам храната. После не е зле да се насилим да подремнем. Отново преобръщаме режима си на спане.

— Предполагам, че не ми е позволено да разходя кучето — каза Даниел.

— Съжалявам, г-н Най-издирван мъж в Америка. Точно сега тъжното ми малко личице е по-подходящо от твоето, нищо че си с брада.

— Навън е тъмно — сигурна ли си, че е безопасно да отидеш сама?

— Няма да съм сама. Имам си свръхинтелигентно бойно куче и „ЗИГ Зауер Р220“.

Той почти се усмихна:

— Толкова по-зле за гладните алигатори.

Тя скри намръщеното си изражение. Алигатори. Не беше мислила за такива неща. Е, нямаше да се доближава до водата. И се надяваше, че Кевин е обучил Айнщайн да се справя не само с нападатели в човешки образ.

Разходката не беше дълга, само колкото Айнщайн да се поразтъпче. Не можеше да спре да мисли за гигантски влечуги. Пътят беше черен, но не искаше да използва фенерче. Не видя автомобилни фарове или светещи прозорци на къщи, не чу нищо, освен идващи от блатото звуци. Все още бе достатъчно горещо, че потта да се стича по слепоочията й, но се радваше, че бе донесла суитшърта — комарите определено се бяха разшетали.

Когато се върна, тойотата беше пред къщата, а хъмвито не се виждаше, прибрано в гаража. Даниел се беше погрижил за всичко с изключение на превръзките на Лола. Алекс ги смени, опитвайки се да придаде на работата си професионален вид. Надяваше се в подслона за кучета да повярват, че за Лола се е погрижил ветеринар. Погали я печално по ушите. За Лола щеше да е по-добре да е някъде, където за нея можеха да се грижат хора, но тя щеше да липсва на Алекс. Запита се какво щеше да стане с Лола, ако не успееха да се върнат за нея. Тя беше прекрасна. Някой щеше да я поиска. Алекс си спомни как си представяше, че отвежда Лола със себе си у дома в някакво безопасно, невероятно бъдеще. Де да можеше.

Алекс нагласи будилника до леглото за 1:45, но бе очевидно, че Даниел не проявяваше интерес да наваксва със съня.

— Около осем сутринта ще съжаляваме за това — обеща му тя, докато устните му оставяха пътечка от целувки по гръдната й кост.

— Никога няма да съжалявам за това — настоя той. Вероятно бе прав. Предвид съкратеното време, с което разполагаха, нямаше смисъл да прахосва дори секунда, която й се полагаше да прекара с него. Щастие с краен срок точно както си бе мислила преди. Само че сега щастието бе по-голямо. А крайният срок беше по-неумолим.