Стефани Майър
Химикът (32)

32

Беше странна утрин.

За Алекс беше и много късна утрин. В празната ветеринарна клиника беше спокойно и никой не я смущаваше. По-късно научи, че Фолкстаф се е обадил на персонала си, отменил е всички записани часове и е сложил на прозореца табела с надпис „ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ СПЕШНИ СЕМЕЙНИ ПРОБЛЕМИ“.

Беше странно да се чувства в такава безопасност на подобно място — непознато място, място, където не беше подготвила никакви капани или защити.

Но нещата се бяха променили. В действителност бе мислила само да спаси Кевин, но действията им снощи, освен това бяха променили значително положението им.

Кевин беше енергичен както винаги въпреки факта, че отново бе принуден да седи в канцеларския стол на колелца с увитото си в марля стъпало, повдигнато отгоре. Вал изчезна в мига щом видя Алекс да се настанява на кушетката. Даниел беше затворил очи, за да не обръща внимание на брат си, но бързо се събуди, когато чу гласа на Алекс. Фолкстаф очевидно бе излязъл да обядва. Другите й бяха оставили един бейгъл и сирене крема.

Веднага щом приключи с прегледа на Даниел — който се възстановяваше по-бързо, отколкото някой, който не бе работил с Кевин Бийч, би повярвал — Алекс взе закуската си и вестника, който Фолкстаф беше донесъл заедно с бейгълите. Зачете настървено, докато дъвчеше. Бяха се появили на първата страница — макар че единствено присъстващите в стаята знаеха това.

— Всичко това ми се струва скучно, Оли — оплака се Кевин, като побутваше с една метла стола си, за да прави кръгчета из стаята. — Щеше да е по-забавно да го застрелям.

Голямото заглавие за деня беше фаталният аневризъм на Уейд Пейс. Журналистите едва бяха замълчали почтително за миг, преди да се заловят с догадките каква ще е стратегията на президент Хауланд за намиране на нов партньор в надпреварата.

— Е, успя да застреляш Дивърс.

— Обаче бях твърде стресиран заради Дани, за да се насладя — рече замислено той.

Кевин беше твърде лаконичен в обяснението си как Дивърс бе взел надмощие. Алекс разбираше, че е смутен, но тя нямаше по-ниско мнение за него. Как можеше някой да се подготви за крайностите, към които параноята на Дивърс го бе тласнала? Повече от четирийсет души, разгърнати в три параметъра, единият — на повече от миля от позицията на Дивърс. Щом Дивърс бе натиснал паникбутона, периметрите бяха рухнали. Кевин твърдеше, че ако не бил пренебрегнал предчувствието си и бил взел със себе си един гранатомет, щял да се справи.

В новините нямаше нищо друго, нищо за жестока престрелка в подземен бункер в покрайнините на града. Нито дума за изчезнал заместник-директор на ЦРУ. Никакво споменаване на Карстън, дори не и на придобилото относителна публичност отвличане на внучката му. Може би в утрешните новини.

Кевин не мислеше така.

— Ще кажат, че е било експлозия на газова инсталация или нещо от сорта. Цялата истинска история ще бъде погребана толкова дълбоко, че по-скоро ще обявят Джаки Кенеди за стрелеца в Далас, отколкото нещо от нея да излезе наяве.

Вероятно бе прав.

Не можеха да са 100 процента сигурни, разбира се, и щяха да продължат да се държат предпазливо, но напрежението беше значително намаляло. Алекс знаеше, че щеше да почувства лекотата като слой от хелий под кожата си, ако някога успееше да се убеди да повярва в късмета им.

След обяда Фолкстаф свали шевовете от ухото на Алекс и похвали Даниел за равните бодове, когато Алекс му приписа заслугата. Алекс беше смаяна колко много информация поемаше белокосият старец в крачка. Никой от тях не се беше опитал да обясни необичайните им наранявания или дори да скалъпи някаква история, но Фолкстаф не задаваше въпроси и не прояви очевидно любопитство. Не коментира факта, че Кевин уж трябваше да е умрял в затвора, макар че явно — съобщи й шепнешком Даниел — беше присъствал на погребението. Питаше само за стари познати от детството на момчетата и по-конкретно за животните, които бяха познавали заедно. Макар че едва се бе научила изобщо да разпознава любовта, Алекс си помисли, че може би започваше да си пада съвсем мъничко и по Фолкстаф.

И все пак не можеха да живеят вечно във ветеринарната клиника. Фолкстаф имаше други пациенти. След няколкоминутно обсъждане на варианти Вал изненада Алекс, като предложи да ги приюти отново в просторния си луксозен мезонет сега, когато вече беше безопасно. Срещу заплащане, естествено. Кевин изглеждаше най-шокиран от предложението й.

— Не си въобразявай нищо — каза му тя. — Искам кучето. И всъщност харесвам Алекс и Дани. Почти толкова, колкото не мога да понасям теб. — После го бе целунала — толкова продължително, че всички се почувстваха неудобно. Фолкстаф вежливо се обърна с гръб, но Алекс просто гледаше. Никога нямаше да разбере какво виждаше Вал в Кевин.

* * *

— Такаа… — поде Кевин.

Алекс се извърна от вещите, които подреждаше; все още не беше точно опаковане на багаж. Кевин се облягаше небрежно на рамката на вратата на стаята, която Алекс и Даниел винаги бяха делили в дома на Вал: беше опрял лявата си ръка на горния край на рамката. За секунда Алекс изпита неуместна завист към високите хора като цяло. Напоследък това чувство не беше необичайно за нея, при положение че вечно бе заобиколена от гиганти. Отхвърли го.

— Какво „така“?

— И така, как мина прегледът днес? До какви заключения стигнахте двамата с Фолкстаф?

Не му се налагаше да пита къде е сега Даниел — обичайният гръмогласен тон, с който Даниел изпълняваше серенадите си под душа, щеше да му навлече неприятности, ако другите наематели бяха по-близо. Фазата „Бон Джоуви“ още не беше отминала; в момента особено му допадаше Shot Through the Heart^[1]. Алекс не го намираше за толкова забавно, но се опитваше да не допуска това да я дразни.

— Ветеринарят мисли, че Даниел е в добра форма. Съгласна съм. Вие, Бийч, сте омагьосано племе. — Поклати глава, все още малко стъписана колко бързо и напълно бе оздравял Даниел. — Освен това иска да ти прегледа краката.

Кевин се намръщи:

— Краката ми са си добре.

— Не застрелвай пратеника. Говоря буквално.

Намръщената му гримаса се стопи до нормалното му изражение, но той продължи да стои там на прага, втренчен в нея.

— И тъъй? — повтори тя като ехо.

— И така… имаш ли някакви идеи накъде потегляш сега?

Алекс присви рамене с безразличие.

— Все още нищо твърде конкретно. — Тя се обърна като страхливка отново към износената си мешка и пак прегледа запасите си от химикали, за да се увери, че всички са подобаващо предпазени от разтърсване. Допусна пред себе си, че може би прекаляваше с организирането. Вероятно не беше нужно да са подредени по азбучен ред. Но разполагаше с много време и освен да сърфира из мрежата за възможни нови скривалища, нямаше с какво друго да се занимава. Даниел се бе противопоставил да бъде преглеждан повече от четири пъти дневно.

— Говорила ли си с Дани за това?

Тя кимна, все още с гръб към него.

— Казва, че където и да искам да отида, това го устройва.

— Предполагам, че планира да се присламчи към теб.

Тонът на Кевин беше небрежен, но Алекс знаеше, че сигурно му коства усилие да го поддържа такъв.

— Не бях обсъждала тази част конкретно с него, но да, наистина изглежда, че смята така.

За миг той не каза нищо, а на нея вече наистина не й оставаше какво друго да оправя по чантата. Обърна се бавно с лице към него.

— Да — каза той, — досещах се, че положението ще тръгне в тази посока. — Изражението му излъчваше безразличие. Само очите му разкриваха колко дълбоко е наранен.

Тя не искаше да му разкаже пълната история, но се почувства виновна, задето я премълчава.

— Ако това ще те накара да се почувстваш малко по-добре, той, изглежда, приема по подразбиране, че и ти ще си там.

Веждите на Кевин, обикновено свити, се отпуснаха.

— Наистина ли?

— Да. Не мисля, че си е представял повече раздели на този етап.

Кевин наклони брадичка:

— Мога да разбера това. Хлапето преживя много.

— Възстановява се доста добре.

— Вярно, но не бихме искали да го травматизираме отново. Не искаме да се влоши.

Алекс знаеше накъде бие Кевин с това. Потисна едновременно една въздишка и една усмивка, запазвайки неутрално изражение.

— Вярно — каза със сериозния си лекарски тон. — Може би ще е най-добре да поддържаме обкръжението му възможно най-стабилно, ако не се броят всички неизбежни промени.

Кевин не потисна своята въздишка. Издиша шумно и скръсти ръце на гърдите си:

— Вероятно ще е безкрайно досадно и трудно, но предполагам, че мога да се задържа наблизо, докато се приспособи.

Алекс не можа да устои и се дръпна съвсем леко назад:

— Сигурна съм, че той не би искал да се излагаш на опасност. Ще оцелее.

— Не, не, длъжник съм на хлапето. Ще направя каквото трябва.

— Той ще го оцени.

Кевин срещна погледа й за една дълга секунда: изражението му беше прямо, а после изведнъж — смутено. Мигът отмина и той се ухили.

— В кой район търсиш като цяло? — попита той.

— Мислех си може би за Югозапада или Скалистите планини. Средноголям град; да се установим в предградията. Обичайното.

Никой не ги търсеше, доколкото знаеха, но Алекс винаги предпочиташе да играе на сигурно, просто за всеки случай. Въпреки всичко щеше да се наложи да използва фалшиво име — по документи Джулиана Фортис беше мъртва.

Пеенето на Даниел спря рязко, после се надигна пак, заглушено от хавлиена кърпа.

— Знам едно градче, което може да свърши работа.

Алекс бавно поклати глава. Той вероятно вече беше наел къща и бе уредил новите самоличности. Щеше сама да си избере име, независимо какво беше направил.

— Разбира се, че знаеш.

— Как ти се струва Колорадо?