Стефани Майър
Химикът (2)

2

Докато седеше в очакване Карстън да се появи, тя си мислеше за другите пъти, когато департаментът се беше опитвал да я убие.

Барнаби — д-р Джоузеф Барнаби, нейният ментор, последният приятел, когото бе познавала — я беше подготвил за първия опит. Но въпреки цялата му далновидност, планиране и дълбоко вкоренена параноя единствено баналният късмет под формата на допълнителна чаша черно кафе й беше спасил живота.

Тогава от известно време не спеше добре. На този етап работеше с Барнаби вече от шест години и някъде малко след изтичането на половината от това време той й бе разказал подозренията си. Отначало не беше искала да повярва, че може да е прав. Вършеха работата си само според указанията и я вършеха добре. Не можеш да мислиш за това като за дългосрочна ситуация, настояваше той, макар да беше в същото подразделение от седемнайсет години. Хората като нас, хора, които трябва да знаят неща, които никой не иска да знаем… в крайна сметка ние ставаме неудобни. Не е нужно да правиш нещо погрешно. Може да си напълно надежден. Те са онези, на които не можеш да се довериш.

Дотук с работата за добрите.

Подозренията му бяха станали по-конкретни, после се бяха преобразили в планиране, което беше еволюирало във физическа подготовка. Барнаби твърдо вярваше в подготовката — не че беше имал някаква полза от нея в крайна сметка.

Стресът беше започнал да ескалира в онези последни месеци, докато датата за масовото напускане наближаваше, и което не бе изненадващо — тя бе имала проблеми със спането. В онази конкретна априлска сутрин й бяха нужни две чаши кафе вместо обичайната една, за да задейства мозъка си. Да добавим тази допълнителна чаша към по-малкия от обичайното пикочен мехур в по-дребното й от обичайното тяло, и в крайна сметка ето ви една докторка, тичаща презглава към тоалетната, твърде забързана дори за да излезе от компютърната мрежа, вместо да си седи на бюрото. И точно там се беше намирала, когато смъртоносният газ проникна през отдушниците в лабораторията. Барнаби беше точно където се предполагаше да бъде.

Писъците му бяха последният му дар за нея, последното му предупреждение.

И двамата бяха сигурни, че когато ударът дойдеше, нямаше да се случи в лабораторията. Така беше твърде сложно. Мъртвите тела обикновено водеха до някоя и друга неодобрително повдигната вежда и умните убийци се опитваха да държат подобни доказателства възможно най-далече от себе си. Не нанасяха удар, когато жертвата беше в собствената им всекидневна.

Трябваше да е наясно, че никога не бива да подценява арогантността на хората, които я искаха мъртва. Тях не ги беше грижа за закона. Бяха в твърде топли отношения с хората, които създаваха тези закони. Трябваше, освен това и да зачете силата на неподправената глупост да завари един умен човек напълно неподготвен.

Следващите три опита бяха по-директни. Професионални изпълнители на мокри поръчки, предполагаше тя предвид факта, че всеки от тях беше действал сам. Само мъже до този момент, макар винаги да съществуваше възможността в бъдеще да се появи и жена. Един мъж се беше опитал да я застреля, вторият — да я намушка, третият — да й пръсне мозъка с метален лост. Никой от тези опити не бе довел до някакъв резултат, защото всичките бяха извършени върху възглавници. А после нападателите бяха умрели.

Невидимият, но силно разяждащ газ безшумно беше нахлул в малката стая — нужни бяха около две секунди и половина веднъж щом връзката между жиците се прекъснеше. След това на наемния убиец му оставаха приблизително още пет секунди живот в зависимост от ръста и теглото му. Тези пет секунди едва са били приятни.

Сместа, която приготвяше във ваната си, не беше същото, което бяха използвали за Барнаби, но се доближаваше достатъчно. Това бе най-простият известен й начин да убие някого толкова бързо и толкова болезнено. И беше подлежащ на подновяване ресурс за разлика от голяма част от оръжията й. Трябваше й само добър запас от праскови и магазин за материали за поддържане на басейни. Нищо, което изискваше ограничен достъп или дори пощенски адрес; нищо, което преследвачите й можеха да проследят.

Наистина я вбесяваше мисълта, че отново бяха успели да я открият.

Беше бясна, откакто се събуди вчера, и само се вбесяваше все повече с отминаването на часовете, докато правеше приготовленията си.

Беше се заставила да дремне, а после шофира през цялата следваща нощ с удобна кола, която нае, използвайки много ненадежден документ за самоличност на името на някоя си Тейлър Голдинг и наскоро придобита кредитна карта на същото име. Рано тази сутрин беше пристигнала в града, в който най-малко искаше да бъде, и това беше усилило гнева й до следващото ниво. Върна колата в един офис на „Херц“ близо до Националното летище „Роналд Рейгън“, после отиде през улицата до друга компания и нае нова кола с регистрационни номера от окръг Колумбия.

Преди шест месеца щеше да напрани нещата по различен начин. Да си събере вещите от малката къща, която наемаше, да продаде сегашната си кола чрез крейгслист^[1], да купи нова, като плати в брой, от някой редови гражданин, който не водеше документация, а после да шофира безцелно няколко дни, докато открие средно голям град, който й се струва подходящ. После щеше да подеме процеса по оцеляването отново, съвсем отначало.

Но сега съществуваше тази глупава, извратена надежда, че Карстън казва истината. Много слаба надежда. Сама по себе си вероятно нямаше да е достатъчна мотивация. Имаше нещо друго — дребно, но дразнещо безпокойство, че е пренебрегнала някаква отговорност.

Барнаби й беше спасил живота. Няколкократно. Всеки път, щом оцелееше след поредния опит за покушение, то беше, защото той я беше предупредил, беше я обучил, бе я подготвил.

Ако Карстън я лъжеше — а тя беше 97 процента сигурна, че е така — и подготвяше засада, тогава всичко, което бе казал, беше лъжа. Включително частта за това, че имат нужда от нея. А ако нямаха нужда от нея, това означаваше, че бяха намерили някого другиго да свърши работата, някого толкова добър, колкото би била тя.

Доколкото знаеше, можеха да са я заменили отдавна, можеше да са ликвидирали цяла поредица служители, но се съмняваше. Макар отделът да разполагаше с пари и достъп, онова, което не достигаше, бе личен състав. Отнемаше време да се открие, култивира и обучи ценен кадър като Барнаби или самата нея. Хора с такива умения не се създаваха в епруветки.

Тя беше имала Барнаби, който да я спасява. Кой щеше да спасява тъпото хлапе, което бяха вербували след нея? Новодошлият щеше да е блестящ точно каквато беше тя, но щеше да е сляп за най-важния елемент. Забравете идеята да служите на страната си, забравете спасяването на невинни животи, забравете високотехнологичните прибори и новаторската, разкриваща неподозирани възможности наука, и неограничения бюджет. Забравете седемцифрената заплата. Какво ще кажете за умението да се опазите да не бъдете убити? Несъмнено онзи, който сега заемаше предишната й позиция, нямаше и най-малка представа, че самото му оцеляване е под въпрос.

Искаше й се да имаше как да предупреди този човек. Дори и ако не можеше да отдели цялото време, което Барнаби бе посветил, за да й помага. Дори ако това можеше да е само един разговор. Ето така се отплащат на хора като нас. Имайте готовност.

Но това не беше вариант.

Прекара сутринта в още приготовления. Регистрира се в „Брейскот“, малък бутиков хотел, под името Кейси Уилсън. Документът за самоличност, който използва, не беше много по-убедителен от този на Тейлър Голдинг, но две от телефонните линии звъняха, докато се регистрираше, и заетата служителка на рецепцията не внимаваше особено. Тя каза на Кейси, че толкова рано през деня има свободни стаи, но ще трябва да плати за още един ден, тъй като регистрирането започвало чак в три. Кейси се съгласи безропотно на това условие. Служителката изглеждаше облекчена. Усмихна се на Кейси, поглеждайки я истински за пръв път. Кейси овладя трепването си. Нямаше значение дали това момиче ще запомни лицето й; Кейси щеше да си придаде достатъчно запомнящ се вид в следващия половин час.

Тя умишлено използваше имена, универсални за двата пола. Това беше една от стратегиите, които беше прихванала от папките със случаи, които й даваше Барнаби — нещо, което истинските шпиони правеха, но беше също и проява на благоразумие; нещо, което авторите на художествена литература също бяха открили. Логиката беше, че ако хората издирваха жена в този хотел, щяха да започнат с очевидно женските имена в регистъра от рода на Дженифър и Кати. Може би щеше да им трябва още един рунд, за да стигнат до имена като Кейси, Тери и Дрю. Всякакво време, което можеше да си откупи, беше добре дошло. Една допълнителна минута в повече можеше да й спаси живота.

Кейси поклати глава към услужливото пиколо, което пристъпи към нея да предложи услугите си, и затъркаля единствения си малък куфар на колелца след себе си към асансьора. Държеше лицето си извърнато от камерата в контролния панел. Щом влезе в стаята, отвори чантата и измъкна голямо дипломатическо куфарче и черна платнена чанта с цип отгоре. Ако не се брояха тези две неща, куфарът й бе празен.

Съблече блейзъра, който придаваше на тънкия й сив пуловер и обикновения черен панталон професионален вид, и го окачи. Пуловерът беше захванат с топлийки отзад, за да прилепва плътно по тялото й. Свали топлийките и остави пуловера да се разшири около нея като торба, променяйки я в малко по-дребна, може би по-млада жена. Свали си червилото и изтри по-голямата част от грима на очите си, после провери ефекта в голямото огледало над тоалетката. По-млада, уязвима; торбестият пуловер намекваше, че се крие в него. Помисли си, че ще свърши работа.

Ако хотелският управител, с когото отиваше да се срещне, беше жена, щеше да действа малко по-различно, навярно да се опита да добави няколко фалшиви синини с помощта на сини и черни сенки за очи, но името върху картончето на бюрото долу беше Уилям Грийн и тя не мислеше, че ще е нужно да влага допълнително време.

Планът не беше идеален и това я смущаваше. Щеше да й хареса да има още една седмица просто да преговори всички възможни последствия. Но това беше най-добрият вариант, който можеше да задвижи с времето, с което разполагаше. Вероятно беше прекомерно сложен, но сега беше твърде късно да го премисли.

Обади се на рецепцията и попита за господин Грийн. Свързаха я бързо.

— Уилям Грийн на телефона — с какво мога да ви помогна?

Гласът беше сърдечен и пресилено топъл. В ума й веднага изплува образът на моржоподобен мъж, включително рунтавите мустаци.

— О, да, надявам се, че не ви притеснявам…

— Не, разбира се, че не, госпожице Уилсън. Тук съм, за да помагам по всеки възможен начин.

— Наистина се нуждая от помощ, но може да прозвучи малко странно… Трудно е да обясня.

— Не се безпокойте, госпожице, сигурен съм, че мога да ви съдействам. — Звучеше изключително уверен. Това я накара да се запита какви ли странни молби беше получавал преди.

— О, божичко — поколеба се тя. — Това може би ще е по-лесно на живо? — Изрече го като въпрос.

— Разбира се, госпожице Уилсън. За щастие, ще бъда на разположение след петнайсет минути. Офисът ми е на първия етаж, точно зад ъгъла след рецепцията. Това устройва ли ви?

Възбудена и облекчена.

— Да, много ви благодаря.

Прибра чантите в дрешника и внимателно отброи банкнотите, които й трябваха, от запасите си в голямото куфарче. Пъхна ги в джоба си, после изчака тринайсет минути. Качи се по стълбите, за да избегне камерите в асансьора.

Когато господин Грийн я въведе в кабинета си без прозорци, тя бе развеселена да види, че образът, който бе изградила в ума си, не беше толкова далече от реалността. Нямаше мустаци — нямаше нито едно косъмче с изключение на едва загатнатите бели вежди, но във всички други отношения напомняше за морж.

Не беше трудно да се престори на изплашена и когато преполови историята за склонния си към насилие бивш приятел, който бил отмъкнал фамилните наследствени скъпоценности, разбра, че го беше спечелила. Той се наежи по много мъжкарски начин с вид, сякаш му се искаше да дръпне една гневна тирада по адрес на онези чудовища, които удрят малки жени, но през повечето време запази спокойствие, ако не се брояха няколко уверения от типа: Тц, тц, ще се погрижим добре за вас, тук сте на сигурно място. Вероятно щеше да й помогне и без щедрия бакшиш, който му даде, но това със сигурност не навреди. Той се закле да уведоми само хората от персонала, които бяха част от плана й, и тя му благодари топло. Той й пожела всичко добро и предложи да повика полицията, ако това ще помогне. Кейси призна много натъжено колко безрезултатни са били намесата на полицията и ограничителните заповеди в миналото. Намекна, че може да се справи с това сама, стига да има помощта на едър, силен мъж като господин Грийн. Той бе поласкан и припряно излезе да подготви всичко.

Това не бе единственият път, когато бе изиграла тази карта. Най-напред я беше предложил Барнаби, когато планът им за бягство бе стигнал етапа на последно изпипване. Отначало тя настръхна при тази представа, обидена по някакъв смътен начин, но Барнаби винаги беше практичен. Тя беше дребна и беше от женски пол; в умовете на много хора това винаги я превръщаше в аутсайдер. Защо да не използва възприемането си в своя помощ? Да се преструва на жертва, за да предотврати превръщането си в такава.

Кейси се върна в стаята си и се преоблече в дрехите, които бе задържала в куфарчето, като замени пуловера си с впита, черна тениска с шпиц деколте и добави дебел черен колан със сложно сплетена кожена украса. Всичко, което съблече, трябваше да се побере обратно в дипломатическото куфарче, защото изоставяше куфара и нямаше да се връща повече в този хотел.

Вече беше въоръжена; никога не излизаше, без да вземе известни предпазни мерки. Но сега премина към версията за повишена бдителност на личната си защита, въоръжавайки се буквално до зъби или всъщност до зъб: вмъкна фалшива коронка, пълна с вещество, далеч по-малко болезнено от цианида, но точно толкова смъртоносно. Това неслучайно беше най-старият номер на света: наистина действаше. А понякога последният ход, с който разполагаш, беше трайно да се изтръгнеш от ръцете на враговете си.

В горния край на презрамката на голямата черна платнена чанта имаше две орнаментирани парчета дърво. Вътре в чантата бяха специалните й бижута в малки подплатени кутийки.

Всяко бижу беше уникално и незаменимо. Никога повече нямаше да има нужния достъп, за да се сдобие с изящни инструменти като тези, затова много внимаваше със съкровищата си.

Три пръстена — един от розово злато, един от жълто злато, един сребърен. Всичките имаха малки шипове, скрити под хитроумно изработени въртящи се дюзи. Цветът на метала показваше с какво вещество е покрит шипът. Много прямо, вероятно очаквано от нея.

След това обиците, с които винаги се отнасяше с деликатно внимание. Не би рискувала да ги носи за тази част от пътуването; щеше да изчака, докато се приближи до мишената си. Щом ги сложеше, трябваше да движи главата си много внимателно и обмислено. Изглеждаха като обикновени стъклени сфери, но стъклото беше толкова тънко, че един висок тон можеше да го пръсне особено ако малките сфери вече бяха под вътрешен натиск. Ако някой я сграбчеше за врата или главата, стъклото щеше да се пръсне с тих пукот. Тя щеше да задържи дъха си — което с лекота можеше да прави в продължение на минута и петнайсет секунди — и да затвори очи, ако е възможно. Нападателят й нямаше да се сети да направи това.

Окачи на врата си възголям сребърен медальон. Много биеше на очи и щеше да привлече вниманието на всекиго, който знаеше коя е тя в действителност. В него нямаше нищо смъртоносно обаче; беше само начин за отвличане на вниманието от истинските опасности. Вътре имаше снимка на хубаво момиченце с пухкава, сламеноруса коса. Цялото име на детето беше изписано на ръка на гърба на снимката; приличаше на нещо, което една майка или леля би носила. Точно това момиче обаче беше единственото внуче на Карстън. Евентуално, ако вече беше твърде късно за Кейси, онзи, който намереше тялото й, щеше да е истинско ченге, което поради липсата на нещо, което да я идентифицира, щеше да е принудено да задълбае в това доказателство и да свърже убийството й точно с изначалния виновник за него. Това вероятно нямаше да навреди истински на Карстън, но можеше да му създаде известни неудобства, можеше да го накара да се почувства застрашен или да се разтревожи, че тя беше издала друга информация другаде.

Защото тя знаеше достатъчно за скрити катастрофи и засекретени ужаси, за да направи много повече, отколкото просто да създаде неудобство на Карстън. Но дори сега, три години след предишната си смъртна присъда, не беше започнала да приема спокойно представата за предателството или съвсем реалната възможност да предизвика паника. Нямаше как да предвиди потенциалите щети от разкритията си, вредата, която можеха да причинят на невинни граждани. Затова се беше задоволила просто да накара Карстън да мисли, че е направила нещо толкова безразсъдно; може би тревогата щеше да му докара аневризъм. Красив малък медальон с капаче, пълен с капките на отмъщението, за да направи изгубването на играта по-привлекателно.

Кордата, към която бе прикрепен медальонът обаче, бе смъртоносна. Имаше силата на опън на самолетен кабел в съответствие с големината си и като нищо беше достатъчно здрава, за да послужи като гарота за нечие удушаване. Затваряше се с магнит вместо със закопчалка — нямаше желание да бъде омотана като в ласо със собственото си оръжие. Дървените украси върху презрамката на чантата й имаха прорези, в които се вместваха краищата на кордите; веднъж щом кордата се наместеше, дървените парчета се превръщаха в дръжки. Физическата сила не беше първият й избор, но щеше да е неочаквано. Щеше да има предимство, ако беше готова.

В сложно изплетените украси на черния й кожен колан бяха скрити няколко спринцовки на пружина. Можеше да ги изважда поотделно или да завърти механизъм, който щеше да разкрие всички остри краища едновременно, ако един евентуален нападател я притиснеше плътно към тялото си. Сместа от различните вещества нямаше да се отрази добре на организма му.

Скалпели с облепени с тиксо ръбове бяха пъхнати в джобовете й.

Стандартни тънки автоматични ножове, един, който се отваряше напред, един отзад.

Два метални флакона с надпис „лютив спрей“ в чантата й — единият наистина съдържащ точно това, другият с нещо с по-траен обезсилващ ефект.

Красиво шишенце за парфюм, което изпускаше газ, а не течност.

Предмет с вид на тубичка с балсам за устни в джоба й.

И още няколко забавни варианта просто за всеки случай. Плюс дребните неща, които беше донесла, ако има късмет за не твърде вероятния изход — успешния. Яркожълта мека бутилка с форма на лимон, кибрит, малък пожарогасител. И пари в брой, в изобилие. Пъхна в платнената чанта електронна карта за вратата на стаята; нямаше да се връща в този хотел, но ако нещата минеха добре, някой друг щеше.

Трябваше да се движи внимателно, когато бе в такова пълно снаряжение, но се беше упражнявала достатъчно, за да има уверена походка. Бе успокояващо да знае, че ако някой я принудеше да върви не толкова внимателно, той щеше да си изпати повече.

Излезе от хотела, кимвайки на служителката, която я бе регистрирала, с дипломатическо куфарче в едната ръка и черната платнена чанта, преметната през ръката й. Влезе в колата си и подкара към претъпкан парк близо до средата на града. Остави колата на паркинга на разположена в съседство редица от магазини в северния край и влезе в парка.

Познаваше доста добре този парк. Близо до югоизточния ъгъл имаше тоалетна и сега тя влезе в нея. Както очакваше, по средата на сутринта в учебен ден тя беше празна. Извади от куфарчето нов кат дрехи. Имаше също навита на руло раница и още някои аксесоари. Тя се преоблече, прибра предишните си дрехи в куфарчето, а после натика него и платнената чанта в голямата раница.

Когато излезе от тоалетната, вече не можеше веднага да бъде разпозната като жена. Запъти се с отпусната походка към южния край на парка, с отпуснати колене, концентрирайки се да попречи на бедрата си да се поклащат и да я издадат. Макар привидно никой да не гледаше, винаги беше по-разумно да се държи, сякаш я наблюдаваха.

Паркът започна да се пълни, когато наближи време за обяд, както бе знаела, че ще стане. Никой не обръщаше внимание на хлапето с невъзможен за определяне пол, което седеше на една пейка в сянката и бясно изпращаше есемеси по смартфон. Никой не се доближи достатъчно, за да види, че телефонът не беше включен.

От другата страна на улицата, срещу пейката, беше любимото място за обяд на Карстън. Не беше мястото за среща, което беше предложила. Освен това беше подранила с пет дни.

Зад мъжките тъмни очила очите й оглеждаха тротоарите. Това можеше и да не сработи. Може би Карстън си беше променил навиците. Навиците бяха в края на краищата опасни неща. Като очакването на безопасност.

Беше пресяла съветите, които както истинските истории, така и романите даваха относно дегизировката, като винаги се съсредоточаваше върху благоразумните неща. Не нахлузвай платиненоруса перука и високи токчета само защото си ниска брюнетка. Не мисли как да изглеждаш като противоположност на себе си; мисли как да не биеш на очи. Помисли какво привлича внимание — като блондинките и тънките остри токчета — и го избягвай. Възползвай се от силните си страни. Понякога това, което според теб те прави непривлекателен, може да те опази жив.

Навремето, когато животът беше нормален, бе мразела момчешката си фигура. Сега се възползваше от нея. Ако навлечеш торбест вълнен пуловер и чифт износени джинси с един номер по-големи, всички погледи, които търсеха жена, можеше да се плъзнат незаинтересовано над момчето. Косата й бе къса като на момче и лесна за криене под бейзболна шапка, а обутите един върху друг няколко чифта чорапи в чифт твърде големи маратонки „Рийбок“ придаваха на краката й онзи вид като на твърде големи тромави лапи на кученце, типичен за средностатистическия тийнейджър. Някой, който наистина погледнеше внимателно лицето й, можеше да забележи известни несъответствия. Но защо някой би погледнал? Паркът се изпълваше с хора от всякаква възраст и пол. Тя не се открояваше, а никой, който я издирваше, не би очаквал да е тук. Не се беше връщала в окръг Колумбия след първия опит на отдела да я убие.

Това не беше най-силната й страна — да напуска паяжината си, да ловува. Но поне беше нещо, в което беше вложила предварителна мисъл. Повечето неща, които правеше през един обичаен ден, изискваха само малка част от вниманието и интелигентността й. Останалата част от ума й вечно обмисляше и разработваше възможности, представяше си възможни сценарии. Сега това й вдъхна малко повече увереност. Действаше, придържайки се към мисловна карта, която бе създавала в продължение на месеци.

Карстън не си беше променил навиците. Точно в 12 и 15 седна до метална маса в едно бистро пред чашата си с кафе. Беше избрал ъгловата маса, за да може да бъде напълно прикрит от сянката на чадъра, както беше очаквала. Едно време Карстън беше червенокос. Вече нямаше много коса, но все още имаше типичния цвят на кожата.

Сервитьорката му махна, кимна към бележника в ръката си, после се върна вътре. Значи той си имаше обичайна поръчка. Още един навик, който можеше да убие човек. Ако Кейси бе искала смъртта на Карстън, можеше да успее да го постигне, без той изобщо да узнае, че е била там.

Тя стана, натика телефона в джоба си и преметна раницата на едното си рамо.

Тротоарът водеше зад издигнат терен и няколко дървета. Карстън не можеше да я види тук. Беше време за нова маскировка. Стойката й се промени. Смъкна шапката. Изхлузи широкия вълнен пуловер, който бе навлякла върху тениската. Затегна колана и нави най-долните няколко сантиметра от крачолите на джинсите, така че да имат вид, сякаш са преправени от мъжка кройка. Маратонките „Рийбок“ бяха свалени и заместени със спортно-елегантните дамски обувки без пета от раницата. Извърши всичко това небрежно, сякаш й беше горещо и просто беше решила да се поразсъблече. Времето правеше това правдоподобно. Случайните зяпачи може и да бяха изненадани да видят момиче под това подчертано мъжко облекло, но се съмняваше, че този момент ще се задържи в нечия памет. Днес в парка можеха да се видят множество по-екстремни стилове. Слънчевата светлина наистина винаги изкарваше на показ странните птици в окръг Колумбия.

Отново преметна през рамо платнената си чанта. Пусна раницата зад едно намиращо се по-встрани дърво, докато никой не гледаше. Ако някой я намереше, вътре нямаше нищо, без което не би могла да преживее.

Достатъчно сигурна, че никой не може да я види, добави перука, а после, най-накрая, внимателно намести обеците си.

Можеше да се изправи срещу Карстън в момчешкото си облекло, но защо да издава тайни? Защо да му позволява да я свърже с проведеното от нея наблюдение? Тоест ако изобщо бе забелязал момчето. Можеше скоро отново да й се наложи да се дегизира като момче, така че нямаше да пропилява този образ сега. И можеше да спести известно време, като носи същия костюм като в хотела, но ако не беше направила промени във външността си, образът й, заснет от свързаните в затворена мрежа охранителни камери в хотела, можеше лесно да бъде свързан с кадрите от всички обществени или частни камери, които я улавяха сега. Отделяйки допълнително време за външността си, беше прекъснала възможно най-много брънки по веригата; ако някой се опитваше да открие момчето или бизнесдамата, или случайния посетител в парка, каквато бе тя сега, щеше да му се наложи да проследи доста заплетена следа.

С женските дрехи й беше по-хладно. Остави лекия ветрец да изсуши потта, която се събираше под пуловера от изкуствена материя, а после излезе на улицата.

Приближи го в гръб, вървейки по същия път, по който беше минал той няколко минути по-рано. Храната му беше пристигнала — пилешко с пармезан — и той, изглежда, беше изцяло погълнат от консумирането й. Тя обаче знаеше, че Карстън по-добре от нея умееше да си придава вид на нещо, което не е.

Смъкна се в стола срещу него без излишен шум. Устата му беше пълна със сандвич, когато вдигна очи.

Знаеше, че той е добър актьор. Предполагаше, че щеше да скрие истинската си реакция и да демонстрира желаната емоция, преди да е успяла да зърне първата. Тъй като той въобще не изглеждаше изненадан, предположи, че го бе заварила напълно неподготвен. Ако я беше очаквал, щеше да се държи, сякаш внезапното й появяване го е шокирало. Но това, спокойният поглед през масата, неразширените очи, методичното дъвчене — това означаваше, че овладява изненадата си. Беше почти 90 процента сигурна.

Тя не каза нищо. Просто срещна безизразния му поглед, докато той свърши да дъвче хапката от сандвича си.

— Предполагам, че би било твърде лесно просто да се срещнем, както планирахме — каза той.

— Твърде лесно за снайпериста ти със сигурност. — Изрече думите непринудено, със същия тон като него. Всеки, който ги подслушваше, би сметнал казаното за шега. Но другите две групи обядващи си говореха и се смееха високо; хората, минаващи покрай тях по тротоара, бяха със слушалки или обсебени от телефоните си. Никой, освен Карстън не се интересуваше какво казва тя.

— Това никога не е било мое дело, Джулиана. Сигурно го знаеш.

Беше неин ред да се престори, че не е изненадана. От толкова отдавна никой не се беше обръщал към нея с истинското й име, че й прозвуча като име на непозната. След първоначалното сепване почувства лека вълна на удоволствие. Беше хубаво, че името й й звучеше чуждо. Това означаваше, че се справя както трябва.

Очите му се стрелнаха за миг към очевидната й перука — всъщност беше доста подобна на истинската й коса, но сега той щеше да заподозре, че тя крие нещо много различно. После се насили отново да насочи очи към нейните. Изчака за отговор още един миг, но когато тя не каза нищо, той продължи, грижливо подбирайки думите си.

— Ъъ… страните, които решиха, че е по-добре да се… оттеглиш… изпаднаха в немилост. Преди всичко това изобщо не беше популярно решение, а сега онези от нас, които винаги са били несъгласни, вече не са под властта на тези страни.

Можеше да е вярно. Вероятно не беше.

Той отговори на скептицизма в очите й.

— Имала ли си някакви… неприятни тревоги в изминалите девет месеца?

— А аз пък си мислех, че просто съм станала по-добра от вас в играта на криеница.

— Свършено е, Джули. Правотата надви мощта.

— Обичам щастливите завършеци. — Тежък сарказъм.

Той трепна, наранен. Или преструвайки се на наранен.

— Не толкова щастливи, колкото всичко това — каза бавно. — Един щастлив край щеше да означава, че не бих се свързал с теб. Щяхме да те оставим на мира до края на живота ти. И той щеше да е дълъг, доколкото това е във властта ни.

Тя кимна, сякаш беше съгласна, сякаш вярваше на това. В старите времена винаги беше приемала, че Карстън е точно такъв, какъвто даваше вид, че е. Дълго време той беше лицето на добрите. Сега беше почти забавно по някакъв странен начин, като игра, да се опитва да разшифрова какво всъщност означаваше всяка дума.

Само че тогава се появи тихото гласче, което попита: Ами ако няма никаква игра? Ами ако това е вярно… ако бих могла да бъда свободна?

— Ти беше най-добрата, Джулиана.

— Д-р Барнаби беше най-добрият.

— Знам, че не искаш да чуваш това, но той никога не е имал твоя талант.

— Благодаря ти.

Той повдигна вежди.

— Не за комплимента — уточни тя. — Благодаря ти, задето не се опита да ми кажеш, че смъртта му е била нещастен случай. — Всичко това все още с безгрижния тон.

— Беше лош избор, мотивиран от параноя и нелоялност. Човек, готов да издаде партньора си, винаги си представя, че партньорът му крои заговори точно по същия начин. Непочтените хора не вярват, че съществуват почтени.

Тя запази каменно изражение, докато той говореше.

Никога в трите години на постоянно бягане не беше издала дори една тайна, в която бе посветена. Нито веднъж не беше дала на преследвачите си каквото и да било основание да я мислят за изменница. Дори и когато се опитваха да я убият, тя им беше останала вярна. А това не беше имало значение за нейния отдел, абсолютно никакво.

Не бяха много нещата, които имаха значение за тях. Разсея се за момент от спомена колко близо се беше намирала до онова, което търсеше, до мястото, на което вече можеше да е стигнала в най-непосредствената си област на проучване и създаване, ако не я бяха прекъснали. Очевадно проектът също не беше имал значение за тях.

— Но сега собствената им глупост рикошира право в нелоялните им лица — продължи Карстън. — Защото така и не намерихме някой толкова добър като теб. По дяволите, така и не намерихме човек дори наполовина толкова добър като Барнаби. Удивен съм как хората могат да забравят, че истинският талант е дефицитна стока.

Зачака, явно надявайки се, че тя ще заговори, ще попита нещо, ще издаде някакъв признак на интерес. Тя просто се взираше любезно в него — така, както някоя жена би гледала непознатата касиерка, която маркира покупките й.

Той въздъхна, а после се наклони към нея, внезапно напрегнат.

— Имаме проблем. Имаме нужда от отговори, каквито единствено ти можеш да ни дадеш. Не разполагаме с никой друг, който може да свърши тази работа. А не можем да се издъним с тази задача.

— Ти, не ние — каза тя просто.

— Познавам те по-добре от това, Джулиана. Теб те е грижа за невинните.

— Беше ме грижа. Може да се каже, че тази част от мен беше убита.

Карстън трепна отново.

— Джулиана, съжалявам. Винаги съм съжалявал. Опитах се да ги спра. Бях толкова облекчен, когато ти се изплъзна между пръстите им. Всеки път, когато се изплъзваше през пръстите им.

Неволно бе впечатлена, че той признаваше всичко това. Никакви отричания, никакви оправдания. Никакви очаквани реплики от рода на Беше просто злощастен инцидент в лабораторията. Никакво Не бяхме ние; бяха врагове на държавата. Никакви истории, само признание.

— А сега всички съжаляват. — Гласът му се сниши и тя трябваше да напрегне слух, за да различи думите му. — Защото не разполагаме с теб и ще загинат хора, Джулиана. Хиляди хора. Стотици хиляди.

Този път той изчака, докато тя обмисляше чутото. Отне й няколко минути да го разгледа от всички възможни ъгли.

Сега тя също заговори тихо, но се постара в гласа й да не проличи интерес или емоция. Само изтъкване на очевидни факти, за да придвижи разговора напред.

— Познаваш някого, който има жизненоважна информация.

Карстън кимна.

— Не можеш да отстраниш този човек, защото това би дало на други да разберат, че знаеш за тях. Което ще ускори предприемането на действия, които би предпочел да не се случват.

Ново кимване.

— Говорим за лоши неща, нали?

Въздишка.

Нищо не вълнуваше отдела така, както тероризмът. Бяха я вербували, преди напълно да се е слегнал прахът от емоциите над дупката, където се бяха издигали Кулите близнаци. Предотвратяването на тероризма винаги бе представлявало главния компонент от работата й — най-доброто основание за нея. Освен това заплахата от тероризъм беше манипулирана, преобръщана и изопачавана, докато към края тя до голяма степен беше изгубила вяра в идеята, че наистина върши патриотична работа.

— И мащабно средство — каза тя: не беше въпрос. Най-голямата заплаха винаги беше тази — че в някакъв момент някой, който истински мразеше Съединените щати, щеше да се добере до ядрено оръжие. Това беше тъмната сянка, която криеше професията й от очите на света и я правеше толкова незаменима независимо колко много редовият американски гражданин искаше да мисли, че тя не съществува.

И това се бе случвало — повече от веднъж. Хората като нея бяха предотвратявали превръщането на тези ситуации в огромни човешки трагедии. Беше компромисно решение. Малък ужас срещу всеобщо изтребление.

Карстън поклати глава и внезапно в бледите му очи се появи отчаяно изражение. Тя не се сдържа и леко потръпна вътрешно, когато осъзна, че това беше вариант номер две. Имаше само две неща, които будеха толкова голям страх.

Биологично е. Не изрече думите на глас, само ги оформи с устни.

Мрачното изражение на Карстън беше отговорът, който й трябваше.

Тя сведе поглед за момент, като преся всичките му отговори и ги сведе до две колонки, два списъка с възможности в ума й. Колонка едно: Карстън беше талантлив лъжец, който говореше неща, за които смяташе, че ще я мотивират да отиде на място, където хората бяха по-добре подготвени да елиминират Джулиана Фортис завинаги. Той мислеше бързо в крачка, дърпайки най-чувствителните й струни.

Колонка две: Някой разполагаше с биологично оръжие за масово унищожение, а съответните власти не знаеха къде се намира то или кога щеше да бъде използвано. Но познаваха някого, който знаеше.

Суетата имаше известна тежест и наклони леко везните. Знаеше, че е добра. Беше вярно, че вероятно не бяха намерили някого по-добър.

И въпреки това би заложила на колонка едно.

— Джулс, не те искам мъртва — каза той тихо, досещайки се в каква посока се движеше мисълта й. — Нямаше да се свържа с теб, ако случаят беше такъв. Нямаше да искам да се срещна с теб. Защото съм сигурен, че точно в момента разполагаш с поне шест начина да ме убиеш, и с всички причини на света да използваш някой от тях.

— Наистина ли мислиш, че бих дошла само с шест? — попита тя.

Той се намръщи нервно за секунда, после реши да се засмее:

— Потвърждаваш думите ми. Не си търся смъртта, Джулс. Сериозен съм.

Огледа медальона на шията й и тя потисна една усмивка.

Върна се към непринудения си тон:

— Бих предпочела да ме наричаш д-р Фортис. Мисля, че отминахме етапа на галените имена.

Той направи обидена физиономия:

— Не те моля да ми простиш. Трябваше да направя повече.

Тя кимна, макар че отново не се съгласяваше с него, просто придвижваше разговора нататък.

— Моля те да ми помогнеш. Не, не на мен. Да помогнеш на невинните хора, които ще умрат, ако не го сториш.

— Ако умрат, това не тежи на моята съвест.

— Знам, Джу… докторе. Знам. Ще тежи на моята съвест. Но за тях няма да има истинско значение кой е виновен. Те ще са мъртви.

Тя издържа на погледа му. Нямаше да мигне първа.

Изражението му се преобрази в нещо по-мрачно.

— Би ли искала да чуеш какво ще им причини това оръжие?

— Не.

— Може да е твърде много дори за твоята издръжливост.

— Съмнявам се. Но всъщност няма значение. Какво би могло да се случи, е от второстепенно значение.

— Ще ми се да знам какво е по-важно от живота на стотици хиляди американци.

— Ще прозвучи ужасно егоистично, но вдишването и издишването някак са по-важни за мен от всичко друго.

— Не можеш да ни помогнеш, ако си мъртва — каза Карстън безцеремонно. — Взехме си поука. Това няма да е последният път, когато имаме нужда от теб. Няма да допуснем същата грешка отново.

Никак не й беше приятно да се хване на това, но балансът се изместваше още повече. В казаното от Карстън наистина имаше логика. Промените в политиката със сигурност не бяха нещо ново за нея. Ами ако всичко беше вярно? Можеше да се прави на хладнокръвна, но Карстън я познаваше добре. Щеше да й е трудно да преживее катастрофа от такъв мащаб, ако смяташе, че е имало някакъв шанс да успее да направи нещо. В началото именно така я бяха впримчили в може би най-ужасната професия в целия свят.

— Не предполагам, че папките са у теб — каза тя.