Стефани Майър
Химикът (33)

Епилог

Адам Копеки остави днешните папки на бюрото си и посегна към телефона с вече залепена на лицето усмивка. Имаше най-хубавата работа на света.

Работата като помощник-продуцент за прочуто пътуващо риалити предаване на прочут главен готвач можеше да означава много неща, но за Адам тя означаваше гъвкаво работно време, тих малък офис и почти постоянен поток от положителни преживявания.

Той отговаряше за уреждането на посещенията в малките семейни заведения за хранене, които неговият главен готвач щеше да представя в шоуто, и макар понякога да завиждаше на Бес и Нийл, които бяха все на път, изпробвайки всяко закътано ресторантче, което успееха да намерят, вярваше, че онова, което прави, подхождаше на темперамента му по-добре. Плюс това на Бес и Нийл им се налагаше да ядат много боклуци, за да отсеят зърното от плявата, и Нийл беше качил поне единайсет килограма през изминалата година, откакто пътуваше с шоуто. Адам си беше скалъпил нещо като катедра, за да не започне работата му, която го принуждаваше да стои все на едно място, да му докарва същите проблеми. А после се случи така, че никой не знаеше кои бяха Бес и Нийл, така че никой не чакаше с особено нетърпение да получи вест от тях.

Четвъртък следобед беше любимото време на Адам. Днес щеше да се обади на избраните.

Шоуто потегляше към района на Денвър след месец, а късметлиите победители бяха от едно заведение за барбекю в Лейкуд, една пекарна точно в центъра, а после по-отдалечените — в едно заведение с бар и грил, което се намираше по-близо до Боулдър, отколкото до Денвър. Адам беше скептичен, но Бес настоя, че „Укритието“ ще бъде гвоздеят на епизода. Ако беше възможно, бе добре да са там в петък вечер. Заведението бе прочуто с караокето си. Адам мразеше караоке, но Бес настоя.

— Не е каквото си мислиш, Адам — бе обещала тя. — Това място е толкова готино, че главният готвач ще трябва да се издокара специално. Отвън не изглежда нищо особено, обаче има стил. Je ne sais quoi^[1] и всякакви такива. Освен това изглеждат фотогенични. Името на готвача е Натаниъл Уийкс — толкова прекрасно, мен ако питаш. Никак не ми е приятно да си призная непрофесионалното отношение, но наистина се пробвах. Нулева реакция. Сервитьорката ме светна, че бил женен. Свестните винаги са заети, нали? Но той, изглежда, има готин брат. Нощем се прави на охранител в бара. Може да се присламча към главния готвач за това пътуване.

Беше направила доста снимки с айфона си. Както бе споменала, отвън мястото не бе особено забележително. Можеше да е навсякъде из Запада. Вид на каубойска кръчма, тъмно дърво, рустикален стил. На повечето от другите снимки имаше чинии с храна, която изглеждаше твърде стилна за подобно незабележително място. На няколко от снимките сигурно беше готвачът, който й харесваше толкова много — висок, с брада, която обгръщаше цялото му лице, гъста къдрава коса. На Адам не му се видя особено привлекателен, но какво знаеше той? Бес можеше пък да си пада по груби типове. На много от снимките на заден план се виждаше дребна жена с къса тъмна коса, която никога не беше с лице към обектива… може би това беше жената на главния готвач. Разполагаше с имената на всички собственици от разрешителните за продажба на алкохол. Натаниъл Уийкс беше главният готвач, така че Кенет трябваше да е братът охранител, а Елис — съпругата.

Адам бе продължил да се колебае, но „Укритието“ бе получило и ентусиазираната подкрепа на Нийл. Най-хубавата храна, която бил опитвал в изминалите три сезона.

Винаги имаше два резервни варианта — в списъка имаше кафене с магазинче за кафе в Паркър и заведение в Литълтаун, предлагащо само закуска, но на Адам много рядко му се налагаше да прибягва до резервите. Шоуто имаше репутацията, че подпомага процъфтяването на бизнеса с доста сериозен процент за първите два месеца след излъчването на даден епизод, с трайно подобрение през остатъка от годината. Имаше дори и цяла тайфа хора, подобни на почитателите на музикални групи, които се опитваха да следват пътуването на главния готвач и да се хранят във всяко представено от него заведение. Главният готвач винаги се изказваше ласкаво, а шоуто редовно привличаше почти милион зрители всяка неделя вечер. Беше най-добрата реклама на света, при това безплатна.

Така че Адам бе подготвен за реакцията в заведението за барбекю в Лейкуд, „Уисъл Пиг“. В мига щом съобщи името на шоуто, собственичката запищя. На Адам му се стори, че дори чува как краката й тупат по пода, докато подскачаше нагоре-надолу. Беше същото като да се появиш пред нечия врата с един от онези огромни чекове от „Пъблишърс Клиъринг Хаус“.

Щом собственичката се успокои, Адам мина през целия обичаен репертоар: уточни с нея датата на календара, даде й информацията за контакт, която щеше да й трябва, подготви я до кои помещения ще му трябва достъп и тъй нататък. През цялото време тя го обсипваше с благодарности и от време на време изкрещяваше добрата новина на някого, който току-що бе влязъл в стаята.

Адам бе водил същия този разговор вече повече от осемстотин пъти, но в края му винаги се хилеше и се чувстваше като добрия Дядо Коледа.

Разговорът с пекарната мина по подобен начин, но вместо да пищи, главният сладкар имаше заразителен, идващ някъде дълбоко от корема смях, към който Адам нямаше как да не се присъедини. Това обаждане отне повече време от първото, но в крайна сметка Адам успя да се овладее, макар че местният главен готвач така и не можа.

Адам бе запазил „Укритието“ за накрая, знаейки, че едно събитие с караоке в петък вечер ще е малко по-сложно за уреждане. Помисли си, че това може да е твърде голямо отклонение за шоуто, но предполагаше, че биха могли да заснемат кадри както от часа за хранене, така и от представленията, и после да ги сглобят, за да видят как ще се получи.

— Тук е „Укритието“ — отговори на обаждането му алтов женски глас. — С какво мога да ви помогна?

На заден план Адам чуваше очакваните звуци — тракането от прибиране на чисти съдове, кълцането от подготвителната работа, приглушеното жужене на няколко разговора, снишили тон заради телефонното обаждане. Скоро щяха да станат доста гръмогласни.

— Ало, привет — поздрави я Адам сърдечно. — Ако обичате, бих ли могъл да разговарям с госпожа Уийкс — госпожа Елис Уийкс — или с някого от двамата господин Уийкс?

— На телефона е госпожа Уийкс.

— Супер. Здрасти. Казвам се Адам Копеки и ви се обаждам от името на шоуто Великото американско пътешествие на храната.

Зачака. Понякога беше нужна минута за асимилиране на информацията. Запита се дали госпожа Уийкс беше от онези, които пищяха, или от другите, които ахкаха. Може би беше от онези, които плачеха.

— Да — отвърна госпожа Уийкс с хладен тон. — Какво мога да направя за вас?

Адам издаде смутен, подобен на кашлица смях. Случваше се понякога. Не всички знаеха за шоуто, макар че наистина беше общоизвестно име напоследък.

— Ами, ние сме кулинарно риалити шоу, което следва пътуванията за проучване на храна на главен готвач…

— Да, знам предаването. — Сега в тона се долавяше нотка на нетърпение. — И с какво мога да ви помогна?

Адам беше малко стъписан. В реакцията й имаше изключително странна нотка на подозрение, все едно мислеше, че това е измама. Или може би нещо по-лошо. Адам не можеше да определи точно.

Побърза да изясни:

— Обаждам се, защото „Укритието“ беше избрано за нашето шоу. Нашите шпиони — той се засмя леко — се прибраха, сипейки възторжени хвалебствия за менюто ви и забавленията, които предлагате. Научихме, че сте се сдобили с голяма местна популярност. Много бихме искали да представим вашето заведение — да разпространим мълвата сред всички, които още не са чували за вас.

На това щеше да се хване със сигурност. Като собственичка на една трета от ресторанта тя сигурно вече пресмяташе мислено финансовите възможности. Той зачака първия писък.

Нищо.

Все още чуваше звънтенето, кълцането, мърморенето, а в далечината — лая на две кучета. Иначе щеше да помисли, че разговорът е прекъснат. Или че тя му е затворила.

— Ало, госпожо Уийкс?

— Да, тук съм.

— Ами, тогава, ъъ, поздравления. Планираме да сме във вашия район през първата част от следващия месец и можем да проявим известна гъвкавост в рамките на този период, за да се съобразим с вашия график. Чух, че петъчните вечери са специални, така че може би ще е добре да планираме това…

— Съжалявам — господин Копеки ли казахте?

— Да, но ме наричайте Адам, моля ви.

— Съжалявам, Адам, но макар да сме… поласкани, не мисля, че ще е възможно да участваме.

— О — рече Адам. Беше наполовина ахване, наполовина сумтене.

Беше имал няколко случая, в които графикът не можеше да бъде съгласуван, където външни обстоятелства от изключително сериозен вид — сватби, погребения, трансплантации на органи — бяха попречили, но мечтата никога не бе умирала без сериозни усилия от страна на собствениците все пак да осъществят идеята и последвало силно разочарование. Една нещастна жена в Оклахома беше хлипала в слушалката цели пет минути.

— Много ви благодаря, че сте се сетили за нас…

Сякаш това не беше нищо повече от покана за провежданото в задния двор празненство за рождения ден на някой далечен роднина.

— Госпожо Уийкс, не съм сигурен, че си давате сметка как би могло това да се отрази на бизнеса ви. Бих могъл да ви изпратя статистически данни — ще се удивите колко доходоносна може да се окаже появата ви в шоуто.

— Сигурна съм, че сте прав, господин Копеки…

— Какво има, Оли? — намеси се някакъв глас. Беше плътен и много висок.

— Извинете ме за момент — каза госпожа Уийкс на Адам, а после гласът й прозвуча леко приглушено. — Говоря по телефона — каза тя на онзи с високия глас. — От онова шоу — Американска храна или нещо от този род.

— Какво искат?

— Да представят „Укритието“ в предаването си очевидно.

Адам бавно си пое дъх. Може би някой от другите собственици щеше да реагира подобаващо.

— О — рече плътният глас и тонът му напомни на Адам за първия отговор на жената. Равен и безизразен.

Какво й беше лошото на такава новина? Адам изпита чувството, че му въртят номер. Това представата за шега на Бес и Нийл ли беше?

— Наистина ли? — провикна се някой отдалече — нов плътен глас, но по-въодушевен. — Искат да ни включат в шоуто си?

— Да — отвърна госпожа Уийкс. — Но недей…

Няколко ликуващи възгласа прекъснаха онова, което се канеше да каже. Адам не се отпусна. Не можеше да почувства никаква пряка промяна в другия край на линията.

— Искаш ли аз да говоря с него, Оли? — попита високият глас.

— Не, иди да се справиш с тях — каза госпожа Уийкс. — Натаниъл може да има нужда от едно силно питие. Може би сервитьорите също. Аз ще се оправя с това.

— Тъй вярно.

— Извинявам се за прекъсването, господин Копеки — каза госпожа Уийкс: гласът й отново се чуваше ясно. — И наистина много ви благодаря за предложението. Много съжалявам, че няма да стане.

— Не разбирам. — Адам долови спадането на ентусиазма в собствения си тон и беше сигурен, че и тя го е усетила. — Можем да проявим гъвкавост, както казах. Никога… никога не съм попадал на някого, който не иска това.

Сега тонът й беше по-оживен — успокояващ, мил:

— И ние абсолютно бихме искали това, ако беше възможно. Разбирате ли… — Кратка пауза. — Има един проблем, правен проблем, с който се опитваме да се справим. Имуществен спор с бившата приятелка на моя девер. Не можем да уточним за бизнес заем ли е ставало въпрос, или за личен подарък? Разни такива тъпотии, схващате картинката. Всичко е много деликатно — досадно, нали знаете, и за момента никое внимание от пресата няма да ни се отрази добре. Не трябва да се набиваме на очи. Надяваме се, че разбирате. Наистина сме много поласкани.

Той чу как гръмогласният брат спори с някого отзад; още лай и няколко тихи мърморения, които прозвучаха като оплаквания.

Така по биваше. Конкретна причина, макар да не разбираше напълно как включването на ресторанта в шоуто можеше да се отрази неблагоприятно на някакъв юридически въпрос… освен ако не смятаха, че може да им се наложи да изплатят някакъв процент от стойността на заведението?

— Съжалявам да го чуя, госпожо Уийкс. Може би някога в бъдеще? Мога да ви дам моя…

— Абсолютно. Много ви благодаря. Ще ви потърся, ако някога бъдем в състояние да приемем.

Връзката прекъсна. Дори не го беше оставила да й даде телефонния си номер.

Адам се взря в книжата пред себе си за няколко секунди, опитвайки се да се отърси от чувството, много подобно на това да бъдеш отхвърлен, след като си се примолил на някое момиче да те придружи на училищните танци.

Минаха няколко минути, докато се взираше в телефона. Накрая тръсна глава и посегна към папката с резервните варианти. Хората от кафенето в Паркър щяха да са изключително признателни, че са били избрани. Адам имаше нужда от няколко хубави писъка.