Стефани Майър
Химикът (5)

5

Останалото мина почти прекалено гладко… това означаваше ли нещо? Параноята й вече бе толкова силна, че беше трудно да каже дали това ново безпокойство я усили, или не.

Той се качи в таксито на станция „Рослин“ безропотно. Ясно й беше как се чувства той — тя и Барнаби бяха изпробвали повечето несмъртоносни препарати, за да имат някакъв по-конкретен опит с действието им. Въздействието на този бе като сънуването на приятен сън, където решаването на проблемите и тревогите беше оставено на някого другиго, и човек имаше нужда само от ръка, която да държи, и побутване в правилната посока. В бележките си те му бяха дали прозвището Следвай водача, макар че имаше по-впечатляващо име в официалните доклади.

Пътуването беше отпускащо и ако не беше фактът, че отчаяно се нуждаеше от задръжките си, можеше да се възползва отново от чувството на сигурност.

Накара го да заговори за волейболния отбор, който тренираше — беше попитал дали ще се върне в училище навреме за тренировката, и през цялото пътуване с таксито той й разказва за момичетата, докато тя изпита чувството, че знае имената на всичките и силните им страни на игрището наизуст. Шофьорът на таксито не обръщаше внимание и си тананикаше някаква песен толкова ниско, че тя не можеше да я различи.

През повечето време Даниел, изглежда, не обръщаше внимание на пътуването, но при едно особено продължително спиране на червен светофар вдигна поглед и се намръщи.

— Кабинетът ти е далече.

— Да, така е — съгласи се тя. — Адски дълго пътуване.

— Къде живееш?

— Бетезда.

— Хубаво място. В Кълъмбия Хайтс не е толкова хубаво. Поне в моята част от квартала.

Таксито потегли отново. Беше доволна; планът вървеше много добре. Дори да я бяха засекли как се качва и слиза от последния влак, щеше да им е доста трудно да проследят едно-единствено такси в море от еднакви таксиметрови коли, лъкатушещи заедно по време на пиковия час. Понякога подготовката й се струваше като магическо заклинание. Сякаш можеше да заставиш събитията да приемат точно желаната от теб форма просто като ги планираш достатъчно щателно.

Сега Даниел не беше толкова приказлив. Това беше втората фаза от действието на наркотика и той щеше да започне да се чувства по-уморен. Нужно й беше да остане буден само още малко.

— Защо ми даде номера си? — попита тя, когато клепачите му започнаха да се отпускат.

Той се усмихна сънливо:

— Никога преди не съм правил това.

— Нито пък аз.

— Вероятно ще съм объркан и смутен от факта по-късно.

— Не и ако ти позвъня обаче, нали?

— Може би. Не знам, беше нетипично.

— Тогава защо го направи?

Меките му очи нито за миг не се откъснаха от нейните:

— Харесвам лицето ти.

— Спомена го.

— Наистина исках да го видя отново. Това ми даде смелост.

Тя се намръщи, обзета от пулсираща вина.

— Откачено ли звучи? — Изглеждаше разтревожен.

— Не, звучи много сладко. Немного мъже биха казали на една жена нещо такова.

Той примигна глуповато.

— Обикновено не бих. Твърде… малодушно.

— На мен ми се струваш доста смел.

— Чувствам се различен. Мисля, че причината е в теб. Почувствах се различно в мига, щом те видях да се усмихваш.

В мига щом те докарах до безпомощно състояние, поправи го тя мислено.

— Е, този комплимент си го биваше — каза тя. — И ето, сега можеш ли да станеш?

— Разбира се. Това е летището.

— Да, тук е колата ми.

Челото му се набразди от бръчки, после се проясни:

— Току-що си се върнала от пътуване ли?

— Току-що пристигнах в града, да.

— Понякога пътувам. Обичам да ходя в Мексико.

Тя рязко вдигна поглед. Той се взираше напред, гледайки къде върви. По лицето му нямаше следа от безпокойство. Ако го подтикнеше към разкриването на някаква тайна, ако окажеше какъвто и да е натиск, кроткото му покорство щеше да се превърне в подозрителност. Можеше да се вкопчи в друг непознат, избирайки да се ръководи от него, и да се опита да избяга. Можеше да стане неспокоен и да привлече вниманието към нея.

— Какво харесваш в Мексико? — попита тя предпазливо.

— Времето е горещо и сухо. Наслаждавам се на това. Никога не съм живял на наистина горещо място, но мисля, че би ми харесало. Обаче изгарям. Никога не съм могъл да хващам тен. Ти изглеждаш, сякаш си прекарала доста време на слънце.

— Не, просто така съм родена. — Беше взела цвета на кожата от отсъстващия си баща. От генетичните тестове беше разбрала, че той е бил смесица от много народности, преобладаващо корейска, латиноамериканска и уелска. Винаги се беше питала как ли е изглеждал. Съчетанието с шотландския произход на майка й беше създало у нея учудващо обичайно лице — можеше да е почти отвсякъде.

— Сигурно е хубаво. На мен ми се налага да използвам лосион против слънце, много лосион против слънце. Или се беля. Отвратително е. Не биваше да ти казвам това.

Тя се засмя:

— Обещавам да го забравя. Какво друго обичаш?

— Да работя с ръцете си. Помагам за строенето на къщи. Не някакъв квалифициран труд; просто удрям с чука, където ми кажат. Но хората са толкова мили и великодушни. Обичам тази част.

Всичко беше много убедително и тя почувства тръпка на страх. Как можеше той да се придържа към историята толкова добре, толкова непринудено, докато химикалите се придвижваха из организма му точно сега? Освен ако някак не си беше изградил устойчивост. Освен ако нейният отдел не беше създал антидот, освен ако не го бяха подготвили и той я разиграваше. Кожата на тила й настръхна и косъмчетата се изправиха. Не беше задължително точно отделът да го е подготвил. Можеше да се държи на общуването му с Де ла Фуентес. Кой знаеше какви щяха да са резултатите от взаимодействието на непознати наркотици с нейните собствени? Допря език до фалшивата коронка на задния си зъб. Отделът щеше просто да я убие, ако това беше целта. Де ла Фуентес вероятно щеше да иска да я накаже заради опитите й да му наруши плановете. Но как щеше той да разбере предварително? Как можеше Даниел да я е превърнал в противников агент толкова бързо? Тя дори всъщност вече не работеше истински за никого.

Придържай се към плана, каза си тя. Качвай го в колата и си вън от опасност. Донякъде.

— Харесвам и къщите там — казваше той. — Никога не затваряш прозорците, просто оставяш въздуха да влиза през тях. Някои дори нямат стъкла. Много по-приятно е от Кълъмбия Хайтс, уверявам те. Може би не по-хубаво от Бетезда. Бас ловя, че лекарите живеят в хубави къщи.

— Не и аз. Скучен безцветен апартамент. Не прекарвам много време там, така че няма значение.

Той кимна разбиращо:

— Навън си, за да спасяваш живот.

— Е, не съвсем. Не съм лекар в спешно отделение или нещо от този род.

— Спасяваш моя живот. — Широко отворени сиво-зелени очи, пълно доверие. Знаеше, че ако това поведение е искрено, се дължи на наркотика. Но въпреки това се чувстваше неловко.

Можеше само да продължи да играе ролята си.

— Просто те проверявам. Не умираш. — Това поне беше вярно. Момчетата в отдела можеше и в крайна сметка да убият този човек. Поне можеше да му спести това. Макар че… след като предотвратеше катастрофата, Даниел Бийч никога повече нямаше да излезе от затворническата килия. Което я караше да се чувства…

Милион мъртви. Невинни мънички бебета. Мили старици. Първият Конник на Апокалипсиса на бял кон.

— О, също и автобус — каза той меко.

— Този ще ни отведе до колата ми. После няма да ти се налага да вървиш повече.

— Нямам нищо против. Харесва ми да вървя с теб. — Сведе лице, усмихна й се и краката му се оплетоха, докато се качваше по стъпалата. Тя го задържа, преди да може да падне, после го настани в най-близката седалка на почти празния автобус.

— Харесваш ли чуждестранни филми? — попита той без никакво предисловие.

— Ъм, някои, предполагам.

— В университета има хубаво кино. Може би ако вечерята мине добре, следващия път може да пробваме някой филм със субтитри.

— Ще сключа сделка с теб — каза тя. — Ако все още ме харесваш след една вечер заедно, определено ще гледам с теб някой филм, който не мога да разбера.

Той се усмихна, клепачите му се отпуснаха.

— Все още ще те харесвам.

Това беше напълно нелепо. Сигурно имаше някакъв начин да отклони този разговор от флиртуването. Защо именно тя се чувстваше, сякаш беше чудовището тук? Окей, наистина беше чудовище, но се беше примирила с това в основни линии и знаеше, че е от онези чудовища, които трябва да съществуват в името на общото благо. В някои отношения беше като обикновен лекар — налагаше се да причинява болка, за да спасява животи. Все едно да отрежеш гангренозен крайник, за да спасиш останалата част от тялото, само че дистанцирано. Болка тук, спасител другаде. А това „другаде“ много повече заслужаваше спасяването.

Разсъждаваше, както винаги, за да може да се помири със себе си. Никога не лъжеше себе си направо обаче. Знаеше, че не съществува в някаква морална сива зона; съществуваше изцяло в черната. Но единственото нещо, по-ужасно от това Алекс да си върши работата, беше някой друг да я върши лошо. Или никой да не я върши изобщо.

Но дори и напълно да приемеше етикета чудовище, никога не бе представлявала чудовище, което убива невинни хора. Нямаше да убие дори този много виновен човек… който все още я гледаше изпод дългите си къдрици с лешниковите си очи като на кученце.

Мъртви бебета, повтаряше си тя напевно. Мъртви бебета, мъртви бебета, мъртви бебета.

Никога не беше искала да бъде шпионин или да работи под прикритие, но сега виждаше, че е и емоционално неподходяща за работата. Очевидно из тялото й се носеше твърде много безкористно състрадание, а това бе повече от иронично. Ето защо човек никога не говореше със субекта си, преди да се наложи да му заговори.

— Добре, Даниел, потегляме. Можеш ли да стоиш прав?

— Мм-хмм. О, дай да ти взема чантата.

Немощно повдигна ръка към куфарчето й.

— Държа го. — Макар че всъщност пръстите й около дръжката бяха изтръпнали. — Точно сега трябва да се съсредоточиш върху пазенето на равновесие.

— Много съм уморен.

— Знам, виж, колата ми е ей там. Сребристата.

— Има много сребристи.

Именно.

— Ей тук е. Добре, да те настаним отзад, за да можеш да легнеш. Защо не си свалиш палтото, не искам да ти стане прекалено топло. И обувките, ето така. — По-малко неща, с които да се справи по-късно. — Свий си коленете и ги вдигни, за да ти се сместят краката. Идеално.

Сега той бе положил глава върху раницата, което със сигурност не беше особено удобно, но вече не го беше грижа.

— Толкова си мила, Алекс — промърмори той, сега със затворени очи. — Ти си най-милата жена, която съм срещал.

— Аз също мисля, че си мил, Даниел — призна тя.

— Благодаря — изрече той почти неразбираемо, а после заспа.

Тя бързо измъкна бежовото одеяло от багажника. Беше в същия цвят като седалките. Покри го с него. Измъкна спринцовка от чантата си и вкара иглата в една вена на глезена му, прегърбвайки тяло така, че никой отвън да не може да я види какво прави. Действието на Следвай водача щеше да отмине след около час, а на нея й беше нужно той да спи по-дълго.

Не е агент, реши тя. Един агент можеше и да се престори, че наркотикът, с който си послужи, за да го отвлече, е подействал, но никога нямаше да се остави да бъде доведен до такова безпомощно състояние. Значи просто наемен масов убиец.

* * *

Временната лаборатория, която беше създала, се намираше в селските райони на Западна Вирджиния. Беше наела хубава малка фермерска къща с обор, в който от много отдавна нямаше крави. Отвън оборът беше с бяла облицовка от композит, която си пасваше с къщата; отвътре стените и таванът бяха облицовани с алуминий. Подовете бяха от запечатан бетон с разположени на удобни интервали отводнителни канали. В дъното имаше малко помещение за спане; в обявата беше описано като допълнително място за пренощуване на гости, възхитително идилично. Сигурна беше, че имаше множество наивни пътници, които щяха да намерят простотата за очарователна, но единственото, което бе важно за нея, бе, че електричеството и водата бяха свързани и работеха. Фермерската къща и оборът бяха разположени насред ябълкова градина от 240 акра, която на свой ред беше заобиколена от още акри обработваема земя. Най-близкият съсед беше на повече от миля. Собствениците на тази овощна градина припечелваха пари извън сезона, като даваха под наем мястото на хора от града, които искаха да се престорят, че уж живеят при сурови условия.

Беше много скъпо. Мръщеше се всеки път, щом помислеше за цената, но беше неизбежно. Имаше нужда от уединена лаборатория с годно за използване пространство.

Беше работила нощем, за да подготви всичко. Денем следеше Даниел от безопасно разстояние, после наваксваше колкото може със съня в колата по време на учебните часове. В момента бе напълно изтощена, но все още имаше много за вършене, преди работният й ден да приключи.

Първа спирка: второстепенен изход на магистралата на повече от час път извън града. Тесен земен път с вид, сякаш никой не го беше използвал от десетилетие, я отведе по-навътре в дърветата. Сигурно бе водел някъде, но не стигна достатъчно далече, за да види къде. Спря под гъста сянка, изключи двигателя и се залови за работа.

Ако Даниел беше нает от отдела или по-вероятно от някоя от организациите, които работеха в близко сътрудничество с него — ЦРУ, няколко военни подразделения, няколко други временно наети души, работещи под прикритие, които подобно на отдела нямаха официални имена — щеше да има електронно проследяващо устройство някъде по тялото си. Точно както тя беше имала някога. Разсеяно потърка с пръст малкия изпъкнал белег на тила си, закрит от късата й коса. Обичаха да поставят проследяващото устройство някъде по главата. Ако можеше да бъде открита само една част от тялото, главата служеше най-добре за целите на разпознаването.

Отвори задната врата откъм пасажерското място и коленичи на влажната земя до главата на Даниел. Започна с мястото, на което и тя, и Барнаби имаха поставени проследяващи устройства, и прокара леко пръсти по кожата му, после отново, като натисна по-силно. Нищо. Беше виждала няколко чуждестранни субекта, чиито проследяващи устройства бяха прясно измъкнати иззад ушите им, затова после провери там. След това прокара пръсти през косата му, опипвайки кожата на главата за евентуални издутини или твърди места, които не би трябвало да са там. Къдриците му бяха много меки и имаха приятен, цитрусов аромат. Не че я беше грижа за косата му, но поне не се налагаше да пъха ръце в някакво мазно, зловонно гнездо. Оценяваше това.

Сега трудната част. Ако Де ла Фуентес беше човекът, който следеше този мъж, проследяващото устройство вероятно щеше да е външно. Първо хвърли в гората до пътя обувките — ако беше в дрехите, най-вероятно беше чипът да е точно в тях; много мъже носеха един и същи чифт всеки ден. После разсъблече ризата му, благодарна, че беше с копчета откъм столчето на яката, макар че все пак бе трудно да я измъкне изпод тежкото му тяло. Не си даде труд да изхлузи долната фланелка през главата му; измъкна от джоба си бръснарско ножче, отлепи опаковката и сряза плата на три лесни за сваляне парчета. Огледа гърдите му — никакви подозрителни белези или бучки. Кожата на торса му беше по-светла, отколкото на ръцете; имаше лек фермерски тен, несъмнено от строенето на къщи в Мексико само по тениска. Или от придобиването на супервируси в Египет — също много слънчево.

Имаше мускули, за които тя мислеше по-скоро като за спортни, отколкото придобити във фитнес салона. Без твърдо оформени ръбове, само приятно гладко очертание, което показваше, че се упражнява активно, без да се вманиачава.

Беше трудно да го претърколи по корем, и той падна в мястото за краката, провесен върху издатината между седалките. Имаше два светли белега на лявата плешка, успоредни и еднакво дълги. Тя ги проучи внимателно, побутвайки кожата навсякъде около тях, но не можа да напипа нищо, освен обичайната фиброзна, хипертрофирала тъкан, която би трябвало да е там.

Не й отне дълго време да осъзнае, че бе трябвало да свали джинсите му, преди да го претърколи. Трябваше да се покатери върху неудобно разположеното му тяло и да посегне с две ръце зад торса му, за да разкопчае копчетата. Изпълнена с благодарност, че той не носеше вталени джинси, след това тя се изкатери през другата пасажерска врата и издърпа джинсите над краката му. Не се изненада да види, че той носеше боксерки вместо слипове. Вписваше се в стила му на обличане. Тя изхлузи боксерките, после чорапите, а след това грабна останалите дрехи, отнесе ги на няколко фута встрани от пътя и ги натика зад един повален дънер. Върна се още веднъж за раницата. Лаптопът щеше да е много добро скривалище за каквото и да е електронно устройство, което някой искаше Даниел да разнася, без да знае за това.

Не за пръв път й се налагаше да разсъблича сама набелязан субект. В лабораторната среда си беше имала хора, които й подготвяха субекта — Барнаби ги наричаше подчинени, но невинаги беше в лабораторията и по време на първото й излизане на терен до Херат, Афганистан, се беше научила да бъде дълбоко признателна на подчинените. Разсъбличането на мъж, който не се беше къпал от седмици, не беше приятно — особено когато не разполагаше с душ за самата себе след това. Поне Даниел беше чист. Тя беше единствената, която се потеше от работа днес.

Намери отвертката в багажника и бързо смени регистрационния номер от окръг Колумбия с друг, който беше свалила от подобна кола в една автоморга в Западна Вирджиния.

Просто за да изпипа нещата, огледа набързо задната част на краката му, долната част на ходилата и ръцете му. Никога не беше виждала проследяващо устройство по крайниците вероятно защото понякога крайниците биваха отрязвани, за да се изтъкне някой довод. Не видя никакви белези. Не видя и никакви мазоли, предполагащи, че той тренира с оръжия или ги използва често. Имаше меки учителски ръце само с няколко твърди участъка, които говореха за пришки от неквалифициран труд.

Опита се да го претърколи обратно горе на седалката, но бързо осъзна, че това бе напразно усилие. Позата не бе удобна за спане, но той така или иначе нямаше да се събуди. По-късно щеше да се чувства натъртен. Макар че беше напълно нелепо дори да мисли за това.

Докато наместваше отново одеялото и го подпъхваше около тялото му възможно най-грижливо, възстановяваше историята за него от документите, които беше чела, и доказателствата пред себе си.

Вярваше, че Даниел Бийч е в основни линии човекът, когото виждаше сега; приятният напълно свестен тип. Привличането към алчната бивша съпруга бе разбираемо. Вероятно беше лесно една жена да се влюби в него. След като бе минало известно време, достатъчно време, че бившата да приеме любовта за даденост, сигурно беше успяла да измести фокуса си към нещата, които не е имала — хубавия апартамент, големия пръстен, колите. Вероятно сега тази страна на Даниел й липсваше — нали винаги ламтим за онова, което нямаме.

Но у Даниел имаше и някаква тъмнина, погребана дълбоко, вероятно родена от болката и несправедливостта на загубата на родителите му, утежнена от измяната на съпругата му, а после възпламенена от загубата на последния член на семейството му. Тази тъмнина не изплуваше лесно на повърхността.

Той я разпределяше, пазеше я далече от този кротък спокоен живот, складираше я в мрачните кътчета, където й беше мястото. Нищо чудно, че говореше за Мексико така щастливо. Сигурно имаше две версии на Мексико: щастливата, която учителят обичаше, и опасната, в която процъфтяваше чудовището. Вероятно ни най-малко не се доближаваха в ума му.

Не истински психар, надяваше се. Просто човек с разпокъсано съзнание, който не искаше да се откаже от личността, за която мислеше като за себе си, но имаше нужда от освобождението, което тъмнината му даваше.

Чувстваше се удовлетворена от тази преценка и тя промени малко плана й. В това, което правеше, имаше голяма доза представление. За някои субекти най-добра работа вършеше изключително клиничният и лишен от емоции образ — бяла престилка, хирургическа маска и блестяща неръждаема стомана; при други беше заплахата на безумния садист, макар че Барнаби винаги постигаше по-голям успех с тази преструвка; имаше подходящото лице и коса за нея — неуправляема щръкнала бяла коса на шипове, чийто вид казваше: „Току-що ме треснаха с електричество“. Всяка ситуация беше леко различна — някои се бояха от тъмнината, други — от светлината. Тя беше възнамерявала да приеме клиничния подход — това беше най-удобната роля в арсенала й, но сега реши, че Даниел щеше да има нужда да бъде обкръжен от тъмнина, за да позволи на тази страна да се покаже на повърхността. А Тъмния Даниел беше този, с който й бе необходимо да говори.

На влизане направи няколко маневри за заблуда. Ако някой беше сложил проследяващи устройства в дрехите или вещите на Даниел, не й се искаше този човек да я последва по-нататък в това пътуване.

Обмисли отново възможностите за милионен път. В първата колонка: това беше много сложен капан. Колонка втора: това беше реално и залогът беше животът на милион души. Да не говорим за нейния собствен.

По време на дългото шофиране балансът най-сетне се измести солидно в една посока. Човекът в колата й не беше агент на правителството, сигурна беше в това. А ако беше невинен гражданин, избран напосоки, за да я подмами, тогава вече бяха изпуснали най-добрите си шансове да я спипат. Не беше имало нито едно нападение, нито един опит да я проследят… доколкото беше видяла.

Помисли си за планините от уличаваща информация относно Даниел Бийч и не можа да се сдържи. Имаше твърди убеждения. Затова по-добре да се залавя със спасяването на животи.

Спря в автомобилната алея на фермерската къща около единайсет, уморена до смърт и гладна като вълк, но 95 процента сигурна, че не съществуваше следа, която би могла да доведе отдела или Де ла Фуентес на прага й. Огледа бързо къщата, проверявайки дали някой бе влязъл с взлом (и загинал, както щеше да стане в мига, когато отвореше вратата), а после, след като обезвреди защитите си, вкара колата в обора. Веднага щом затвори вратата на обора и задейства отново алармата, се залови да подготвя Даниел.

Всички други задачи бяха свършени. Беше купила таймери от един „Хоум Депо“ във Фили и беше включила лампи в тях в няколко стаи на фермерската къща; като човек, заминаващ на пътуване за няколко седмици, се беше постарала мястото да изглежда обитавано. В един от таймерите беше включено радио, така че щеше да има и шум. Къщата беше добра примамка. Повечето хора щяха да се справят с нея, преди да продължат към тъмния обор.

Той щеше да си остане тъмен. Беше сглобила нещо като палатка в средата му, която щеше да скрива светлината и да заглушава звука, като в същото време държи Даниел в пълно неведение за обкръжението му. Правоъгълната конструкция беше висока към два метра, три метра широка и пет метра дълга. Беше изградена от ПВЦ тръби, парчета черен насмолен брезент и въжета за бънджи и обточена отвътре с два пласта залепена със скоч белтъчна пяна. Грубо, да, но по-функционално от пещера и се беше справяла с това в миналото.

В центъра на палатката имаше огромна метална плоча с черни подвижни крака, чиято височина можеше да се регулира. Беше изложена на видно място в обора — за автентичност, без съмнение, и беше нещо като ветеринарна операционна маса. Беше по-голяма, отколкото й трябваше — този ветеринар си беше имал работа с крави, не с котенца, но все пак доста добра находка. Това беше едно от нещата, които я убедиха да наеме този безбожно скъп капан за туристи. Имаше още една маса с метален плот, която бе приспособила като бюро с компютъра си, мониторите, и табла с неща, които, надяваше се, щяха да служат само за реквизит. Стойката за интравенозната система беше до горния край на масата с вече висяща от нея банка с физиологичен разтвор. До стойката имаше метална количка от кухнята; множество миниатюрни, но зловещи на вид спринцовки бяха подредени съвсем наблизо върху табличка от неръждаема стомана. На телената закачалка под спринцовките имаше противогаз и апарат за измерване на кръвно налягане.

И разбира се, ремъците, които бе купила от eBay, здрави като онези, които се използваха в затворите и медицинските заведения: беше ги прикрепила през дупки, които с усилие проби в плота от неръждаема стомана. Никой не можеше да се измъкне от тези ремъци без чужда помощ. А помощникът можеше да има нужда от горелка.

Беше си оставила два изхода, просто пролуки в насмоления брезент като процепи в завеса. Пред палатката си беше сложила походно легло, спалния си чувал, преносим котлон, малък хладилник и всички други неща, от които щеше да има нужда. До спалното помещение имаше долепена баня с тоалетна, мивка и душ, но беше твърде далече, за да спи в нея, а и бездруго нямаше вана, само душ. Щеше да й се наложи да се откаже от обичайните си навици този уикенд.

Послужи си с хамалски въжета, за да извлече отпуснатото тяло на Даниел от колата и да го прехвърли върху хладилна количка, при което няколко пъти блъсна главата му. Вероятно недостатъчно силно, за да предизвика сътресение. После го изтика до масата, спусна я до най-ниското ниво и го претърколи върху нея. Той все още бе в дълбоко безсъзнание. Тя го настани по гръб, с ръце и крака, изпънати на около четирийсет и пет градуса от тялото, после повдигна масата. Един по един затегна ремъците. Известно време той нямаше да излезе от тази поза. Следваше интравенозната система; за щастие, той беше доста добре хидратиран или просто имаше много големи вени. С лекота включи системата и започна вливането. До физиологичния разтвор добави банка за стомашно-чревно захранване. Това беше цялото хранене, което щеше да получава през следващите три дни, ако отнемеше толкова време. Щеше да е гладен, но умът му щеше да е остър, когато тя искаше да е такъв. Закрепи уреда за измерване на кислородната сатурация на палеца на крака му — ако беше на някой от пръстите на ръката, той щеше да може да го издърпа, и сухите електроди на гърба му, по един под всеки бял дроб, за да отчита дишането му. Едно бързо прокарване на електронния термометър по челото му й показа, че температурата му е нормална.

Не беше особено опитна с катетъра за уриниране, но процедурата беше относително проста, а той не беше в състояние да протестира, ако тя сбъркаше нещо. Щеше да има достатъчно чистене и без да се налага да бърше и урина.

Сещайки се за това, постави абсорбиращите, подплатени с найлон квадрати — направени за приучване на малки кученца към домашни навици, на пода навсякъде около операционната маса. Определено щеше да има повръщано, ако трябваше да минат отвъд първата фаза. Дали щеше да има кръв, зависеше от това как щеше да реагира на обичайните й методи. Поне разполагаше с работещ водопровод тук.

В обора започваше да застудява, затова тя покри Даниел с одеялото. Необходимо й беше той да остане в безсъзнание още известно време, а студът по голата му кожа нямаше да спомогне за това. След миг колебание тя взе една от възглавниците от едно легло в спалното помещение, донесе я и я сложи под главата му. Само защото не искам да се събуди, увери сама себе си. Не защото изглежда, сякаш не се чувства удобно.

Вкара малка спринцовка в интравенозната система и му инжектира нова доза от приспивателното. Щеше да го държи поне четири часа.

Лицето на изпадналия в безсъзнание Даниел беше разстройващо на вид. Някак… твърде умиротворено. Не си спомняше някога да е виждала подредба от физически черти, която да е така истински невинна. Трудно беше да си представи подобно спокойствие и невинност изобщо да съществуват в същия свят като нея. За момент се разтревожи отново, че си имаше работа с психическо увреждане, простиращо се отвъд предишния й опит. Но пък, ако Де ла Фуентес бе търсил човек, на когото другите инстинктивно биха се доверили, сигурно щеше да иска точно такова лице. Това можеше да обясни защо наркобаронът изобщо беше избрал учителя.

Нахлузи противогаза на лицето му и прикрепи дюза към него. Ако предпазните й мерки убиеха Даниел, не можеше да получи информацията, която й трябваше.

Направи една последна обиколка наоколо. През прозорците видя, че във фермата светеха всички лампи, които трябваше. В мъртвешката тишина на нощта й се стори, че чува едва доловимите звуци на попкласацията „Топ 40“.

Щом се увери, че всички входове и изходи са подсигурени, изяде едно протеиново блокче, изми си зъбите в малката баня, настрои си алармата за три часа, докосна пистолета си под леглото, притисна флакона си до гърдите, а после се шмугна в гънките на спалния си чувал. Тялото й вече спеше, а мозъкът й скоро щеше да го последва. Едва имаше време да си нахлузи противогаза, преди напълно да изгуби съзнание.